Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.10.2016 18:29 - "Как ни предадоха европейските консули"
Автор: didanov Категория: История   
Прочетен: 3914 Коментари: 4 Гласове:
3


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Из записките на Стамо от романа на Никола Инджов „Възречени от Манастър”

Дуганхисар -
Сачанли
Дервент
Евренкьой
Аткьой
Къзлар
Тахтаджик
Кутруджа
Пишман
Окуф
Фере
Курткале

Аз си знам как се промъкнах през полето, престорен на търговец зехтинджия. Консулски град беше Дедеагач  тогава (днес Александрополис) , девет консулски врати срещу едната Висока потра! Наша вярна закрила са европейските консули, тъй мислехме ние. Познавах ги, имах мющерии сред тях на камилска вълна, на сирене на пастърма, на риганово масло. Мене, те в тихите времена на енкас ми викаха манастърския консул Стамо. Ние сме, викаха, консули на Европа пред Дедеагач, ти си консул на Манастър пред Европа! Вашият цар оттегли вашено царство, рекоха, сега, ако населението се събере в Дедеагач, ние, консулите, гарантираме живот и имот! Ние, кълняха се, няма да позволим на турците да влязат в града!

 Обаче аз забелязах, че всеки божи ден на парахода за Солун се накапичват с бая багаж цели семейства арменци. Арменецът усеща тънко турчина, подушил бе арменецът, че се готви тайна смяна, че турци ще заместят гърци в управлението на града. Най напред ходих у французския консул г. Такела, а после у германския г. Шенкер, у английския г. Бадета, у австрийския и италианския. Занесох им писмо от Дуганхисар, датувано от 6-ти септември, в което пишеше: „Вчера на 5-ти юли турците са нападнали селата Манастър и Сачанли, след което турците  навлезли в селата и ги запалили. Които селяни са се отървали дойдоха в нашето село и селото ни е пълно с манастърци и сачанлийци, от което врадее в селото голяма тревога. Същата нощ турците са нападнали Евренкьой и Аткьой. Също и тези села са разтурени, а селяните им са в нашето село, също и колибарите и селяните от Къзлар са в нашето село. Наблизо в гората между Дуганхисар и Тахнаджик е и живото население от Кутруджа, Пишман, Окуф, Тахтаджик.”

 Донесох им и писмо на войводата Руси Славов, че село Голям Дервент е унищожено, че много села като Янюрен, Башклисе и прочее са съсипани. Руси съобщаваше, че Голям Дервент е сринат с артилерия, гранати са паднали пред черквата, гдето и сега лежат две непукнати.

 Французският консул взе препис от писмото и веднага го съобщи в Цариград на по-големите си началници. Германският консул по този въпрос ми заяви, че което се съобщавало в писмото и за което аз устно му говорих, не било истина. Его, декларира ми, телеграфирах на турската военна команда в Енос, оттам отговарят, всичко туй не е истина. Французският много се стараеше да помогне. Той ми показа копирната си книга, за да ме увери, че почти катадневно телеграфирал по нашите работи, че телеграфирал и да се изпрати параход, за да мине населението в България, и уверяваше, че не получил отговор. А австрийският консул устно ми повери, че турците имали грозно намерение да унищожат укрилото се в балкана българско население.

 В тия тревожни дни, трябва да забележа, европейските консули говореха да не се боим. Официално съобщаваха, че Софлийско и Дедеагачко ще останат в България и че турците ще вземат само Димотика, а на запад гърците ще стигнат само до Окчилар. И ние им вярвахме, защо да не вярваме в надеждата за спасение?

 И населението, за да си спаси живота, тръгна като за Божи гроб към консулския град Дедеагач. Събрахме се от 17 села хора, горе долу 12 000 души народ, 100 000 овце, 20000 говеда, 15 000 коне, мулета, магарета. Само камилите ни ги нямаше, тях неколцина опитни камилари ги бяха отвели към Сакар и Странджа. Настанихме се вън от Дедеагач = Alexandropolis (днес) в изоставените от българската войска казарми. Там на една стена беше написано с големи червени букви: „По-добре гроб, околкото роб” Изтръпнах от гордост.

