Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.03.2016 20:13 - 1878-1879 Всякой робъ свободенъ става
Автор: didanov Категория: История   
Прочетен: 1000 Коментари: 0 Гласове:
4

Последна промяна: 03.03.2016 14:17

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Нас ни освободиха неподготвени за новия живот. Освобождението ни бе една революция, само че отгоре дошла, от волята на руския император, със силата на руското оръжие. А през време на революционните движения, казват умните хора, се издигали нахалите, безочливите, буйните, безскрупулните.
Добри Ганчев

Учредителното събрание,
Търновската конституция

Както пишеше едно време на железопътните прелези, преди да преминем нататък, любезни мой читателю - нека се огледаме, нека се ослушаме: какво е ставало по света по същото това време, когато ще започне нашата нова история - какво е ставало в края на XIX век?
За последен път се огледахме и се ослушахме през 1762 година, когато Паисий пишеше своята „История славеноболгарская" - тогава под свободното небе на Европа звучала божествената музика на 6-годишното дете-чудо Волфганг Амадеус Моцарт, а 27 години по-късно, през 1789-а, избухнала Великата френска революция...
(това е добър знак, че началото на нашето Възраждане съвпада с раждането на един гений и с революцията, възвестила на света девиза на всички времена: Братство,равенство и свобода);
нататък - през 1799 година се ражда Пушкин, с когото населението на света в началото на XIX век станало 880 милиона:
Китай имал 295 милиона жители, Индия -131, Русия -33, Франция - 27, Турция - 21, Германия - 14, Британия -10, САЩ - 5 (българите тогава били 4 милиона), най-големият град в света бил Гуанджоу (Кантон) - 1,5 милиона жители (колкото днешна София), най-големият град в Европа бил Лондон - 864 000, Ню Йорк имал 60 000 (колкото днешния Кюстендил);
след като бушувал 20 години из Европа, на 18 юни 1815 година Наполеон е разгромен при Ватерло и заточен на остров Св. Елена, Бетховен оглушава, през 1824 година в Гърция загинал Байрон, а Петър Берон издал своя „Рибен буквар";
през 1847 година Иван Богоров издава първия български вестник „Български орел", година по-късно Ройтер създава информационната агенция Ройтер, Петко Рачов Славейков пише своята „Песнопойка", а Уолт Уитман - „Стръкчета трева";
през 1848-1849 година Европа се взривява: избухват революции във Франция, Италия, Германия, Унгария, Австрия, Чехия;
докато ние се борим за църковна независимост (1860—1870), в САЩ бушувала Гражданската война, американецът Ричард Гетлинг изобретил картечницата, Фердинанд Каре - хладилника, Достоевски написал „Унижените и оскърбените", Виктор Юго - „Клетниците", Толстой - „Война и мир", Чинтулов - „Вятър ечи, Балкан стене";
през 1833 година е премахнато робството в Британската империя, през 1834 е ликвидирана Инквизицията в Испания, през 1861 са освободени крепостните селяни в Русия, през 1868 е отменено робството в САЩ (като имаме предвид, че практическото ликвидиране на крепостничеството и робството е траяло години, може да се каже, че свободата над нашето Отечество е изгряла почти едновременно със свободата в САЩ и Русия, така че няма за какво толкова да ни се перчат);

