Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.10.2016 23:37 - Склавини и анти в долнодунавските земи
Автор: didanov Категория: История   
Прочетен: 741 Коментари: 7 Гласове:
3

Последна промяна: 06.10.2016 13:56

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Е. Михайлов
www.promacedonia.org

Известно е от изворите, че в древността те са носили общото название  в е
н е д и.  Но това положение вече не се отнася за VI в. Макар и Йордан да говори за венети, когато описва събитията от IV в., той намира за необходимо да отбележи, че  „с е г а  [т. е. през VI в.] те се явяват под три имена, т. е. венети, анти и склавини”. Византийските автори от VI в. нямат общо название за славяните. Всичко това свидетелства, че славянската диференциация през VI в. е била вече свършен факт и че тя е продължавала да се задълбочава с ускорен темпове.Като се абстрахираме от названието венеди, което през VI в. се отнася само за западните славяни, за източните и българските славяни, в случая ние си служим с названията както ги намираме във византийските извори: анти (Ἄνται, Antes) и склавини (Σκλαβῆνοι, Σκλαυνοί, Sclaveni, Σκλάβοι).

За определяне прародината на склавините разполагаме с едно много сигурно свидетелство у Йордан. Според него „склавините обитават от Новиодунум и така нареченото Мурсианско езеро чак до Данастър и на север до Вистула”. Това е склавинската територия през VI в., но тъй като при разселването на славяните северната и източна граница на склавините останала непроменена, то тя е била и съответната граница на склавинската прародина. Северната склавинска граница, която от този пасаж не е много ясна, се доуточнява от територията заемана от венетите, живеещи по течението на р. Висла северно от склавините . „А антите, които са най-храбри от тях, живеят от Данастър чак до Данапър, гдето се извива Понтийското море”. Тези сведения Йордан е получил естествено не по личен път, а от самите славяни, които добре са знаели, коя е древната граница на техните земи и кои живеят северно от тях. Следователно склавинската прародина и през VI в. (а и по-късно) се е включвала все още в състава на склавинската (славянобългарската) територия, която по това време е стигала на юг до Дунава.

От съпоставените данни у Йордан за границите между трите славянски племенни групи трябва да се предполага, че северната граница на древната склавинска територия е минавала по горното течение на р. Висла до устието на р. Сан, която пък от своя страна заедно с притока си Вишня и р. Днестър е била източната склавинска граница. Следователно древната склавинска територия е обхващала днешна югоизточна Полша, източна Словакия и югозападна Украйна. (Тук някъде в посочения район в непосредна близост със склавините са обитавали и сърбите и хърватите; но ние не сме в състояние дори приблизително да установим какво е конкретното географско разположение между трите южнославянски народностни групи).

За определяне древната склавинска територия изключително значение имат лингвистическите наблюдения на съветския езиковед Владислав Илич-Свитич. В района на Северните Карпати и на белязаната по-горе територия той успява да установи една група от архаични южнославянски думи, които се срещат само в диалектите на западноукраинското (гуцули, бойки, лемки), южнополското и източнословашко население.

Това са на първо място думите: 

Планина — укр. (гуцул.) полони́на; пол. (Подгалие) połonina, płonina; словаш. pláň, planina, pláňava.

 

Бърдо — укр. бéрдо; словаш. brdo, bardo.

Дял, дел (хребет) — укр. діл; пол. dziáł.

Слоп, преслоп (седловина) — укр. прислóп, слопець; пол. słop, slopki; чеш. slopec, přìslop.

Рупа (яма, пещера) — укр. рýпа; словен, rúpa.

Занога (котловина) — укр. занóга.

 Извор — укр. із вір, ізвор, звор; словен, izvór.

 Скок (водоскок, речни прагове) — укр. скóки, ускок; словаш. skoky.

 Грохот (каменист сипей) — укр. грехіт.

 Бревно — укр. бéрва.

 Пърт (пъртина, пътечка) — укр. перть; пол. perć, pyrć; словаш. prŤ, pŕŤ, pírŤ, pyŕta.

 Пътека — укр. путішка.

 

Наличието на тези както и на други думи в говорите на местното население В. Илич-Свитич свързва с продължителното пребиваване на южните славяни в северокарпатската област не по-късно от III в. С това той обяснява и обстоятелството, че някои от тези думи, свързани днес предимно с планиския ландшафт, в тези диалекти са свързани с равнината, т. е. те са запазили най-старото си славянско значение, когато според В. Илич-Свитич южните славяни още не били стигнали до Карпатите и тези думи не били преосмислени съобразно характера на планинския ландшафт. 