 Тогава гърците ме арестуваха. Те забелязали, че съм сновял съмнително из дедеагачките консулства. И гръцкият владика, изглежда, нарочно мина покрай затвора и ме видя. Аз го поздравих, като снех шапката си. Какво има, попита ме той. „Имартон!”, прошепнах му на гръцки. „Милост ли?”, поклати глава той и отмина. Oтишъл и убеждавал турците да поемат управлението на Дедеагач, че иначе ще го завземат дивите българи. Гръцкият опълченец, който пазеше пред затвора и ме познамаше, издаде, че зле говорили за мене. Владиката учуден попитал градоначалника още ли държите жив манастърския консул Стамо, няма ли сатър за него? Аз се примолих на опълченеца да ме спаси. И на 17-ти септември той наистина за малко пари се съгласи да ме пусне. Той е можел лесно да стори това, защото него ден влязоха турците и защото на 19-ти гърците след като закараха в Гърция 4 пълни парахода със заграбен добитък от нещастните наши българи, изтеглиха и войската си по море.

 Тоя ден изтърчах до английския консул г-н Бадета. Той най-много акъл даваше, щото жените и децата да се подлонят в Дедеагач, и аз го попитах: „Какво ще стане с нас, г-н Бандета? Нали заявихте, че няма да влязат турци тука?” Бадета ми отговори: „Не бойте се, де, нищо няма да стане!” Беше посърнал обаче. Аз му напомних, че когато турците за пръв път нападнаха Манастър, имаха само башибозук и не можаха да надделеят, и не смееха да предпиемат нищо, докато не получат помощ от армията. Факт е, че Хаджи Селим ага след първото нападение на Манастър ходи  в Енос да иска помощ. И тя идва, господине Бадета, натякнах му. Дедеагач се завзе уж от автономска милиция, сиреч башибозук, а всички знаем, че то си е множество турска редовна войска. Аз с очите си видях войници арапи, които арапски говореха, а имаше и черкези. Видях да влизат в Дедеагач 500-600 души турска войска. Имаше едни във военна униформа, други в стражарска, а трети – преоблечени като башибозук. Всички с маузерови пушки и с манлихерки, ни една мартинка! На всеки войник не по-малко от 500-600 патрона!

 Консулът Бадета можеше да говори свободно на български, гръцки и турски, но тоя ден мълчеше, мълчеше на английски!Ходих при австрийския консул, с когото се обяснявах на турски и на гръцки. Първом той ме увери така: ”Не бойте се, ние можем да ви гарантираме живота в Дедеагач и вън от града до селата Макри и Лъджакьой, а по-нататък не можем да запрем турците да не палят и да не убиват.” Когато втори път се явих при него, пак същото поддържаше и питаше имаме ли организирани чети. И трети път кам 8-ми септември на същото държеше, пак казваше народът да се подслони тука. Ала когато се събра народът в Дедеагач (Alexandropolis), той не беше толкова оптимист и ми съобщи, че е възможно турците да влязат в града. Бързайте, предупреди, да оставите селата си, защото оттатък Марица в Ипсала се събира башибозук, а също  и в Гюмюрджина (Komotini) има 10 хиляди, които ще тръгнат и ще ви наколят. Само тук в Дедеагач (Alexandropolis) е спасението ви! Ала когато гърците предадоха града на турците, австрийският консул никъде не се видя.....

 Да бяха консулите излезли енергично да заговорят в наша полза, нещастието щеше да се избегне! Кой можеше да се противопостави на Англия, на Франция, на Германия, на Италия, на Австрия тогава? Една реч в защита на българското население щеше да е достатъчна! Но консулите вместо това сложиха парадни униформи и посрещнаха турците. Турците се бяха спрели вън от града и не влизаха, докато консулите и владиката не отидоха да ги поздравят и поканят. Трябва да се знае, че преди да влязат турците в Дедеагач, от страна на събралите се 12 хиляди бежанци се подаде молба до консулите, в която се изброяваха селата, от които населението е било тук събрано, именно от околиите Гюмюрджинска, Дедеагачка, Софлийска, Ференска и Ортакьойска. Искахме да ни определят къде да се послоним, за да спасим живота си. Преди да се оттеглят гръцките власти, ние се обърнахме към гръцкия комендант за защита, а той ни отговори, че българското население можело да се прекара с параходи в Гърция заедно със стоката, ако половината стока се отстъпи на гръцкото правителство и ако българите се съгласят да станат гърци. Това ние отхвърлихме с яд. Когато турците влязоха в дедеагач, издигнаха церемониално турското знаме в правителствения дом. Българи там никак не пропуснаха. Само аз можах да отида. Блъскаха ме с вик „Назад!”. Излъгах, че съм тукашен, и се промъкнах.