през 1861 италийските държавици се обединили в Кралство Италия, през 1867 Виена и Будапеща образували Австро-Унгарската империя, през 1871 в огледалната зала на Версайския дворец в Париж Бисмарк провъзгласил Германската империя;
по време на Априлското въстание Америка се тресяла от златна треска и когато Ахмед ага Барутанлията режел последните глави в Батак, в Дивия запад, щата Дакота, някой си Джак Маккол прострелял в тила легендарния стрелец Бил Хикок Дивия, докато оня играел покер;
и накрая, докато през януари 1878 година софиянци посрещали възторжено своя освободител руския генерал Гурко, руската полиция отвеждала 200 млади революционери на вечна каторга в снежния Сибир...1
Като споменах Сибир - това може би ти е спомнило, любезни мой читателю, заплахата на княз Дондуков-Корсаков: „Млади човече, внимавайте: такива думи отвеждат в Сибир! - след като Стамболов бе извикал в лицето му:
- По-добре да не бяхте идвали да ни освобождавате, щом не сте имали сила да защитите Санстефанска България! Под турците, но заедно, ние имахме надежда за едно по-светло бъдеще. А сега? Разсечени на пет части, убихте нашите надежди!"
Като научил за това жестоко решение на Берлинския конгрес, целият български народ викал същото. Откъм Родопите, Македония и Тракия се раздали тъжни вопли:
Потресоха се сърцата ни, разтрепериха се от ужас нашите жени и деца, когато се разпространи вестта, че линията, определяща границите на свободна България, раздели нас, нещастните, от братята ни и ни оставиха с потомството ни под властта на предишното кърваво зверство на турците... - пишат жителите на 22 села от Смолянско.
Всичкий блъгарский народ се зарадва, като видя, че желанията му се изпълниха и ний всите блъгаре в Македония съ силата на Св. Стефанский договор чекахме с голямо нетърпение освобождението си от беснующето още над нас турско варварство. Известията, че нашите места остават под турците без никаква гаранция за имота, живота и честта ни, ни докарва докрайно отчаяние...2 - пишат 21 общини от Македония.
О, не! - провиква се над всички охридският митрополит Натанаил. - Сърцето на човека, макар и загадъчно, но му предвещава добро или зло. До започването на конгреса всички българи от малки до големи и от последния просяк до най-големия богаташ ликуваха... Къде е другата половина на България? Къде са българите от Македония, тези страдалци на старозаветна България? Новите убийства, грабежи, насилие на двата пола и опустошенията продължават безнаказани, всеки християнин мисли дали ще доживее до вечерта, ако е доживял до сутринта, и ще доживее ли до сутринта, ако е доживял до вечерта...
Ридания, вопли, стенания, жалби, молби, просби, прошения и протести отвсякъде. Но вече било късно.
Понякога сложните въпроси имат прост отговор.
Лорд Солсбъри, който представлявал Англия на Берлинския конгрес, казал на Константин Хаджикалчов:
- Както аз, така и колегите ми, много малко знаехме за българския народ и за неговата земя. Тогава в Берлин бяха надошли много сърби и гърци, които защитаваха своите земи, настояваха за раздялата на България, като твърдяха, че голяма част от България принадлежи на тях, като например Македония, а от ваша страна нямаше нито един делегат да ходатайствува за отечеството ви.
И наистина, гърците твърдели, че Филипопол е техен град, турците - че Филибе е тяхно, добре, че руските делегати споменали, че в Пловдив има и българи - затова Източна Румелия била обособена като спорна многонационална област.
А по-късно същият лорд Солсбъри ще каже на Васил Радославов:
-Ние мислехме, че сте руси и че Русия чрез вас ще се простре до стените на Одрин. Затуй трудихме се да ви задържим.3
Това е горчивата истина.
Още на първата страница в своите знаменити „Строители на съвременна България" Симеон Радев пише:
Наистина никой народ не бе минавал с тъй бърз преход от упоението на една сбъдната мечта в ужаса на една катастрофа.
Ударът, нанесен от Берлинския конгрес на нашата народна цялост... бе нещо невероятно, немислимо, чудовищно и въпреки официалния текст, българите все криеха в душата си някаква незнайна надежда, вярвайки смътно, че живеят в един лош сън, който скоро ще се разпилее...
Стамболов обаче никак не се заблуждавал, че това е един лош сън, и след като извикал онези свои горки думи в очите на руските генерали, тутакси препуснал от Одрин към Търново, посред нощ нахлул в книговезницата на стария си съратник от Гюргевския комитет и верен приятел на Левски Христо Иванов-Големия, събудили и Христо Караминков-Малкия, още не съмнало - отишли при охтичавия Любен Каравелов, който бил донесъл печатницата си от Букурещ, за да подкрепи с печат и слово нова освободена България, повикали там и братята Георги и Никола Живкови, за кадем поканили архимандрит Стефан Търновски, като съмнало, събрали още трийсетина души и на бърза ръка основали комитет „Единство" - целта му била ясна като името:
Днес, година 1878, августа 29, ние, отдолу подписаните, събрахме са с цел да размислиме като как можеме дапомагаме на нашите братя в Тракия и Македония, които занапред се отделят от придунавска България. Като се взе предвид нещастното положение на нашия народ и особено на нашите братя, оставени под турско владичество,ние решихме, че е наша свята длъжност като българе и деца на едно и също Отечество да употребиме сичките от нас зависещи средства за подобрението на това положение, като спомагаме на сънародниците си, които биха се нуждаяли от нашата братска помощ... За да има yспех нашето дело, ние намерихме за нужно да основем един комитет в града Търново под название „Единство", който да земне отгоре си грижата да работи постоянно за разпространението на своите идеи навред из нашето Отечество: чрез составянето на подобни комитети, с които да бъде в сношение, и сичките тези комитети да имат една цел, за постигането на която совместно (согласно) да работят и която да бъде: Единството на всичките българе и улудшението на тяхното днешно положение.
Комитети „Единство" се пръкнали като гъби след дъжд из цяла Северна България: в Русе (воглаве с поета Иван Вазов), в Ловеч, Габрово, Горна Оряховица, Трявна, Разград, после и на юг: в София, Кюстендил, Горна Джумая, Дупница, Радомир –навсякъде и започнали да събират оръжие и доброволци, готови да пролеят кръвта си за освобождението на Македония.
По същото това време в изкуствено заченатия държавен хомункулус, наречен Източна Румелия, се появили загадъчни гимнастически дружества, в които основната спортна дисциплина, усвоявана от хилядите младежи, била стрелба с бойна пушка, всъщност това била нелегална армия, обучавана и щедро въоръжавана от руските офицери, готвеща се да прогони турските гарнизони и да присъедини Източна Румелия към Княжество България...
Начело на движението в Македония застанал не някой друг, а същият митрополит Натанаил Охридски, който, като разбрал, че прошенията и охканията няма да помогнат, събрал около себе си стари харамии, бивши опълченци, казашки атамани, югославски и полски авантюристи и в началото на октомври въстанието пламнало - първо в Кресна, после в Мораска, след това в Брезница, в Сливница и в Брезник, в Белица и Градешница, в Петричко, Мелнишко, Неврокопско - цяла Източна Македония, после въстанали Разлог и Банско - повече от 50 селища били завладени от въстаниците...