Лексическият коментар, извършен от съветския учен, още веднъж доказва наличието на трайни славянски диалекти още в славянската прародина. В противен случай тези езикови наблюдения не биха били възможни

Все пак като имаме предвид началото на тяхната писана история, можем да допуснем без колебание, че през първите векове на нашето летоброение склавините и антите са се развивали като един от най-многочислените народи в Източна Европа, което се доказва от тяхната повишена военна активност през средата на I хилядолетие. По-точно, тази военна активност е била обусловена от значителното препятствие, което те имали да преодоляват в басейна на Долния Дунав — могъщата Византийска империя. Това движение на юг е започнало много преди VI в., но то е останало незабелязано поради неговия почти мирен характер, или по-точно това движение не е засягало интересите на Империята. 

Когато византийските историци от VI в. ни дават първите по-подробни сведения за склавините и антите, ние се натъкваме на едно привидно противоречие, свързано с разширяването на антската територия на юг. От една страна, византийските извори ясно говорят за Днестър като за граница между двата славянски народа, а, от друга, че антите вече са се установили по левия бряг на Долни Дунав. Освен редицата косвени сведения, към събитията ог 537 г. Прокопий направо пише: „Повечето от тях били хуни, склавини и анти, които живеели отвъд реката Истър, недалеч о нейния бряг”. В действителност тук няма никакво противоречие — границата между антите и склавините, между техните основни територии (между склавинската и антската земя, по думите на византийските автори) си оставала реката Днестър както през VI в., така и през следващите векове. Но през VI в., по време на общото склавинско движение на юг, част от антите правят значителен опит да се установят трайно по Долния Дунав, като отсядат временно на склавинска територия по левия бряг на реката.

Местоположението, което заемали склавините и антите в своята прародина, както и тяхното следващо многовековно историческо развитие, като че ли предполагало разселване на склавините към Балканския полуостров, а на източните славяни — към просторите на европейския североизток. От друга страна, още от зората на славянската история и чак до XVIII в., движението на източните славяни към Черно море и Дунава било постоянно осуетявано от гъсти маси номадски народи, които азиатският Изток непрекъснато бълвал към Северното Причерноморие и Средна Европа. Тази борба на източните славяни със степните народи води началото си може би още от времето на скитите; но първите сведения за нея се отнасят към втората половина на IV в., т. е. към края на готското надмощие в черноморските степи (II—IV в.). Откъслечните сведения у Йордан за неравната и жестока борба между готите и антиге ок. 375—376 г. са първите любопитни страници от политическата история на източните славяни достигнали до нас. 

Все по това време (ок. 376 г.) в Северното Причерноморие се появяват хуните, които разгромили готската държава и установили своето надмощие в земите северно от Долни Дунав. Хунското нашествие било истинска катастрофа не само за готите, но и за всички скито-сарматски, дако-тракийски и германски народи, обитаващи този район. Това било трагедия и за антите и склавините, чиито поселения били разгромени, а самите ге включени в състава на хунската империя. По всяка вероятност хунското нашествие ликвидирало aнтския племенен съюз, изграден в борбата на антите с готите, и евентуално политическата организация на склавините. Но в случая, за нас е важен безспорният факт, че хунското нашествие прекъснало движението на славяните на юг и, както смятат повечето изследователи, една значителна част от славянските племена отново се изтеглила на север в труднодостъпните, и безопасни гористи райони. 

С разпадането на хунския племенен съюз (453 г.) пътят за движението на „многолюдния славянски народ” бил открит и нямало вече такава сила, която да му се противопостави. Значителното увеличение на населението, вътрешното социално и икономическо развитие тласкали все по-силно славяните да търсят нови поселения към богатите, плодородни и слънчеви долини на Югоизточна Европа. 

Първите сигурни сведения за нападенията на антите срещу балканските провинции на Византийската империя се отнасят обикновено към 527 г., което въобще е и първото зарегистрирано славянско нападение. Но изследователите не без основание считат, че славянските нападения и евентуално заселвания на Балканския полуостров започват няколко десетилетия по-рано, в самото начало на VI в. или дори в края нa V в. Тези предположения се основават на редица езикови, топонимични и др. данни, но те нищо не могат да ни дадат за разкриване взаимоотношенията между южните и източните славяни, включително и предположението, че славяните действали съвместно с други племена или под името на други народи (гети). 

