Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.10.2016 13:55 - неизвестното племе на мияците
Автор: didanov Категория: История   
Прочетен: 1479 Коментари: 7 Гласове:
10

Последна промяна: 04.09 12:31

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

 

www.bghistory.info

Книга за мияцитѣ

Георги Трайчевъ


Мияцитѣ сѫ онова племе отъ българския родъ, за което твърде малко се знае
. A тѣ се споменаватъ още въ Първото българско царство, въ времето на царь Самуила, като сѫ излѫчили изъ своята срѣда първиятъ Охридски архиепископъ Иоана въ 1018 г., както и много други видни дейци въ по-късно време, та дори до день днешенъ. За тѣхната неизвестность трѣбва да е спомогнало и обстоятелството, че тѣ населяватъ най-западнитѣ македонски покрайнини, изолирани и мѫчно досташни за чужденеца и посетителя изъ дебритѣ на Шаръ-планина, Бистра, Стогово и Корабъ. Сѫщо така и пастирскиятъ имъ животъ ще да е допринесълъ за тѣхната неизвестность. Затворени, съ своитѣ многобройни стада отъ овце и коне, изъ дипленитѣ разклонения на поменатитѣ балкани, мияцитѣ безшумно сѫ прекарвали своя уединенъ, самобитенъ и патриархаленъ животъ, — пролѣть и лѣто изъ роднитѣ си мѣста, a есень и зиме — доле на югъ, къмъ вардарията и солунско поле. Освенъ туй, тая изолирана область е останала запазена, не е била театъръ на войни отъ чужди нахлувания. Едва въ по ново време спомнятъ за тѣхъ: словенецътъ Стефанъ Верковичъ и Иречекъ, Григоровичъ, Шафарикъ. Макаръ да сѫ дали на племето ни видни просвѣтни дейци, последнитѣ, строги, но скромни къмъ себе си и своето племе, консерватори въ своя животъ, нищо почти не сѫ казали за него; a тѣ (мияцитѣ) рѣзко се отличаватъ отъ другитѣ колѣна на българския родъ по своитѣ духовни качества, по езикъ, характеръ, обичаи, носия и пр.

Въ битностьта ми екзархийски училищенъ инспекторъ въ дебърската епархия, въ чийто учебенъ районъ спадаше и рѣканско, имахъ възможность достатъчно да изуча миналото, поминъкътъ и битътъ на тая часть отъ нашето племе (мияцитѣ), чийто материали сѫ предметъ на настоящата ми книга.

Дебърската область се състои отъ околиитѣ: Дебърска (Горни и Долни Дебъръ) и рѣканска. Последната се подраздѣля на две части: Горна (Голѣма) Рѣка и Долна (Мала) Рѣка. Рѣканската околия носи прозвището си отъ голѣмата рѣка Радика, дѣсенъ притокъ на р. Дринъ, по чието продължение се простиратъ селища по двата ѝ брѣга. Рѣка (областьта) се намира северо-източно отъ Дебъръ и се заключава между планинитѣ: Люботрънъ, Шаръ, Корабъ, Бистра, Стогово. Рѣканско граничи: северо-източно съ — гостиварско; източно съ — кичевско; южно съ — охридско и западно — съ дебърско. Рѣканската околия нѣма цѣнтрално селище, което да носи името Рѣка, както другитѣ околии, що носятъ името на града, (скопска, прилепска, кичевска и пр.). Въ турския режимъ околийски центъръ бѣ селото Жорноница, находяще се въ Мала Рѣка, a сега околийски центъръ е градчето Галичникъ (въ Мала Рѣка). Ето тая именно околия, — рѣканската — населяватъ мияцитѣ. Тѣ броятъ 47 селища, отъ които 24 сѫ въ Мала Рѣка и 23 — въ Голѣма Рѣка.

 

Селищата въ Голѣма Рѣка сѫ всички почти албтнизирани — говорятъ албански и едни сѫ още християнски, a други мохамедански. A селата въ Мала Рѣка сѫ чисто български, като едни сѫ християнски, a други помашки. Цѣлото население на рѣканската околия брои 25,559 души, отъ които християни (българи) 12,015 души, помаци (българи) 6,565 д.; християни (арнаути) 3,221 д.; мохамедани (арнаути) 3,738 души. Мияци има и вънъ отъ тая область. Тѣ сѫ заселени въ селото Смилево (битолско); Папрадища и Орѣше (велешко); Еловецъ (кичевско); Крушово и разпръснато изъ други мѣста: Солунъ, Битоля, Скопие, България (Ломъ, Видинъ, Свищовъ, София и другаде). Всички тѣ броятъ около 5,000 души. Избѣгали сѫ отъ арнаутски золуми и отъ страхъ на потурчване изъ своитѣ родни огнища още преди 150—200 години.

