Когато тази нощ екнаха бранните тръби за тревога, ние се намерихме едновременно на крака и както преди двадесет години в изпитанията, които ни налагаше баща му, започнахме да се надпреварваме в обличането. И преди да се изброи до десет, вече тичахме към шатрата на Ивайло.

      Из стана царуваше шетня. Дрънкаха оръжия, коне цвилеха неспокойно, чуваха се заповеди на стотници, които събираха людете си.

      Всички войводи се събрахме около Ивайло. Разбира се, както винаги Кънчо дойде последен, дори след дядо Борила, като още затягаше ремъка на меча си. Без да гледаме, че среднощната тревога сигурно предвещаваше сериозни и опасни събития, ние му подхвърлихме няколко незлобливи закачки. Можехме да се шегуваме, защото знаехме, че от Дунав до Адриатика няма противник, който да може да противостои на нашата войска.

      — Братя — поде Ивайло наглед спокойно, но аз пак забелязах, че мускулчето подскачаше на бузата му. — Вие разбирате за какво гърмят тръбите. Очаква ни решителният бой. Най-далечните съгледвачи ми донесоха, че към нас идва Константин Тих със цялата царска войска. Когато татарските орди кръстосваха на шир и длъж изстрадалата ни Татковина и грабеха нещастния народ, тогава хромият си стоеше в Царевец, ядеше, пиеше и прегръщаше куманските танцувачки. Но селската войска той не можел да търпи и сега се е вдигнал срещу нея.

      Разнесе се една звучна ругатня. Дори и не погледнах откъде идва: можех да се обзаложа на главата си, че я пусна Момчил.

      — Щом иска бой — продължи войводата, — ще го набием. Всеки от вас да отиде сега при четата си и да се приготви. На разсъмване ще разберем какво е положението.

      Ние се пръснахме. Отидох при моята конница. Вихър, верният ми вран кон, ме чакаше оседлан и потърка муцуна о рамото ми. Метнах се на него и препуснах пред редицата. Както беше обичаят в селската войска, разказах на воините си какво се готви. Последва оживление, но не както друг път. Разбирах ги — всички искаха да пратят царя по дяволите, но не беше лесно да насочиш копието, стрелата или меча срещу еднородни братя. И то не доброволци или наемници, а силом събрани селяни, които не по-малко от тях мразеха Константина.

      Есенното слънце изгря червено, неприветливо, студено. Във виделината се забелязваше царската войска, построена в боен ред на три-четири хвърлея със стрела от нас. Момчил, който имаше очи на сокол, преброи дружините на царя. Пешаците бяха около две третини от нашите, а конниците — най-много на половината. Колко ли беше лошо осведомен или самонадеян Константин, за да се реши на бой при такова неравенство на силите! Още повече, че духът на всеки един от нашите воини се равняваше на духа поне на петима от неговите!

      Ние също се подредихме. С удоволствие видях, че в бранния ни ред четата на Касим бег заемаше крайното ляво крило; зарадвах се, защото така татаринът щеше да бъде далеч от Ивайло.

      Както обикновено Стан си запазваше мястото до Ивайло. За нищо на света той не би се съгласил да се откаже от този пост. Дядо Борил също щеше да бъде при войводата като съветник. За Калина и не питах — тя вече се бе наредила между конниците на Момчила.

      Преди да се разотидем, извиках Стан настрана и му прошепнах:

      — Внимавай, пази войводата както никога досега.

      Той изправи голямата си, подобна на дъб-столетник, снага и отвърна гордо:

      — Аз си зная работата. В не една битка съм бил до него.

      — Казвам ти да внимаваш не като в досегашните битки. Днес предателска стрела може да долети и откъм гърба… — Казах му това и се отдалечих, като го оставих да се чуди на думите ми.

      Целия ден двете войски стояха една срещу друга. Деляха ни само петстотин-шестстотин крачки и вече нямаше нужда от Момчиловия поглед, за да се различат не само дружините, но и отделни бойци, позлатените ризници на болярите, нервното кръстосване на гончиите. От време на време се мярваше и една обкована в сребро бойна колесница, теглена от два впряга коне. Не беше трудно да се разбере — в нея обикаляше куцият Константин Тих.

      Ние имахме чудесна възможност за нападение — стояхме малко по-високо, бяхме по-многочислени, с по-висок дух. Ала Ивайло беше казал: „Няма да започнем първи. Ще се лее братска кръв — нека грехът за нея пред бога и пред народа да носи Константин!“ И ние чакахме.

