Nunquam, ubi diu fuit ignis, deficit vapor.*

      [* „Никога не липсва дим там, където дълго е имало огън“.]

      Латинска сентенция

 
     Когато ще говорим за Цончо Родев, безспорно най-патриотичния или поне един от съвременните писатели с най-ярко изразен патриотичен заряд, ние без особено усилие можем да открием какъв е заве`тът, всаден му от неговите предци. Или, другояче казано, какъв е — според латинската сентенция, която избрах за мото — огънят, пламтял в поколенията преди него и станал основа на веруюто му и от там на цялото негово творчество. Той може да се изрази с една-единствена дума: родолюбие. Или може би с три: безрезервен, безкомпромисен патриотизъм.

      Ако приемем тази даденост за постулат, редно е преди да надникнем в душата на Цончо Родев или да разгънем шест-седем хилядите страници на неговото творчество, да се поровим в миналото и да се запознаем с онези, при които „дълго е имало огън“.

      В обемистото си творчество писателят се проявява като твърде свидлив на автобиографични данни. И все пак в романа „Бурята“ (стр. 934, бел. 74) при внимателен прочит може да се открие едно доста многозначително сведение:

 

      „… Петър Нинчев, един от ранните Куриери на Раковски. (…) Прадядо е на автора (т.е. на Цончо Родев — б.а.) по майчина линия. По семейно предание е бил буден и родолюбив българин от Ново село, Видинско (…), поставил се доброволно в услуга на Раковски и използуван от него за пренасяне на тайната революционна поща. През зимата на 1861–1862 г. е бил изненадан от турците точно когато прегазвал ледените води на р. Тимок откъм Сърбия, но успял да унищожи пренасяните писма. Ядосани, че са изпуснали важната кореспонденция, турските гранични стражи го заклали още там, на брега на реката.“

 

      Доста по-многобройни и по-колоритни са носителите на „огъня“ по другата, бащината, Родевската линия в произхода на писателя.

      … Коренът на рода не е много ясен, но във всички случаи той води към Стара планина, а още по-точно — към някога трудно достъпните махали, разпилени по хълмовете и овразите на Габровския балкан. А за родоначалник се приема някои си Лаврентий от средата на XVIII век. Допреди шестдесетина години у габровските представители на рода се е пазила една бакърена синия с изчукани букви на църковно-славянски: „Лаврентій Родито, лћто 1756“. За съжаление местонахождението на този съд-документ днес не е известно*, нито се знае каквото и да е за нявгашния му притежател; характерът на името навява мисли за монах или поне за човек, свързан с църквата, но това са само предположения.

      [* Като ученик в гимназията Цончо Родев лично е държал в ръце тази синия и е разчел, и си е преписал надписа й. — Б.а.]

      По-сигурни сведения откриваме едно-две поколения по-късно — около края на XVIII или началото на XIX век. В непристъпната по онова време за конски впряг махала Пъртевци със сигурност е живял дядо Пеню; самата махаличка преди два века и днес е толкова малка, че изобщо не фигурира на картата на областта, нито може да се намери в пощенския указател за кодовете — обитателите й си получават писмата някъде другаде. Не е опазен спомен за основната професия на дядо Пеню (може би терзия, шивач?), но със сигурност се знае, че покрай нея той е ръководил и килийно училище в дома си. В махалата е запазена къщата му — една удивително красива сграда в ранно-възрожденски стил с плесенясали каменни плочи на покрива, патинирани в сиво-кафяво външни стени и грубо одялани стълби към горния кат. А там, на горния кат, е собата (стаята), където е било килийното училище, с чудно хубав оджак (камина) в ъгъла и опушени успоредни греди на тавана. За безкрайно съжаление днешният собственик на дома го е „разкрасил“ — махнал е каменните плочи от покрива и ги е заменил с цигли, в потъмнелите стени е вградил гараж с модерна сгъваема врата, а в стаята с оджака и с по-тъмнелите греди на тавана е облякъл стените в светла чамова ламперия… „Разкрасителят“ е бивш партиен функционер от окръжен мащаб. Което може би обяснява всичко.

