Една улица с две имена, двама „герои” с две лица

Всяка епоха има нужда от своите герои. Всяко поколение също. И както тези двете, така и всяка нова власт, трябва да стъпи върху плещите на няколко светила, които да легитимират нейната поява. Разбира се най – удобно е, ако тези хора вече са преминали в отвъдния свят, като по този начин нямат много възможности да се изложат пред жадната за герои аудитория. Хубаво е и да имат богата биография, тъй като тя по – лесно се нагажда според различните обстоятелства, а и чрез буйния си живот, от самосебе си са били известни преживе. С подходяща манипулация и затъмняване на едни и осветляване на други факти от живота им, разумната пропаганда може да създаде отлични примери за подражание сред народните маси. В същност, повечето от нас познават историческите личности, само от тази страна, която им е представена в учебниците по история от тяхното време. С годините обаче, управляващите се сменят, а с тях и пишещите историята. Под тяхното перо, хора заклеймявани до преди няколко години, изгряват като пътеводни звезди за народа. Други пък биват покрити с кал и старателно консервирани в склада на историята за по – сетнешна употреба.

Цялата ми горна тирада е предизвикана от една улица. По – точно от името на тази уличка. Малка уличка в столичния квартал „Люлин”. Наречена е на името на Иван Михайлов Гаврилов, останал в историята с малко по – краткото Ванче Михайлов. В същност google.com ми подсказва, че в родината ни има и други улици наречени на тази противоречива личност, но това което ме подсети да напиша този материал е факта, че преди е носила името на Лев Главинчев.

В България обичаме да разрушаваме паметници, да преименуваме улици, градове, а понякога и доста по внушителни географски обекти. Нямаше да се впечатля толкова, ако тези две личности не бяха толкова очебийно оцапани с кръв, че наричането на тяхно име на каквото и да било, не го смятах за безумие. Учудих се на липсата на герои, с чийто имена да наречем улиците си, та трябва да се издигат в култ откровени хладнокръвни главорези.

Преди да ми наскачат родолюбците, гласоподавателите на ВМРО и почитателите на раздадената от Народния съд справедливост, ще ви представя няколко факти в подкрепа на моите думи.

Двамата герои на моя разказ са свързани с действията на различни организации в Македония, класифицирани от повечето историци, като национално – освободителни за местното население. До толкова са свързани, че дори са смъртни врагове помежду си. Винаги ми е било трудно да разбера как хора, борещи се уж за една и съща кауза, могат да бъдат въвлечени в такъв конфликт, че да посегнат един другиму на живота си.

Нека погледнем биографиите им, за да може по – сетне да направя и паралела между тях, породил негодуванието ми.

Според Щефан Трьобст, професор по история на Източна Европа в Лайпцигския университет и специализант в Историческия факултет на СУ „Кл. Охридски:

„Иван Михайлов (1896-1990), лидер на терористичната Вътрешна македонска революционна организация (ВМРО) от 1928 до 1934, съюзник на Мусолини, Хитлер и на усташката Независима Хърватска държавa. На Балканите той е известен и като поръчител на многобройни политически убийства на македонски и български дейци, както и на български и югославски политици. Заедно с Анте Павелич той е автор на Марсилския атентат през 1934 г. Въпреки това след 1945 той не само, че не е преследван съдебно, но дори и днес е непознат в Европа на ЕС”

Любезните автори на Wikipedia.org ни казват следното:

„…Привърженик е на тактиката на индивидуалния терор. През 20-те години на 20 век, активисти на ВМРО като Кирил Григоров, Христо Никудимски, Менча Кърничева, Харалампи Златанов и други са пряко замесени в голям брой от политическите убийства в България и извън нея, свързани с ръководената от него политика на ВМРО по македонския въпрос…”

В енциклопедията „Личности од Македонија”, нашите югозападни съседи, добавят следния щрих към образа му:

„Фашизираната ВМРО на Михайлов превърнала времето от десет години (1924 до 1934 г.) в един от най-черните периоди, ако не и най-черния, в историята на Македония. За да се утвърди и за да „заслужи” епитета „водач на македонския народ”, Михайлов организирал не само убийството на Протогеров и  убийствата на неговите привърженици Георги Баждаров, Наум Томалевски и Васил Пундев, но и ликвидирането на стотици и стотици свои политически и национални противници. Приблизително около 3 500 македонци били ликвидирани сурово и от засада.”

Разбира се, за да бъде една личност героизирана, в биографията трябва да има податки към народно – полезни дела. През 1928 година „Чикаго дейли нюз” казва следното: „… Фактът е, че ВМРО остава най-мощната революционна организация в света. Тя е ръководена от един тричленен комитет, на който Михайлов „некоронования крал на Македония“, както понякога той е наречен, е шефът … Той е повече от един лидер. Той въплъщава един идеал. Той въплъщава духа на македонската свобода … Днес Михайлов държи в Европа едно положение на извънредна важност, защото изглежда, че в негова сила е да избере между мир или война на Балканите.”

Тази негова значимост го прави любимец на дясно мислещите и патриотично настроени граждани, приемащи присърце т. нар. Македонски въпрос.