За събитията от 527 г. Прокопий пише: „Когато Германовият чичо Юстиниан поел властта, антите, които живеели съвсем близо до склавините, преминали реката Истър с голяма войска и нахлули в ромейската земя. Не много преди това императорът бил назначил Герман за стратег на цяла Тракия. Той именно влязъл в сражение с неприятелската войска, разбил я напълно и избил почти всички. С този си успех Герман си спечелил голяма слава между всички люде и особено между тези варвари”

За събитията три години по-късно (т. е. 530 г.) Прокопий пише: „През четвъртата година от царуването си императорът назначил тоя именно Хилвуд за стратег на Тракия, поставил го на стража при реката Истър и му заповядал да пази, щото тамошните варвари да не могат занапред да преминават реката, тъй като вече много пъти хуни, анти и склавини я били преминавали и нанасяли непоправими пакости на ромеите”.

 От това съобщение става ясно, че нападението на антите от 527 (или 518 г.) не е единственото за периода преди 530 г. и дори не е първото; че началото на тези нападения трябва да отнесем най-малко поне с едно десетилетие по-рано. Но антското нападение от 527 г. е първото значително славянско нашествие върху империята и с него се започва решителната борба за господството над Балканския полуостров. Това личи и от съобщението на Прокопий за голямото впечатление, което то направило както на византийците, така и на славяните.

 Че това е така, личи от редица места от изворите: „Хуни, склавини и анти почти всяка година, откак Юстиниан поел властта над ромеите, нападали Илирик и цяла Тракия — сиреч от Йонийския залив дори до предградията на Византион, а също и Гърция — и извършили непоправими злини на тамошното население”

Вследствие засиления натиск на варварите, и предимно на склавините и антите, Юстиниан I бил принуден да вземе специални мерки за защита на дунавската граница. В 530/531 г. той назначил за стратег на Тракия енергичния и способен пълководец Хилвуд (Χιλβούδιος), който според повечето изследователи е славянин, и то ант Според Прокопий „Хилвуд бил един от придворните на император Юстиниан. . . През четвъртата година от царуването си императорът назначил тоя именно Хилвуд за стратег на Тракия, поставил го на стража при реката Истър и му заповядал да пази, щото тамошните варвари да не могат занапред да преминават реката. . . И Хилвуд станал толкова страшен за варварите, че те в течение на трите години, които прекарал на тази длъжност, не само никой не смогвал да премине Истър срещу ромеите, но, напротив, ромеите минавали често заедно с Хилвуд на отсрещния бряг, избивали и заробвали тамошните варвари. Три години по-късно Хилвуд както обикновено преминал реката с малобройна войска, но склавините го посрещнали с цялата си мощ. Завързало се ожесточено сражение, паднали мнозина от ромеите и самият пълководец Хилвуд. След това варварите могли да преминават реката винаги, когато пожелаели, и ромейските владения станали леснодостъпни за нападение”. С името на пълководеца Хилвуд се свързва и един надпис върху мраморен кръст, намерен в Цариград (квартала Фенер), който гласи: „Тук почива Хиливудис, син на Санватиос, починал на 28 ноември, индиктион 7-и. [От] съпругата на Хиливудис”

В полза на антския произход на Хилвуд—Хиливудис (Χιλιβούδις) може да се приведе и името на баща му от цариградския надпис — Санват, Санбат (Σανβάτιος), макар само по себе си то може да не е чисто славянско и да ни насочва към юдейско-християнската древност  или кавказката номенклатура. Но тук се привежда и едно друго обстоятелство, може би формално, но не маловажно, че според Константин Багренородни едно от старите названия на гр. Киев е Самватас (Σαμβατάς) От всичко това най-важен е изводът, че антите много преди 527 г. доближили устието на Дунава и влезли в преки отношения, враждебни или приятелски, с Византия, може би не по-късно от началото на VI в.

 След разказа за пълководеца Хилвуд, загинал в 533 г., Прокопий продължава своя разказ:

 „По-късно между анти и склавини избухнали раздори и се дошло до война, в която антите били сразени от противниците си. В това сражение един склавинин пленил едною от неприятелите, на име Хилвуд, който току-що бил възмъжал и го отвел у дома си. . . По това време антите нахлули в Тракия, ограбили и заробили мнозина от тамошните ромеи, задигнали ги и ги отвели в родината си.” Един от тези ромейски пленници, за да се освободи, казал на новия си господар — ант, че между склавините се намира като роб някогашният ромейски пълководец Хилвуд. Той му предложил да го откупи, като го убедил, че императорът ще го награди богато. „С тези думи ромеецът веднага убедил господаря си и отишъл заедно с него при склавините, понеже гези варвари вече се били помирили и без страх се сношавали помежду си. Тогава заплатили много пари на господаря на Хилвуд, откупили го и веднага заминали заедно с него. Когато пристигнал  в своите места, купувачът го запитал, дали той е ромейският пълководец Хилвуд. И този намерил за необходимо да изложи същинското положение и да разправи вярно всичко поред; а именно, че самият той е по род ант, че се сражавал заедно с единородците си против склавините, които тогава им били врагове, че бил заловен от едного от неприятелите, а сега, след като пристигнал в бащината си земя, и той самият ставал занапред свободен според закона.” Скоро за случилото се научили всички анти и решили да използват Хилвуд за свои политически цели.