Цѣлото население въ Долна Рѣка (християни и помаци) говорятъ чисто български. A въ Горна Рѣка населението говори албански (християни и мохамедани). Само въ селата: Сенце, Вълковия и Киченица има още стари хора, които говорятъ български. Помохамеданчването на българското население въ рѣканско е станало още преди 150 год. Сега настѫпва походъ и срещу езика на населението, срещу българския езикъ. Започватъ опустошителни нашествия на албански разбойници. За да се спасятъ отчасти отъ тия опустошения, започватъ да си служатъ съ езика на разбойницитѣ — албански езикъ. По такъвъ начинъ, чрезъ албанския езикъ, сѫ мислили да запазватъ вѣрата си (християнска) поне българитѣ. Помохамеданчванитѣ даже българи измѣнили и носията си; отъ чисто миячка, почнали да носятъ албанска носия. Така, чрезъ езикъ и носия, да могатъ да наподобяватъ на чисти албанци и се спасяватъ отъ разбойническитѣ нападения. Останалитѣ български християни, обаче, най-много теглили и сега, макаръ съ промѣненъ езикъ (говорили албански); носията имъ (миячка) ги издавала, че не сѫ чисти албанци, за каквито се престрували, че сѫ Така се наложило и на тѣхъ да смѣнятъ своята миячка носия съ албанска. Това е било преди около сто години. Затова сведочи факта, че y много родове личатъ захвърлени миячки дрехи изъ таванитѣ на кѫщитѣ, или пъкъ, при разкопки на стари гробове, личатъ остатъци още отъ миячки дрехи и сребърни украшения.

Къмъ мияцитѣ се числятъ и селата: Маврово — 800 души, Левуново 600 и Никьорово (Никкфорово) 1000 души, съседни на Горна Рѣка, но числящи се въ гостиварска околия. И тѣ, предъ страха на албанскитѣ нашествия, сѫ смѣнили носията си (отъ миячка на албанска), но сѫ запазили езика (българския) и вѣрата (християнска).

Трѣбва да спомена още и за други беди на мияцитѣ отъ мрачното минало. Тѣзи беди сѫ: потурчването на голѣма часть отъ мияцитѣ и второ — масовото преселване на други мияци отъ роднитѣ имъ огнища, въ други македонски покрайнини. И дветѣ тия беди се дължатъ на турската политика и на терора на албанцитѣ. Потурчването е станало, преди 150—200 години. Рѣдко сѫ останали чисто помашки села; повечето сѫ смѣсени — помаци и българи. Потурчването извършилъ известния Синанъ паша, любимецъ и везиръ на султана. Приказва ce, че той билъ владика отъ Призренъ, който се потурчилъ и се заелъ да потурчи мияцитѣ изъ рѣканско. Той разрушилъ и манастира Св. Архангелъ. Френскиятъ пѫтешественякъ Лежанъ казва, че беговетѣ настоявали да спре потурчването, понеже нѣмало кой да обработва земята. Тогава е билъ разваленъ манастира Св. Ив. Бигоръ.

И масовото изселване на мияцитѣ изъ роднитѣ имъ огнища е станало не по-рано отъ преди 150—200 години. Нѣкои отъ забѣгналитѣ мияци сѫ образували нови селища, по близки или по-далечни отъ тѣхнитѣ родни огнища. A други сѫ се прибрали при стари селища. Така: градчето Крушово брои половината отъ населението си мияци. Селото Елховецъ (кичевско) е чисто мияшко, 80 кѫщи, заселено въ близко съседство съ рѣканско. Историческото село Смилево е по-далечна мияшка колония. То се намира въ битолско — Демиръ Хисаръ. Най-далечни мияшки колонии сѫ: селата Папрадища и Орѣше въ велешко, мѣстностьта Азотъ. Освенъ тия изселвания е имало и други поединични, или групови изъ разни градове, като: Битоля, Солунъ, Скопие, кѫдето ги извиква поминъка на стопанитѣ. Не по-малко сѫ изселенитѣ мияци въ България, настанени: въ София, Ломъ, Видинъ, Свищовъ и другаде. Мияци има и въ Румъния и Сърбия.

Чаровна е земята, що населяватъ мияцитѣ. Заключена между Шаръ, Корабъ, Бистра, Стогово, и прорѣзана съ долини разкошни, напоявани отъ бистритѣ води на р. Радика и нейнитѣ притоци — Рѣка е райско кѫтче. Нейнитѣ селища, кацнали по върховетѣ, ребрата и политѣ изъ тия балкани, съ своитѣ красиви чардаци и солидни кѫщи, сѫ богати сюжети за четката на прочути художници и перото на даровити писатели. Гризебахъ, когато пѫтувалъ презъ 1838 година, изучавайки мѣстната флора, останалъ съ поразително впечатление, наблюдавайки разкошнитѣ пейзажи, що изпъквали предъ очитѣ му. На тия природни хубости се дължи, може би, и таланта, природната интелигентность и високитѣ духовни качества на това мияшко население. И действително, не виждаме ли, че прочутитѣ майстори художници — живописци и рѣзбари, ненадминати досега по своето художество, — потомци на тъй наречената „Дебърска школа" — да се излѫчва отъ тоя именно край (рѣканско) и отъ мияшки родъ. Чада на мияшкото племе, отгледани, откърмени и израсли въ тоя чаровенъ земенъ кѫтъ, безъ всѣкаква наука и школуване, творятъ съ своята четка и длето образи и рѣзби, каквито рѣдко се срѣщатъ другаде по нашата земя. Вмѣсто разнитѣ земедѣлски култури и други градински продукти, каквито се раждатъ другаде изъ българската земя, тукъ, въ рѣканско, лишено отъ плодородна земя, се раждатъ хора даровити: художници (живописци и рѣзбари), архитекти и майстори (домостроители), творци на прочутитѣ македонски шевици (смилевска носия); всички доморасли — възпитаници на домашната школа, не видѣли изложба и музеи, нито поука и рѫководство на чужда рѫка.