      След дядо Пеню се губят още няколко поколения. И стигаме до дядото на писателя; провадийският историк и публицист Светослав Аджемлерски сполучливо го нарече „Цончо Родев — старши“.

      Той е средна ръка или малко над средна ръка търговец в Габрово. Никога не е стоял настрана от народните работи — сподвижник и укривател е на Стефан Стамболов, личен приятел на Цанко Дюстабанов. Силното късогледство не му позволява да тръгне с пушка в ръка през април 76-та, но четата на Дюстабанов потегля по своя кървав и славен път именно от „Родевото място“. По същата причина година по-късно не го приемат и в Опълчението. Там обаче отива брат му Кою и… намира смъртта си в неговите редове. Братовчед на двамата е живописният габровски хъш Продан Тишков, които след седем-осем години под името Чардафон Велики ще се обезсмърти в бурните събития около Съединението.

      Цончо Родев — старши и жена му Василка отглеждат многолюдна челяд: пет сина и една дъщеря (имали са и още една дъщеричка, но тя е починала съвсем малка, преди да тръгне на училище). Къде с бащини средства, къде със спечелени от конкурси стипендии, къде с подпомагане помежду си, но и петимата братя Родеви получават висше образование: двама юристи, един инженер (първия български инженер-корабостроител), един генералщабен офицер и един свещеник — той завършва Духовната академия към цариградската екзархия; единствено сестрата няма диплом за висшистка, но пък е с най-доброто за времето си образование за девойка, получено в цариградския Роберт колеж. Неизвестно защо, но нито един от шестимата не се завръща в Габрово при родителите си, а се разпиляват навред из царството и преди всичко в североизточна България.

      Избухва Балканската война. Офицерът просто остава в полка си, друг от братята е мобилизиран; останалите трима отиват под знамената като доброволци. Духовникът получава назначение за полкови свещеник в Рилската дивизия. А най-малкият от братята, току-що приет за студент в юридическия факултет на Женевския университет, събира веднага багажа си и се прибира в България, за да участвува в прочутата обсада на Одрин и да пуска от самолет снопове ръчни гранати над турските позиции в първите в историята на войните въздушни бомбардировки.

      Господ се оказва милостив към тях, та и петимата оцеляват във войната. Родината ги посреща увенчани общо с девет ордена — седем за храброст и два за заслуги.

      И на свой ред създават семейства, раждат синове и дъщери. И на тях предават — със слово и пример — онзи родолюбив огън, който е изпълвал и продължава да изпълва собствените им сърца.

 

      ЧЕТВЪРТИЯТ БРАТ

      е Христо. Христо Цонев Родев. Идва на света през 1883 година. Завършва Априловската гимназия в родния си град. (Една любопитна подробност, която говори много за нрава му. Случайно е оцеляла гимназиалната му диплома. По образователните предмети има „отличен“, но поведението му е… „срћдньо“.) Подготвя се за следване, когато държавата се обръща с призив към „среднистите“: В името на Родината да отидат за по няколко години първоначални учители в по-глухите, предимно планинските, села, където образованието „за срам пред цивилизованото човечество позорно изостава“.

      Когато научава за призива, Христо Родев изобщо не се колебае. Той завива току-що ушития си „студентски“ сюртук в бохчичка с орехова шума, купува си един здрав шаечен костюм и поема към Балкана.

      За съжаление в семейния спомен липсва името на селището, където той е преподавал на децата едновременно от първо до четвърто отделение (по днешната терминология: от първи до четвърти клас). Знае се само, че е била средищна между общо пет махали, три български и две турски. И в толкова затънтен край, че до нея било възможно да се стигне или пеша, или в най-добрия случай с муле или катър; зиме за връзка със света изобщо не можело да се мисли.

      Общо за трите години, които прекарва там (1902–1905), младият човек само веднъж успява да си даде едномесечна ваканция при своите в Габрово. В задълженията му влиза да бъде и псалт в местната църквица; спомен от тази му дейност остават църковните песнопения, с които след години той прекадява дома си на Бъдни вечер. А тъй като му е трудно да контактува с турчетата, на които преподава (междувременно основното образование е станало задължително за цяла България), той предприема доста необикновен ход — сприятелява се с местния ходжа и изкарва един твърде задълбочен тригодишен курс по турски. Така или иначе, когато слиза отново в равнината, той е с доброто самочувствие на човек, който е изпълнил дълга си към народ и Отечество.