За зла участ ръководството на въстанието4 попаднало връцете на двама чужденци авантюристи - казашкия атаман Адам Калмиков и поляка майор Луис Войткеевич, започнала се между тях борба за надмощие, стигнало се до вътрешни заговори и убийства. .. (тези вътрешни борби, тези заговори и братоубийства като проклятие ще легнат над цялото македонско революционно движение оттук нататък) ...и през ноември започнал погромът. Банско било изклано - като втори Батак, като второ Панагюрище - била опожарена Кресна...
Нямало го обаче Макгахан - и светът нито видял, нито чул, че отново се убива цял един народ...
Комитската кръв закипяла в сърцето на стария (24-годишен) апостол Стефан Стамболов, повикал той русчушкия си приятел Колю Тихов (Никола Обретенов) и двамата заминали за Кюстендил, срещнали се там с митрополит Натанаил.
Ако и отец Натанаил отначало да не искаше да се съгласи да пратим емисари в Македония, които да наредят в нея комитети, каквито имаше в Тракия и България през 1876 г. - пише Стамболов, - то аз го принудих да се съгласи, защото инак нашето предприятие не ще има желания успех".
В една тъмна нощ на 15 декември апостолът Стамболов преминал от рая на свободна България в ада на поробена Македония и започнал да създава тайни комитети, които трябвало да организират всеобщо вътрешно въстание през пролетта.
Но на припрените македонци тая работа им се видяла бавна и Стамболов бил принуден да отстъпи пред старите харамии: в България били организирани четири големи чети, предвождани от войводите Стефо, Караискаки, Павле и Кара Коста, нахлули те в Македония, стигнали чак до Вардара, до Воден, до Битоля... но населението ги посрещнало, както бе посрещнало Ботевата чета. И читателят ми вече се досеща какъв е бил резултатът...
Шум обаче се вдигнал голям и руският комисар княз Дондуков-Корсаков дотърчал в Кюстендил и пратил секретаря си Олимпий Панов да намери стария свой приятел Стамболов и да го доведе при него немедленно.
Стамболов влязъл в квартирата на руския комисар по обяд, 6 часа не излязъл от там, какво са си говорили тъй дълго - не еизвестно, но по едно време Олимпий, като отворил прозореца да влезе чист въздух в стаята, Никола Обретенов, който стоял под прозореца, чул отвътре гръмкия глас на княза:
- Ще обърна топовете си срещу вас!
Било се вече стъмнило, когато Стамболов излязъл от квартирата на княза, като се приближил да го посрещне, Обретенов видял сълзи да се стичат по коравото му татарско лице, не продумал ни дума, качил се на файтона и отпрашил към София, без дори да извърне очи назад към Македония.
И повече никога Стамболов не стъпил там. И никога вече, дори като министър-председател на България, не ще направи въпрос за освобождаването на Македония чрез оръжие.
Както става ясно по-късно от дипломатическите документи, още на 26 юни 1876 година императорите на Русия и Австро-Унгария се договорили устно в Райхщад, а на 3 януари 1877 година в Будапеща Русия подписала с Австро-Унгария секретно съглашение:
Австро-Унгария се задължавала да съблюдава неутралитет в бъдещата руско-турска война, като при успех Русия си осигурявала излаз през България към Проливите при Цариград;
в замяна Русия признавала претенциите на Австро-Унгария над Босна и Херцеговина и по-нататъшния й (пряк или като сфера на влияние) излаз през Сърбия и Македония към Бяло море при Солун;
общото условие било: изключва се образуването на голяма славянска или друга държава на Балканите (която би се противопоставила на техните експанзии).
По силата на това тайно съглашение бъдещата съдба на Македония била в ръцете на Австро-Унгария и един опит да бъде присъединена към България (към руската сфера навлияние) би нарушил това съглашение, а това нарушение би довело до... и т.н. –
затова княз Дондуков-Корсаков извикал на Стамболов:
-Ще обърна топовете си срещу вас!
А след години Стамболов ще изрече страшната и загадъчна фраза:
-Македония ще бъде гробницата на България5.
Което ще се сбъдне...
По същото това време, през лятото на 1878 година, след подписването на Санстефанския договор и докато траял Берлинският конгрес, в Родопите и в Беломорска Тракия се появили турски и помашки башибозушки банди, предвождани не от кого да е, а от бившия английски консул във Варна и Бургас мистър Д. Б. Сенклер (St. Clair - каква ирония!), който се пазарил в турската армия и бил удостоен с името Хидает паша; целта на този английски паша, роден от полска майка, била да „освободи" Родопите и Беломорска Тракия от българите и да присъедини тези територии към Турция.
Филип Симидов6 ни дава твърде живописен негов портрет:
Сенклер беше роден англиец, по язик ингилизин, по вяра - протестантин-сектант, по дух - турчин, по нрав - грубомаджарин, по усмивка - германец, по наклонности - зулус, по омраза към Русия - поляк, а по кръвожадност - фанатик-мохамеданец.
Това Лондонско обществено изпарение запаса кървавата турска сабля на кръволокството, облече униформата на турския главорез, наложи феса на фанатизма и злодейството, фес червен, за да не личат по него кървавите петна от кръвта на християните в Турция, събра измета и изверга на полските изгнаници и маджарските гладници в Турция, войници и башибозуци, и всичкия тоя сбиротак той поведе тайно към Родопите под знамето на омразния полумесец...
В предвожданата от него многохилядна банда се включили и местните помаци, особено онези, които участвали преди две години в кланетата на Батак и Перущица, бандата нападала не само българските, но и гръцките християнски села, палела и колела и сигурно е щяла да успее да прогони съвсем оттам християните, ако на помощ не им се притекъл легендарният Капитан Петко войвода, който със своите 400 момчета успял в няколко сражения да разгроми бандите на Сенклер паша.
Моля за извинение патриотичния читател, че чак сега споменавам за Капитан Петко войвода. Истинското му име е Петко Киряков Калоянов Каракирков, родил се той близко до Дедеагач в българското селце Доганхисар (което след Първата световна война останало в Гърция);
16-годишен, след като видял с очите си как турците заклали брат му, той хванал гората и цели 6 години четицата на малкия и неуловим войвода-отмъстител всявала страх и ужас сред турците;
в началото на 1866 година 22-годишният Петко войвода отишъл в Италия, срещнал се там с Гарибалди и двамата организирали прочутата „гарибалдийска дружина", в която имало и 67 българи
(не случайно в Рим, на хълма Джаниколо, недалеч от яхналия своя железен кон Гарибалди, се издига паметник и на Kapitan Petko Voyvoda),предвождана от Петко войвода, гарибалдийската дружина взела участие в Критското въстание, там той получил званието капитан.
След погрома на въстанието Капитан Петко войвода се върнал в Родопите, събрал нова чета и още 12 години продължил да защитава угнетените - били те българи, гърци, турци, арменци или евреи,и е възпят легендарният Капитан Петко войвода както в песните на българите, така и в песните на гърците, на турците, на арменците и на евреите...
Още преди идването на руските войски през 1877-1878 година той освободил Западна Тракия и обявил в град Марония република, която просъществувала цели три месеца;
през лятото на 1878 година напуснал републиката и се втурнал да спасява Родопите и Беломорска Тракия от Сенклер паша, за което вече разказахме.
И ги спасил.

