Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.08.2016 00:03 - ПОЛИСЪТ СРЕЩУ ДЪРЖАВАТА
Автор: didanov Категория: История   
Прочетен: 3208 Коментари: 4 Гласове:
5

Последна промяна: 26.08.2016 00:06

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg



Детелин Вълков

http://www.ranina.eu

Дали тук е мястото на тази глава и дали няма да изглежда като кръпка? Но когато някой рови из книгите, посветени на Балканите от времето преди Христа, не може да не се натъкне многократно на тезата, че полисът на атиняните например е по-висока степен на социално-обществено развитие, отколкото държавните обединения на признатите тракийски владетели.

Най-меко казано това са абсолютни измислици, почиващи не на факти, а на предпоставки, нямащи нищо общо с научната логика. За да се избегнат ненужните емоции, няма да цитирам имена, но все пак ще отбележа, че Горната теза се посреща с одобрение от почти всички специалисти по древна история на Балканите. Което не я прави по-верна.

Изваденият непреднамерено от една от многото публикации върху тракийската общност следващ цитат е типичен пример: „Траките не успяват… да достигнат до полисния тип на обществен живот…“

До тук и най-предубеденият читател сигурно вече е наясно, че огромна част от населението на Елада е било с тракийски произход, доколкото може да се говори за траки, елини или египтяни например. За да не става объркване, от тук до края на главата ще говорим за атиняни (като представители на полиса) и за траки (като общности, създали държавни обединения на север от Беломорските брегове).

До падането на Балканския полуостров под римска власт в южната му част така и не бива създадена някаква централизирана държава. В известна степен като теоретично изключение бихме могли да обявим за държава създаденото в Пелопонес от лакедемонците псевдодържавно обединение със столица Спарта. Множество са причините за неспособността на южните балканджии да създадат обществена организация от държавен тип, но основните са две – разпокъсаността на терена и пъстрият етнически състав на населението на юг от Тесалия (Тракия, Пиерия, Македония).

Едно племе рядко е можело да защитава успешно територия по-голяма от няколко десетки или няколко стотици квадратни километра. И то не за дълъг период от време.

Полис“ в първоначалното си тълкувание по времето на Троянската война, та чак до към VIII в. пр.н.е., е представлявало населено място (да го наречем „градimage с прилежащите му села. Обществената му структура се е изразявала с властта на един род над останалите родове от племето – т. е. съществувала родово-общинна структура. Природните дадености на южната част на Балканския полуостров са такива, че изхранването на едно постоянно разрастващо се население е можело да се реши само по два начина. Първият е бил завладяване на полиса на някое съседно племе (или дори на част от собственото племе) и след изтребване на жителите му, обсебване на обработваемата им земя.

В тези междуособици пленници не са се взимали, защото победителите са имали предостатъчно производителни сили, но им е липсвало жизнено пространство, което било и в основата на вътрешноплеменните и между-племенните раздори. Вторият начин за осигуряване на „лебенсраума“ било предприемането на рисковано пътешествие към далечни земи с цел заселването им. Всъщност това било обикновено приложение на първия начин, но извършено в по-отдалечени краища. Третият радикален начин за решаване на проблема с прехраната е бил някой по-силен да избие самото племе. Това в общи линии били трите начина. Четвърти не съществувал.

Необходимостта от разрешаване на горния проблем породила както гражданските войни, така и „Великата гръцка колонизация“ – факт, признат от всички древни автори и от съвременните летописци, но дълбоко замаскиран под псевдотеоретични постановки. Истината е, че гладът заличава и последните остатъци на преклонение пред властващата родова аристокрация.

В същото време селяните не само били принудени от векове да дават живота си по бойните полета, но дори и когато излизали да орат на нивата, не се разделяли с копието и меча си. На практика те все повече се превръщали в пожизнени воини, за които човешкият живот не струвал и пукната пара, а насилствената смърт на владетеля (свой или чужд) възприемали като нормално природно явление. Изчезнала сакралността на властта – царят престанал да бъде бог и се превърнал в обикновен смъртен, но с повече храна на трапезата си – т. е. още по-желана плячка.

Напрежението сред жителите на Южните Балкани се натрупвало и разраствало лавинообразно, докато накрая помело всичко по пътя си от IХ-VIII в пр.н.е. насам. Появили се първите „демокрации„. Думата е от хето/лувийски произход означава „власт на народа„. Реалната й същност е, че някоя стигнала до дъното шайка отчаяни главорези от беднотията увлича след себе си масата озверели от глад обезземлени селяни и лавинната им стихия помита свещените институции на обожествените монарси.