 Командирът им държа реч, че тук автономията се устройва от трите народа: „Ислям ве рум ве израил.” За българи ни дума. Чух, че извика „Булгар милет кьор ослун!”, на което всички ръкопляскаха. Имаше много евреи. Турците извикаха кметовете на българските бежанци и предупредиха до пет деня да намерят средства да си идат в България било с параходи, било пеш. Кметовете отговориха, че населението желае да си остане в триречието, че то с толкова челяд и стока мъчно може да се реши на преселение. Ала Турците настояваха да се махнем, настояваше и гръцкият владика. Дори комендантът Хакъ бей попита гръцкият владика. защо е толкова против нас, а той отговорил, че ние сме наследници на Крума, та да се махаме или ако ще всички да ни изколят!

 Това беше на 21-ви септември, а ан 22-ри, преди още кметовете да се споразумеят с Хакъ бей, башибозукът по заповед тръгна към казармите да напада населението. ние, щом видяхме това, изпратихме депутация в кметството. Посъветваха ни да подадем прошение, за да се остави тук българско население. В туй ни помогнаха търговецът Хараламбо Леондариди, наемателят, на баните Псаронпулос и предприемачът Филомелос. Леондариди започна да съчинява прошението ни в градската община. Дойде управителят Пелтек заедно с персийския консул Антониядис и заповяда: „Тук не е място да се пишат прошения!” Взе прошението и го скъса. Леондариди стана на крака и му каза: „Бре, човече божи, ти нямаш ли жена, деца, нямаш ли милост за тия нещастни жени и деца?” Леондариди започна да пише второ прошение, но и то само до половината се написа, защото персийският консул не позволи да се пише по-нататък. Тогава Леондариди ни призна: „Сами виждате, помощ отникъде няма, а всеки гледа да си спаси душата.”

 Отидох за последен път при английския консул г-н Бадета, а той ми отговори на турски: „Не мога да ви помогна, нямам топове, нямам войска, какво да правя?” Като говореше, говореше на турски, а като мълчеше, мълчеше на английски. Народът чакаше, събран при казармите, и на 23-ти септември ни подбраха. Дигна се такъв сърцераздирателен вик, че цял Дедеагач потрепера, цял Дедеагач рипна на крак. Измитаха ни към България, а в Армаганската долина ни причака местен башибозук. Сякоха и гърмяха, хвърляха на конете си невръсни момчетии за еничари ли, кой знае , и млади жени за харемите в Цариград ли, в Одрин ли. Четите на Маджаров и Руси Славов пресрещаха джелатите ту от единия , ту от другия край на кервана, всичко на всичко четирийсет юнаци, и как да опазят населението на седемнайсет села?

 Не бяхме роби, но си бяхме като на три синджира вързани с децата, бабите, дядовците. Башибозукът под командата на преоблечени офицери ни преследваше чак до ятаджишките бродове на Арда и там най-много манастърски глави паднаха. Кървава струя тръгна по арда, видели я овчари нататък към Курткале на три часа път!

 Хубаво че войводите и при ятаджишките бродове излязаха срещу башибозука, та който бе останал жив, жив си остана! Там за първи път видяхме Царство България.

 На едни страховити скали в триреченския край на Царство България видяхме орлите да кръжат по-ниско от българските войници.

 Делеше ни Арда с кървавата вода. По-пъргави другоселци минаха и отминаха към високото, хичне се и обърнаха назад. След време разбрахме за тях, че янюренци се заселили в Светлен, дервенци в Орешник, сачанлийци в Кърджали, дуганхисарци в Хасково, балъкьойци в Стара Загора. Само ние в подножението на държавата оглеждахме назад, че много деца се изгубиха по пътя и много старци изостанаха.