Мияцитѣ сѫ твърде интелигентни, a главното имъ занятие бѣ скотовъдство (овчарство). Ако бѣха кореняци на днешното мѣстожителство, биха били като днешнитѣ власи (каракачани) — некултурни, слабоинтелигентни, дори подъ нивото на всѣка култура. Трѣбва, следователно, да приемемъ, че тѣ тукъ сѫ се заселили изъ нѣкой другъ край. Галичани твърдятъ, че тѣ сѫ преселници отъ околностьта на Солунско. Ще се рече, старитѣ мияци първоначално сѫ били заселени изъ солунската область, въ съседство съ бръсяцитѣ. И понеже първоначално сѫ били земедѣлци и скотовъдци, станали сѫ доста имотни. A бидейки въ близко съседство съ Солунъ, имали близъкъ контактъ съ градското население, търгували сѫ тамъ и станали доста заможни. Понеже скотовъдството било по-доходно, усвоили го окончателно, като изоставили земедѣлието. Така тѣ зиме си оставали по солунското поле, съ своитѣ стада, a пролѣть и лѣте се прибирали изъ дипленитѣ разклонения на Бистра планина. Първоначално сигурно и тѣ сѫ заживѣли тукъ номадски, като сѫ водили и своята челядъ съ стадата си. По-късно, обаче, почнали да се заселяватъ въ тая область, неправейки изборъ на мѣстата за тѣхната производителность, защото като скотовъдци, нито сѫ садѣли, нито сѫ имали възможность да обработватъ земята. Тѣ сѫ гледали главно да има добро убежище за стоката имъ, да има вода, добри посбища, дърва и запазено мѣсто отъ вѣтроветѣ. Всички тия условия били на лице въ тоя край. Така, тѣ ставатъ отъ скитници на заседнали постоянни мѣстожители, като само овцетѣ сѫ презимували другаде. Тъй се обяснява заселването първоначално на мияцитѣ по рѣканско. После, поради размножаване, създаватъ се едно следъ друго нови селища.

Поражда се въпроса, отъ кѫде си води произхода мияка. Ако той е остатъкъ отъ Аспаруховитѣ прабългари, нѣмаше да има тая отлика; ако ли пъкъ е Самуиловъ потомъкъ, щѣше да прилича на „бърсякъ", отъ което племе, споредъ наши учени, произхожда и Самуиловия родъ. Бърсяци сѫ: днешнитѣ кичевчани, прилепчани, охридчани и др., населяващи Западна Македония, но рѣзка и несъвмѣстима разлика има между бърсяка и мияка. Толкова очебиюща е разликата между еднитѣ и другитѣ, че абсурдъ е да се допуска еднаквия имъ произходъ. Има автори, които считатъ мияцитѣ за произходящи отъ Самуиловия родъ. Добре, но историята сочи Самуила за часть отъ бърсяшкото племе, или отъ арменското. Тогава трѣбва да се допустне теорията, чи или Самуилъ не е бърсякъ, или мияцитѣ не сѫ Самуилови потомци. Ако достовѣрно и исторически е доказано, че Самуиловия родъ е бърсяшки, или арменски, нѣма защо да сочимъ мияцитѣ за негови роднини. Тѣхниятъ произходъ ще трѣбва да търсимъ другаде. Кѫде другаде, обаче. Казахме, че никой български клонъ, отъ днесъ сѫществующето ни племе, нѣма отличителнитѣ и характерни черти на мияка. Тогава, трѣбва да се обърнемъ къмъ твърде далечното ни минало, по-далече отъ Самуилово време, още при формирането на нашата нация и държавна самостойность. Мияшкото население на Галичникъ, сочи своя произходъ отъ солунско, околностьта на рѣката Галикъ. Тамъ прадѣдитѣ имъ сѫ живѣли своя пастирски животъ, съ многобройнитѣ стада овце и коне. Преди хиляда години изселили сѫ се отъ тамъ, като, презъ турския режимъ слизаха съ своитѣ стада пакъ къмъ солунския край, за зимуване (на кѫшла). Преданието говори, че първиятъ Охридски архиепископъ Иоанъ билъ миякъ; като монахъ и пустиннослужитель, той се подвизавалъ въ околностьта на Галичникъ. Галичани сѫ му носили храна въ пещерата, срещу всѣки петъкъ. И днесъ, по стара традиция, галичани даватъ отъ всѣка кѫща по едно хлѣбче (просфора) даръ на манастиря св. Иванъ Бигоръ срещу праздника св. Петка (14 октомврий ст. ст.) за споменъ. Иоанъ е избранъ за архиепископски престолъ въ 1018 год. Значи, въ тая година имаме вече мияцитѣ (днешнитѣ галичани) по тоя край — рѣканско. A селището Галичникъ ще да е основано много въ по-старо време отъ годината 1018, когато сѫ дарявали Иоана съ храна. Вървейки така назадъ, ще стигнемъ до епохата, когато прабългаритѣ ни сѫ се слѣли съ славянскитѣ племена около солунско. По такъвъ начинъ доближаваме се до вѣроятностьта, че галичани действително иматъ своя произходъ отъ солунско, като сѫ се изселили много време преди Самуила и Иоана (1018 година).