Узнали веднъж, че във вените на царя-бог не тече амброзия, тълпите (охлосът) вече нямат никакви морални, религиозни или социални задръжки – за тях боговете стават смъртни. И идва векът на желязото – на меча. Единственото свещено нещо, което остава, е ВЛАСТТА.

И най-пропадналият, и най-смиреният разбират значението на властта като извор на богатство, т. е. на осигуреност срещу глада и мизерията. Идва разбира се и следващата решаваща крачка – тиранията. И тази дума е с малоазийски произход, пренесена вероятно от препатилия Кадмос и съратниците му.

Разликата между демокрацията и тиранията е, че при втората най-безскрупулният от безскрупулните взима еднолично властта от демоса (мнозинството) и се превръща в цар. Отличието от предишните владетели е, че може и да не бъде аристократ. Ако пък е от царско потекло, само въздъхва облекчено, защото, за разлика от царя, няма нужда да се съобразява с традиции и морални ценности, с обичаи на прадеди, а само с необходимостта на момента. А тя е една – да запази властта на всяка цена и с всички средства.

Макар че историята не познава тиранин, доживял до дълбока старост. Кръв, убийства, измами, пак кръв, кръв, кръв… Това е т. нар. елинска Гърция в периода, в който създава идеализираните си полиси, издигайки се в цивилизовано отношение на ново високо стъпало. Колкото по-гаден и подъл, толкова по-цивилизован. Изглежда това е било мотото на великите атиняни, беотийци, пелопонесци и т. н.

Популяризатори и сериозни учени пляскат с ръце и ахкат как древният атинянин успял да издигне съзнанието си до индивидуализма и как за пръв път се освободил от съзнанието за безимена единица в колектива. Че какво му е оставало на атинянина, набутан в тесните градски пространства, загубил минало, род. богове…. с едно бъдеще, в което, ако не убие, ще го убият. Дори да е искал, жителят на полисите не е имал голям избор по отношение на доброто и злото, на привързаността към традицията и отхвърлянето на исконните богове, ако е желаел да се претопи незабележимо в гмежта на агората и да оживее поне до следващия ден.

Докато в Юга на Балканите ври и кипи, на север от Бяло море животът тече тихо и кротко в руслото си и само от време на време някой племенен династ решава, че трябва да покаже мускули. Тогава събира наличната си войска и нахлува в земите на някой от съседите. Ако го победи прави го „парадинаст„, т. е. подчинен на главния династ, налага му годишен данък и се връща в земите си. Ако не успее, пак се връща – но без данъка и без плячка. При това с опасността някой от фамилията да му спретне преврат и да му тегли ножа поради доказана некадърност. На това в историческата наука му викат „династични борби„.

Иначе – боговете изсипвали благодат. Земя за изхранване имало предостатъчно. Рудни изкопаеми като злато, сребро, мед, желязо, олово – трябвало само да има кой да копае. Климатът – и да те мързи да боднеш семе в земята, пак нещо ще израстне от тлъстите почви. Реките пълноводни и богати на риба, в горите – от заек до мечка. Кой да се разселва и защо?

Народонаселението не искало много – храна имало, владетели имало, богове имало. А като свършела кърската работа – празници през ден, за да остане време и за изтрезняване. Ненапразно им завиждали на ебоусн – „живеещите щастливо„.

Зле били всъщност само владетелите – рода голяма, пара-династи много. Никога не можели да бъдат сигурни кой в кой момент се е нацелил в креслото им. Затова измислили хитра система – никаква постоянна резиденция. Разпръсвали по подобие на малоазийските владетели от хатитската група резиденциите си по цялата територия на подвластните племена. Пристигали внезапно и внезапно си тръгвали, без определена схема и маршрут. Така постигали няколко цели.

На първо място увеличавали личната си сигурност, защото много трудно биха могли да бъдат изненадани в клопката на определени рутинни действия. На второ, парадинастите никога не били сигурни кога може да пристигне на инспекция владетелят, а това ги поддържало в постоянно напрежение и не им позволявало да се отпускат и да вършат едни или други беззакония. И накрая, владетелят винаги и навсякъде разполагал с готови хранителни припаси, които парадинастите му били длъжни да съхраняват в отличен вид, така че веднага да поднесат на внезапно пристигналия властник готова трапеза.

