http://www.promacedonia.org
Константин Косев, Стефан Дойнов

Отказът на Високата порта да изпълни решенията на Цариградската посланическа конференция и на Лондонския протокол слага край на мирните опити за решаването на Източната криза. И двата документа са оценени от турското правителство като грубо вмешателство във вътрешните работи на империята. Вместо разумния миролюбив отговор, който очакват в Петербург и в повечето европейски столици, султанът нарежда да се повикат под знамената 120 000 души от запаса, да се прехвърли цялата турска ескадра от Мраморно море в Босфора и да се осигурят допълнителни средства за армията.
При това положение руското правителство се вижда принудено да проведе частична мобилизация. На 3 (15) април 1877 г. под оръжие са поставени допълнително 7 пехотни и 2 кавалерийски дивизии, както и 1 бригада сапьори. Заедно с тях общата численост на действащата армия достига 372 000 войници и 6000 офицери.
Съсредоточаването на войските към изходните позиции се осъществява едновременно с допълнителната мобилизация. За главнокомандващ на действащата армия е назначен братът на императора великият княз Николай Николаевич. Малко по-късно той е провъзгласен и за главнокомандващ на Дунавската армия, докато Кавказката армия е поверена на другия брат — великия княз Михаил Николаевич.
Според данни от руското разузнаване при обявяването на войната Турция разполага общо с 494 397 военни чина, от които около 190 000 са на гарнизон в Дунавския район, Ниш и София, а останалите 242 000 — в Босна, Херцеговина, Шкодра (Скутари) и още в много градове на империята. В хода на войната обаче стават редица размествания на военните части с цел да се укрепят войските в източната част на Балканския полуостров.
Известни промени се извършват и в руската армия. Срещу 186 000 турски войници, действащи в Подунавието, Русия възнамерява да настъпи с по-големи сили — 290 000 души. Освен тях командването на Дунавската армия разчита на 40 000 румънски войници и на около 7000 български опълченци, организирани в 6 бойни дружини [42, с. 40].
Трябва да добавим, че въпреки взетите мерки руското командване не успява да осигури решаващо превъзходство на своите сили както на Балканския, така и на Кавказкия театър на военните действия. Осланяйки се на опита от миналите руско-турски войни, когато на руските армии се удава да разгромят силите на противника с малко сили, великият княз Николай Николаевич и неговите най-близки помощници показват склонност към подценяване на турските възможности. И всичко това се прави в един момент, когато турската армия разполага с огромни човешки ресурси и модерно европейско оръжие.

ВОЕННИТЕ ПЛАНОВЕ НА ДВЕТЕ СТРАНИ

След злополучния завършек на Кримската война руското правителство се отказва задълго от военното решаване на Източния въпрос. Въпреки това в Главния щаб на армията не престават с разработването на т. нар. регулярни военни планове. Още през есента на 1866 г. ген.-лейтенант Н. Н. Обручев представя на военния министър записката „Някои съображения относно войната с Турция". Подложил на дълбок анализ военнополитическата обстановка на Балканите и в Европа, генералът стига до извода „за воденето на най-бърза война" срещу вековния неприятел. Според него 100-хилядна руска армия можела да се озове много скоро пред стените на Цариград, ако предварително съсредоточи силите си в Румъния и се възползва от помощта на приятелски настроените балкански народи, в това число и на българския народ [68, с. 29].  

Десет години по-късно идеите на ген.-лейтенант Н. Н. Обручев доразвива полк. Н. Д. Артаманов, сътрудник на Военнонаучния комитет при Главния щаб. В цикъл от лекции пред офицерите от гвардията и Петербургския гарнизон той прави сравнително пълен топографски, статистически и стратегически обзор на Балканския боен театър. По поръчение на военния министър Д. А. Милютин и на ген.-лейтенант Н. Н. Обручев полк. Н. Д. Артамонов разработва и специална записка „за най-изгодните варианти" на бойните действия срещу турските войски. С примери от руско-турските войни, когато русите са понасяли значителни загуби в сражения край турски крепости, той горещо се застъпва за открития бой дори и тогава, когато неприятелят разполага с по-големи сили.