Следователно, днешнитѣ мияци ще да сѫ остатъкъ отъ нѣкое племе, населяваще солунския край. Антонъ Страшимировъ нарича мияцитѣ и бърсяцитѣ старинни колѣна, въ своята „Книга за българитѣ", отъ 1918 год., стр. 52. Стариятъ нашъ учитель Благой Димитровъ, публицистъ и общественикъ и вещъ познавачъ на старогръцки езикъ, казва, че въ градъ Битоля билъ откритъ гробъ отъ римско време, кѫдето личело надписъ: „Тукъ почива пълководецъ, по произхождение миякъ". Още едно доказателство, че мияцитѣ сѫ старинно племе".

Иречекъ спомина, че славянитѣ на Балканитѣ, макаръ и да сѫ имали общо име, не сѫ се съединили въ едно цѣло политическо тѣло. Тѣ сѫ били раздѣлени на много малки племена, отъ което всѣко си имало особено название и особено управление. Имената на тѣзи племена не сѫ на всички познати. Но, по-често поменаванитѣ сѫ: на югъ отъ Балкана — загорци, драговици, мораци, смолени, струмци и др. Въ Едада и Пелопонезъ: милци, езерци и велосичи. Това сѫ познатитѣ, a кой може да рече, че освенъ тѣзи не е имало още други славянски племена, за които византийскитѣ лѣтописци не споменаватъ нищо. Въ горниятъ списъкъ личатъ славянскитѣ племена: „мораци" и „милци", чийто имена се схождатъ съ нашитъ мияци. Нѣма ли нѣщо общо съ тѣхния произходъ? Или не се ли криятъ нашитѣ мияци между ония славянски племена, за които Иречекъ казва, че не сѫ всички познати?

Днешнитѣ пъкъ мияци считатъ себе си за чистъ славянски типъ, остатъкъ отъ древнитѣ славянски племена, които населявали страната. По-късно е станало едно смѣшение на мияцитѣ съ остатъкъ отъ самоиловитѣ боляри, които, следъ разгромяването на Западното българско царство, се оттеглили въ недостѫпнитѣ дебри на македонскитѣ планини. Иречекъ, следвайки стѫпкитѣ на разгромената армия на Самула, окончателно се спира на базата, че тая армия минала Вардара и отседнала въ западнитѣ краища на Македония (Иречекъ — нѣмски преводъ на В. А. Яковлевъ, стр. 182—188). И историкътъ Шелонержеръ (Мсб. кн. V, 233—267) е на сѫщото мнение. Това именно смѣшение дава основание на днешнитѣ мияци да се считатъ за наследници на Самуила, имайки болярски произходъ. Потвърѫдение на това тѣхно мнение намираме исторически, когато турцитѣ, начело съ Султанъ Мохамедъ II, който въ 1468 г., миналъ презъ Охридъ, смѣтали населението на дебърската область за българи — боляри (Гласникъ, VII, 177 — писмото отъ Охридски Доротей до Иоанъ Стефана, Молдовски войвода). И Иречекъ счита българитѣ отъ дебърска область (Дебъръ, Дринколъ, Рѣка) за боляри съ аристократическа гордость (стр. 348). По предание се разказва, че игумена Иоанъ отъ манастира св. Богородица, съдействувалъ за помирение между Василий Българоубиеца и забѣгналитѣ тукъ (въ рѣканско) боляри, поради което Василий, за благодарность, извикалъ покъсно Иоана за архиепископъ на Охридския престолъ. Друго предание говори, че синътъ на Самуила Гаврилъ-Романъ, е ималъ резиденция въ с. Скудрине, което по това време е било голѣмо селище съ манастиръ. И други обстоятелства навеждатъ мияцитѣ за тѣхното родство съ Самуиловитѣ боляри:

1) Тѣ казватъ, че въ никоя друга область на родината ни, не се срѣщатъ лични библейски имена, както y мияцитѣ. И наистина, y мияцитѣ личатъ библейскитѣ имена: Аврамъ, Исакъ, Яковъ, Рафаилъ, както и историко-библейскитѣ имена на братята на Самуила: Мойсей, Аронъ, Давидъ и др.

2) Яркиятъ (пурпурниятъ) цвѣтъ на женската миячка носия, сочи на аристократичность.

3) Наличностьта на домашни параклиси и църкви, сочатъ на болярски произходъ.