      Записва право в Софийския университет, но се забърква в известното освиркване на княз Фердинанд („подвиг“, с който няма да се гордее до края на живота си) и, след закриването на университета, продължава и завършва образованието си в Женева. Завърнал се в Родината, той, по неизвестни съображения, избира Добрич за свое жителство и своя месторабота. Провървява му: случайно още първото му дело е един тежък процес за убийство, в който той се проявява като опитен юрист и великолепен оратор и… издействува оправдателна присъда за обвиняемия. И работата му потръгва като река, клиентелата расте главоломно. Спомага може би и външността му — по неясни причини косата му започва да побелява още от учителствуването на село, а към тридесетте му години е гъста, буйна, къдрава и… напълно бяла. Тази ранна бяла коса, заедно с благородната осанка и изисканото пенсне пред очите допринасят за авторитета му в града.

      Но се обявява обща мобилизация за предстоящата Балканска война. Христо Родев е един от първите, които се явяват пред мобилизационната комисия. Спохожда го съдбата на баща му — отхвърлят го заради късогледството. Мнозина на негово място биха си казали: „Е, не ме приеха. Аз изпълних, каквото зависеше от мене към Отечеството.“ И щяха без угризения да се посветят на работа и печалби. („Щяхме да бъдем само трима адвокати в целия този богат добруджански край — ще си спомня той по-късно. — И парите щяха не да капят, а да се стичат като Дунав в касите ни…“) Но Христо Родев не мисли печалбарски. И не може да се примири, че няма да е сред онези, които ще излагат живота си в името на България. (След години той ще нарича войната не Балканска, а „Освободителна“. И за смисъла й: „Ние воювахме към Цариград, но всъщност освобождавахме Македония.“) Напълва един чемодан* с най-необходимото и още на следващото утро потегля на юг. А след три дни е вече редник Родев Христо Цонев от 5-а Одринска дружина на Македоно-Одринското опълчение.

      [* Така се е наричала тогава обикновената пътна чанта.]

      В българското командване не са били подготвени, че такъв поток от доброволци ще се насочи към Опълчението. Оръжието и боеприпасите криво-ляво са достатъчни, но проблемът с униформите е катастрофален. Всеки получава по нещо, но никой — пълна униформа. В 5-а Одринска вземат странно решение: съставят един пълен комплект, колкото да се снимат с него доброволците (снимка с тази униформа си е направил и Христо Родев, запазена е до днес), а с останалото — кому каквото се падне. На опълченеца Родев се пада само един шинел — да, само един шинел и толкова! В Пловдив за половин лев (тогавашния лев, златния) си купува един грозен, но много удобен калпак, който пази и ушите. И в този вид изкарва целия поход през Родопите до Шаркьой на Дарданелите — рунтав кафяв калпак върху бялата глава, войнишки шинел, а под шинела е с личния си цивилен костюм (дори си е връзвал вратовръзка, „за да не му духа“) и с половинки обувки на краката…

      По време на бойните действия командирът на Опълчението генерал Генев неведнъж потърсва услугите на редник Родев. И как не — къде ще намери той помощник, който е дипломиран юрист и същевременно владее писмено и говоримо френски, турски и руски! Многократно му предлага да го остави на служба в щаба; Христо Родев обаче неизменно отказва — той е дошъл да воюва, а не да чиновничества. И наистина воюва достойно и храбро — примирието го заварва с незарасла рана в гърдите (той до края на живота си ще изтъква: „в гърдите, не в гърба!“) и с два кръста за храброст.

      Още лекува раната си, когато преминава безумната Междусъюзническа война и след нея — позорният Букурещки мир. Когато се разчува, че Южна Добруджа ще бъде предадена на Румъния, Христо Родев се добира до Добрич, колкото да си прибере най-необходимите лични вещи. Купува конче и побягва на юг — „струваше ми се, че до ушите ми през цялото време достига тропотът от марша на румънските окупатори“, ще си спомня той по-късно.