Подобно на военните замисли през 1866 г. и в плана на полк. Н. Д. Артамонов отново се определя гледището за стремително настъпление до едно от двете възможни направления: Русчук (Русе) — Осман пазар (Омуртаг) — Сливен — Одрин или Свищов — Велико Търново — Казанлък — Одрин. Що се отнася до числеността на войските, с които русите ще навлязат в границите на Османската империя, то полк. Н. Д. Артамонов се показва твърде предпазлив и не посочва нито една цифра [7, 67—68].
Междувременно кървавите насилия в дните на Априлското въстание в България и последвалата сръбско-турска война от 1876 г. принуждават руските щабове да пристъпят към изготвянето на нови планове. За все повече държавни и военни дейци става ясно, че след настъпилите събития Русия трудно ще отдалечи назряващия военен конфликт. По заповед на Д. А. Милютин в Главния щаб на армията разработват два варианта върху познатия ни план от 1866 г. и отделен план за действия на т. нар. Дунавска армия. Докладван на извънредно заседание в Ливадия от ген.-лейтенант Н. Н. Обручев, първият вариант на плана е одобрен от всички присъстващи там държавни дейци — императора Александър II, престолонаследника Александър Александрович и военния министър Д. А. Милютин [68, с. 30]. Един най-общ поглед върху плана ни уверява, че той дава отговор на множество въпроси, свързани с характера и основните цели на военните действия, с избор на главното направление за нанасяне на решителния удар и т. н. Според този вариант руското командване си поставило като първостепенна задача освобождението на българския народ от многовековното османско владичество. „Да се освободи от властта на турците тази християнска страна (България — б. а.), в която те са извършили толкова злодейства", четем в началото на разглеждания вариант. Но за достигането на подобна цел далеч не било достатъчно превземането „на част от България с долината на Марица и Одрин включително". Армията трябвало да бъде подготвена за нанасяне на решителен удар срещу Цариград дори и при наличието на английски експедиционен корпус в тази

  част на полуострова. Затова военните операции следвало да се водят „с извънредна бързина, без овладяването на всички неприятелски крепости, а само на онези от тях, които можело да се окажат от решаващо значение за здравия тил. Но за преодоляването на такова голямо препятствие, каквото несъмнено е р. Дунав, и за достигането на Тракийската низина „на един скок" необходимо било войските да бъдат отлично комплектувани според тогавашните изисквания. Ето защо под знамената на Дунавската армия щели да настъпят 4 пехотни и 2 кавалерийски дивизии заедно със сапьорска бригада, един обсаден артилерийски парк и още една пехотна дивизия като най-близък резерв. През последната фаза на войната в сраженията се проектирало да се включат още 2—3, а ако е нужно, и повече дивизии, така че силите да имали сигурно надмощие над неприятелските войски, чиято численост в момента не надвишавала 80 000 души [68, с. 31].
Значителен интерес будят и онези моменти от плана, засягащи стратегическите замисли на Главния щаб — предимството на Балканския пред Кавказкия боен театър, избирането на по-кратък, а оттук и „на по-евтино струващ" път за настъпление и т. н. Без да се отрича напълно станалото вече традиционно настъпление по бреговата черноморска ивица, ген.-лейтенант Н. Н. Обручев препоръчва придвижване на войските из земите на Централна България. Основание за това му дават превъзходството на турския флот и наличието в тази посока на многобройни неприятелски крепости — Силистра, Шумен и Варна.

„Държейки се в централното направление — отбелязва ген.-лейтенант Н. Н. Обручев, — нашата армия ще има възможност да оказва помощ на населението във всички страни, а ако е необходимо, може лесно да координира действията си със сръбската и черногорската армия" [68, с. 33].  