4) Миячкитѣ младоженци (зетътъ и невѣстата) по време на вѣнчавка носятъ червени или жълти обуща, каквито сѫ носили византийскитѣ владетели, a по-късно и българскитѣ царе и боляри.

5) До скоро въ много мияшки селища личеха шефове, като нѣкогашнитѣ боляри, които рѫководѣха селскитѣ събрания, дѣла и събития, пазѣха и бранѣха населението отъ външни бѣди и напасги. Такива съвременни боляри бѣха: Томо кяя отъ Галичник; Гюрчинъ отъ Лазар-поле; Сaрджо отъ Тресонче; Исионъ Дельовъ отъ Росоки; Aврамъ Божиновъ и Филипъ отъ Осой; Битущъ отъ Битуше и др. Тия съвременни боляри, съ своята аристократическа походка, възседнали на красиви, добре отгледани и добре оседлани коне, съ златни украшения по седлата и юздитѣ, нѣкои препасани съ дълги сабли, заобиколени съ многобройна свита — еднакво сѫ респектирали турци и българи. Предъ тѣхъ всички сѫ ставали на крака и смирено сѫ благоговѣели.

6) Мияцитѣ иматъ и свое знаме, украсено съ лъвъ, което се развѣва надъ кѫщата, въ време на сватба. Това знаме е старо, колкото е старо и самото племе. То е запазено само y мияцитѣ и дебърския край.

7) При погребение на мъртвецъ, свещеника взима парче тухла или керемида, като прави върху него крѫгъ и по срѣдата кръстъ съ буквитѣ: И. X. Н. (Исусъ Христосъ Ника) и се хвърля въ гроба. Казватъ, че подобенъ крѫгъ служелъ за емблема на българскитѣ царе и боляри.

Исторически положително още не се знае произхода на царь Самуиловия родъ. Така: професоръ Иорданъ Ивановъ твърди, че царь Самуилъ е отъ арменски произходъ; проф. Златарски, Пастуховъ, Цвѣтко Стояновъ и др. мислятъ, че царь Самуиловия родъ билъ отъ славянски произходъ — отъ македоно славянско племе бързаци; проф. Никола П. Благоевъ счита царь Самуиловия родъ за прабългарски; сръбския проф. Владимиръ Петковичъ мисли че царь Самуилъ има персийски произходъ. Византийскитѣ историци: Иоанъ Скилица, Георги Кедринъ, Иоанъ Занана, Кекавменъ и др. считатъ царь Самуила и братята му за българи. Между тази лутаница на наши и чужди учени за произхода на царь-Самуиловия родъ, ще прибавимъ още едно предположение, — онова, което се знае и говори въ рѣканско. A то е: че има мияци, които считатъ дори Самуила за свой, за миякъ. Това свое твърдение тѣ основаватъ и на факта, че духовнитѣ качества, що притежавалъ Самуилъ (юначенъ, силенъ, смѣлъ, решителенъ, неустрашимъ и пр.) сѫ свойственость и на мияшкото племе.

И така, мияцитѣ сѫ малоброенъ остатъкъ отъ старославяно-българско колѣно, което населявало солунско съ пастирски поминъкъ, който поминъкъ ги заставилъ да търсятъ удобни прибѣжища и пазбища за многобройнитѣ си стада отъ овце и коне. Такива прибежища и удобства тѣ намиратъ въ днешнитѣ свои селища — рѣканско, отъ кѫдето по стара традиция, ежегодно слизаха съ своитѣ стада за зимуване по солунско поле, сочейки по такъвъ начинъ на своето старо праотечество (солунския край), отъ кѫдето първонанално сѫ потеглили. Тѣ сѫ запазили своя типъ чистъ, благодарение на своя консерваторски духъ и голѣмата изолираность народината имъ между планинскитѣ разклонения на Шаръ, Корабъ, Бистра и Стогово. Тѣ сѫ, следователно, македоно-български прусаци. Тукъ нѣма нито албанци, нито гърци, нито турци, нито сърби, нито евреи, нито даже цигани; и следователно, не е имало преливане на кръвь отъ една раса въ друга чрезъ бракове. По-късно е станало смѣшение съ Самуиловитѣ боляри.

Мияцитѣ и бърсяцитѣ, макаръ и въ близко съседство (кичевско напримѣръ), нѣмаха абсолютно никакъвъ досегъ помежду си. Нито се женѣха, нито се мѫжеха едни съ други. Сѫществуватъ не малко анекдоти за тази имъ ненавистливость. Нащо се дължи тази вѣковна ненависть между тия две групи отъ племето ни. На професионална или съсловна конкурендия, или на нѣщо друго. Мияцитѣ, обаче сѫ отъ вѣкове скотовъдци (овцевѫди), a бърсяцитѣ — главно земледѣлци. Не е съсловностьта причина. Тя трѣбва да се търси другаде, — въ психиката на мияцитѣ. Галичани, считатъ себе си родственици на нѣкогашнитѣ български боляри, въ жилитѣ на които тече болярска кръвь; тѣ сѫ следователно съ аристократиченъ духъ; тѣ сѫ съвременни патриции, a всички други (бърсяци и пр.) сѫ плебеи, по-долна рѫка хора, съ които, обидно е да се сродяватъ. Тамъ намирамъ азъ причината на сѫществующата ненависть между тия две групи отъ племето ни.