Всъщност можем да кажем от днешна гледна точка, че тракийските владетели разполагали с огромни военновременни запаси, от които в мирно време винаги можело да се отдели достатъчно в екстремна ситуация – наводнение, предълга и сурова зима, суша. Топографските данни и геологическите проучвания обаче показват, че в онези времена климатът в Тракия, въпреки митовете за суровия му характер, бил много по-благоприятен за населението, отколкото е днес например.

Изобилието от храна, сравнително лекият и обезопасен живот, плюс отличната държавна организация при тракийските владетели, позволили на населението на север от Бяло море в продължение на десетки векове успешно да устоява на чуждия натиск и да запазва независимостта си (дори и частична в ролята на васали по времето на Римската империя). Докато накрая не се появили дивите преселници от североизток – славяните и хунионидите.

За тези десетки векове траките създали държавни обединения като известните ни Одриска и Македонска държави, чиито царски дворове владеели кажи-речи половината от тогавашния познат свят. А Александър III Македонски завладял (макар и само за едно велико мигновение) целия свят.

Обрисуваната до тук идилия обаче от началото на последното хилядолетие преди новата ера постоянно била нарушавана от един досаден дразнител – непрестанно нахлуващите като изгладнели скакалци далечни братовчеди от южната част на Балканите. Малоазиатският елемент от Юга на Балканите обикновено мигрирал обратно към земите на прадедите си в т. нар. впоследствие Йония.

Траките, установили се преди векове по земите на днешните северни части на Турция и Гърция, и изпитали първи на гърба си последиците от „роднинското“ нашествие от юг, никак не гледали с добро око на пришълците. Често последните били клани до крак, както се случило при Орон Тейхос, където 10 000 атиняни оставили костите си. По-често обаче кръвта надделявала и местните пускали колонистите да се заселят около крепостните стени на укрепените си градове.

Те пък, нали горките си нямали и на новото място земя, веднага се залавяли за търговия. Край крепостните стени на старите градове израствали цели покрити битаци от временни постройки, наричани с гордото име „емпориони„, т. е. пазари.

Новодошлите обикновено пристигали с по една скъсана торбичка на гърба си, но с богат опит в индивидуалността (виж по-горе) и прекрасно знаели, че спасяването на давещите се е дело на самите давещи се. Затова пуснали срещу „живеещите щастливо“ целия си арсенал от социални умения в притворството. Мамели, вкарвали местните в задължения (дългове) и им прибирали после имотеца, женели себе си, синовете и дъщерите си за местните велможи, осигурявайки си достъп до аристократичния елит.

И правели пари. Трупали пари и покварявали братовчедите си, докато така успели да влязат под кожата им, че накрая възприемчивите местни започнали сами да играят някои не много коректни игри както в областта на външната си политика, така и в династичните борби помежду си. Цивилизовали се и севернобалканските диваци, така да се каже. Макар че и до края гледали на атическите си братовчеди с презрение заради хищните и алчни погледи, с които последните оглеждали мирно натрупаните богатства на тракийските градове. Мирни, разбира се, според тогавашните разбирания, които определяли и пиратството като напълно доходна и почтена професия.

Накрая, преди да завършим тази глава с най-важното в нея, само няколко думи за духовността.

Че и атиняните са били траки като анхиалосците (днешният град Поморие) няма съмнение. Разликата обаче е била в духовната нагласа на едните и на другите. Атинянинът се изражда поради обективните исторически обстоятелства до меркантилен прагматик, за когото дори златната статуя на Зевс не е творение на изкуството, а доказателство за могъщество и последна резерва за набавяне на пари за наемници.

Анхиалецът и до края на античността си остава един тих провинциалист, загледан най-вече в душата си и загрижен повече за нейното здраве, отколкото за трупане на материални облаги. Може би защото живеел в достатъчно задоволено всекидневие и имал време да съзерцава звездите и да се замисли за вечността. Сигурно затова от неговото семе се раждат Орфей и Тамирис – божествените певци на хармонията. От Атина пък се пръкват пренаписвачите на историята, които пренареждат митовете и легендите така, че от първичните им текстове оцеляват само жалки останки, богато „гарнирани“ с правдоподобия.