Разбира се, предпазването на основните сили от всякакви изненади заставя командването да предвиди присъствието на един по-слаб отряд от левия черноморски фланг. Въпреки добрите отношения с Австро-Унгария в плана се предвижда и формирането на т. нар. Галицейска армия, която да се противопоставя на всяко желание за намеса в източните работи.
През зимата на 1876 г. и пролетта на следващата година обаче военнополитическата обстановка на Балканите и в Европа бързо се променя. Едно след друго стихват революционните движения на поробените балкански народи, а Сърбия се вижда принудена да търси мир с Османската империя. Всичко това дава възможност на Високата порта да се заеме с увеличаването на сухопътните военни сили и да форсира широката програма за модернизиране на крепостните съоръжения.
При това положение предварителното споразумение с Виена се превръща в задължителен елемент на руската външна политика. И макар че преговорите с австро-унгарското правителство в тази насока започват още през 1876 г., Будапещенската конвенция, обезпечаваща неутралитета на Австро-Унгария в приближаващата война, е подписана едва в началото на следващата година. Ведно с двойствената, но, общо взето, благоприятна позиция на Бисмаркова Германия тайната конвенция намалява възможностите на Англия за бърза и открита намеса в Източния въпрос. Въпреки постигнатия успех споменът за кримската коалиция е все още твърде силен, за да заглуши напълно опасността от най-неочаквани английски и френски ходове. Вместо прекалена доверчивост не е ли по-добре ново преработване на руските планове с оглед на променилата се обстановка и поставяне на съвършено нова политическа цел [75, 365—366].
По този път на разсъждение в руския Главен щаб стигат и до нов, втори вариант на разглеждания план. Вместо освобождението само на България подготвената   война трябва да реши окончателно Източния въпрос и да премахне завинаги османското владичество на Балканите. Подобна голяма цел — разсъждава ген.-лейтенант Н. Н. Обручев, автор и на този вариант — може да се реши или като се унищожи напълно армията на противника, или като се превземе неговата столица. И тъй като турците по традиция държат голяма част от своите сили в многобройните военни крепости, то на Русия не остава нищо друго освен осъществяването на мощен удар срещу Цариград.
„Само на бреговете на Босфора — пише ген.-лейтенант Н. Н. Обручев — може действително да се сломи владичеството на турците и да се получи траен мир, решаващ завинаги нашия спор с тях за балканските християни. Завземането само на България никак не води до тези резултати. Докато турците владеят Цариградския полуостров и господстват в Черно море, те никога няма да се признаят за победени" [31, с. 1].

  Голям военен специалист и добър политик, ген.-лейтенант Н. Н. Обручев посочва и всички опасности, които при неблагоприятно стечение на обстоятелствата биха затруднили действията на войските. Преодоляването на огромни препятствия като р. Дунав и Стара планина, евентуална английска намеса и не на последно място прословутият мюсюлмански фанатизъм несъмнено ще попречат за бързото овладяване на турската столица. В момента обаче Османската империя се намира в крайно неблагоприятно положение — остарели отбранителни съоръжения, ограничени възможности на бойния флот и недостатъчна артилерия. Ето защо при по-голяма решителност и бързина във военните действия превземането на Цариград е напълно възможно.
„Затова — продължава бележитият военен деец — да се отказваме от тази единствено решителна цел само заради предполагаеми и възможни, но още несъществуващи препятствия би било най-голямата стратегическа и политическа грешка" [31, с. 4].

  Винаги, когато Русия е намирала кураж да прехвърли войските си през р. Дунав и без да губи излишно време, ги е насочвала по направлението към Цариград, винаги и резултатите са били по-добри от очакваните. Така е било в годините на първата Екатерининска война, на войните от 1806—1812 и 1828—1829 г.