За куриозъ нека чуемъ какво казватъ и сръбскитѣ учени за мияцитѣ. Светозар Томич (посърбенъ галичанецъ) въ своитѣ пѫтни бележки (сп. „Братство", кн. 29, г. 1923, стр. 225, издание на д-во св. Сава) за мияцитѣ казва:

 

Сръбското племе мияци се споменава отъ най-стари времена. Всички които сѫ писали за Македония, или за сръбското племе, спомнятъ и мияцитѣ. Бръсяцитѣ и мияцитѣ сѫ най-виднитѣ сръбски племена въ Южна Сърбия. Още въ първитѣ дни на историческия животъ на нашия народъ, тѣ първи се споменватъ. Докато всички други останали племена на нашия народъ въ Македония сѫ изгубили своя егнографски ликъ, само бръсяцитѣ и мняцитѣ сѫ се запазили, a най-вече мияцитѣ. Днесъ може да се каже, че само тия две племена живѣятъ като една компактна племенна маса и т. н."

 

Твърденията на Томичъ сѫ въ пълно противоречие съ историческата истина. Нали сръбското племе се яви на своя исторически животъ въ Македония едва въ XIII в. A мияцитѣ и бързититѣ (бръсяцитѣ) сѫ най-старитѣ славянски племена, които заедно съ другитѣ славянски племена (струмци, загорци и пр.) сѫ населявали Балканския полуостровъ. Тѣхъ заварватъ тукъ българитѣ още въ своята поява и следъ сливането и асмилирането имъ, въ това число и мияцитѣ и бръсяцитѣ, се явяватъ днешнитѣ българи, които презъ времето на царь Самуила, бѣха най-храбрата му армия, застрашаваща цѣли 20 години Византийската империя. Сѫщо така мислятъ и Томо Смиляник-Брадина (Библ. Македония № I, 1924 г.), Р. Огняновикъ (Јужна Србиа, 1922 г. кн. II, бр. 17) — безъ да си даватъ смѣтка за историческата истина.

 Произхода на името „миякъ"

 

 

 

За произхода на името „миякъ" сѫществуватъ разни мнения. Така, едни смѣтатъ, че това име е прѣкорно, a не племенно. Несериозно е това твърдение, обаче, защото както „мияцитѣ", тъй и „бръсяцитѣ" сѫ старинни племенни названия. Прѣкорни имена сѫ: „Торбеши, Торлаци, Куйки" и пр. Името мияци се срѣща въ 1444 г. (Иречекъ, стр. 458, 576). То се срѣща и въ по-старо време. Стариятъ учитель, публицистъ и общественикъ, г. Благой Димитровъ, казва: — въ Битола билъ откритъ гробъ, отъ римско врене, кѫдето имало надписъ, че — тукъ почива покойникъ (воененъ) родомъ „миякъ". Така, че две мнения не трѣбва да има за старинностьта на името „миякъ". Отъ кѫде произхожда туй име, обаче? Това е, което трѣбва да знаемъ. Ще приведемъ разнитѣ мнения по тоя въпросъ. 

 

1. Петъръ Макревъ, старъ учитель (миякъ), казва: — мияцитѣ се отличаватъ съ голѣма чистота било въ кѫщи, било въ облѣклото; постоянно миятъ и ператъ, поради което взели прозвището „мияци".

 

 

 2. Георги Пулевски, сѫщо просвѣтенъ миякъ, въ своитѣ рѫкописни бележки, казва: — думата „миякъ", означава — бистъръ умъ, хора бистроумни и още мияци = македонци; кѫсо произношение — мияци; продължително — македонци

3. Ст. Верковичъ, кaзва: — Вѣроятно ихъ название „мьшки" осталосъ отъ доходящаго до фанатизма обичая бытъ постояний чисtимъ и въ одеяний и въ сношения".

 

 

4. Нѣкои казватъ, че „миякъ" произхожда отъ употрѣбата на личното мѣстоимение мие = ние, което е свойствено на мияцитѣ. Ми и мие, обаче, казватъ и чехи и руси; среща се и въ други говори изъ страната, та би трѣбвало да допустнемъ, че и тѣ сѫ мияци? 
5. Други обясняватъ, че произхода „миякъ" е отъ старобългарскaта дума ягцы = ягкъ = крепакъ, силенъ,

мыяци = мияци, сир. ние сме крепки, силни, юнаци — понятия напълно отговарящи на физическитѣ сили на „мияка" (тѣломъ и духомъ). Мияцитѣ се гордѣятъ съ своето име. Това последното обяснение на думата „миякъ", мисля, че е най-правилно.

 

 

6. Арс. Алексиевъ твърди, че „миякъ" произлиза отъ упоритостьта на мияка, да не се съгласява въ общитѣ работи, като отговарялъ нѥсть = нес тъй чрезъ разлагане ѥ и чрезъ размѣстване т, е станало ниесть = миєци = мияци, дето н се обърнало на м. (Сб. Ун. кн. XXX).

 http://www.promacedonia.org

 допълнения:

Дебърският говор, според представите на българската диалектология[1], е български диалект от крайната югозападна група югозападни говори. 

