Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.11.2015 00:29 - Битката между Константин Асен (Тих) и Ивайло. Как "свинепаса" победи "хромия"
Автор: didanov Категория: История   
Прочетен: 2835 Коментари: 2 Гласове:
3

Последна промяна: 22.11.2015 00:37

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Предистория на конфликта и причини за въстанието

Напрегнатата обстановка през втората половина на
XIII век се усложнявала при условията на острите социални противоречия и от зачестилите вътрешни междуособици сред представителите на феодалната аристокрация. Твърде продължителна била борбата между българския цар Константин Тих (1257–1277) и болярина Мицо, който се стремял да го измести от престола. В тези междуособици се намесили и съседите на България — византийци и маджари, които гледали да се възползуват от нейната слабост, за да постигнат териториални придобивки. Особено враждебна била по това време политиката на византийския император Михаил VIII Палеолог (1259–1282), който се стараел всячески да омаломощи северния си съсед, за да затвърди териториалните си придобивки в Тракия и по Черноморското крайбрежие.

      С най-тежки последици за българския народ се оказали обаче започналите през втората половина на XIII век нападения на татарите. По това време татарите имали силна държава в Южна Русия, известна под името „Златна орда“. Сред тях се издигнала мощна феодална аристокрация, която живеела главно от военни набези и грабежи на околните народи. Между тези феодали бил Ногай, който притежавал обширни владения в Кримския полуостров и чиито отреди едва ли не всяка година започнали да минават на юг от Долния Дунав и да нахлуват в североизточните български земи. Без да срещат сериозна съпротива, нашествениците опустошавали всичко по пътя си, като отвличали добитък и пленници, грабели дрехи и скъпоценности. Най-тежко страдало от техните вилнения селското население, докато болярите, скрити зад яките крепостни стени по градовете, оставали невредими. Особено чести станали татарските нахлуванйя след 1271 година, когато хан Ногай влязъл в съюз с византийския император Михаил VIII Палеолог и неговите орди ежегодно преминавали Дунав. Изтощена от вътрешните междуособици, страната не била в състояние да се брани и търновският цар Константин Тих се превърнал в безучастен зрител на бедствията. Тогава именно на историческата сцена се появил Ивайло.

      Ивайло бил един от хилядите български селяни, принуден да работи като ратай по болярските имения. Надарен с остър ум и будно чувство за справедливост, той често се замислял върху причините за тежкия живот на народа и у него постепенно назрявала мисълта, че единственото средство да се избавят хората от гнета е въоръжената борба срещу феодалните господари.

"
Народа сме вдигнали на борба и дълг имаме към него — започна Ивайло. — А от какво се нуждае той, всеки знае: заграбената от боляри и манастири земя да му върнем, даждиите да намалим, човешки живот да му дадем. Добър ни е народът, в добро заслужава да живее. Но кажи сам по ум и по сърце — докато Константин Тих е на престола и болярите продължават да трупат богатства, може ли за народното благо нещо да се стори? — Аз го слушах, удивен от мъглявите далечини, които се чертаеха в думите му. Той продължи: — Виждам те, започна да ме разбираш. Ако искаме да останем верни на народа, трябва и некадърника-цар да накажем, и византийката да катурнем, и монасите да затворим в манастирите им, и с болярите да се разправим. Друга, друга е грижата ми, Тодоре. И ден и нощ мисля и все не мога да се реша. — Той махна отчаяно ръка. — Откак свят светува, все е имало царе и боляри; царство без тях не може. Господ им е дал короните, а аз, свинарят Ивайло, съм тръгнал насреща им. Е, да кажем, че ще успеем в борбата, ще съборим Константина, ще раздадем болярските ниви, онези, които са вършили злини, ще накажем. А после? Къде ще намерим такъв човек да турим за цар, дето в Царевец да стои, но за народа да мисли?

      — Народът го намери вече, войводо — изпревари ме Стан. — От Дунав до Атонските планини един глас се чува: Да живее цар Ивайло!

      — Стан има право, Ивайло — подкрепих го аз. — Само един човек е достоен да води занапред изстрадалото българско царство. И този човек си ти.