Превърнал тази идея в основа на разглеждания план, видният военен стратег предлага на Балканския боен театър да бъдат съсредоточени две, а не една армия, както се приема в предишните планове. Едната от тях следвало да се разгъне в земите между р. Дунав и Балкана, а другата с бърз марш да се насочи към главния град на турците. Така че, докато войските в Северна България щели да имат като главна задача да се справят с основните сили на противника, то втората армия за най-кратко време трябвало да достигне край бреговете на Босфора. Печелейки „време и бързина в похода", след старопланинските проходи тя трябвало да премине разстоянието от 500 версти за не повече от 4—5 седмици [68, с. 35], време, което нямало да позволи на турците да променят военната обстановка в своя полза.
Немалко място е отделено и на проблемите, свързани с числеността, въоръжението и екипировката на армиите. Ръководейки се от противниковия боен състав на Балканите — около 158 000 войници и офицери, и възможността за прехвърляне на английски корпус с 50 000—60 000 души, ген.-лейтенант Н. Н.

В състава на първата армия, която след прехвърлянето през р. Дунав и Балкана щяла да се насочи към Одрин и Цариград, се проектирало да влизат 6 пехотни и 3 кавалерийски дивизии, по една стрелкова и сапьорска бригада, железопътен батальон, парк от леки и тежки обсадни оръдия, 5000 интендантски коли и още някои по-малки военни поделения. Общият брой на войниците и офицерите се сочел на около 130 000 души, а на целия артилерийски парк — 324 тежки и леки планински оръдия [34, с. 36].
В същото време втората армия, чийто боен състав трябвало да достигне 163 000 души, следвало да разпредели силите си в 5 по-малки групировки. Първите две, комплектувани от 6 пехотни и 2 непълни кавалерийски дивизии, щели да се насочат за овладяване на Бабадагска област, Русе и долното течение на р. Дунав. При нужда част от тези войски можело да извършват и разузнавателни операции из Добруджа и Делиормана (Лудогорието), а след прехвърлянето на основните сили през р. Дунав щели да се заемат с денонощната охрана на т. нар. преправа и да следят за противниковите действия в укрепения четириъгълник Силистра—Русе—Шумен—Варна.
С не по-леки задачи се предвиждало да се справят следващите две групировки. Според военния план 2 пехотни и 1 кавалерийска дивизия щели да осигуряват спокойствието край р. Дунав от Русе до Видин, а 1 стрелкова бригада и 12 казашки полка да се насочат за овладяване на важните старопланински проходи край Габрово и Сливен. Както в района на Добруджа и Делиормана. така и по долините на р. Тунджа и р. Марица следвало да се водят разузнавателни операции, които имали за цел да предпазват войските от всякакви изненади.
На последната групировка, която се състояла от 10 резервни батальона и няколко по-леки отряда, било отредено да се използва за охрана на съобщителните линии в Румъния. Веднага след осигуряването на постоянна връзка през р. Дунав и превземането на Русе изпълнилите задачите си войскови части следвало да се насочат бързо към най-горещите точки на османската съпротива в Северна България или в подкрепа на напредващата към Цариград руска армия. Както може да се очаква, и тази част от плана е подчинена на бързината и на мощния удар срещу османската столица. И за да няма никакви изненади, ген.-лейтенант Н. Н. Обручев предлага ново увеличение на Дунавската армия с 3 дивизии от стратегическия резерв, 1 дивизия от крайбрежната отбрана и 2 дивизии от гвардейския и гренадирски корпус [68, с. 36].
Без съществени промени се заплануват и военните действия на Кавказкия фронт. Според втория вариант на плана настъпателните операции на руските войски трябвало да спрат след превземането на Батум, Карас и Ерзерум. Напредване към Такат и Сивас, т.е. „до самото сърце" на Османската империя, се замисляло само в случай на големи османски успехи на Балканите [31, с. 4].