Автор:    Никола Инджов 

„Възречени от Манастър" е роман за премълчаваната историческа орис на тракийските бежанци. Писателят Никола Инджов, пряк потомък на прокудените от Беломорска Тракия българи, описва вековечно отечество, останало извън пределите на държавата, но съхранено в пределите на днешни хора. Опустошението на българските земи около делтата на Марица след Балканската война през 1913 г., изгнаничеството на цели села по островите на Егейско море през 1921 г., насилствено предизвиканата размяна на българско и гръцко население през 1924 г. - тези съдбоносни събития определят сюжетните линии на повествованието. Героите на романа съществуват в наши дни подобно „ангелски човеци" — силуети от минал и неотминал народен живот.

сравняване и актуализиране имената на част от селищата

 

Болярово = Пашалий = Пашакьой

с. Воден = Дерекьой =Дерделий

Малък Воден = Дере Махле – Казълагачко

Булгаркьой = Йенимухаджир –

Казълага – Елхово

http://www.promacedonia.org

Подполковник от резерва д-р Петър Ненков

По време на трагичните събития през 1913 г. Западна Тракия е най-голямата мъченица. Тя е подложена на разорение и изтребление от три действащи  сили: организираните башибозушки отряди; гюмюрджинските автономисти и редовната турска войска. Към тези сили трябва да прибавим и мълчаливото съдействие на гръцкото население и гръцката армия. Походът на турските сили  на запад от Марица, става по цялото течение на реката от Дедеагач до Свиленград. Те най-напред навлизат в района на Димотика и Софлу. В двата града българските семейства са малко. повечето живеят по околните села. Турците ги нападат  с дивашка злоба. След 20 юли подлагат  населението на истински погром.

Най-много  пострадват селата Башклисе, Малък и Голям Дервент, Каяджик, Мерхамлъ, Янурен и Кутруджа. Тук не само е избита голяма част от населението, но и самите села са опожарени напълно. В село Каяджик с население от  1900 жители, са затворени в една от църквите 39 човека и всичките са изклани с брадви. Младите жени до една са зверски изнасилени. Общо избитите са 56 човека. Селото е запалено и изгорено. Същата съдба последва селата Янурен и Кутруджа. 

В Кутруджа в селското кафене са натъпкани 27 души и са избити. Всички момичета над 10-годишна възраст са обезчестени. От този район по-специално внимание заслужават селата Малък и Голям Дервент, защото те се защитават седмици наред, с голямо себеотрицание и храброст. В Малък Дервент са избити над 30 човека. Селото е ограбено  и изгорено. Населението бяга към селата Голям Дервент, Съчанли и Доганхисар. Село Голям Дервент, подпомогнато от четите на Димитър Маджаров и Руси Славов, се защитава дълго и пада чак в средата на август. Превзето е с помощта на двехилядна турска войска, въоръжена с картечници и оръдия. Избитите са много българи, а селото изгорено. 

Турците настъпват и в района на Дедеагач и Гюмюрджина. Трагедията на българите от селата Съчанли, Доганхисар и Манастир е покъртителна. С превземането на тези три села турците слагат край на съпротивата на българите в земите на Западна Тракия. Най-напред е нападнато Манастир. Това става на 22 август. Турците обграждат селото. Манастирци се защитават геройски. На помощ им идват 60  жители на село Съчанли и заедно отблъскват турците, които дават много жертви. Победата повдига духа на  манастирци. Осъзнавайки, че в следващите дни трудно ще се защитават сами, много манастирци се преместват в Съчанли. След няколко дни турците, вече с помощта и на гюмюрджинските автономни власти, превземат Манастир и го запалват. Загиват около 250 души. Населението бяга в горите и към Съчанли и Доганхисар. Съчанли е едно от най-големите български села в Западна Тракия. По думите на проф. Л.Милетич то е с 480 къщи и 2200 жители.  Селището е разположено високо в планината, върху най-южните склонове на Родопите.