По-късно обаче, в края на 1879 година, помаците от родопската покрайнина Рупчос, които участвали в бандата на Сенклер, се завърнали по селата си, но понеже след Берлинския конгрес областта била включена в пределите на Източна Румелия, те се страхували от мъстта на българите и обявили областта за независима - това е тъй наречената Тъмръшка или Помашка република, тя обхващала територията между реките Въча и Чая, спускайки се на север до село Тъмръш (което е само на десетина километра южно над Перущица), а на юг стигала до Триград и до Барутан зад Доспат, включвайки 22 села заедно с Дьовлен (Девин) и Пашмаклъ (Смолян); тази република си имала свое правителство, оглавявано не от кого да е, а от помака Ахмед ага Тъмръшлията - палачът наПерущица...
Башибозуците, под предводителството на Ахмед ага Тъмръшлия, на брой 2-3 хиляди, след двухчасно гърмение, като видели, че перущяне ся противят отчаяно, намислили хитрост: пратили две заптиета да канят и двете страни да прекъснат пушкането, селяните ся измамили и като си дали оружието, познали измамата: крушюмите хванъли да валят връз тях, а на ножовете била изпитана острината им. Много свят погинъл. На 2 майя стана последнето разрушение на Перущица, която сега е равна със земята. Предполага ся, че има до 1500 души погубени... а момите ся плениха и потурчиха...7
... другият главатар на републиката бил Ахмед ага Барутанлията - палачът на Батак, изклал там 8000 българи8, също помак.
Че въпросните палачи на българите са помаци, сиреч българи мохамедани, споменавам чак сега, клети български читателю, а не по време на зверствата, защото ме беше страх, че и най-студенокръвният българин ще се възмути и ще накъса книгата ми...
Историята ни показва нещо странно: по-често вероотстъпниците мъстят на вярващите, а не вярващите на вероотстъпниците; най-свирепи към християните са ония, които са се отрекли от Христа - помаците, както и еничарите - оказват се по-мохамедани от Мохамед.
За почуда ще спомена тук един куриозен факт, пък ти, читателю, сам прецени: да се срамуваме ли - или да се възхищаваме от себе си?
Беше на самия ден Св. Богородица, 1883 г. [7 години след клането в Перущица], на мястото на Бяла черкова, вРодопите, гдето се осветяваше новопоправеният старманастир, разрушен от турците още по онова време, когато се почнало потурчването на сегашните помаци(1600-1660 г.) - пише Захарий Стоянов9.
По причина на осветяването бяха се стекли много гости от цялата Рупча, имаше мнозина и от Пловдив, тукбеше пловдивският митрополит, музиката, войска, жандарми, началници, офицери и пр. Множеството надминаваше числото 3000 души.Покрай другите гости настоятелството на манастира беше поканило и много помаци от околията, в товачисло и Ахмедаа, при когото отишла особена депутация.Които бяха ходили при него и го знаеха, уверяваха, че той няма да дойде - боял се да не му отмъстят за стари грехове.Божествената служба беше се привършила вече, грамадно хоро се люлееше на поляната пред манастира, когато пристигнаха пратеници, които известиха на високглас, че агата е пристигнал до чушмата.
„Ахмедаа иде!" - се носеше от уста на уста, хоротосе развали, гайдите млъкнаха, всички се обърнаха към чушмата, мнозина помислиха, че скандалът е неизбежен,тълпата ще направи своето.
А Ахмедаа се приближаваше, възседнал на черен ат,облечен в юзбашийска униформа, със сабля, револвер и няколко рудбета на гърдите. Свитата му се състоеше от 15-20 души левент помаци, високи като елите на своитепланини. Те бяха въоръжени om пemume до зъбите, с по два револвера, с винчестер пушки, които стискаха в лявата си ръка, а дясната им стоеше сложена върху дръжката на дългите им ятагани.
Най-малкият знак за нападение от страна на българите - и острилото на ятаганите щеше да блесне по въздуха, винчестерите щяха да запукат...
Но чудо. Наместо нападение и оскърбление българите селяни, мъже и жени, посрещнаха агата, като че той да бе там господар, пак техен кърсердарин. Дордето си подаваше едната ръка да му я целуват беловласите старци и стари баби, той бе принуден да подложи и другата...Смешно е да се предположи даже, че българите правеха това от страх - заключава Захарий Стоянов.
След това радушно посрещане, скъпи читателю, Ахмед ага Тъмръшлията, палачът на Перущица, бил богато нагостен и пр.10
А поборникът за народна свобода Капитан Петко войвода умрял след Освобождението в мизерия и немилост, гонен и затварян не от кого да е, а от друг наш поборник засвобода, за когото ще стане дума в момента...
Стамболов се върнал в Търново, където вече се събирали депутатите на първото българско Народно събрание, което трябвало да учреди реда и правилата, по които да се управлява новата българска държава, затова го нарекли Учредително събрание.
Депутатите, на брой 229 души, се делели на три категории:
24 били назначени от руския императорски комисар – чорбаджии, синове на заможни семейства, изучени в Русия или в Европа, и разни бивши членове на турски учреждения;117 влизали по право: 105 били представители на губернските, окръжните и градските административни съвети и на съдилищата (назначени преди това на тези постове също от руския императорски комисар), 12 били представители на висшето духовенство – българските владици, еврейският равин и турският мюфтия;
88 души били избрани пряко от народа – учители, еснафи,селяни и попове.
(В скобки искам да отбележа за радост на днешните патриоти, че в това първо българско Народно събрание имало 14 турски депутати - За присъствието на жени тогава не можело да става и дума.)
Освен депутатите от Княжество България, в Търново пристигнали депутати и от Македония, от Южна България, от Одринско, от Трънско и прочие, но те нямали право да участват в Събранието, нарекли ги депутати сираци11.
акъв депутат сирак бил и Стамболов, представлявал той няколко общини от Македония.)
Но преди да се открие официалното Учредително събрание на 10 февруари 1879 година, по една покана анонимна (не е трудно да се досетим кой е бил авторът), която канеше всичките народни представители на заседание в училището „Св. Никола", на 8 февруари стана първото заседание.
Присъствуваха повече от триста души, освен депутати от Княжеството бяха и депутатите от другите български земли  - „депутатите сираци".
Тук, в това заседание, присъствуваха и някои драгомани на европейските агенти, които следяха всичките движения и разисквания на депутатите, тук присъствуваха и кореспондентите на някои европейски вестници, между които се забелязваха кореспондентът на в. „Standart" г-н Фицджералд и тоя на в. „Times" г-н Грант.12
Така в Търново започнали да действат едновременно две народни събрания: официалното събрание - заседавало в бившия конак, а неофициалното - общонародното събрание – заседавало в училището при църквата „Св. Никола". Второто събрание, както ще видим, диктувало атмосферата и споровете в първото.
На дневен ред в „Св. Никола" бил болезненият общонационален въпрос.Всичките онези над 300 официални депутати и депутати сираци са били преинтересни личности, скъпи читателю, за всекиго от тях може да се напише книга, но моите възможности в случая са ограничени, ще те запозная само с десетина от тях, а другите, за съжаление, ще трябва да натъпча в унизителната графа „и други".
Покрай познатите ни отпреди фигури на Петко Рачов Славейков и на Драган Цанков (герои от черковната борба), на хаджи Иванчо хаджи Пенчович (който подписа смъртната присъда на Левски), на русчушкия митрополит Григорий (предателят на Червеноводската чета) и на първия наш екзарх Антим I...
При избухването на Априлското въстание, гонен от страх и следвайки повелята на апостол Павел: Всяка душа властем придержащим да повинуется; нест бо власт, аще не от Бога: сущая же власти от Бога учинени сут; темже противляйся власти, Божия повелению противляется13 - екзарх Антим I подписва най-позорното възвание на българската църква към българския народ:
,,Ми се надеяхме, че тия Боговдъхновени думи, които са управлявали досега поведението на благочестиви български народ към Богохранимата османска държава и са го предпазвали в разстояние на пет века от злочестините на обществени смущения и междуособни терзания,ще го предпазят и в тия смутни времена;
но със сърдецна болезън ми внезапно се научихме, че се явши злонамерени и зловещи хора, чада на сатаната, които за свой интерес сеят ненавист против османските населения, с които наши народ в разстояние на пет века е живял задружно в добра хармония...