В този момент обаче, когато всичко около военностратегическите начертания изглежда предрешено, активното противодействие на Англия предизвиква нови смущения в руския двор. В началото на май 1877 г. по настояване на Дизраели — Биконсфилд английското правителство решава да прекрати своя неутралитет веднага щом по някакъв начин Русия застраши Цариград, Дарданелите, Египет и Персийския залив. Много скоро след това на руския посланик при английския двор граф П. А. Шувалов е връчена специална нота. Запознат отлично с намеренията на своето правителство, граф. П. А. Шувалов известява императора, че ако руската армия не ограничи действията си до линията на Стара планина, то намесата на Англия в подготвяната война трябва да се смята за сигурна [75, с. 375].
От своя страна английското правителство предприема дипломатически сондажи във Виена, Париж и Рим за колективни контрадействия срещу русите в случай на нужда. И макар че на първо време западноевропейските държави се въздържат от враждебни прояви срещу Русия, то контурите на една нова кримска коалиция (поне в очите на император Александър II и на неговия министър княз А. М. Горчаков) приемат все по-ясни очертания.
Обременена от кошмара на евентуален съюз на Европа, от вътрешната слабост на държавата и от песимистичните настроения в Петербург, руската дипломация не е в състояние да създаде най-добри условия за политическо осигуряване на предстоящата война. Нещо повече. Противник на мисълта за едностранно решение на Източния въпрос, тя фактически действа в противоположно направление. А както е известно, между дипломацията и войната като две неделими страни и изяви на външната политика е необходимо пълно съзвучие. Всяко накърняване на тази хармония се отразява зле върху интересите на държавата. Изглежда, че това е и главната причина, поради която в разстояние на един месец планът за воденето на войната да бъде променян три пъти. И въпреки това при определянето на политическата и стратегическата цел нито един път новите варианти не влизат в пълно съзвучие с действителното вътрешно и външнополитическо състояние на империята. Главният въпрос — ще намери ли Русия сили да ликвидира сама османското господство на Балканите и всяко противодействие на западните държави начело с Англия, остава открит не само за първите политици, но и за част от военните ръководители. Временният неутралитет на Австро-Унгария и подкрепата на Германия, която не е напълно осигурена, не се приемат от никого за гаранция срещу нежелателната външна намеса [75, с. 371].
Ето защо в създалата се обстановка А. М. Горчаков намира сгоден случай да подхвърли отново своята отколешна идея за т. нар. малка или умерена война. Според него още след първото по-голямо военно поражение Високата порта ще бъде принудена да моли за мир. По този начин и с помощта на Европейския концерт Русия щяла да се домогне до крайната цел на тогавашната си близкоизточна политика — заставянето на Високата порта да постави в изпълнение решенията на Цариградската конференция. Очевидно и в самото навечерие на войната канцлерът княз А. М. Горчаков не разделя фиксираното във военните планове становище за разпадане на Османската империя и радикално решаване на Източния въпрос. В общи линии становището на първия министър споделя и самият император Александър II. Чудно ли е тогава, че в тези драматични дни, когато военните колони започват да се придвижват към изходните си позиции, в държавното ръководство на Русия все още се открояват двете гледища за воденето на войната.
„Императорът не иска и да чуе никой, който го разколебава да върви напред — пише барон А. Г. Жомини, един от следовниците на канцлера княз А. М. Горчаков. — Обсъжда се въпросът, какво да се прави. Доминира програмата за създаване на голяма България до Егейско море. Програмата не е лоша, но нейният дефект е, че някой трябва да я реализира. Княз А. М. Горчаков е резервиран. Той познава невъзможността да се спре екзалтираният ентусиазъм на тази чудесна армия. Сега очакваме с тревога събитията и картите, които ще ни дадат военните. . .”
И като напомня за гнева, с който военните посрещат инструкцията на граф П. А. Шувалов за война до Балкана, барон А. Г. Жомини заключава:
„Тяхното мнение се наложи. Само че вече е твърде късно. Горчаков търсеше начин да смекчи тяхната екзалтация, но не сполучи. Всичките му усилия отидоха напразно" [75, с. 378].