Съчанлийци на общо събрание на 10 юли решават да не напускат селото и да се самоотбраняват. Съставен е комитет, които да ръководи отбраната. То е опасано на 5 километра отвън от 10 отбранителни пункта с по 10-15 бойци в тях. Въоръжени добре, съветвани умело от войводите Димитър Маджаров и Руси Славов, съчанлийци, след разгрома на Манастир, отблъскват десетки опити на турския башибозук да превземе селото. От Гюмюрджина автономното правителство изпраща на два пъти делегация с предложение селото да се предаде, на което кметът Димитър Стаматов отговаря: „Ще измрем до един, но не се предаваме”. Местните българи нарекли Съчанли „Малката България”. Селото на 4 срещу 5 септември е нападнато не само от башибозук, но и от редовна турска войска с картечници и планински оръдия. Отбраната е разкъсана, селото е подпалено, а жертвите са повече от 300 души. Населението бяга към село Доганхисар. То е родно място на легендарния капитан Петко войвода и последната крепост, в която тракийските българи от околните села търсят спасение. На 29 юли в селото пристига войводата Димитър Маджаров, събира общинското ръководство и старейшините и заявява: „В момента ние не сме поданици нито на султана, нито на цар Фердинанд – оставени сме на произвола на съдбата. Предлагам село Доганхисар заедно със селата, които влизат в състава на общината, да обявим за самостоятелна държава, която ще наречем „Република Доганхисар”. Доганхисар дава подслон и организират изхранването на бягащото население от разорените вече села. Тук се събират близо 7000 души. След разгрома на Манастир и Съчанли, идва ред и на Доганхисар. Селото е нападнато на 9 септември. Боят трае 6 часа, но силите са неравни. Нахлулите в селото турци съсичат с ятаганите когото срещнат по улиците и подпалват къщите. Китното село е опожарено и разграбено. 

В Дедеагач се събира голям брой прокудени от родните им огнища бежанци от всички околни български села. Обезумелите от ужас те оставят след себе си изгорени къщи и непогребани  близки  и търсят спасение от турските безчинства в западните консули, които обещават да ти спасят .  Когато се убеждават обаче, че турските власти имат грозното намерение да унищожат българите,  консулите оттеглят гаранцията си за спасението им. На 23 септември  турците  влизат  в Дедеагач и подкарват с бой и ругатни народа към Фере. Нещастните бежанци тръгват с многобройната си челяд и добитък, под ударите на озверелите башибозуци. Тия, които от умора изостават, безмилостно са убивани с ятагани и приклади на пушките.

„Когато на 23 септември турците  подбраха народа с бой - разказва очевидецът Мавер Калоянов-се вдигна  та­къв сърцераздирателен вик на многохилядния народ, че цял Дедеагач потрепери. Целият град стана на крак! Камък да беше човек, не можеше да не проплаче….” Двамата войводи Руси Славов и Димитър Маджаров разбират за пъкления план на турците и без да се колебаят,  вземат единствено вярното  решение - да му се притекат на помощ с четите си. На един километър преди Фере, те  нападат башибозука . В завързалата се престрелка  е убит ко­мандирът на турците и те се разбягват панически. Докато трае боят, народът  се насочва  към планината, оставяйки всичко, що не е може да се носи на ръце. Най-жестоко пострадват селяните в края на колоната, които не се решават веднага да хукнат  към планината. Те са избити от башибозука поголовно. От Фере до границата с България – река Арда  бежанците  непрекъснато са преследвани от турски потери, озверели от факта, че са изтървали плячката си. Част от кервана, наброяваща към 800 души,  неволно се  отклонява от колоната и достига до долината Армаган. Измъчени и гладни, на 25 септември нещастниците сядат да си починат и точно тогава са нападнати от  200 турски войници. Настава жестока  сеч. След турците остават пеленачета с извадени очи и разбити главици, обезглавени мъже, изнасилени и след това избити жени. Жестокостите, които могат да се родят  само в болни и извратени мозъци -  са неописуеми. За тази трагедия  по-късно проф. Любомир Милетич пише: „Това, което след 9 месеца заварихме в Армаган беше достатъчно, за да се установи без всякакво съмнение, че тук наистина е имало човешка касапница!” Същата кървава трагедия се разиграва и в местността Илиева нива където са избити от турците над двеста невръстни деца. Преминаването на колоната през река Арда под обстрела на турците е свързано с много ужасни перипетии. Вследствие на оскотяващия страх, много невръстни деца и пеленачета са захвърлени от техните майки. Бреговете на граничната река са  задръстени от труповете на убитите и удавените. Водата потича кърваво червена от пролятата кръв.  Атмосферата е покъртителна . Четите поддържат огъня през целия ден и през цялата нощ, за да дадат възможност на изплашеното население  да се съвземе  и да премине рекат.а  През този кошмарен ден са убити  100 души, а ранените са  300 души.  На другия ден  идва известие, че до 3000 души български бежанци, повече от които жени  са докарани от турците в с.Адачалъ, до Арда, където са подложени на брутални изнасилвания. При Руси Славов идват  бежанци и му разказват покъртителната история. Момчетата от четата се разплакват и пожелават единодушно да се притекат на помощ на нещастните хора. Те заявяват на войводата, че не могат да търпят, на три километра от българска­та граница да се обезчестяват и убиват хиляди българки. Тога­ва четата, разделена на три части, преминава Арда, заобикаля  турското село и от три страни открива огън. Турците се разбягват и оставят жените на мира.  