 

      — А народът после ще каже: изгони Константина, а сам се настани на топлото му място. Не, не, оставете, това не ще го бъде."

 

      Под знака на типичния за времето религиозен светоглед Ивайло твърдял, че тази борба е свято дело и че сам бог го е предопределил да застане начело на угнетените. Той обещавал при това да се справи не само с болярите, но и с татарските нашественици, които опустошавали родната земя.

      Настойчивите призиви на простия свинар, посрещани първоначално с известно недоверие, малко по малко започнали да увличат хората, и да проникват в умовете и сърцата им. От ден на ден нараствал броят на привържениците на Ивайло, все по-крепка ставала вярата, че той им сочи единствения и правилен път.

      Така се създали предпоставките за голямото селско раздвижване, познато като „въстание на Ивайло“, пред вид решаващата роля на неговия вдъхновител и предводител.

      Изтекли са вече повече от седемстотин години, пълни седем века от избухналото въстание през пролетта на 1277 година в североизточните български земи, където неволите на селяните от феодалния гнет и татарските набези били най-големи.Въстанието печелело бързи успехи. На първо време, както личи от разказа на византийския историограф Никифор Григора, възбунтувалите се селяни отправили ударите си срещу болярските имения. От разграбените складове на бившите господари те се снабдили с шлемове, с копия, с ризници и така увеличили бойната си сила и техника. Препасал меч и яхнал буен кон, Ивайло се движел начело на победоносната си дружина и само при вестта за нейната поява феодалите били хвърляни в страшна уплаха.

      След като болярската съпротива била сломена, дошъл ред на татарите. Въодушевени от постигнатите успехи, добили вече бойна закалка, селските дружини се нахвърлили с неудържима сила и разгромили в няколко последователни сражения вилнеещите в страната Ногайски орди. Срещнали за пръв път такъв ожесточен отпор, татарите били принудени да се оттеглят на север от Дунав и с това настъпил тъй дълго желаният отдих на изстрадалото население в североизточните български земи.

      След прогонването на татарите името на Ивайло гръмнало по цялата страна. Победителят над болярите се превърнал в народен герой, в спасител на отечеството от нашествениците. От уста на уста се носела мълвата за непрестанните му успехи. Цели области започнали да се откъсват от централната власт и да преминават на негова страна. От ден на ден войската на Ивайло нараствала, множели се постигнатите победи. „Не минаваше ден — бележи византийският летописец Георги Пахимер, — без да се увеличи броят на привържениците му и без българинът да се отличи с някой нов подвиг.“

      За търновския владетел Константин Тих и неговите придворни ставало все по-ясно, че по характер и размери въстанието на Ивайло крие смъртна опасност за собствените им интереси. Трябвало по някакъв начин да се спре вълната на това опасно антифеодално раздвижване, да се разгромят надигналите се селски маси. С такава задача потеглил българският цар от Търново, за да се срещне с настъпващите към столицата Ивайлови дружини. Още при първото сблъскване обаче дошла катастрофата.
Ето разказът на един от учасниците в битката:
"

 

Когато тази нощ екнаха бранните тръби за тревога, ние се намерихме едновременно на крака и както преди двадесет години в изпитанията, които ни налагаше баща му, започнахме да се надпреварваме в обличането. И преди да се изброи до десет, вече тичахме към шатрата на Ивайло.

 

      Из стана царуваше шетня. Дрънкаха оръжия, коне цвилеха неспокойно, чуваха се заповеди на стотници, които събираха людете си.

 

      Всички войводи се събрахме около Ивайло. Разбира се, както винаги Кънчо дойде последен, дори след дядо Борила, като още затягаше ремъка на меча си. Без да гледаме, че среднощната тревога сигурно предвещаваше сериозни и опасни събития, ние му подхвърлихме няколко незлобливи закачки. Можехме да се шегуваме, защото знаехме, че от Дунав до Адриатика няма противник, който да може да противостои на нашата войска.