Съвършено в друга светлина вижда предстоящите събития А. Д. Скалон, адютант на великия княз Николай Николаевич и горещ привърженик на идеята за окончателно решаване на вековната източна драма.

Решението на императора да изостави становището за водене на голяма война срещу Русия е посрещнато с открито неодобрение сред военните и славянофилските среди. След енергичното настояване на главнокомандуващия Дунавската армия великия княз Николай Николаевич в руската Главна квартира е поставен отново въпросът за военностратегическия план. И този път надделява становището, че подобен реверанс пред Англия „ще произведе крайно неблагоприятно впечатление в армията и ще затрудни нейните бойни действия". Под натиска на силната военна партия и на славянофилите Александър II се вижда принуден да се откаже от скорошното си решение и да се съгласи с мисълта за водене на военни действия с крайна цел Цариград [75, с. 379].
Така, претърпял няколко преработки, планът за действие на Дунавската армия най-сетне е одобрен от императора. В най-общи линии той повтаря известните ни от докладите на ген.-лейтенант Н. Н. Обручев военностратегически постановки: военната кампания да трае 13—14 седмици, главният удар да бъде нанесен западно от Русе, а след това да се ориентира в посока на Велико Търново — Одрин и при нужда, без да се обсаждат турските крепости, да се настъпи към Цариград [95, с. 11]. Разбира се, както при всички планове, така и този план още в началото на бойните операции претърпява известни промени. Но основните принципи, изложени още в писмото на великия княз Николай Николаевич до император Александър II от 4 (16) март 1877 г., остават непроменени. Направлението на главния удар в обход на укрепения турски четириъгълник (Силистра—Варна—Шумен—Русе), точното място на форсиране на р. Дунав, бързото овладяване на старопланинските проходи и стремителното настъпление на Тракийската низина и т.н. съставляват гръбнакът и определящите черти на талантливо изработения план.
В плана на Дунавската армия не е пропуснат и въпросът за българското участие във войната. Наистина, ако съдим от мерките по формирането на опълченските дружини и активната дейност на българите в руското военно разузнаване, то усилията в тази насока са отдавна в ход. По-важно в случая е обстоятелството, че дори и в стратегическите планове на войната на българите се отрежда място не само като обект на освобождение, а и като субект, имащ своето място в решаването на Източния въпрос [7, с. 70].
Може да се съжалява, че в хода на сраженията, без да има достатъчно мотиви, руското командване не осъществява важни детайли от предварителните начертания. Вечният страх от противников десант по черноморския бряг го заставя да насочи неоправдано огромни сили за неговата охрана — около 142 000 войници и офицери. Вероятно същата причина кара командването да отдели големи военни съединения за демонстративни действия в Добруджа и срещу укрепения четириъгълник. По тази причина, както ще видим по-нататък, в решителния момент на войната по течението на реките Тунджа и Марица се устремяват едва 12 500 души вместо предвидената от ген.-лейтенант Н. Н. Обручев 130-хилядна армия. Чак след като падат хиляди жертви при Никопол, Плевен и Шипченския проход, императорът се съгласява най-после с идеята за изпращане на допълнителни подкрепления, осигуряващи числено превъзходство на войските. Въпреки това руският план за водене на войната от 1877—1878 г. може да се отнесе към забележителните достижения на военното изкуство през XIX в. Във всеки случаи демонстрираните в него стратегически решения надхвърлят несравнимо теоретичното равнище на военната мисъл от т. нар. Николаевски период [68, с. 40]. 