На 4 октомври 1913 г. приключва кървавият път на  тракийски бежанци, които изминават 150 км.,  за да се спасят от зверствата на турците.

 




Гласувай:
4



1. wasp - РАЗОРЕНИЕТО НА ТРАКИЙСКИТЕ; БЪЛГАРИ ПРЕЗЪ 1913 ГОДИНА . Любомиръ Милетичъ
19.10.2016 19:14
http://promacedonia/bmark/lm_tr/index
цитирай
2. shtaparov - Това е истината- тя не касае пома...
19.10.2016 20:03
Това е истината- тя не касае помаците които са наши,а именно турците.
цитирай
3. didanov - основната вина беломорска Тракия да остане извън нашите земи
19.10.2016 21:15
е била предимно на Кобургите Фердинанд и Борис, както и на комунистите непосредствено след свалянето на фашистите от власт.
Буров и още няколко родолюбиви българи са се опитали да спасят нещо, но уви.
цитирай
4. didanov - разбира се, има помаци, които се повеждат по турския акъл
19.10.2016 21:17
shtaparov написа:
Това е истината- тя не касае помаците които са наши,а именно турците.

но в мнозинството си повечето са на българска страна
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: didanov
Категория: История
Прочетен: 2901393
Постинги: 1136
Коментари: 3355
Гласове: 5854
Спечели и ти от своя блог!
Блогрол
1. Цар Мидас, бриги и пеласги – Троя е на Балканите?
2. Българското хоро - древно писмо от живи йероглифи
3. Тракийският император Роле и паметника на цар Мида
4. Корените на българската народност
5. Българският генетичен проект
6. "Как ни предадоха европейските консули"
7. Мегалитите - трогателно свидетелство за детството на човечеството
8. ДЖАГФАР ТАРИХЫ, ПЕЛАСГИТЕ и остров КРИТ
9. Сурва Година, Сура Бога и Веда Словена
10. Древно-тракийско скално светилище под Царев връх – предшественик на Рилския манастир
11. неизвестното племе на мияците
12. Масагетската принцеса Томира и битката й с персийския цар Кир
13. Хубавата Елена в Египет
14. Склавини и анти в долнодунавските земи
15. Кои са мирмидонците?
16. Еничаринът Склаф, името Слав и робите
17. Аспарух, Мемнон и етиопските българи
18. Името на Кан(ас) Аспарух не е случайно
19. Срещата м/у Калоян и Пиер дьо Брашо
20. Амазонките на Тезей, Херодот, Дахомей, Южна Америка и Африка
21. Фердинанд I, славянин и потомък на витинските князе.
22. НОВ МЕТОД ЗА РАЗЧИТАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ РУНИ
23. Амазонките в древността (Тракия, Мала Азия,Либия)
24. ПОЛИСЪТ СРЕЩУ ДЪРЖАВАТА
25. АТЛАНТИ ЛИ СА МИТОЛОГИЧНИТЕ ТИТАНИ?
26. Черноморската Троя – тайната на Ропотамо
27. Брут Троянски - легендарният първи владетел на Британия
28. ЧУЖДИЦА ЛИ Е НАИМЕНОВАНИЕТО "ТРАКИ"?
29. О неразумний, защо се срамиш да се наречеш...мизиец?
30. Черноморската Троя - коя българска река е Омировата Симоис?