 

      — Братя — поде Ивайло наглед спокойно, но аз пак забелязах, че мускулчето подскачаше на бузата му. — Вие разбирате за какво гърмят тръбите. Очаква ни решителният бой. Най-далечните съгледвачи ми донесоха, че към нас идва Константин Тих със цялата царска войска. Когато татарските орди кръстосваха на шир и длъж изстрадалата ни Татковина и грабеха нещастния народ, тогава хромият си стоеше в Царевец, ядеше, пиеше и прегръщаше куманските танцувачки. Но селската войска той не можел да търпи и сега се е вдигнал срещу нея.

 

      Разнесе се една звучна ругатня. Дори и не погледнах откъде идва: можех да се обзаложа на главата си, че я пусна Момчил.

 

      — Щом иска бой — продължи войводата, — ще го набием. Всеки от вас да отиде сега при четата си и да се приготви. На разсъмване ще разберем какво е положението.

 

      Ние се пръснахме. Отидох при моята конница. Вихър, верният ми вран кон, ме чакаше оседлан и потърка муцуна о рамото ми. Метнах се на него и препуснах пред редицата. Както беше обичаят в селската войска, разказах на воините си какво се готви. Последва оживление, но не както друг път. Разбирах ги — всички искаха да пратят царя по дяволите, но не беше лесно да насочиш копието, стрелата или меча срещу еднородни братя. И то не доброволци или наемници, а силом събрани селяни, които не по-малко от тях мразеха Константина.

 

      Есенното слънце изгря червено, неприветливо, студено. Във виделината се забелязваше царската войска, построена в боен ред на три-четири хвърлея със стрела от нас. Момчил, който имаше очи на сокол, преброи дружините на царя. Пешаците бяха около две третини от нашите, а конниците — най-много на половината. Колко ли беше лошо осведомен или самонадеян Константин, за да се реши на бой при такова неравенство на силите! Още повече, че духът на всеки един от нашите воини се равняваше на духа поне на петима от неговите!

 

      Ние също се подредихме. С удоволствие видях, че в бранния ни ред четата на Касим бег заемаше крайното ляво крило; зарадвах се, защото така татаринът щеше да бъде далеч от Ивайло.

 

      Както обикновено Стан си запазваше мястото до Ивайло. За нищо на света той не би се съгласил да се откаже от този пост. Дядо Борил също щеше да бъде при войводата като съветник. За Калина и не питах — тя вече се бе наредила между конниците на Момчила.

 

      Преди да се разотидем, извиках Стан настрана и му прошепнах:

 

      — Внимавай, пази войводата както никога досега.

 

      Той изправи голямата си, подобна на дъб-столетник, снага и отвърна гордо:

 

      — Аз си зная работата. В не една битка съм бил до него.

 

      — Казвам ти да внимаваш не като в досегашните битки. Днес предателска стрела може да долети и откъм гърба… — Казах му това и се отдалечих, като го оставих да се чуди на думите ми.

 

      Целия ден двете войски стояха една срещу друга. Деляха ни само петстотин-шестстотин крачки и вече нямаше нужда от Момчиловия поглед, за да се различат не само дружините, но и отделни бойци, позлатените ризници на болярите, нервното кръстосване на гончиите. От време на време се мярваше и една обкована в сребро бойна колесница, теглена от два впряга коне. Не беше трудно да се разбере — в нея обикаляше куцият Константин Тих.

 

      Ние имахме чудесна възможност за нападение — стояхме малко по-високо, бяхме по-многочислени, с по-висок дух. Ала Ивайло беше казал: „Няма да започнем първи. Ще се лее братска кръв — нека грехът за нея пред бога и пред народа да носи Константин!“ И ние чакахме.

 

      Така ни завари нощта. Ние наредихме по една трета от людете да бодърствуват на смени и се настанихме за нощуване. Над огньовете цвърна месото на много волове и овни. Разнесоха се весели войнишки закачки. После всичко утихна. Равнината заспа пред утрешния бой. Беше толкова тихо, че равномерните напевни викове на стражите от двата стана — „Тук съм, тук съм…“ и „Жив съм, жив съм…“ — се сливаха и трудно различаваха: едни и същи викове на един и същ език.