Говори се в пограничните области на Република Македония и Република Албания – в района около град Дебър. Тъй като местното население е познато като реканци или мияци, диалектът понякога се нарича и рекански или мияшки. 

Македонската диалектология разделя дебърския говор на дебърски, рекански и галички, като ги класифицира като диалекти на македонския език.

Характерни особености 

    Праславянското *tj застъпено като:

        шч — плишчи (плещи), гтрешчо (горещо)

        к’ — плики (плещи), кирка (щерка)

    Праславянското *dj застъпено като:

        жд — нỳжда, говеждт.

        г’ — виг’а (вежда), приг’а (прежда)

    Засилена употреба на гласната о като

        застъпник на стб. ѫ: мош (мъж), пот (път), стбота (събота)

        застъпник на стб. ѧ: йтзик (език)

        застъпник на стб. ъ и ь: лтжеш (лъжеш), бтчва (бъчва), тсом (осем), сидом (седем), звтнец (звънец)

        заместник на ударено а след назални съгласни: снта (снаха), мтшчеа (мащеха)

    Преглас хф: греф (грях), вр̥ф (връх), рикоф (рекох).

    Звучен изговор на сричкотворните л и р: сл̥̀нце (слънце), жл̥̀чка (жлъчка), тр̥н (трън), цр̥н (черен).

    Наличие на тройно членуване.

    Множествено число с окончание -ови/-еви: дтбови (дъбове), либови (хлебове), стневи (сънища)

    Глаголно окончание -а за 1 л. ед. ч. сег. вр. при всички спрежения: стрѝжа (стрижа), сийа (сея), раг’а (раждам)

    Глаголно окончание -т за 3 л. ед. ч. сег. вр. при всички спрежения: пѝшит (пише), вѝйет (вие), митет (мете)

    Лични местоимения: той (той), тайа (тя), мѝйе (ние), тийе (те).

 
Духовитостта на мияците:

Дѣдо Угринъ „пушката" билъ единъ отъ най-голѣмитѣ хумористи. Той никога не се смѣялъ. Веднъжъ той, заедно съ единъ керванъ е миналъ край единъ манастиръ. Рекълъ ще ида да се изповѣдамъ; отишълъ въ манастира. Намѣрилъ игумена, предъ когото се представилъ като единъ най-простъ човѣкъ. На въпроса отъ страна игумена — какво търсишъ чедо, дѣдо Угринъ му отговорилъ: идамъ да се изповѣдамъ;

— Кажи си грѣхотъ — му казалъ игумена.
— Прашай ме, не знамъ.
— Одишъ ли по лоши пѫтища?
— Кѫде насъ сѫ все лоши пѫтищата.
— Не, не, одишъ ли по жени?
— Коде насъ ако я напредъ ода, жената по мене; ако тя напредъ одитъ — я ода по нея; заедно не можеме да одиме защото се тѣсни пѫтищата.
— Нищо не знаешъ, грѣотъ ти е простенъ, нѣмашъ грѣови.

И така дѣдо Угринъ се върналъ при другаритѣ си изповѣданъ. Като разправилъ случилото се на другаритѣ си, всички се смѣяли.
Има ги мнозина такива съ все различни духовитости, които на времето си, и отпосле, сѫ били злобата на деня въ разговоритѣ, до нови, каквито не сѫ били рѣдки.
Има още единъ не по-малко важенъ случай за отбѣлязване.
Братята Доне и Секо отъ Лазарополе Дамчуловски имали сѫ ненавистъ, но не взаимна. Първия е билъ крайно намръщенъ, винаги недоволенъ и скритъ въ себе си човѣкъ, a втори — обратното. Често заради това имало и дразги.
Единъ пѫть сѫ ходили на пазаръ въ Елбасанъ (Албания) по порѫчение на мѣстнитѣ бакали, за да имъ докаратъ чистъ елбасански зехтинъ и тютюнъ за продажба. Съ тѣхъ е имало и други. Отъ Лазарополе до Елбасанъ и обратно до Лазаро-поле, Доне никакъ не е отговарялъ на по-малкия си братъ, колкото и да го предизвиквалъ и подкарвалъ къмъ разговоръ. По-малкия, Секо, въ Елбасанъ си купилъ едно кече (шапка). По пѫтя когото видѣлъ, когото срѣщнелъ, все го питалъ: Е, приятелю, кажи ми хубава ли шапка съмъ си купилъ"? Запитвания отговарялъ пресилено, но удобрително. A Доне се сърди, но въ въ себе си, безъ да му говори. И така до Лазарополе все сѫщото е правилъ. Стигнали въ Лазарополе. Тамъ на първия срѣщнатъ Лазаровецъ сѫщия въпросъ отправилъ. Тогава Доне троснато, нервно му отговорилъ: „Доста веке, отъ Елбасанъ до овде, все това дърдоришъ, шапката, та шапката" и произнесълъ една тежка сквернословия по адресъ на неговата шапка. A Секо му отговорилъ: „Това сакамъ бе братъ, да ми продумашъ, зашчото, отъ овде до Елбасанъ и отъ Елбасанъ до овде, ти нишчо не ми отговори; и я таке кя направа на тая шапка, и взелъ та я буфналъ отъ земята, като произнесълъ: Сега сумъ раатъ, братотъ Доне ми отговори".