Ний изпълняваме прочее най-свещена длъжност, като ви увещаваме от дълбочината на нашето отеческо сърце да пазите себе си от всякои явни и тайни внушения и побуждения, които би се стремили да ви отклонят от прави на верноподаничеството път и като се повинувате и покорявате на властите, да се молите непрестанно за здравето и дългоденствието на Н. И. В. султан Абдул Азис Хана, комуто да подаде Господ мирно царство, та и ми в тишината му да поживеем тих и мирен живот.

28 априлия 1876 лято спасение, Антим, екзарх български.


Писал е дядо Антим това възвание в деня, когато ордите на Хафъз паша нахлули в Панагюрище и набождали върху щиковете си пеленачетата от люлките, подмятали ги във въздуха, набождали ги отново и ги захвърляли върху главите на майките им...14
но за негова чест, след като научил за тези зверства, той застанал начело на 12-членна делегация, която протестирала пред Високата порта, защищавайки хилядите жертви,поради което бил обявен за враг на империята, бил свален от екзархийския престол и изпратен на заточение в Мала Азия...
...покрай тези достолепни и побелели персони се мяркаше живата и екзалтирана татарска фигура на Стефан Стамболов.
Твърде млад още, почти юноша на изглед (той не можа поради това да влезе в Учредителното събрание), той се губеше отначало между толкова именити и учени лица.
Въпреки широката известност, която бе добил като наследник на Ботева начело на народните въстания, той не показваше още никаква лична амбиция.
Скоро обаче неговата рязка личност се очерта релефно помежду другите. Пламенното слово... жарът, с който внасяше своите речи... решителността на неговото сурово лице, неволното заповедничество на жеста, тази инстинктивна самоувереност, която той не можеше да обуздае и която се налагаше неусетно... всичко това привлече върху него вниманието на всички.15
Дядо Славейков казвал за младия Стамболов:
- Това момче, като говореше, от устата му пламък изскачаше.16

Още върху две личности, непознати нам досега, искам да обърна вниманието ти, читателю, защото в близко бъдеще те ще дърпат юздите на младата ни държава.
Единият от тях е Петко Каравелов, довчера никому непознат, без никакво народно минало, без заслуги - пише Симеон Радев; през своето пребиваване в Русия той живя съвсем откъснат от своето Отечество и равнодушен към неговата съдба; след едно отсъствие от цели 20 години никой в България не бе чувал за него. И с Любена впрочем не изглежда той да е имал близки отношения17
По всяка вероятност Каравелов дружил с нихилистите, но истинско участие в заговорите сигурно не е вземал. Нихилист не, но подобен на нихилистите по своя рязък тон, по презрението към чуждите мнения, по мрачния романтически изглед на лицето си, по ръкомаханията си, по дългата си коса, разрошавена брада и нечистите си дрехи.
Добри Ганчев18 отишъл една сутрин да търси Стамболов, който живеел в квартирата на Каравелов, и описва следната жива картина (забранено да се чете от учителки по история!):
Сложена е къщичката на самата земя. Подът измазан с жълтеникава пръст. Наместо кревати две дървени магарета, а върху им дъски. Матраци от груб кеневир, из който проглежда нечистата измачкана слама.Каравелов се мие сам, няма кой да му полива. Ибрикът пръстен, дори негледжосан. Налива от него в едната си шепа, плиска по очите. Налей-плисни, налей-плисни. Мие само очите. Сапун не видях. Две-три плискания, тоалетът му готов.
Руските нихилисти от онуй време не смятаха, че чистотата е задължителна за сериозните хора, нито приличното облекло. Солидният мъж държи на духа, на ума. За тях трябва да се грижи. Тях да краси.
Студентите нихилисти от онези времена носят дълги, нестригани от месеци рошави коси, неподстригвана, несресана брада, непрана риза, често от цветна материя, да не личи кирта по нея. Колкото по-мръсен, толкози по-моден. Времето бе таквози.
По облекло, по външност Каравелов цял живот си остана нихилист.
Такъв той се върна подир освобождението и лесно е да си въобразим какво странно впечатление трябва да е произвел върху българите - продължава Симеон Радев.
За русите обаче той бе една родна фигура. Когато се яви в Главната руска квартира, там го посрещнаха като свой човек. Гражданското управление го назначи вицегубернатор във Видин. Когато се отвори Учредителното събрание, Каравелов бе председателствующ Търновския губернски съвет и любимец на русите.
Каравелов веднага застана начело на либералите. Един човек no-учен от всички други, знающ право, политическа икономия, социология, философия, неизчерпаем с научни идеи, неизтощим с цитати, готов да приведе в защита на една теза безброй имена на авторитети:
Беджехот, Блюнчли, Мил, Бастия, Бентам, Канинг, прочути автори като Рикардо, никому неизвестни като някой си Пудра19, мислители от всички времена и от всички науки, като почнете от Аристотеля до Гамбета и от Буда до Гладстона.
Другата личност е човек твърде млад, 26-годишен, с една година по-възрастен от Стамболов – Константин Стоилов, за разлика от пропъдения семинарист Стамболов, Стоилов е високообразован: завършил е английския Робърт-колеж в Цариград, Юридическия факултет на университета в Хайделберг, след което изучава гражданско право в Париж.
Той имаше престиж на светски човек, расъл в Европа, произхождението му от голямо семейство, учеността му, съчетана с един удивителен за неговата възраст здрав разум, със своя мелодичен глас, с изящния си език, с красивите си жестове - всичко настройваше хората симпатично към неговата личност..
.20