 

      Едва първите слънчеви лъчи се хлъзнаха над земята и от царския стан долетяха пресечени тръбни звуци. „Готви се за бой“ — това означаваха те. Ние също се приготвихме. Прозвучаха къси заповеди и редиците бавно тръгнаха напред. Конете, предугадили близкия бой, се разиграха под нас, нервно задъвкаха юздите. С мъка ги сдържахме, като чакахме пешаците да започнат битката.

 

      Крачка по крачка се сближаваха двете войски. Още малко и облаци стрели и камъни щяха да полетят в двете посоки.

Изведнъж с изумление видях как Ивайло излезе пред редиците и викна:

 

      — Стой!

 

 

      Гласът му беше така повелителен, че не само ние, но и царските воини се заковаха на мястото си. Неговата силна воля само за един миг се наложи над хиляди човешки умове.

 

      Той слезе от коня, закачи щита на седлото и със самоуверена крачка се отправи към противниците. Зад него, въоръжен до зъби, вървеше верният Стан. Те спряха само на петдесет крачки от вражеската редица и звучният плътен глас на Ивайло изпълни равнината:

 

      — Братя — викаше той, — забравихте ли вашите майки, жени и деца, които ядат хляб от слама и робуват от тъмно до тъмно на господарите? Срещу мене ли ще се биете, защото защищавам децата ви и се боря и на вас да дам човешки живот? Ако е така, ако аз съм грешил, тогава ето, убийте ме!

 

      Той застана срещу тях с изправена снага и доблестно вдигната глава. Гърдите му стояха открити за техните стрели и копия. Но както преди шест месеца аз се вкамених пред тези космати гърди в шатрата на Калина, така сега бяха сковани и царските воини. Само Омир би могъл да опише с неподражаемото си перо сцената, която се разиграваше пред очите ми. Сам срещу хиляди, Ивайло властвуваше като баснословен титан над множеството около него.

 

      Виждал съм как пада снежна лавина в планината. По склоновете лежи сняг, дебели преспи сняг, осъдени сякаш да стоят приковани о скалите до края на вековете. Изведнъж едно подухване, едно неволно трепване — и като че ли настава свършекът на света. Планините се свличат, безумен трясък отеква в небето, снегът рухва надолу и няма земна сила, която да може да спре неговия полет.

 

      Същото се случи и сега. Същото и все пак много по-величествено. Защото действуваше не мъртъв сняг, а хиляди човешки души.

 

      Над всички се издигна един ясен, отчетлив глас:

 

      — Да живее цар Ивайло!

 

      Хиляди гърла подеха този вик, раздраха въздуха и редиците се люшнаха напред. Те се втурнаха към нас, нашите войскари тичаха насреща им, но вместо да кръстосат мечове в кръвопролитна битка, те се хвърлиха в прегръдките си, целуваха се, побратимяваха се. Към мене се спусна един великан, същински човек-планина, който ме превишаваше на ръст, макар че аз бях на коня. Той ме притисна с такава сила, че ребрата ми изпукаха между мишците му. От това поривисто движение неговият шлем се катурна и разкри познат рус перчем.

 

      — Радко! — казах аз. — Здравей, приятелю.

 

      Беше наистина Радко, начелникът на стражите в двореца на Константин. Щом чу името си, той подскочи като ужилен, отстрани ме от себе си и се вгледа с изненада в лицето ми. Позна ме:

 

      — Болярино! — извика той радостно.

 

      — Не болярин, Радко. Само войвода.

 

      Друга една случка ни попречи да се разприказваме като стари другари. Над цялата глъчка, над смеха и оживлението проехтя изпълненият с ужас вик на Стан:

 

      — Пази се, войводо!

 

      Стотици очи се устремиха към него. Погледнах и аз. От групата на верните на царя боляри, която ограждаше колесницата му, полетя стрела и се насочи към Ивайло. С лъвски скок Стан се хвърли към него и го закри с медния си щит. Стрелата се удари звънко о щита, хлъзна се по него и се заби пред нозете на войводата. Всичко след това се разви с главоломна бързина. Стрелата още трептеше, когато изскочи Момчил на своя грамаден дорест кон. Той вдигна меча и поведе буйните си конници:

 

      — Напред, юнаци! Да смажем тези подли убийци!

