Болестите наистина не падат от небето и не са никакви „божии наказания“. Със сигурност има вируси и вредители, които биха могли да предизвикат безредици в тялото ни, но само при наличие на подходяща почва: т.е., ако имунната система е отслабнала или е налице благоприятна духовна почва. Бог никога не наказва. Всичко, което ни се случва, е следствие от предишни действия.

      „Каквото горе, такова и долу“: тялото би трябвало да е отражение на душата. Ако сме в душевна дисхармония, и тялото е в дисхармония. Ако изпитваме яд, и то започва да се „ядосва“ и го показва с различни болести.

      Те не могат да бъдат победени с външни средства, защото са наши приятели, които искат да насочат вниманието ни към нещо конкретно. Тук отново виждаме в действие _Принципа на засмукването_: колкото повече се страхуваме от дадена болест, толкова по-често се разболяваме от нея. Колкото повече се борим с някоя болест, толкова повече се засилва тя. Колкото повече искаме да я премахнем, толкова по-дълго остава при нас. Ако разберем нейните душевни послания, тя си отива от само себе си, защото не е дошла да вреди, а така да се каже — по „приятелска линия“ — и като добър приятел иска да ни каже, че трябва да се променим, че душата ни е спряла развитието си. Следователно болестите не са врагове, а посланици. Всъщност не съществуват „болести“, а само болни хора!

      Нека си представим следното: един алкохолик е близо до края си. Ясно е, че черният му дроб се разпада, но той още не го знае. „На тази възраст вече всичко вече се клати, та аз ли няма да се клатушкам пиян-залян.“ Той прави подобни изказвания, за да не признае, че вече е станал зависим от алкохола и че това е най-лесният начин да съсипе тялото си, както е опорочил своя разум. Той има своите готови отговори, но все пак тайно в себе си знае как стоят нещата. Не приема помощ и не е готов да вземе решение.

      Единствената възможност е да му се трансплантира нов черен дроб (търговията с органи междувременно е доста печеливш бизнес) или да приема нов фармакологичен супер-препарат, който бързо може да възстанови чернодробните клетки. А може би, той ще отиде при някое от супер-децата, което като положи ръката си върху него, ще го освободи от болестта.

      Въпросът е дали спонтанното изцеление ще промени нещо? Ще го накара ли да разсъждава различно и да се откаже от алкохола? След като черният му дроб отново заработи нормално, той ще продължи да пие, а неговият ангел-хранител ще си скубе къдравите коси… Посланията, които успя да предаде чрез съвестта му или коментарите на неговите приятели и познати… не помогнаха. Той не желае да слуша нито вътрешния си глас, нито гласовете отвън и това е идеалният начин да пропусне целта на живота си.

      Всъщност, остава още едно нещо: здрав бой. Много е вероятно черният му дроб напълно да откаже и той да започне да се превива от болка… Жена му и без това вече се е изнесла, след което той все по-често бърка думите и не успява да контролира агресията си; ето че е сам в болницата, защото приятелите му „по чашка“ никога не са му били приятели — нещо, което впоследствие болезнено се налага да разбере. Е, сега вече има необходимото време да помисли. Възможно е да осъзнае, че причината за прекомерния алкохол са страховете му. Едва когато го разбере, той наистина ще се излекува.

      Добра или лоша е _болестта_? Иска ли повреденият черен дроб да прати някакво съобщение на притежателя си, или той трябва да го замени с нов, може би отглеждан изкуствено? Възможно ли е лечение без промяна в мисленето?

      Зад всяка болест се крие скрито послание на душата ни, независимо дали става дума за безобидна хрема или рак. Не е нужно да се борим с болестта, тя иска да разберем посланието й и да променим мисленето и действията си — така ще изпълним задачата и симптомът ще изчезне.

      Какво имам предвид, когато казвам _скрити послания на душата_? Ето няколко примера:

      • __Очите__ са сетивен орган, с който виждаме света; с тях възприемаме част от света. Ако имаме някакви функционални смущения, би трябвало да се запитаме какво _не искаме да видим_ — какво не искаме да видим по начина, по който то съществува. Или кое точно ни изнервя, че _не можем повече да го гледаме_? Поговорката „Любовта е сляпа“ и изразът за розовите очила показват същото. Ние не виждаме нещата ясно, очертано, не така, както всъщност съществуват, погледът е _замъглен_, а очилата са патерици, за да се прескочи собственият ограничен светоглед, който иска да се изплъзне от реалността. Нека зададем смисления въпрос има ли нещо, което човекът със засегнато зрение не желае да види? Дали някой не е късоглед, защото му липсва прозорливост? Дали не използва често изрази от сорта „вече не искам да го виждам“? Дали не се е програмирал сам по този начин и просто казва на глас истината — че живее в скалъпена представа, изопачава реалността и не иска да я разгледа и види?