По същото време, когато великият княз Николай Николаевич изпраща на императора своето писмо за стратегическите цели на предстоящия конфликт, в канцеларията на великия везир в Цариград напрегнато обсъждат предписанието на султана относно воденето на войната [96, с. 6]. Този документ, съставен след продължително заседание в т. нар. Таен военен съвет, дава основание да заключим, че до последния момент турската войска не разполага с цялостен план за бъдещите военни операции. Ръководейки се от вековния стремеж на своите деди да се запазят балканските владения, султанът препоръчва отбранителни действия по десния бряг на р. Дунав и във вътрешността на българските земи до линията Русе—Шумен—Варна—Силистра.
Като си дават ясна сметка за огромната трудност да се удържи първата отбранителна линия (от Видин до Мачин), авторите на турския план допускат „увличане на неприятеля в района на укрепения четириъгълник” и неговото разгромяване на части.
Най-горещ привърженик на това схващане е главнокомандващият турските войски Абдул Керим паша. Убеден, че „рано или късно” русите ще намерят удобно място за форсиране на реката, той съветва султана да даде съгласието си за допълнително укрепване на посочените градове, съставляващи втората линия на турската отбрана. Империята според него би съумяла в кратък срок да модернизира повечето от укрепителните съоръжения и като прехвърли в тази част на държавата допълнително войски, щяла да реши изхода от войната в своя полза с най-малко жертви и материални щети. В съгласие с предписанието на султана и главнокомандващият намира за най-целесъобразно неприятелят да бъде изтласкан обратно през р. Дунав и преследван до линията на р. Прут. Само в случай на голям неуспех в плана се допускало отстъпление на войските до северната страна на старопланинските проходи, като на изток, където планината е по-леснодостъпна за преминаване, Варна и Бургас трябвало да останат при всички случаи в турски ръце [68, с. 41].
По този начин, като поставя ударението на отбраната и на бързото прегрупиране на войските, турското командване решава да съсредоточи най-добрите си сили в три участъка на фронта: в укрепения четириъгълник, прикриван от бойната линия Кюстенджа—Черна вода, по дунавското крайбрежие от Рахово (Оряхово) до Свищов и във Видин, откъдето да се следи за действията на румънците и да се предотвратява всяко обединяване на руските и сръбските войски [34, с. 102].
Като изключим идеята за бързото прегрупиране на силите, трябва да признаем, че турският план за воденето на войната съдържа редица реалистични елементи. На първо място следва да посочим високата численост на армията. За кратко време турските военни щабове събират под знамената 419 700 души само в сухопътните части. Според главнокомандващия Абдул Керим паша тази цифра била „твърде завишена”, но и неговото твърдение, че през януари 1877 г. на Балканския боен театър Турция разполага общо с 380 000 войници и офицери, е твърде внушително. При това нито в първия, нито във втория случай броят на нередовните военни части не се взема под внимание. А както е известно, по традиция те играят твърде важна роля в османската история [62, с. 256].
Що се отнася до снабдяването на армията с нови пушки, артилерия, боеприпаси и резервни материали, може да се каже, че и в това отношение картината не изглежда никак мрачна.
„Упорито се работи по сформирането на нови полеви батареи — пише по този въпрос германският шарже д"афер в Цариград Г. Хиршвелд. — Пристигнали са големи доставки на оръдейни цеви и снаряди, очакват се и други през Антверпен. Снабдяването и съоръжаването с принадлежности се извършва в тукашните работилници. Товарни коне се надяват да доставят още от Унгария; амуниция има в наличност достатъчно” [62, с. 258]. 

Известно безпокойство обаче були състоянието на обозните служби. Както е известно, в Османската империя, в това число и в армията, липсва добре организиран транспорт. Превозът на войници, оръжия и боеприпаси става главно с волски и биволски коли, придвижването на които отнема много сили и време. Двете железопътни линии: Одрин—Белово и Русе—Варна, не са в състояние да поемат огромния военен трафик между другото и поради липсата на достатъчно товарни вагони. Така че за дислоцирането на десетките турски батальони (табори) от Епир, Тесалия, Шкодра, Албания, Босна и от южната сръбска граница (да не говорим за войски от Анадола), съставляващи т. нар. оперативна армия, понякога са необходими цели месеци [62, с. 258].