От своя страна Лев Главинчев e роден в град Охрид през 1903 година. Включва се във ВМРО през 1926 година, след убийството на Тодор Александров. След убийството на генерал Александър Протогеров от юли 1928 година Лев Главинчев минава на страната на протогеровистите и завежда софийският им пункт. След това заедно с Перо Шанданов, Пецо Трайков и Кръстан Поптодоров организират нападения срещу активисти на крилото на Ванче Михайлов. Впоследствие Михайлов издава смъртна присъда за Главинчев и той два пъти е раняван. Участва в подготовката преврата от 19 май 1934 година и в преследването на дейци на михайловисткото крило. През 1935 година убива своя любовница в Банкя и след това се крие у близки в София. Осъден е през 1936 година на 15 години затвор.

В затвора се сближава с комунистически активисти. В резултат на амнистия през 1940 г. е освободен. Към началото на 1941 година симпатизира на германците, заради което се скарва с Петър Шанданов, но след нападението над СССР се ориентира към левицата и участва в партизанското движение в България. След преврата от 9 септември 1944 година участва в операциите на Първа българска армия срещу Третия Райх и е произведен в чин полковник.

Впоследствие е назначен за комендант на Народната милиция в София (1945–1946). Лев става един от екзекуторите на бившите членовете на ВМРО. Пропагандира идеите на македонизма и на Балканската федерация. В съдебния процес против изтъкнати дейци на ВМРО през м. август 1946 г. в София, главният прокурорски свидетел е Лев Главинчев. Той е и човекът, който ръководи изравянето на костите на цар Борис III от Рилския манастир. Арестува Райко Алексиев и го измъчва преди смъртта му. Твърди се, че лично е убил членовете на регентския съвет, принц Кирил Преславски, професор Богдан Филов и генерал Никола Михов, както и професор Александър Станишев и десетки осъдени от Народния съд. Главинчев издава нареждане и за убийство на Димитър Талев.

Лев Главинчев е заместник-командир на Гранични войски от 1947 до 1949 г. Той попада за втори път в затвора и е осъден през 1951 г. на 5 години лишаване от свобода за вземане на подкуп и нелегално прехвърляне през границата на български граждани, които впоследствие са убивани и след това обирани. По време на следствието дава показания, че е сътрудничил на полицията при издирването на комунистите Иван Минков и Христо Коджейков след атентата в църквата „Света Неделя“ през 1925 година. Изпращат го в лагера Белене като „културпросветник“.

Главинчев е реабилитиран от Тодор Живков след Априлския пленум през 1956 година. Дълги години е депутат и член на Централната контролно-ревизионна комисия на ЦК на БКП. Тодор и Людмила Живкови дори кумуват на сватбата на една от дъщерите му.

Нека да направим равносметката. Имаме двама членове на ВМРО, участващи във воюващи фракции на организацията. Личните им отношения стигат до там, че съвсем активно работят по отстраняването си. Основните им различия са в посоката на движение. Единия дърпа на дясно, към фашистка идеология и търси подкрепа на националистическите организации в съседните държави. Другият се люлее между разбойничеството и различни идеологии, докато на края се спира на комунизма, което поне го нарежда на печелившата страна след Втората световна война. Методите им обаче са напълно идентични. Кръв, терор и лични убийства.

Въпреки това нито народната, нито демократичната власт се свенят да използват имената им. Напротив, в случай на нужда те се вадят като овехтели знамена и се развяват пред всяка група, която иска да се припознае в някаква идеология. Суровите им действия се превръщат в пример за подражание и кураж на хора, които никога не са ги виждали лично, но за сметка на това са прочели биографиите им като дявола евангелието – само тези пасажи, които пасват на политическата им нагласа.

За финал ще направя и връзката на темата със спомените от Народна република България. Първо Лев Главинчев е основното оръдие на червения терор, особено след 09.09.1944 г. Близък е с управляващата върхушка, която с охота използва хладнокръвието и жестокостта му. Наградата за това е полковнишки чин в армията и улица на негово име.

Националистически настроения Ванче Михайлов, също е в неспирна връзка с тоталитарната власт, която се опитва да използва авторитета му. Все пак вижданията му и късната му смърт не позволяват тя да го използва за пропагандни цели, но удобната смърт (през 1990) го прави идеален за ново име на улицата наречена на неговия смъртен враг. Той донякъде е в контра на стария режим и новия не забравя тази негова заслуга.

Все пак всичко е въпрос на гледна точка и исторически момент. Доброто и злото са субективни понятия. Обективни и реални са само индивидуалните ни представи, повлияни от собствените преживявания. Или поне така си мислим…

 Автор: Стоян Гълъбов
соцбг.ком

Напълно споделям твоята оценка за двама "оцепани с кръв" и това много често съм писал - НА ВОЙНА или в подобен кризис НЯМА ДОБРО И ЛОШО - ИМА СИЛНО И СЛАБО, макар това да убива нравствеността и да превръща хората в по-малко хора (вероятно споредтеб други).