      Иска ми се да поясня защо _лошото_ зрение няма нищо общо с болните очи със следния интересен пример. На един свой семинар известен германски хипнотерапевт върна мъж с голям диоптър в детството му. Човекът беше поставен да легне, свали си очилата и затвори очи. Хипнотизаторът го върна в десетата му година, когато както самият той преди каза, още не носел очила. Мъжът промени начина си на говорене и внезапно забърбори като малчуган, спомена за веселите тапети в спалнята, някои случки в семейството и т.н. След това терапевтът му даде книга и го помоли да прочете пасаж от нея.

      Човекът под хипноза — забележете без очила — започна да чете без да бърка, като десетгодишен, когато те не са му били нужни. Публиката силно се развълнува. След като прочете откъса докрай, хипнотизаторът отново го върна в настоящето, накара го да се изправи и да прочете още веднъж същия пасаж. Този път мъжът каза, че нищо не вижда и помоли за очилата си.

      Зрителите бяха изумени. Току-що бяха получили доказателство, че _лошото зрение_ на мъжа не се коренеше в очите му (защото явно той можеше да чете без очила), а че е свързано с _гледната му точка_. Дължи се на мнението му, на модела, през който гледа света, на начина, по който вижда себе си в света, на оценката, когато определя доброто и злото. С отворено, искрено, неограничено сърце и със светогледа на десетгодишен той можа да види редовете, въпреки че гледаше със същите очи. Но възрастният мъж, белязан от много събития, конфликти и разочарования, съответно с ограничен светоглед, не успя. Отново стигаме до това, което наднича през очите — душата; безсмъртният, духовният елемент; този, който обитава тялото.

      Помислете за това!

      • Какво ни казват __ушите__? И тук изразите са показателни: _повече не мога да слушам, слушам с едно ухо, седнал съм на ушите си, по-слушам и по-слушание_ и т.н. Тези изрази ясно показват къде е проблемът на хората със засегнат слух: те не искат да чуват, капсулират се, не издържат на критика, не искат да _по-слушат_. Те просто _не-чуват_ това, което _не искат да чуят_, което не им пасва. Подобни хора се отличават често с подчертано твърдоглавие и духовна обездвиженост.

      Естествено, лошото чуване би могло да означава и реакция на прекалено многото шум днес.

      • __Главоболието__ очевидно показва, че някой _си блъска главата_ за нещо. Той _не може да запази разума си спокоен_. Някои действат _безразсъдно_ или не могат да _се наложат_ като личности. На други им _завъртат главите_. Едни са много _дебелоглави_, а други — _не могат да проумеят_. Това показва, че хората с главоболие често са честолюбиви и се опитват да минат _с глава през стената_. Не е изключено честолюбието, властолюбието и волята на засегнатия да се „качат в главата“ му. Този, който _прекалено работи с главата си_ или много разсъждава за смисъла, нарушава равновесието сърце/разум. Той е твърде _претоварен_. Втълпил си е нещо и го преследва едностранчиво. Главоболието показва, че в мисленето на засегнатия има нещо фалшиво, когато си блъска главата над абсолютно маловажни неща, иска да се подсигури от всички страни, премисля и все премисля, докато му бръмне главата.

      • Ето и някои други изрази, които казват повече за органите ни: когато съм под напрежение, ми се ходи по нужда; бълвам жлъч и отрова (т.е. трябва да се научим да владеем агресията си); студеното сърце или безсърдечието също оказва влияние върху жлъчката. Тук повдигнатите въпроси се отнасят до това дали винаги слушаме сърцето си и какво място имат чувствата в живота ни. Едва ли има човек, който не знае, че когато _някой ни ходи по нервите_, действително страда нервната система. Хората с _кожни_ болести трябва да се запитат _какво става под кожата им_ или къде ги „сърби“; настиналият _му е дошло до гуша_* или _не чува нищо от прекалено много работа_**; хората със _стомашните_ проблеми ги е _ударило нещо в стомаха_ — дали _любовта им не минава през него_? А може би някой е _кисел_ или _нещо го яде_? Изразът, че човек _има неспокоен стомах_ или е _напълнил гащите от страх_, показва, че червата са свързани със страховете. Паричните проблеми също имат отражение в _червата_. „Гъзарът“ (Geldscheiser (?)) показва тази връзка. Съответно констипацията има нещо общо с нежеланието да се жертваш или с нежеланието да го оставиш на мира — скъперничеството.

      [* _Die Nase voll haben_ — непреводим буквално израз, в който участва органът „нос“ — бел. прев.]

      [** _Zu viel um die Ohren haben_ — бел. прев.]

      _Подлизуркото_, който _раболепничи пред другите_, става безгръбначен, за да напредва в живота. Той се страхува да развие собствения си живот и личност и да се наложи. (29)