      Решава да се установи в първия град, до който ще го доведе кончето. Този град се оказва Провадия. И Родев спира там. Смята, че е временно. И дори не подозира, че градът ще стане негова съдба…

      Не минава много време и на вратата на историята почуква трета война — Първата световна. Този път Христо Родев е мобилизиран. Е, не на бойната линия, а в съдебното ведомство (със седалище гр. Фердинанд — днес Монтана). През пролетта на 1916 година отива да види върнатата към майката Родина Македония — същата, за свободата на която три години по-рано е получил куршум в гърдите край Дарданелите. На връщане среща във влака млада видинчанка, студентка по медицина в Женева (все Женева!), дошла да се види със семейството си. Времената са съдбовни, трескави. Хората бързат да живеят — никой не знае, какво ще донесе утрешния ден. Младите във влака за Мездра не правят изключение. И след няколко седмици Мария Нинчева става Мария Родева… Не изкарват дори прословутия меден месец и тя заминава за далечна Швейцария — трябва да вземе поредните изпити. И там, точно девет месеца след венчилото, се ражда първата дъщеричка на семейството.

      Разбира се, майката ще я кръсти Христина, на отсъствуващия татко. Да, но швейцарците В Женева са френскоговорящи, а французите нямат „Х“ (и не могат да го произнасят), също по онова време не признават женски имена, които завършват на „а“. И ето, че момиченцето, кръстено (по католически) на бащата Христо, бива записано Кристин*.

      [* Името на дъщерята претърпява разни метаморфози. При връщането в България я кръщават по православно и става Христина. Обаче семейството, а по-късно и приятелите, и съучениците, вече са свикнали с името, което завършва на „ин“. И докато по документи тя се води Христина, в обикновената й среда — това ще го видим по-нататък, и в един документ — остава главно Христин. — Б.а.]

      След злополучния край на войната Христо Родев е демобилизиран. Но за нова смяна на местоживеенето не може и да се мисли — той е вече съпруг и баща и чековете със средства за живот трябва да пътуват ежемесечно към Швейцария. Ето как Христо Родев до края на живота си остава в Провадия.

      Семейството се събира отново едва в края на 1920 година — неспокойните времена, изпитите и отглеждането на Кристин ги забавят. И на следващата вече чакат второто дете. Христо и Мария дотолкова са убедени, че това ще бъде продължителят на името Цончо, че дори и не помислят за женско име. Но съдбата им се подиграва — в къщата, принадлежала някога на известния по тези, места Осман бей (където те са под наем), се ражда второ момиченце. Обърканите родители вземат странно решение: бащата ще тръгне гърбом към вече голямата си библиотека, ще вземе напосоки една книга и първото женско име в нея ще бъде за новороденото. Речено — сторено. И книгата се оказва „Сватбата на Йоланта“ от Зудерман. И в резултат в малката Провадия се появява момиче с такова несвойствено за българите (и за семейството) име…

      Още пет години по-късно — на 9 юни 1926-та — семейството се обогатява с още едно дете. Този път е дълго чаканият Цончо. Майката е медичка, не вярва в магии, но все пак поставя пъпчето на сина между страниците на една книга в библиотеката…

      И така, семейството расте, а заедно с него расте и професионалната репутация на Христо Родев. Той отдавна се е наложил като един от водещите адвокати в града и околията (за районите и селата, населени с турци, не е без значение неговото перфектно владеене на езика им). Но вероятно е и добър юрист, и добър адвокат — това не е едно и също, — понеже освен от близките големи градове Варна и Шумен вече има клиенти чак от София и Пловдив. Замогва се. И тъй ще бъде до края на живота му — семейството става заможно, но никога богато. Христо Родев купува къща. А признателен клиент от Пловдив („Беше по едно епично дело, все едно Троянската война, водена в съдебните зали“ — спомня си по-късно адвокатът) извън хонорара му подарява и една кола. Този фиат е един от първите автомобили в Провадия…