 „По същото това време, когато ставало това там, император Юстиниан изпратил пратеници при тия варвари и им предложил да се заселят всички в стария град на име Турис, разположен отвъд реката Истър. Той бил построен някога от римския император Траян, но отдавна бил запустял, тъй като тамошните варвари го разграбили. Император Юстиниан обещавал да им подари този град и земята около него — тъй като те отначало принадлежали на ромеите — и да им помага с цялата си мощ, като им отпусне много пари при условие, че занапред ще бъдат съюзници и винаги ще възпират хуните, когато те поискат да нападнат Ромейската империя. Като чули това, варварите се съгласили и обещали да направят всичко, ако им даде за съжител Хилвуд и го назначи отново за ромейски пълководец.” По тоя повод Хилвуд бил изпратен в Цариград, но по пътя бил пленен от Нарзес, който открил измамата и го затворил

Ако причината за войната между склавините и антите е някакво съперничество или преплитане на интересите, то дали не може да се посочи и причината за възстановяване на мира между тях? Тук трябва да се обърне внимание на обстоятелството, че голямото нападение на антите в Тракия, което се отнася след антско-склавинската война и преди примирието, е последната активна военна проява на антите в Долнодунавските земи. По всяка вероятност между тези два факта — прекратяването на антските набези на Балканския полуостров и антско-склавинското примирие — има пряка връзка.

Че това е така, говори и фактът, че все по това време, ок. средата на 40-те години на VI в., Юстиниан сключил мир с антите, като им предложил за поселване гр. Турис, на левия бряг на Дунава (вероятно древната Диногеция при дн. гр. Галац). От този забележителен факт, завършващ периода на антската активност на Балканския полуостров, може да се направи следният извод: основната цел на императора е била да внесе трайно разцепление всред славяните, като привлече на своя страна антите и ги неутрализира в борбата на Византия срещу склавините. Въпросът е, защо императорът изпратил пратеници именно при антите, а не при склавините? Отговорът на този въпрос може да бъде само: че по това време склавините вече разгърнали настъплението си срещу Балканския полуостров на широк фронт и демонстрирали ясно намерението си да се установят в него

Следователно в средата на VI в. склавините били главният и най-опасен враг на Византия в този район на империята. Докато за антите нещата стоели твърде различно. Въпреки че част от техните поселения се намирали по Долния Дунав, около неговите устия, но основните им селища си оставали на североизток от Днестър. Въпреки че войната с Византия антите започнали с голяма активност, но още от самото начало приоритетът на тази борба бил решително на страната на склавините, които непрекъснато заливали балканските провинции на империята по цялото протежение на дунавската граница. Византийското правителство не е могло да не вижда това положение и добре е схващало, че по отношение на склавините не може да разчита на никакви мирни преговори и компромиси за спасяване на балканските провинции.  Отстъпвайки гр. Турис на антите, византийското правителство не губело нищо, тъй като този град отдавна бил разграбен от варварите и изоставен от византийското население. С това императорът е искал да намали броя на своите врагове и евентуално да увеличи съюзниците си в предстоящата борба.

 Как са се развили по-нататък събитията, не ни е известно.  Дали антите напълно прекратили всякакви враждебни действия срещу империята след 546 г., за това не можем да твърдим със сигурност. Но втората половина на VI в. е времето, когато именно склавините сломяват властта на империята на Балканския полуостров и фактически го завладяват. Тези събития са описани с големи подробности предимно у Прокопий. От тези описания ясно се вижда, че всички славянски походи, завоевания и заселвания са извършени само от склавините. Тук в никакъв случай не може да се приеме изказаното предположение, че под склавини през този период трябва да се разбира въобще славяни (т. е. вкл. и анти), тъй като византийските автори разграничават добре едните от другите и никога не ги смесват.

 Следователно постепенното оттегляне на антите от Долнодунавските земи през втората половина на VI в. е един реален факт, който се обяснява от общата историческа обстановка, в която се намирало източното славянство по това време, както, и от по-сетнешната му съдба. Именно тук бихме могли да намерим отговора на въпроса, каква е била целта на антските походи срещу Византия?

