http://bolgari.net/za_135_godini_samo_sedem_lideri_sa_se_nalozhili_u_nas-el-2366.html




Колаж: в-к Преса

Ако проституцията е най-древната професия, политическото лидерство безапелационно се нарежда на второ място.

Защото скоро след като древният номад примамил първобитната си избраница в пещерата, ще да са се появили и децата им. А заедно с тях и необходимостта да се осъществява организиран контрол над група хора. Което е другото име на това, което днес деликатно наричаме политика.

Затова темата за лидерството е точно толкова магнетична, колкото и темата за любовта и секса, и двете заемат централното място в колективната памет на човечеството. От праисторическите митове до днешните тв сериали двата мотива вървят ръка за ръка, оформят нашите социални инстинкти и ни дават това, което наричаме идентичност. Както изглежда, някъде дълбоко в ДНК-то ни е закодирано да бъдем йерархични същества с потребност да се подчиняват едни други, а когато не го правим, поне да си спомняме или да фантазираме как някой някъде го е правил.

В тази връзка особено интересен е въпросът с лидерството и българите? Кои са нашите лидери? Откъде се появяват? С какво се запомнят и как влияят върху нашата колективна памет?

От пръв поглед личи, че макар от Освобождението до днес са минали 135 години, от тях българите са запомнили имената на политически лидери, които може да бъдат изброени на пръсти. Запомнили са ханджийския син Стефан Стамболов,

успял да еманципира България от Русия

и да постигне икономически напредък в една каскада от корупционни и сексуални скандали. Запомнили са и неговия антипод цар Фердинанд, префинен европейски принц, изоставил виенските салони, за да донесе Европа в България, но завършил царуването си след един епичен марш към Босфора, който българите никога няма да му простят. Със сигурност са запомнили и селския вожд Александър Стамболийски, изградил истинска диктатура, опитвайки се да реализира утопичния земеделски блян. В паметта им е и трагичният образ на цар Борис III, а също и на комунистическия диктатор Тодор Живков, поставил рекорд по политическо оцеляване. От годините на прехода единственото запомнено име е това на Иван Костов, който постави България на европейските релси, но го направи по толкова несимпатичен начин, че накрая трябваше като Мойсей да наблюдава влизането в Обетованата земя от съседния хълм. Най-накрая от списъка не може да бъде пропуснат и актуалният лидер Бойко Борисов - както изглежда извоювал си трайно място в сърцата на българите...

Това е. Седем души за 135 години. Всички останали (дори когато имат по-продължителна кариера или по-големи постижения) са изтрити от политическата ни памет и не изглежда много вероятно да се върнат там. Има ли обаче нещо, което да обединява тези хора от различни епохи? Защо са толкова различни и има ли типичен български лидер?

Едно от класическите обяснения за различните типажи лидерство е свързано с културата на страните, в които те се реализират. Така например градските култури, в които на едно и също място живеят много хора с различни ценности и светоглед, създават културата на демокрацията и дебатите. Градът задължително има площад, площадът събира хора, а хората спорят. В такава среда несъмненият лидер е този, който може най-убедително да защити своята теза. Отново и отново. Така е било в гръцките полиси, така е и в съвременните западни общества. А доколкото принципите на модерната политика имат преди всичко античен и западен произход, очевидно умението да дебатираш ще е най-прекият път към изграждането на един лидер днес. Но не само...

Погледнати на фона на градовете, в селата нещата изглеждат по-различно. Както се казва, лозето не ще молитва, а иска мотика, затова земеделците са склонни да поощряват не празнодумието, а вършенето на работа. Тук няма място за оратори и всяко усилие някой да изпъкне повече от останалите се наказва. За да ръководиш подобни егалитаристи, е необходимо да минаваш между капките и да се правиш, че не си това, което си. Освен в случаите, когато егалитаристите раждат някой автократ, пред когото всички са отново равни и който може да ги организира и

да събуди у тях творческа енергия

Точно както се е случило в Плодородния полумесец преди няколко хилядолетия, когато необходимостта да се организират стотици хиляди земеделци по поречията на Нил, Тигър и Ефрат е довела до появата на първите цивилизации.