      Успоредно с професионалния, расте и личният авторитет на Христо Родев сред гражданството. Това довежда до избирането му за народен представител в редиците на Народния блок (1931–34) от страна на Национал-либералната партия. Необяснимо е, но този отличен юрист не се проявява особено активно в законотворческата дейност на Парламента. Запомнен е повече — пък и протоколите на XXIII Народно събрание го потвърждават — като трибун, който с блестящи речи („огнено слово“ — в-к „Зора“) заклеймява позорния Ньойски договор и призовава народа и Отечеството да се борят за „естествените граници на България“, „да приютим все още поробените ни братя към майката Родина“ и т.н.

      Но настъпва 19 май 1934 година, превратът на Кимон Георгиев — Дамян Велчев е осъществен, Парламентът е разтурен, партиите — забранени. Христо Родев приема това като знак на съдбата: отдръпва се от политиката и се посвещава изцяло на професията и семейството. И е време: той е прехвърлил петдесетте, а за онова време това е доста напреднала възраст. При това децата порастват, заедно с тях порастват и разходите. И грижите. Не е лесно — за известно време трябва да се издържат две студентки в две различни чужбини. И в семейството, доколкото е останало в Провадия, все по-често думата „пари“ доминира в разговорите. Утехата идва от децата — учат добре, напредват, не създават затруднения в повече от приемливите.

      За бъдещето на дъщерите всичко е като предопределено — те ще тръгнат по пътя на майка си и ще следват медицина. „Нека да сме наясно — казва им веднъж бащата. — За никакви зестри нито си мислете, нито ги очаквайте. Вашите зестри ще са вашите дипломи. Толкоз!“ Вижда се, той е бил умен човек. И може би прозорлив — благодарение на това негово решение след време семейството ще оцелее физически.

      За сина проектите са по-мъгляви и може би по-амбициозни. Бащата тайно — и не съвсем тайно — мечтае да го види някога дипломат от кариерата. Но за това или не се говори изобщо, или ако се говори, то е извънредно рядко. Малкият Цончо е оставен да се развива нормално като всички деца в градчето — играе на топчета или челик, вратар е на махленския футболен отбор, не липсват синини под окото след поредното сбиване, — само натоварването му е по-голямо. И насочено към въжделеното бъдеще: езици, уроци по пиано, приучване към светски обноски, много четене.

      Идва войната. Семейството не е отминато от нито една от трудностите, които тя носи на всички останали: смесения с картофи хляб, купонната система, черната борса, поизкърпените дрехи… За Христо Родев в този период има само три радости: той вижда осъществена заветната си мечта — връщането на Добруджа и Македония към Отечеството, а в кръга на най-близките — Христина е промоцирана като лекар.

      Предприема едно пътуване до Македония. И се връща разплакан: „Горд съм, че и аз съм пролял кръв за тази най-българска земя на България“ — повтаря той почти в несвяст. Но радостта скоро е помрачена — дошъл е 9 септември 1944 година.

      Отначало Христо Родев е спокоен — когато поглежда назад в живота си, той не вижда _нищо_, заради което да се срамува или страхува от новия режим, донесен от съветските танкове. Не го безпокои и периодът, в който е бил депутат: в Наредбата — закон за Народния съд изрично се казва, че ще бъдат съдени „Виновниците за въвличането на България в Световната война срещу съюзените народи“ и че ще се преследват деянията само от 1941 г. нататък. Пък той е юрист и знае да чете законите: депутат е бил отдавна преди 41-ва, а какъв виновник за присъединяването на България към тристранния пакт има адвокатът от малкото провинциално градче там някъде в североизточна България? И е почти учуден, когато го привикват в милиционерския участък за неизбежната „малка справка“.