За да добиеш пряка представа за разността на стила на тия двамата, предлагам ти, читателю, откъси от речите им на една и съща тема, произнесени в Търново по едно и също време.
Константин Стоилов:

Голямо вълнение се забелязваше между народните представители, които се събраха тук, голям страх ги обладаваше - и не е чудно: всички чувстваха, че стоим на прага на важна епоха, че сега ще да се направи една крачка, която ще бъде пълна с последствия за бъдещето нанарода ни; всички виждаха, че черен облак грози над небосклона на Отечеството ни.
А идем ли по-далеч, в тая красива земя, въз жертвитена която нашата свобода се създава, идем ли по-навътрев тази драга част от нашето Отечество, на която сезапрещава даже да носи името „България"21 - това скромно име, което нам е толкоз мило, - то гробната тишина, която срещаме, потвърждава още повече нашите страхове.

Истина е, че небето там е тъй синьо и слънцето грей тъй весело като преди години, но те осветляват сега само развалини;
тревата расте пак тъй пъстро като преди години, но тя покрива гробищата на оние, които щяха да бъдат наша гордост и които са причина на това, що сега имаме;
Марица тече все тъй тихо като преди години, но с шумтението й се смесват плачове и охкания...
Преминем ли оттук в Македония, зрелището, което срещат очите ни, е неописуемо. И там вече има поборници и герои на народното единство и свободата, но там тоже се повтарят в по-голям размер сцените на Батак и Перущица.
Като гледаме известията, които ни идат от тази част на Отечеството ни, неволно си мислим, че следующите стихове на безсмъртния Данте, начертани над входа на ада, като че са писани за Македония:
„О, вий, кои прекрачите тоз праг,
надежда всяка тука оставете!"


Стефан Стамболов:

В Берлин разсякоха България, разсякоха нашето мило, драго, цяло Отечество на пет части! Разсякоха нас, млад, енергичен, пълен с жизненост народ, който в течение само на десетина години можа, има крепката воля и себеотрицание да даде за своята независимост повече от 50 хиляди жертви–мъченици; нас – чиито полета, пътища, усои и кътища се покриха с пепел, кости и сълзи! (Общо вълнение и сълзи.)
И сега те ни канят да пристъпим – не, да допълзим до оная троха, която берлинските джелати благоволиха да ни подхвърлят.
Где са, господа представители, где са нашите мили градове Ниш, Пирот, Враня и Лесковац? – Дадени на сърбите.
Где е Тулча и Добружда? – Дадени на Румъния.
Где е Пловдив, Батак, Панагюрище, Сливен, Казанлък, Стара Загора и Карлово – елмазите на нашето Отечество? – Отцепени от нас чрез турски гарнизони.
Где е Одрин, Солун, Дебър, Битоля, Охрид, Скопие, Прилеп, Велес, Щип и други страни на нашето Отечество? Где?
Мъчно. Мъчно и боли...
Защо ни е нам тая свобода? Не! По-добре е, господа представители, да бъдем пак роби, както бяхме, но да бъдем една нация в едно Отечество, способни и жизнени да водим борба и да прогресираме. Ние искаме - и трябва да го кажем високо да ни чуят всички:
или всички българи свободни да бъдем в една независима държава, или всички пък роби!

Нека не приемем Берлинския договор! Нека извикаме високо, високо, да ни чуе Европа и нейните дипломати и владетели (обръща се към дипломатите, които там присъствуват):
- Вие ни сякохте, без да ни викате, без да ни изслушате, без да ни кажете вината, поради която ни сечете. Но ние ви казваме: боли, боли и мъчно... Дайте ни нашето общо Отечество!
Димитър Маринов, жив свидетел на тези събития, пише:

Ораторът спря. Той беше блед. Дядо Антим го повика, прегърна, целуна по челото и каза:
- Бъди благословен, мое чедо, от Бога и от всичките ни светии!...
И тъй, общонародното събрание в училището на църквата „Св. Никола" трябваше да реши: да се разтури Учредителното събрание, с което да се демонстрира официално несъгласие с решението на Берлинския конгрес, или да присъствуват всички при отварянето на Събранието, но веднага да се пристъпи към разискването на „всенародния въпрос" и докато не се реши този въпрос, да не се пристъпва към разглеждането на Органическия устав.22
Долу-горе така и станало. След като негово блаженство бившият екзарх дядо Антим I бил избран за председател, а за подпредседатели - Петко Каравелов и Тодор Икономов, в Събранието започнали безконечни и горещи прения: дали да се напише мемоар до Великите сили, или да не се пише, ако се пише - от името на Събранието ли да се пише или пък неофициално?
Още първите дни, при обсъждането на общонационалния въпрос във и вън от Събранието, депутатите се разделили рязко на два противоположни лагера с противни възгледи23: лагера на „старите" (консерватори) и на „младите" (либерали).
За куриоз: „старите" оглавявал 26-годишният Константин Стоилов, а сред „младите" се перчели беловласите Петко Рачов Славейков и Драган Цанков.
Има още един куриоз, или както казва Добри Ганчев, една мъчно обяснима наглед неразбранщина: водителите на консерваторите (Стоилов, Греков, Начович) са западни възпитаници, тези на либералите (Каравелов, Драган Цанков, Стамболов) – от Русия. Излиза, че либерализмът иде от абсолютическа Русия, консерватизмът – от либералния Запад.24
Към консерваторите се числял и Тодор Икономов (той не е учил в чужбина), току-що избран за подпредседател. За него аз споменах мимоходом в предишната книга, когато разказвах за дядо Йосиф Соколски, коронован от папата за патриарх на униатската ни църква (тогава Икономов, 20-годишен, привлечен от Драган Цанков за униатското дело, служел като дякон при дядо Йосифа).
Съжалявам, че и аз натиках този странен човек в графата „и други" (а той няма други подобни на себе си), затова искам да кажа тук за него няколко допълнителни думи.
Просветител, антиреволюционер, вярващ на думите, а не на оръжията, Тодор Икономов предпочитал дуализъм с Турция, отколкото освобождението ни с външна сила, смятал, че подарената свобода е пагубна (благодарността, читателю, е полуробство);
твърдял, че не сме подготвени за свободата, че нямаме хора, научени да управляват, и по-добре ще е да се освободим по мирен път след 10-20-30 години - тогава Великите сили не биха имали право да се намесят в съдбата ни;
след Освобождението, след решението на Берлинския конгрес, предложил нещо абсурдно, но далновидно: да се отречем пред Европа от излишните права на Княжеството и да приемем правата и положението на Румелия, в замяна на това да поискаме простирането на тия същите права и над Македония, като тия три части се съединят в една автономна област25 -
така след време, рано или късно, Княжеството, Румелия и Македония ще получат едновременно независимост като целокупна България.
С този прибързан преврат - казвал той за Съединението (което предстои) - изгубихме Македония. Върху нея ще се нахвърлят и сърби, и гърци, а турците ще свият юздите й и нейното освобождение ще се затруднява и отдалечава извънредно много. Един Бог знае колко още жертви и опасности ще ни костува...26