Ужасно е, когато се четат студии на съвременни български автори, в които всичко тракийско се обявява за гръцко, а щом се стигне до наследството на тракийската култура, шаблонното изречение е: „…за съжаление повече епиграфски данни и археологически артефакти не съществуват, така че…

Ами, откъде да съществуват в България? Лепната като южна кръпка на Балканския полуостров и далеч от всички централни пътни артерии, земята на днешна Гърция реално никога не е била разорявана, дори и чужд крак да е стъпвал на териториите южно от Тесалия. Гръцкото освободително въстание от XIX в. пък привлича съчувствието на цялата световна общественост и нововъзникналата държава бързо и успешно успява да използва момента, за да си припише като свое абсолютно цялото минало на Балканите. А светът се юрва да разкопава „гръцките“ руини. И продължава да налива пари и да копае.

В същото време кръстопътната територия на днешна България не десетки, а стотици пъти е била прегазвана от преминаващи през земите й нашественици. Каквото е останало след тях, лежи на всеки квадратен метър от земята ни. Но няма пари. Няма и пропагандатори. Има само страх от заемане на позиция



Гласувай:
5


Вълнообразно


1. leonleonovpom2 - Поздрави, приятелю!
26.08.2016 14:27
Чудесен материал!
Харесаха ми особено сравнението и установенигте разлики между полисите в Гърция и така наречените" колонии" като Анхиало!

Хубав ден ти пожелавам!
цитирай
2. indiram - Здравей, Диданов!
26.08.2016 20:58
... Много верни изводи има тук! - според мен, която малко съм чела, ала гледам да наваксам чрез математиката...
"... и атиняните са били траки..." - съгласна съм с тезата и дори ще кажа, че почти всичките древни философи/общо учени/императори/владетели са били траки/българи...
Отбелязвам си думички - лебенсраума, ебоусн, емпориони...

Поздрави!
цитирай
3. didanov - здравей приятелю
26.08.2016 23:36
може да се поспори кой на кого е "колония", например карите преди да се преселят в Мала Азия преди Троянската война са живеели в Североизточна България - днешна Варна, Балчик, Добруджа. Поради войната напускат земите си, а след няколко века (т.н. елинска колонизация)наследниците на същите кари се връщат по нашето Черноморие да основат отново Одесос и други важни градове. Дали не се връщат по родните земи както Аспарух някога? Между другото древните под основаване на градове са разбирали тяхното (поредно) заселване. лека вечер
цитирай
4. didanov - здравей Индира
26.08.2016 23:49
първите атиняни определено не са гърци, а местно пеласгийско население,за което има доста свидетелства..даже Акрополът не е строен от гърците.. поздрави
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: didanov
Категория: История
Прочетен: 2901298
Постинги: 1136
Коментари: 3355
Гласове: 5854
Спечели и ти от своя блог!
Блогрол
1. Цар Мидас, бриги и пеласги – Троя е на Балканите?
2. Българското хоро - древно писмо от живи йероглифи
3. Тракийският император Роле и паметника на цар Мида
4. Корените на българската народност
5. Българският генетичен проект
6. "Как ни предадоха европейските консули"
7. Мегалитите - трогателно свидетелство за детството на човечеството
8. ДЖАГФАР ТАРИХЫ, ПЕЛАСГИТЕ и остров КРИТ
9. Сурва Година, Сура Бога и Веда Словена
10. Древно-тракийско скално светилище под Царев връх – предшественик на Рилския манастир
11. неизвестното племе на мияците
12. Масагетската принцеса Томира и битката й с персийския цар Кир
13. Хубавата Елена в Египет
14. Склавини и анти в долнодунавските земи
15. Кои са мирмидонците?
16. Еничаринът Склаф, името Слав и робите
17. Аспарух, Мемнон и етиопските българи
18. Името на Кан(ас) Аспарух не е случайно
19. Срещата м/у Калоян и Пиер дьо Брашо
20. Амазонките на Тезей, Херодот, Дахомей, Южна Америка и Африка
21. Фердинанд I, славянин и потомък на витинските князе.
22. НОВ МЕТОД ЗА РАЗЧИТАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ РУНИ
23. Амазонките в древността (Тракия, Мала Азия,Либия)
24. ПОЛИСЪТ СРЕЩУ ДЪРЖАВАТА
25. АТЛАНТИ ЛИ СА МИТОЛОГИЧНИТЕ ТИТАНИ?
26. Черноморската Троя – тайната на Ропотамо
27. Брут Троянски - легендарният първи владетел на Британия
28. ЧУЖДИЦА ЛИ Е НАИМЕНОВАНИЕТО "ТРАКИ"?
29. О неразумний, защо се срамиш да се наречеш...мизиец?
30. Черноморската Троя - коя българска река е Омировата Симоис?