Разликата между теб и мен (и други) примерно е в това, че вие сте "руснаци", вуе сте комунисти по манталитет, съзнание много често и сте малките руснаци. На маса българи аз така "викам" - малки руснаци.

Хубаво си написал всичко, за Главинчев не знаех, конкретиката е чудесно попадение от автора посочен в края на постинга ако всичко е цитирано точно от теб и са негови думи абсолютно от начало до край, но както казах разликата е втова, че вие сте руснаци, а аз "западняк" - имагинерно, условно писано.

Вие дори отричате, че сте комунисти, без да съзнавате, че точно това сте по манталитет, в което няма лошо - всеки има право на избор, макар за мен елвичарите да са боклуци.

Поздравления за конкретиката и за това, че си намерил това инфо!

не е жажно как те наричат, а как се чувстваш. аз лично не се чувствам нито комунист нито малък руснак, за мен това е вече отживелица, минало свършено. все пак имам право да симпатизирам на руското, като не правя в случая компромиси с българското.

колкото до постинга последните думи са най-точни : Все пак всичко е въпрос на гледна точка и исторически момент. Доброто и злото са субективни понятия. Обективни и реални са само индивидуалните ни представи, повлияни от собствените преживявания. Или поне така си мислим…

По въпроса за важното как се чувстваш, а не как те наричат - да прав си, но и:

често се правят "експерименти"

примерно събират 10 човека от един колектив

излиза напред 11-ия и пише в един плик - какво мисли за себе си като 10 определения - той сам за себе си

после всички 10 пишат в свои пликове какво мислят за него като 10 определения

РАЗЛИКИТЕ СА ПОТРЕСАВАЩИ

ТАКА-ЧЕ НЕ СМАО КАК СЕ ЧУВСТВАМЕ, А КАКВИ ВСЪЩНОСТ СМЕ В ОЧИТЕ НА ДРУГИТЕ Е СЪЩО ТАКА ВАЖНО ИЛИ поне второстепенно важно

Никак не мога да се съглася с написаното по-горе от Стоян Гълъбов.

Това е все едно да се поставя знак за равенство м/у Георги Хлътев и някой платен палач изпитващ удоволствие от работата си, защото видиш ли и двамата са убивали хора.

Статията лъха на нихилизъм и най-вероятно авторът е голям "фен" на статии от тип - Ботев е разбойник, Левски е терорист или "Митът за Баташкото клане".
Другият вариант е, че е изключително бос по темите ВМРО, Коминтерн и Балканския п-в през първата половина на 20 век, което пък ме навежда на въпроса: Защо е тръгнал с мечките хоро да играе?

Дано да е второто, защото вече има предостатъчно от първите на чуждите хранилки...

Блогът ми е много интересен, понеже е пълен с интересни статии, много от които подкрепени с аргументи - за съжаление тази не е една от тях.

За съжаление в случая не мога да се съглася с теб т.к. авторът дава ясно факти в подкрепа на твърденията си. Разбира се само голи факти могат да се тълкуват по различен начин, бих се радлал, ако споделиш с нас това, което знаеш като история, нали в дискусията се ражда истината. За мен в този постинг има много истина, но знакът за равенство между двамата е най-вече като методи на действие. Поздрави.

Здравей.

Късен отговор, но по-добре късно отколкото никога.

На темите ВМРО, Коминтерн и т.н. няма да се спирам сега, тъй като тези 2000 знака до никъде няма да стигнат - заслужават со отделни теми.

"Цялата ми горна тирада е предизвикана от една улица. По – точно от името на тази уличка."

Авторът тръгва от там, след което почва да ни убеждава как всъщност две доста различни личности, с различни възгледи не заслужават да присъстват в паметта на българите, чрез наименоване на улици, градове и т.н. на тях, понеже и двамата използвали брутални методи.
За методите аз не споря - само ще кажа, че методите до голяма степен се определят от епохата и "бита" на хората през определен исторически период и така определено вече съдим само от гледната ни точка в момента.

Проблемът в статията идва от тук обаче - те са убийци и са използвали терор и груби методи, без значение тяхната цел и последствия, следователно не е нормално да присъстват в нашата памет.
По тази логика направо да зачеркнем цар Калоян - подлагал на сеч мирно население, ами Ботев и неговата чета, които ако трябвало са щели да елиминират(ако се наложи и с убийство) всеки който им се противопостави на Радецки, за да изпълнят целта си и т.н. и т.н.
Груби методи, целящи страх е имало, има и най-вероятно ще има и в бъдеще - въпросът е с каква цел, заслужава ли си целта и колко струва.
В този случай - присъединяване или поне освобождение с възможно по-късно присъединяване на Македония и мнозинството българи живеещи там към България, е една много велика цел за всеки истински българин, която със сигурност си заслужава - количеството пролята кръв през Балканската, Междусъюзническата, Първата и Втората СВ го доказват, а цената е животът на всеки, който пречи това да се осъществи.

А оттук нататък цялата статия се обезсмисля - затова според мен е това, което написах по-горе.

П.П. Източниците също добавят голяма доза съмнение относно истинската цел на статията - "енциклопедията "Личности од Македонија”" - без коментар