 




Гласувай:
10
0


Вълнообразно


1. didanov - „Тукъ почива пълководецъ, по произхождение миякъ"
13.10.2016 13:58
книгата е писана през 40 години на 20 век - авторът не може да направи връзка с евентуалният тракийски произход на племето на мияците, което е логично да се предположи. За него траките(?) са пришълци(?) по нашите земи.
цитирай
2. shtaparov - Статията е много интересна- имам ...
14.10.2016 17:53
Статията е много интересна- имам отдавна изградено становище за Мияците и ми бе любопитно да го сверя с данните,които научавам тук.
цитирай
3. barin - Здравей, didanov, и за мен до преди ...
14.10.2016 21:35
Здравей, didanov, и за мен до преди да прочета темата племето мияците ми беше неизвестно. За него знаех съвсем малко, почти нищо. Вече благодарение на теб не е така. Винаги има какво ново да се научи от твоите теми и изобщо от блога. Поздрави!
цитирай
4. didanov - здравей щапаров
14.10.2016 23:08
shtaparov написа:
Статията е много интересна- имам отдавна изградено становище за Мияците и ми бе любопитно да го сверя с данните,които научавам тук.

радвам се че ти е харесала статията, аз лично не знаех за мияците за разлика от теб:) поздрави
цитирай
5. didanov - здравей барин
14.10.2016 23:10
barin написа:
Здравей, didanov, и за мен до преди да прочета темата племето мияците ми беше неизвестно. За него знаех съвсем малко, почти нищо. Вече благодарение на теб не е така. Винаги има какво ново да се научи от твоите теми и изобщо от блога. Поздрави!

вчера аз начуих нещо ново от теб, днес ти и така докато станем ерудити :) но смисълът на знанието е не самото знание а начина по който човек може да го използва. лека вечер
цитирай
6. indiram - Здравей, Диданов!
16.10.2016 23:33
За първи път чувам/разбирам, за племе МИЯЦИ...
Поздравявам те, Диданов! - научих още за историята - Благодаря ти, Диданов!

Четох до половината... и едни думички ме впечатлиха - Рѣканската, Рѣка е райско кѫтче, носията имъ (миячка) ги издавала... - връхлитат ме разни хрумки...

Поздрави!
цитирай
7. didanov - здравей индира
17.10.2016 00:44
Удоволствието е мое, да мога да споделя нещо интересно от историята ни. Историята на мияците показва нагледно как една група хора тероризирана с векове може замени облекло, език, религия дори за да оцелее. И все пак те са се съхраниили и запазили дори своите ценности.Поздрави!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: didanov
Категория: История
Прочетен: 1122133
Постинги: 1069
Коментари: 2497
Гласове: 2583
Спечели и ти от своя блог!
Блогрол
1. Цар Мидас, бриги и пеласги – Троя е на Балканите?
2. Българското хоро - древно писмо от живи йероглифи
3. Тракийският император Роле и паметника на цар Мида
4. Корените на българската народност
5. Българският генетичен проект
6. "Как ни предадоха европейските консули"
7. Мегалитите - трогателно свидетелство за детството на човечеството
8. ДЖАГФАР ТАРИХЫ, ПЕЛАСГИТЕ и остров КРИТ
9. Сурва Година, Сура Бога и Веда Словена
10. Древно-тракийско скално светилище под Царев връх – предшественик на Рилския манастир
11. неизвестното племе на мияците
12. Масагетската принцеса Томира и битката й с персийския цар Кир
13. Хубавата Елена в Египет
14. Склавини и анти в долнодунавските земи
15. Кои са мирмидонците?
16. Еничаринът Склаф, името Слав и робите
17. Аспарух, Мемнон и етиопските българи
18. Името на Кан(ас) Аспарух не е случайно
19. Срещата м/у Калоян и Пиер дьо Брашо
20. Амазонките на Тезей, Херодот, Дахомей, Южна Америка и Африка
21. Фердинанд I, славянин и потомък на витинските князе.
22. НОВ МЕТОД ЗА РАЗЧИТАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ РУНИ
23. Амазонките в древността (Тракия, Мала Азия,Либия)
24. ПОЛИСЪТ СРЕЩУ ДЪРЖАВАТА
25. АТЛАНТИ ЛИ СА МИТОЛОГИЧНИТЕ ТИТАНИ?
26. Черноморската Троя – тайната на Ропотамо
27. Брут Троянски - легендарният първи владетел на Британия
28. ЧУЖДИЦА ЛИ Е НАИМЕНОВАНИЕТО "ТРАКИ"?
29. О неразумний, защо се срамиш да се наречеш...мизиец?
30. Черноморската Троя - коя българска река е Омировата Симоис?