Сила, но доста по-различна, търсят и представителите на третия основен тип общества - скотовъдните. За разлика от земеделеца скотовъдът не вярва в равенството. Нито пък в толерантността и демокрацията като градския човек. Той има една основна задача и тя е да опази стадата си от набезите на своите съседи. По тази причина скотовъдът е неконтактен и избухлив. Неговият начин на живот, независимо дали иде реч за Сицилия, Кавказ или за Дивия запад, изгражда една специфична култура на честта, в която е въпрос на живот и смърт да браниш уважението на околните към себе си. Това е аристократичен тип култура, в нея лидерът е странстващ рицар, който печели лидерството си чрез някой подвиг, брани го, вършейки подвизи, и в крайна сметка го губи тогава, когато на пътя му се изпречи някой по-голям бабаит.

Както обикновено, в тази картина България е някъде по средата, защото специфичната Ӝ природа и исторически път предполагат наличието и на трите типа култури. Тук например действително има планини и именно в тях между XV и XVIII век е съхранен националният дух. В тези планини са живели скотовъди овчари, там са се родили

могъщите чорбаджийски родове

а също и дервентджийските фамилии, които трябвало да пазят проходите от разбойници. Въпросните разбойници (кой знае защо наричани на унгарски хайдути) също са станали част от националната ни памет до такава степен, че дори днес сме склонни да идеализираме хайдутлука. Крали Марко, Баба Новак и Индже са харизматичните лидери, които тези планини са излъчвали.

Освен планини обаче България има и равнини. Там в продължение на векове са се трудили земеделци. Вероятно тъкмо в някоя плодородна градина се е родила и мъдрата фраза за преклонената главица и сабята, която не я сече. В българското село е закодиран българският егалитаризъм и специфичният комунален начин на съществуване, които караха комунизма да се чувства в България у дома си. Тук лидери рядко се раждат, но ако веднъж се появят, умеят да държат властта дълго. Защото са способни да неутрализират всяка съпротива. Со кротце, со благо, а ако се наложи - и с малко кютек.

В България, разбира се, има и градове, и то още от античността. И това са

градове с истински площади

истински форуми и с търговско и занаятчийско население, споделящо ценностите на дебатите. Дълго време гръбнакът на тези градове са били гърци, евреи и арменци, но през XIX век българите успешно ги превземат и попиват тяхната култура. Чаршията, часовниковата кула и дюкяните на отделните еснафи са лицето на тази градска България. Тези градове и техните еснафи раждат предосвобожденския елит на България, който именно формулира и реализира проекта за национално освобождение. И пак те поставят началото на новата българска държавност след впечатляващи политически дебати и в рамките на един демократичен конституционен ред.

От пръв поглед личи, че всеки от изброените по-горе седмина български национални лидери може да бъде класифициран според това на кои типове общества в България импонира и на коя лидерска традиция (демократична, егалитарна или аристократична) принадлежи. Борисов очевидно е свързан с архетипа на хайдутина. Костов е междинен образ на демократ с някои типични за земеделски авторитарист черти.

Живков си е земеделец

с неговия принцип на снишаването, докато отмине бурята. Същото важи и за Борис III. Стамболийски, макар и водач на земеделците, принадлежи на аристократичния модел лидерство. Толкова различният от него Фердинанд - също. Що се отнася до Стамболов, той също е междинен типаж с характеристики както на хайдутин, така и на градски оратор.

В така подбрания списък трите типажа са разпределени поравно. Което означава, че няма правило от кой културен модел ще бликне поредният харизматик. При това положение кой ще е следващият национален лидер и откъде ще се появи, е въпрос с повишена трудност.

*Авторът е политолог, преподавател в Нов български университет и член на Института за дясна политика.