 Преди всичко, разглеждайки движението на антите на юг не трябва да забравяме, че за разлика от склавините, основната антска територия през цялото това време си оставала антската прародина между Горен Днестър и Среден Днепър. За никакво изселване на антите на юг или дори за разредяване на техните поселения в основните им територии не може и дума да става. Тази територия в Средното Под-непровие става по-късно център на бъдещата Древноруска държава. Следователно антите като цяло не са имали за цел преселване в Долнодунавските земи. което виждаме у склавините. Множество антски племена със своите вождове са извършвали походи на юг с цел за грабеж и отново се връщали в поселенията си. Но, от друга страна, от казаното дотук се вижда, че една немалка част от антските племена са направили значителен опит да се установят трайно по Долни Дунав. За това ни говорят и фактите, че в изворите славянските нападения започват с антите, които са охарактеризирани като народ многолюден и най-храбър всред славяните, и че Юстиниан I си прибавя прозвището „Антски” (Ἀντικός), т. е. „победител на антите”. Византийските автори често споменават за антите наред със склавините, когато описват обичаите и нравите им, което говори, че антите са се врязали здраво в съзнанието на византийците.

Според Йордан антите живеели там „гдето се извива Понтийското море” , т. е. северозападния ъгъл на Черно море, северно от дунавското устие; а според Прокопий антите заедно с хуните и склавините „живеели отвъд реката Истър, недалеч от нейния бряг.

Като имаме предвид основните антски поселения (прародината), местоположението на отстъпения на антите гр. Турис, определението на Йордан за склавинската територия (между Днестър и Мурсианското езеро), обстоятелството че наказателните походи на Хилвуд северно от Дунава са били насочени именно срещу склавините, а не срещу антите, походите на византийците през втората половина на VI в. срещу основното ядро на склавинските поселения северно от Дунава, което се намирало в Източна Дакия (р. Иливакия — Яломица) — от всичко това става ясно, че през средата на века антите се установили временно северно от дунавските устия между реките Днестър и Прут или малко по на запад, към долното течение на реката Серет. Но тук трябва да се има предвид, че това частично заселване не е причинило някакви значителни размествания всред склавините, тъй като по това време и чак до X в. територията западно от Днестър е била славянобългарска както в етническо, така и в политическо и културно отношение. На тази склавинска територия през VI в. са живели и други народи — останки от старото дако-романско население, авари, прабългари и др. като всред тях трябва да отнесем и антите, т. е. те са живели на склавинска земя в най-тясна близост със самите склавини. Това явление е твърде характерно за етническата география и история на народите от тази епоха.

Тук не бива да се изпускат предвид и законите на родовия строй, които са държали здраво във вътрешно сцепление отделните етнически единици (варварските народи). Отделянето на обособени ядра от тези етнически единици било крупно събитие и това разпадане е вървяло по племенна линия, като новите етнически образувания се явявали със свои собствени названия и действали като самостоятелни политически единици. Този важен факт не може да не бъде отразен в историческите извори.

От друга страна, както видяхме, византийците предлагат на „всички” анти да се заселят в гр. Турис. Това естествено не бива да се схваща в буквалния смисъл на думата, тъй като антите са били многоброен народ. Но в случая под „всички анти” трябва да се разбират само тези, които били отседнали временно около дунавските устия, взимали участие в долнодунавските събития и които са били добре известни на византийците. Когато последните са предлагали един град за заселване на всички долиодунавски анти, те добре са знаели какво правят. Но това означава, че антите по Долния Дунаа са били малка племенна група в сравнение с огромната склавинска маса, която по това време постепенно населила Дакия и Панония, а по-късно и Балканския полуостров. Това означава също така, че тези долнодунавски анти са поддържали здрава връзка със своите сънародници на североизток от Днестър, при които отново се върнали.

 Друго много важно обстоятелство е фактът, че почти веднага след прекратяването на антската активност в Долнодунавските земи, източните славяни започват своето разселване в Източноевропейската равнина — на север, изток и югоизток от основната антска територия. Това движение е отразено в археологическите паметници и е засвидетелствувано още за втораОказва се, че след като векове наред източните славяни са живеели на територията между Западен Буг, Днестър, Припят и Днепър (южната граница е била подвижна и е съвпадала предимно с южния дял на лесостепната зона) и след като движението на юг е било преустановено и временно заетите територии северно от дунавските устия и по Черно море били освободени, веднага след това, още през втората половина на VI в., те започнали своето продължително и трайно разселване в противоположна посока. В разстояние на три века (VI—IX в.) територията на източните славяни се увеличила повече от три пъти в първата половина на VI в.