Думи пророчески, както ще видим по-нататък.

Великан по ръст, с огнени черни очи, с голяма гъста брада, легнала на гърдите му, с флегматични движения и ленив говор без външни ефекти, надменен, строг, затворен в себе си27 - животът му е низ от превратности:

той е, както видяхме, подпредседател на Учредителното събрание, после, както ще видим, става губернатор на Сливен, окръжен управител на Шумен, дважди министър, кмет на София, председател на Второто велико народно събрание 1881 г., председател на Държавния съвет по време на пълномощията - и отвсякъде, преди да му изтече мандатът, омерзен, подавал оставка;
идеалист максималист и моралист до крайност, непрощаващ греховете ни на свои, ни на чужди, те на него - също: за либералите той е враг (консерватор), за консерваторите е предател (либерал);
цял живот се мъчел да внесе примирение между партиите в името на Отечеството и в него се забиват стрелите, изпращани от всички страни - и преди, и след Освобождението28
Накрая потънал в пълна политическа и житейска самота. На 24 юни 1892 година Васил Друмев (митрополит Климент) ще напише в писмо до митрополит Константин:
„Но, Боже мой! Владико светии! Той съвършено се е побъркал в ума!
Дойде, прегърнахме се, целунахме се. Зарадвах се, като го видях весел, разположен. Но след малка почивка с един особен изглед захвана:
- Реших се и се обявих за цар. Всичките държави наредих добре. Зарадваха се всички. Англия, Китай, Африка, Азия - навсякъде господствува сега пълна свобода, не може вече никой да се оплаче... "
Но да се върнем в Търново и да видим какво правят нашите депутати, полудели от свобода.
В Търново се развиха толкози страсти - пише в мемоарите си Тодор Икономов, - изказаха се всевъзможни хули и се посяха лоши семена, семена на ненавист, за взаимни гонения, за незачитание.
Доста беше едни лица да кажат за едно нещо бяло, за да се поддържа от другите, че то е черно.
Ако представителите на българския народ, цветът на народа, погледнаха така на своето призвание към свободен политически живот, какво ли ще прави простият народ?

Дано Бог ни опази!

следва продължение...
Стефанн Цанев "Български хроники" поема
------------------------------

1 По „История на света в дати" от Rodney Castleden.

2 Из „Прошения на българите в Македония и в Източна Тракия до Великите сили през май-юли 1878 г.".

3 Васил Радославов (1854-1929), „България и световната криза", 1923 г.

4 В историческата литература е известно като Кресненско-Разложко въстание.

5 Султана Рачо Петрова (1868-1946), „Моите спомени", 1991 г., с. 207.

6 Филип Симидов (1825-1925), „Войводата Капитан Петко Киряков", 1994 г.

7 Из изложението на Н. Чалики до Руското консулство, август 1876 г.

8 Подвизите на този изрод са описани от Макгахан - виж „Писма от ада", глава XII на Книга трета.

9 Захарий Стоянов, „Тъмръшката република и нейниятпрезидент Ахмедаа ага", 1885 г.

10 Една моя читателка ми писа, че полковник Ангел Вълчев вкнигата си „Тъмраш" (1973 г.) твърдял, че въстанието в Перущица е потушено от редовна турска армия, башибозук и с участието само на неколцина тъмрашлии без знанието на Ахмед ага. Ахмед ага бил знаел за българския си корен и винаги бил закрилял съседните български села. Той се бил славел като жесток, но справедлив владетел както за християни, така и за мохамедани. С това се бил обяснявал радушният прием от българите при освещаването на манастира. Без коментар.

11 Според Димитър Маринов.

12 Димитър Маринов (1846-1940), из „Стефан Стамболов и новейшата ни история", 1909 г.

13 Всеки човек да се покорява на властите, що са над него; няма власт, която да не е от Бога; който се противи на властта, противи се на Божията воля  (Павел към римляните, 13:1-2).

14 Виж „Писма от ада" на Януарий Макгахан, глава XII на Книга трета.

15 Симеон Радев (1879-1967), из „Строителите на съвременна България", 1910 г.

16 Никола Генадиев (1866-1923) - журналист, политик, много пъти министър, член на Народно-либералната партия (Ст. Стамболов, Д. Петков, Д. Греков), убит от ВМРО през октомври 1923 г.; автор на „Мемоари" (1923) и „Стамболов" (1925).

17 Цели години не се срещал Любен с него, а на смъртния си час [21 януари 1879 г.], когато му спомниха, че ще телеграфират на брата му Петка да дойде, той махна с ръка и произнесе тихо: „Не искам да го видя!" - пише Захарий Стоянов („Славейковщина и каравеловщина").