Въпреки тези огромни препятствия според същия германски източник турският план предполага:
,,—Дунавската армия да се раздели на пет корпуса. . ., които начело със самостоятелни командири да поемат отбраната на петте укрепени места — Видин Русчук, Силистра, Шумен и Варна.
— Да се даде на разположение при Шумен корпус с най-голяма сила, да се снабди той по възможност с повече артилерия и обоз, за да се направи подвижен. Този корпус би имал задачата да се противопостави на противника там, където той в района на четириъгълника от крепости предприеме своето главно нападение.
— Да се окупират незабавно предмостията Калараш с Калафат, като се възстановят тамошните крепостни съоръжения и се въоръжат те с наличните в Силистра, респективно Видин, резерви от оръдия.
— Да не се подсилва армията при Зайчар и същата да се оттегли при евентуално превъзхождащо нападение на шуменските позиции” [62, с. 261].
Освен големите трудности, свързани с транспортирането на войниците, оръжията и боеприпасите, както и със строежа на нови укрепления, турският план се оказва лесно уязвим и поради още едно обстоятелство. Според германския генерал Блум, главен военен съветник при Високата порта, приемайки подобно разположение на силите, Абдул Керим паша дава възможност на русите да нанесат мощен удар след обход и обсада на турските сили в споменатите крепости.
„По волята на този човек (главнокомандващия Абдул Керим паша) — пише ген. Блум — главните османски въоръжени сили трябва да бъдат събрани в укрепения лагер при Шумен и тук да изчакат противника, а по такъв начин да допуснат, както им се струва, неизбежно, след това да бъдат обкръжени и в края на краищата принудени да се предадат. . .” [62, с. 212].
Както е известно, по-нататъшният ход на събитията оправдава напълно опасенията на германския военен специалист.
За разлика от Балканския боен театър действията на Кавказкия фронт се чертаят от начало до край настъпателни. Наличието на огромни мюсюлмански маси в границите на Русия изкушава турското командване да замисли широко въстаническо движение сред тях, което, съчетано с настъплението на турските войски, трябвало да донесе и така желаната победа. Нещо повече — масовите надигания на кавказките мюсюлмани щели да принудят руските щабове да отделят войски от Дунавската армия и по този начин да отслабят нейния натиск по направлението към османската столица. По-късно обаче турското командване се вижда принудено да се откаже от този вариант, като запазва само идеята за мюсюлманско въстание след военен десант на руския черноморски бряг [68, с. 41]. Известни основания за това турските щабове намират в абсолютното превъзходство на своя боен флот. След Парижкия мирен договор, лишил Русия от правото да разполага със своя флотилия в Черно море, блокирането на руските пристанища се оказва напълно постижимо. В хода на военните действия обаче редица обстоятелства заставят Високата порта да се откаже от това намерение. Неочакваното развитие на някои военни операции заставя и руското командване да изостави бързото решение на важни стратегически задачи. Но независимо от това трябва да отбележим, че неговият план превъзхожда плана на противника с дълбокото си и всестранно обмисляне. За разлика от турската армия, която е лишена от необходимите организационни връзки, служби и щабове за големи военни съединения, организацията на руската армия е несравнимо по-съвършена и модерна. Неколкократните опити на Високата порта да се заеме с общото съгласуване на военните действия се оказват от начало до край илюзорни. На практика всеки турски паша, командващ армия, почти по време на цялата война действа на своя глава.
„От петте паши — отбелязва по този повод френският кореспондент Иван дьо Вестин, — командващи армии, трима (Сюлейман, Мехмед Али и Реуф паша) са се ръководили от мисълта да спъват действията на своите събратя, без да ги е било грижа за общото добро, за интереса на страната и за ужасното положение, довело Османската империя до края на пропастта” [41, с. 67].