 

 допълнение:

Йордан пише в Гетика: започвайки от изворите на река Вистула (Висла), на неизмерими пространства се е разположило многобройното племе на венетите. Въпреки, че наименованията им сега постоянно се променят в зависимост от местата които обитават и различните родове, основно те се наричат славяни и анти."

Теофилакт Симоката, пише: "Sclavos sive getas hoc enim nomine antiquatis apelati sunt – Славяни, или още гети, защото това бе името им в древността"


"...Сина на Боян-Челбира, Тубджак(563-593 г. , дядото на Кубрат), воювал на страната на аварите с Рум(Византия) и с подчинените от румците(ромеите) улчийци(славяни). В същото време, когато аварите безпощадно убивали улчийците, българският балтавар ги щадял и изкарал от Рум( от днешните български земи) в своите владения до двеста хиляди от тях. Тези булгарски(български) улчийци почнали да ги наричат анчийци(анчилар), т.е. "погранични", "окраиными"(думата има значение и като "побратим" - анчи). Тъй като били заселени на северните рубежи на бегството(бейлика) Кара-Булгар - в Учула и Бури Чай(Днепър). Хакана на аварите отначало се отнасял към това с раздразнение, но когато по заповед на Тубджак анчийците направили няколкостотин лодки и успешно се сразили на тях с румците, смегчил отношението си и ги оставил на мира..."

ДТ , т.1,1993 г. Оренбург, стр.16



Заслуга на проф. Ценов е откритието, че хуните на Атила не са азиатски народ, а европейци говорещи славянски език. Най-важното и същевременно най-неизвестното за повечето хора открите на Ценов е това, че старите славяни са де факто гетите – тракийски народ, който е от същия произход както и старите българи.Проф. Ценов обяснява, че старите славяни делят една кръв със старите българи. В същата работа, на друго място се казва следното - ...отношението между българи и славяни е отношение на сродни народи, а не отношение на диви азиатци и мирни европейци…..   Славяните, значи, пазили българската държава от чужди народи и следователно не са били покорен и пасивен, а активен народ в държавата. Понеже се оставят само славяните да пазят България, а за българите не се казва нищо, то е явно, че тези два народа се идентизират

Той оборва отдавна наложени заблуди, но малко хора са отделили от времето си да прочетат и осмислят текста – ...че българите насилвали славяните, се взима като доказателство от привържениците на чуждия произход на българите, че българите не са славяни. Като че ли славяни не могат да насилват славяни. Заблуда се прави и като се идентизира славянското племе “словените” със славянската раса, когато всъщност словените са само едно от племената на славянската раса, към която са спадали още българи, агазири ...Като се казва, че българи налитали на словени, трябва да се разбира, че е имало вражда между славянските племена, а не че българите не са славяни. “  c. 23.

Къде останаха слабите и немощни славяни?Бяхме принудени да вярваме на диви измислици защото от нас бе укрита важна информация. Не ни се каза, че трябва да правим разлика между стари славяни, венети и анти. Не ни се каза, че венетите са деди на словени, словаци, поляци, чехи, руснаци, че антите са предци на украинци и белоруси. Не ни бе обяснено, че старите славяни са фактически гетите – древен тракийски народ живеещ в съседство с мизите, които в Ранното Средновековие стават известни под името българи. (Павел Серафимов)

 

 

 




Гласувай:
3
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. leonleonovpom2 - Поздрави, Диляне!
06.10.2016 12:06
Ами ,че е така е ясно за човек ,дори с елементарни познания по физика и особено по математика

На мястото на многобройните траки се появили от нищото също така, многобройни славяни?
В ареала им!

Само този факт е достатъчен човек да е нащрек и да подходи с повишено внимание!

Но ако си няма хабер от тях, както често казват някои историци, няма как да забележи това!

Хубав ден, приятелю!
цитирай
2. didanov - здравей Леоне
07.10.2016 11:12
напълно споделям мнението ти, просто много историци служат на различни политически школи, а не на историческата истина. поздрави
цитирай
3. shtaparov - Да- старото име на Склавините (&...
09.10.2016 21:25
Да- старото име на Склавините ("славяните") е Венеди т.е. Ванади (с носовка- Вананди),т.е. Ванандови Българи: разновидност на Гетите.
цитирай
4. syrmaepon - За прародината и диалектите в нея ...
10.10.2016 16:44
За прародината и диалектите в нея съм съгласна. По принцип едноезичието е винаги твърде условно - винаги могат да се зародят диалекти. Не виждам обаче славянската етимология на името Хиливудис. Да не говорим, че в района за който се говори като прародина на славяните е открита и келтска култура:

Первый памятник чисто кельтского происхождения был найден еще в 1962 г. в районе села Бовшев, в одиннадцати километрах от древнего Галича. Это был ремесленный комплекс - мастерская кельтского гончара, с большим количеством инвентаря. Хотя и ранее археологам попадались отдельные экземпляры или группы кельтских вещей, существование этой культуры в Украине казалось спорным. Открытие у села Бовшев развеяло все сомнения - кельты это часть и нашей истории. Позднее такие находки перестали быть единичными. Они ждали исследователей во все новых и новых областях. В верхнем течении Западного Буга были обнаружены клады монет I-XI веков до н. э., в верхнем Поднестровье - кельтское погребение. Более ста лет проводились раскопки в бассейне реки Тиса, где кельтские поселения были наиболее многочисленны. Именно здесь, в районе города Мукачево, был открыт крупный кельтский ремесленный центр, настоящий город, самый восточный из известных в Европе. В этих же местностях было обнаружено более двухсот погребений кельтов. Как правило, площадь кельтских селений в Украине не превышала одного гектара. Зато очень богат археологический материал: железные и бронзовые орудия труда, посуда и особенно много оружия - мечи, копья, дротики, щиты, кольчуги. Распространение кельтской культуры в Украине не ограничивалось только западным регионом. Настоящую сенсацию вызвала находка археологов в Залесье на правом берегу Припяти. Здесь было обнаружено погребение, не похожее на погребения ни одной местной культуры. Кремированные останки находились в ручной работы «кружальном» сосуде, при них был типично кельтский инвентарь. Это открытие позволило предположить, что отдельные группы кельтов проникали далеко на восток.
Больше читайте здесь: http://gazeta.zn/SCIENCE/kelty_v_ukraine.html
цитирай
5. didanov - здравей приятелю
10.10.2016 21:40
shtaparov написа:
Да- старото име на Склавините ("славяните") е Венеди т.е. Ванади (с носовка- Вананди),т.е. Ванандови Българи: разновидност на Гетите.

сигурно има връзка межди венети и ванандовите българи, но също и с Венеция а и витините.
цитирай
6. didanov - здравей сирма
10.10.2016 22:50
Хилвуд вероятно е ант по произход, поне според Прокопий, стратег е и на Тракия така, че трудно може да се каже дали името е типично славяснко, а и няма толкова голямо значение в случая.
колкото до руския текст сама си отговаряш - Это открытие позволило предположить, что отдельные группы кельтов проникали далеко на восток. Е и с какво променя това предположение основната теза?с нищо.
цитирай
7. didanov - От История на средновековна България VII-XIV век, Иван Божилов, Васил Гюзелев
10.10.2016 22:55
" През 547–548 г. голяма войска на славините преминала Дунава, нападнала Илирик и достигнала чак до Епидами (Драч-Дурацо в Албания), главен град на Нов Епир, избивайки или пленявайки всички боеспособни мъже и ограбвайки или пленявайки всичко по пътя си. Поради обстоятелството, че тук отбраната на крепостите била занемарена поради липсата на военни гарнизони, те за пръв път превзели много от тези крепости, които изглеждали за тях непревзимаеми. Макар и да разполагали с 15-хилядна войска стратезите на Илирик не посмели да им се противопоставят[23]. Този многозначителен факт показва преди всичко многочислеността на войската на славините, поради която византийците отбягнали каквото и да е сражение с нея.

Дързостта на славяните вече не знаела граници. Техните нападения в земите на полуострова ставали все по-организирани и целенасочени, сякаш били ръководени от някакъв център. През 549 г. трихиляден отряд славини нахлул и достигнал до река Марица, след като се разделил на две части: единият отряд наброявал 1800 души, а другият включвал останалите. Действията на единия отряд се насочили към Илирик, а на другия към Тракия. Забележително било това, че след нанасянето на поражения на ромейеката войска славяните за пръв път чрез обсада превзели много крепости в Тракия и Илирик. Действащият в Тракия отряд превзел с хитрост намиращата се на устието на река Места крепост Топир, подлагайки пленените й жители на нечовешки мъчения: едни набивали на кол, други разпъвали на кръст, а трети отвеждали в плен[24]. Грабежът, плячката и пленяването на населението досега били основна цел на славянските нападения. Те идвали на полуострова със своите подвижни дружини, опустошавали и разграбвали областите и населението и след това се оттегляли отново в постоянните си местоживелища в земите на север от Дунава. Тези действия многократно се повтаряли. Но всъщност нападенията запознавали славяните с природата на полуострова, защитните съоръжения, силата и слабостта на имперските войски. Те били прелюдия към процеса на заселване.