      Наивник е бил той, щом е смятал, че в България все още е в сила Законът! Наивник, който ще си плати за наивността. Защото той, учителят, участникът във войната, юристът, политикът, не си е давал сметка, че е дошъл въртопът, за който след години ще пишат:

 

      „… споменът за онова ужасно време, когато човешкият живот не струваше нищо. Желязната метла действуваше неумолимо“

      (Богдан Ланджев)

 

      А „малката справка“ следва обичайния си ход, както ни бе разкрит в последните години. Седемдесет души, нахвърлени в сеновал, в който с мъка биха преживявали четири коня. Побоища до предизвикване на сериозни вътрешни увреждания. Унизяващ достойнството режим — той, уважаваният възрастен гражданин и адвокат, е принуждаван да мие нужниците… И това „следствие“ завършва с обвинителен акт. Актът — с изправяне пред тъй нар. „народен съд“. Процесът — с присъда.

      Заслужава да цитирам дословно „престъпленията“ и „греховете“ на Христо Родев — сега те биха накарали да се изчервят от срам всички „червени бабички и червени мобифони“ (Стефан Продев), а юристите положително ще си кажат, че не днес, но и при тоталитарния режим на Живков за подобни „злодеяния“ дори не биха разкарвали човека до участъка. Ето препис от присъдата:

 

      (Признава) „Христо Цонев Родев, 63 годишен, българин, грамотен, женен, неосъждан, роден в Габрово, а живущ в Провадия, адвокат, за виновен в това: а) с речта, произнесена през 1944 година в събранието на «обществена сила», явно враждебна спрямо борците за народна свобода; б) с телеграмите до цар Борис, до германския пълномощен министър и до министър-председателя Богдан Филов, подадени през периода от 1 януари 1941 година до 9 септември 1944 година; в) с думите, казани през 1942 година при преминаване на арестувани борци «те или ние» и г) въобще със своите действия, писания и слово, дейно и съществено е допринесъл за извършване на престъпленията по чл. 2…“.

 

      Това е! Това са „престъпленията“ на виновника за националната катастрофа — нито дума повече. Същевременно по време на „процеса“ се установява, че в Провадия изобщо е нямало създадена организация „обществена сила“, че телеграмите до царя са изпратени не от Христо Родев лично, а в ролята му на председател на опълченците от Македоно-Одринското опълчение и не за подстрекаване към окупационни действия, а като благодарност за вече извършеното присъединяване на Македония към Родината, че единственият свидетел на прословутото „те или ние“ си оттегля показанията, пък що се отнася до „въобще“, то всеки юрист знае, че престъпление „въобще“ не е нищо друго, освен правен абсурд.

      И какво, мислите, следва в резултат на тези нелепи „престъпления“? Христо Родев бива оправдан? Или някой подръпва ухото му с назидателното „Абе, Родев, не прави така, бе!“? Нищо подобно. Съдът, като го признава за виновен, го осъжда. И ето как (отново цитирам дословно):

 

      „… го осъжда на СМЪРТ*1, да заплати в полза на държавното съкровище 5.000.000 (пет милиона) лева глоба и (…) присъжда целия му имот в полза на държавното съкровище“.*2

      [*1 Думата „смърт“ е написана с главни букви и в оригинала на присъдата. — Б.а.]

      [*2 Не мога да се въздържа и, прескачайки в събитията с повече от половин век, да не разкажа продължението на тази чудовищна присъда. Второ наказателно отделение на Върховния съд с решение 783 от 8 Юли 1996 г. определя, че извършеното от Христо Родев не е престъпление — изобщо, включително и по противоконституционния Наредба-закон за народния съд. И завършва: „Като явно необоснована, присъдата по отношение на подсъдимия Христо Родев следва да бъде отменена и съгласно чл. 336 НПК — той признат за невинен и оправдан.“ Така макар и късно тази изумителна неправда бива заличена! — Б.а.]

 

      Присъдата не само е произнесена, но и изпълнена. И то с подозрителната бързина на гузните съвести — още през нощта след прочитането й. Убийството под формата на съд и присъда е извършено в ранните часове на 22 март 1945 година. По тогавашния църковен календар — денят на „Свети 40 мъченици“. Обаче в малкия град Провадия те не са били 40, а „само“ 33.

 

      В Провадия и днес се разказва, че секунди преди екзекуцията Христо Родев извикал: „Да живее България!“
от книгата на Соня Келеведжиева "Цончо Родев"