 

      И те се метнаха към онази група, където блестяха скъпите брони на болярите и се клатушкаше колесницата на царя. Пропищяха стрели, копия се удариха в щитове, дочуха се предсмъртни стонове. Схватката не продължи дълго. Още с първия удар Момчил разби слабата редица на благородниците, разпиля ги и се втурна да ги гони из полето. Един, по един се поваляха бегълците под ударите на разярените воини.

 

      Събрахме се около Ивайло. Той все гледаше съсредоточено пред себе си. С нищо не издаваше чувствата, които го вълнуваха. Изобщо не можеше да се разбере дали е радостен, или пък страда от необяснима тиха печал, дали забелязва ликуването от победата — нашето, на помощниците му, и на цялата войска. Дядо Борил приближи до него с разтреперани старчески ръце обхвана широките му рамене и го обърна към себе си. Ивайло се откъсна от мълчаливото си съзерцание, сякаш се пробуди от сън. Старецът го целуна по челото:

 

      — Честито, Ивайло. Бог чу молитвите ми, видя от небето подвизите ти и те дарува с онова, което заслужаваше.

 

      — С какво ме е дарувал? — попита с неподправено недоумение войводата. — Какво заслужавам?

 

      — Надари те със сила, за да преминеш през борбата и да я доведеш до победен край. Сбъдна се мечтата ми на трона на българските царе да седне достоен мъж — за пръв път от времето на Иван Асеня, сина на стария Асен.

 

      — И ти ли ще ми повтаряш това, старче? — горчиво каза Ивайло. — „Да живее цар Ивайло!“ Докога ще слушам тези думи? Толкова ли изглеждам лаком за царски скиптър?

 

      Дядо Борил не отговори. Вместо него тихо се обади Кънчо:

 

      — Ще стане онова, което е писано. Кой е чел книгата на съдбата, за да знае какво ще се случи и какво — не? Всички сме в ръцете на всеблагия господ и действуваме според волята му.

 

      — Ако вярвахме, че всичко е писано — прекъсна го остро Ивайло, — нямаше да стигнем дотука.

 

      Тъжно мълчание последва думите му. Ако някой ни погледнеше отстрани, не би повярвал, че това са победителите в днешната битка. Всички напрягахме ум над онова, което преди малко бяхме чули. Лично аз смятах, че и Кънчо, и Ивайло, и дядо Борил имаха право. Кънчо беше повторил мъдростта на Библията, а има ли някой, който да я оспори? Ивайло също мислеше право. Ако той беше чакал нещата да се развиват „както е писано“, а не беше се вдигнал да воюва срещу царе и боляри, сега все още щеше да пасе свините на Драгомира. Но най-голямата истина бе залегнала в думите на стареца. Наивно и глупаво щеше да бъде след като сме стигнали дотук да не сложим короната на Ивайловата глава. И после… нали това беше условието, за да достигна до жадуваното щастие?

 

      Слава богу, точно тогава се обади Георги и поразсея мрачното смълчаване. Обикновено Георги малко го занимаваха отвлечените въпроси, затова не му коствуваше нищо да запита с най-равнодушен глас:

 

      — Войводо, горе-долу две хиляди воини от царската войска искат да се присъединят към нас. Какво да ги правим?

 

      — Ще приемем всичките. Разпредели ги по четите.

 

      — Но между тях има и двадесетина боляри…

 

      Ивайло помисли малко, после полугласно изказа мислите си:

 

      — Дошли са с народа, като не са пожелали да останат с другите около талигата на хромия. Можем ли да ги напъдим? Ами ако са честни люде като Борил, Куман и Георги? Но пък дали изобщо могат да се намерят между болярите и други такива честни люде? — Той вдигна рамене и едва сега отговори на Георги: — Сега-засега нека останат. Но ще се отнасяте с тях като с обикновени воини. Никакво болярство и благородничество не признавам в моята войска.

 

      В бесен бяг към нас летяха няколко конника. Пред всички яздеше Момчил. Буйният войвода скочи от седлото и още прашен и окървавен от битката прекрачи към нас и хвърли нещо в краката на Ивайло. То се претъркули, оваля се из праха и спря. В това „нещо“ познах отсечената глава на цар Константин Тих. Бях виждал много страшни неща, но пред този подпухнал окървавен къс човешка плът, който още носеше отпечатъка на предсмъртен ужас, усетих, как косата ми настръхва.