През 550 г. славяните в невиждано дотогава множество преминали Дунава и достигнали до Ниш. Тяхното намерение било по течението на реките да се отправят на юг и да превземат Солун и селищата около него, да се установят трайно във вътрешността на Балканския полуостров. По същото време в Сердика с голяма войска се намирал прочутият Юстинианов пълководец Герман, който се готвел да се отправи към Италия, за да воюва срещу готите. Като узнали това, славините променили посоката на своето настъпление към Далмация, тъй като много се боели от известния пълководец. Междувременно Герман се разболял и умрял. Разделени на три големи отряда, славините не само причинили в различни балкански области „непоправими злини, но не като разграбвали и нападали тамошните земи, а като презимували там като в своя земя“, без да се страхуват от имперската войска. С увереност една част от презимувалите за пръв път тук славини се отправила към Източна Тракия. Те успели да вземат „неизброима плячка от хора, добитък и всякакви вещи“. В близост до Одрин нанесли голямо поражение на ромейската войска и пленили знамето на един от нейните пълководци. След като свободно разграбили областта Астика (между Одрин и Пловдив), гдето намерили голяма плячка, в своя победоносен поход те достигнали до Дългата стена, отстояща на един ден път от Константинопол. Тук претърпели голямо поражение и оцелелият отряд се завърнал в своите земи[25].

Ако в предишните години славините нахлували в Балканския полуостров главно със своите военни дружини, за да се награбят с плячка и да отведат пленници в своите отвъддунавски земи, през 550–551 г. за пръв път те не само презимували в балканските провинции, но и показали твърдо намерение да ги завоюват и да станат техни пълновластни господари. Това презимуване бележи прехода към нов етап в поведението на славяните, който се характеризира с преминаване към масово заселване в балканските земи. Настъпил критичен момент в отношенията между славяните и Империята.

Окуражени от своите успехи през 551 г. голямо множество славини в съюз с българското племе кутригури нахлуло отново в Илирик. Те „прекарали дълго време в грабежи, изпълнили всички пътища с трупове, заробили много народ и оплячкосали всичко“, след което се завърнали в земите си на север от Дунава. Изпратената от самия Юстиниан I войска не могла да им се противопостави[26].

Очевидно било, че при възобновения съюз между славините и българите Византийската империя трудно можела да удържи зачестилите нападения. Нейната отбрана на дунавския лимес била изцяло разстроена. Славините активно участвали в опустошителния поход на кутригурите през 559 г. и отрядите им достигнали чак Константинопол"
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: didanov
Категория: История
Прочетен: 1051881
Постинги: 1065
Коментари: 2451
Гласове: 2417
Спечели и ти от своя блог!
Блогрол
1. Цар Мидас, бриги и пеласги – Троя е на Балканите?
2. Българското хоро - древно писмо от живи йероглифи
3. Тракийският император Роле и паметника на цар Мида
4. Корените на българската народност
5. Българският генетичен проект
6. "Как ни предадоха европейските консули"
7. Мегалитите - трогателно свидетелство за детството на човечеството
8. ДЖАГФАР ТАРИХЫ, ПЕЛАСГИТЕ и остров КРИТ
9. Сурва Година, Сура Бога и Веда Словена
10. Древно-тракийско скално светилище под Царев връх – предшественик на Рилския манастир
11. неизвестното племе на мияците
12. Масагетската принцеса Томира и битката й с персийския цар Кир
13. Хубавата Елена в Египет
14. Склавини и анти в долнодунавските земи
15. Кои са мирмидонците?
16. Еничаринът Склаф, името Слав и робите
17. Аспарух, Мемнон и етиопските българи
18. Името на Кан(ас) Аспарух не е случайно
19. Срещата м/у Калоян и Пиер дьо Брашо
20. Амазонките на Тезей, Херодот, Дахомей, Южна Америка и Африка
21. Фердинанд I, славянин и потомък на витинските князе.
22. НОВ МЕТОД ЗА РАЗЧИТАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ РУНИ
23. Амазонките в древността (Тракия, Мала Азия,Либия)
24. ПОЛИСЪТ СРЕЩУ ДЪРЖАВАТА
25. АТЛАНТИ ЛИ СА МИТОЛОГИЧНИТЕ ТИТАНИ?
26. Черноморската Троя – тайната на Ропотамо
27. Брут Троянски - легендарният първи владетел на Британия
28. ЧУЖДИЦА ЛИ Е НАИМЕНОВАНИЕТО "ТРАКИ"?
29. О неразумний, защо се срамиш да се наречеш...мизиец?
30. Черноморската Троя - коя българска река е Омировата Симоис?