18 Добри Ганчев (1854-1936) - известен като учител по български на княз Фердинанд I, автор на „Спомени" (2005), предадени в БАН през 1923 г. с нареждане да се отворят след 25 години.

19 А често, казват, споменавал имена несъществуващи...

20 Според Симеон Радев.

21 Става дума за Източна Румелия.

22 Според Димитър Маринов.

23 Пак според Димитър Маринов.

24 Добри Ганчев, „Спомени", 2005 г.

25 Тодор Икономов (1838-1892), из „Мемоари", 1973 г.

26 Според разказ на Григор Найденов, председател на опълченското дружество в София. "Според Тончо Жечев.

27 Според Тончо Жечев.

28 Пак според Тончо Жечев.

29 Книга трета, глава XII „Писма от ада ".

30 Както признава един от „младите", д-р Моллов: „Всяка вечер първата ни работа бе да разгърнем белгийската конституция, за да направим справки върху материята, която бе утре на дневен ред".

31 Из речта на Тодор Икономов в Учредителното събрание на 27 март 1879 г.

32 Из дневниците на Учредителното събрание 1879 г.

33 Из дневниците на Учредителното събрание 1879 г.

34 Софийският митрополит.

35 Русчушкият митрополит.

36 Дембелхане, от перс.-тур. tembelhane - приют за мързеливци.

37 Първият том на „Строителите на съвременна България" излиза през 1910 г.

38 2007 г.

39 Някои казват, че либералността на руския проектоустав за Княжество България се дължала на амбицията Русия да се изкара по-свободолюбива и по-напредничава от европейските държави.Така че, без да щем, ние сме спечелили от това състезание по либералност...

40 Още при първите избори през октомври 1879 година от избраните 36 депутати 31 са българи, 3-ма са гърци и 2-ма турци.

41 Из „Строителите на съвременна България" на Симеон Радев.

42 Нови депутати бяха избрани много малцина - пише Димитър Маринов, - защото повече от две трети от всичките депутати бяха преизбрани в Учредителното събрание.

43 Кандидатура хумористическа - пише безмилостно Симеон Радев за журналиста Александър Стоилов, нарекъл се Екзарх с надеждата наистина да стане екзарх на българската църква след обявяването на нейната независимост. - Той даваше в своите печатни програми обещания, напомнюващи реториката на атинските политици от комедиите на Аристофана.

44 Санстефанска България е негово дело - държал реч Стамболов в една кръчма на Марно поле. – С него, господа, ние ще можем по-лесно и по-рано да си сдобием пак Санстефанска България.Нека него, и никой другиго, изберем за български княз!

45 Принцеса Мари-Каролине фон Батенберг - сестра на Александър Батенберг, описва в спомените си гостуването на този Александър в семейния й замък Шьонберг: „Той прояви голям интерес към нашия старинен порцелан, показа се като познавач, но по много простоват начин провери дали е истински. Докато седяхме около масата, той счупи една чиния на две върху коляното си и много доволен възкликна: „Да, порцеланът е истински!"

46 Предавам речта със съкращения.

47 Най-достопочтено събрание на представителите на Българското княжество! Не допускам от своя страна каквото и да било влияние на предстоящия ви съвършено свободен избор на бъдещия управител на България, но смятам обаче за свой дълг тържествено да заявя на Събранието, че вследствие на политически съображения Господарят не може да допусне на княжеския български престол нито един кандидат от руските поданици. Да ви внуши Всемогъщият Бог такова решение, което би могло да издигне скъпата ваша родина на такава степен на самостоятелност и благоденствие, което е единствената цел на вашия Освободител, цел, към която така сърдечно и искрено, винаги и навсякъде се е отнасял, отнася се и днес еднокръвният братски на българския народ - народът руски.

48 Васил Друмев.

49 "Из ,,Стефан Стамболов и новейшата ни история".

50 По-късно, превратности съдбовни, същият Головин става частен секретар на същия немец Батенберг и се претрепва да го хвали.



Гласувай:
4
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: didanov
Категория: История
Прочетен: 2349763
Постинги: 1136
Коментари: 3354
Гласове: 5811
Спечели и ти от своя блог!
Блогрол
1. Цар Мидас, бриги и пеласги – Троя е на Балканите?
2. Българското хоро - древно писмо от живи йероглифи
3. Тракийският император Роле и паметника на цар Мида
4. Корените на българската народност
5. Българският генетичен проект
6. "Как ни предадоха европейските консули"
7. Мегалитите - трогателно свидетелство за детството на човечеството
8. ДЖАГФАР ТАРИХЫ, ПЕЛАСГИТЕ и остров КРИТ
9. Сурва Година, Сура Бога и Веда Словена
10. Древно-тракийско скално светилище под Царев връх – предшественик на Рилския манастир
11. неизвестното племе на мияците
12. Масагетската принцеса Томира и битката й с персийския цар Кир
13. Хубавата Елена в Египет
14. Склавини и анти в долнодунавските земи
15. Кои са мирмидонците?
16. Еничаринът Склаф, името Слав и робите
17. Аспарух, Мемнон и етиопските българи
18. Името на Кан(ас) Аспарух не е случайно
19. Срещата м/у Калоян и Пиер дьо Брашо
20. Амазонките на Тезей, Херодот, Дахомей, Южна Америка и Африка
21. Фердинанд I, славянин и потомък на витинските князе.
22. НОВ МЕТОД ЗА РАЗЧИТАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ РУНИ
23. Амазонките в древността (Тракия, Мала Азия,Либия)
24. ПОЛИСЪТ СРЕЩУ ДЪРЖАВАТА
25. АТЛАНТИ ЛИ СА МИТОЛОГИЧНИТЕ ТИТАНИ?
26. Черноморската Троя – тайната на Ропотамо
27. Брут Троянски - легендарният първи владетел на Британия
28. ЧУЖДИЦА ЛИ Е НАИМЕНОВАНИЕТО "ТРАКИ"?
29. О неразумний, защо се срамиш да се наречеш...мизиец?
30. Черноморската Троя - коя българска река е Омировата Симоис?