 

      — Ето, войводо — изрева Момчил. — От днес Българското царство има само един цар: онзи, когото сам народът е избрал.

 

      Може би трябваше да се радваме, да приветствуваме премахването и на последното — както мислехме тогава — препятствие към престола и края на въстанието. Ала никой от нас не издаде нито звук.

 

      — Аз не съм ти заповядвал да го убиваш — неочаквано каза Ивайло и щръкналите уши на Момчил пламнаха от объркване и изненада. — Все пак Константин заслужи съдбата си — добави войводата замислено. — Той беше призван да води един славен народ, а живееше само с мисъл за богатства, пиршества и удоволствия. Онзи, който забрави народа си, не заслужава да живее.

 

      Войводата се извърна и тръгна бавно назад.

 

      Това беше надгробната реч за цар Константина.

 

      Главата му остана оваляна в праха.

 

      По-късно научих от Момчил как бе загинал царят. Още при вида на предните наши конници пръв Константин обърнал колесницата и побягнал през полето. Отделни боляри все пак искали да окажат съпротива, но и те били разколебани от вида на царя, който бягал, обезумял от страх, и налагал с патерицата си гърбовете на конете.

      — Когато после го настигнах — разказваше Момчил, — Константин Тих забрави, че носи меч на кръста. Той изпусна поводите, улови лицето си и преви врат като жена. Ако беше проявил храброст, ако поне вдигнеше меч да се защити, тогава, кой знае, може и да не го убиех. Но такъв, какъвто беше — отговори` от сърце, — заслужаваше ли да живее?"

Цончо Родев






Гласувай:
3
0



1. stih - Почитания!
22.11.2015 04:29
И благодарности!
цитирай
2. didanov - Благодаря, жалко само, че нямаме ...
22.11.2015 11:24
Благодаря, жалко само, че нямаме такива ръкописи за всеки наш цар.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: didanov
Категория: История
Прочетен: 2351369
Постинги: 1136
Коментари: 3354
Гласове: 5813
Спечели и ти от своя блог!
Блогрол
1. Цар Мидас, бриги и пеласги – Троя е на Балканите?
2. Българското хоро - древно писмо от живи йероглифи
3. Тракийският император Роле и паметника на цар Мида
4. Корените на българската народност
5. Българският генетичен проект
6. "Как ни предадоха европейските консули"
7. Мегалитите - трогателно свидетелство за детството на човечеството
8. ДЖАГФАР ТАРИХЫ, ПЕЛАСГИТЕ и остров КРИТ
9. Сурва Година, Сура Бога и Веда Словена
10. Древно-тракийско скално светилище под Царев връх – предшественик на Рилския манастир
11. неизвестното племе на мияците
12. Масагетската принцеса Томира и битката й с персийския цар Кир
13. Хубавата Елена в Египет
14. Склавини и анти в долнодунавските земи
15. Кои са мирмидонците?
16. Еничаринът Склаф, името Слав и робите
17. Аспарух, Мемнон и етиопските българи
18. Името на Кан(ас) Аспарух не е случайно
19. Срещата м/у Калоян и Пиер дьо Брашо
20. Амазонките на Тезей, Херодот, Дахомей, Южна Америка и Африка
21. Фердинанд I, славянин и потомък на витинските князе.
22. НОВ МЕТОД ЗА РАЗЧИТАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ РУНИ
23. Амазонките в древността (Тракия, Мала Азия,Либия)
24. ПОЛИСЪТ СРЕЩУ ДЪРЖАВАТА
25. АТЛАНТИ ЛИ СА МИТОЛОГИЧНИТЕ ТИТАНИ?
26. Черноморската Троя – тайната на Ропотамо
27. Брут Троянски - легендарният първи владетел на Британия
28. ЧУЖДИЦА ЛИ Е НАИМЕНОВАНИЕТО "ТРАКИ"?
29. О неразумний, защо се срамиш да се наречеш...мизиец?
30. Черноморската Троя - коя българска река е Омировата Симоис?