      Така ни завари нощта. Ние наредихме по една трета от людете да бодърствуват на смени и се настанихме за нощуване. Над огньовете цвърна месото на много волове и овни. Разнесоха се весели войнишки закачки. После всичко утихна. Равнината заспа пред утрешния бой. Беше толкова тихо, че равномерните напевни викове на стражите от двата стана — „Тук съм, тук съм…“ и „Жив съм, жив съм…“ — се сливаха и трудно различаваха: едни и същи викове на един и същ език.

      Едва първите слънчеви лъчи се хлъзнаха над земята и от царския стан долетяха пресечени тръбни звуци. „Готви се за бой“ — това означаваха те. Ние също се приготвихме. Прозвучаха къси заповеди и редиците бавно тръгнаха напред. Конете, предугадили близкия бой, се разиграха под нас, нервно задъвкаха юздите. С мъка ги сдържахме, като чакахме пешаците да започнат битката.

      Крачка по крачка се сближаваха двете войски. Още малко и облаци стрели и камъни щяха да полетят в двете посоки.

      Гласът му беше така повелителен, че не само ние, но и царските воини се заковаха на мястото си. Неговата силна воля само за един миг се наложи над хиляди човешки умове.

      Той слезе от коня, закачи щита на седлото и със самоуверена крачка се отправи към противниците. Зад него, въоръжен до зъби, вървеше верният Стан. Те спряха само на петдесет крачки от вражеската редица и звучният плътен глас на Ивайло изпълни равнината:

      — Братя — викаше той, — забравихте ли вашите майки, жени и деца, които ядат хляб от слама и робуват от тъмно до тъмно на господарите? Срещу мене ли ще се биете, защото защищавам децата ви и се боря и на вас да дам човешки живот? Ако е така, ако аз съм грешил, тогава ето, убийте ме!

      Той застана срещу тях с изправена снага и доблестно вдигната глава. Гърдите му стояха открити за техните стрели и копия. Но както преди шест месеца аз се вкамених пред тези космати гърди в шатрата на Калина, така сега бяха сковани и царските воини. Само Омир би могъл да опише с неподражаемото си перо сцената, която се разиграваше пред очите ми. Сам срещу хиляди, Ивайло властвуваше като баснословен титан над множеството около него.

      Виждал съм как пада снежна лавина в планината. По склоновете лежи сняг, дебели преспи сняг, осъдени сякаш да стоят приковани о скалите до края на вековете. Изведнъж едно подухване, едно неволно трепване — и като че ли настава свършекът на света. Планините се свличат, безумен трясък отеква в небето, снегът рухва надолу и няма земна сила, която да може да спре неговия полет.

      Същото се случи и сега. Същото и все пак много по-величествено. Защото действуваше не мъртъв сняг, а хиляди човешки души.

      Над всички се издигна един ясен, отчетлив глас:

      — Да живее цар Ивайло!

      Хиляди гърла подеха този вик, раздраха въздуха и редиците се люшнаха напред. Те се втурнаха към нас, нашите войскари тичаха насреща им, но вместо да кръстосат мечове в кръвопролитна битка, те се хвърлиха в прегръдките си, целуваха се, побратимяваха се. Към мене се спусна един великан, същински човек-планина, който ме превишаваше на ръст, макар че аз бях на коня. Той ме притисна с такава сила, че ребрата ми изпукаха между мишците му. От това поривисто движение неговият шлем се катурна и разкри познат рус перчем.

      — Радко! — казах аз. — Здравей, приятелю.

      Беше наистина Радко, начелникът на стражите в двореца на Константин. Щом чу името си, той подскочи като ужилен, отстрани ме от себе си и се вгледа с изненада в лицето ми. Позна ме:

      — Болярино! — извика той радостно.

      — Не болярин, Радко. Само войвода.

      Друга една случка ни попречи да се разприказваме като стари другари. Над цялата глъчка, над смеха и оживлението проехтя изпълненият с ужас вик на Стан:

      — Пази се, войводо!

      Стотици очи се устремиха към него. Погледнах и аз. От групата на верните на царя боляри, която ограждаше колесницата му, полетя стрела и се насочи към Ивайло. С лъвски скок Стан се хвърли към него и го закри с медния си щит. Стрелата се удари звънко о щита, хлъзна се по него и се заби пред нозете на войводата. Всичко след това се разви с главоломна бързина. Стрелата още трептеше, когато изскочи Момчил на своя грамаден дорест кон. Той вдигна меча и поведе буйните си конници:

      — Напред, юнаци! Да смажем тези подли убийци!

      И те се метнаха към онази група, където блестяха скъпите брони на болярите и се клатушкаше колесницата на царя. Пропищяха стрели, копия се удариха в щитове, дочуха се предсмъртни стонове. Схватката не продължи дълго. Още с първия удар Момчил разби слабата редица на благородниците, разпиля ги и се втурна да ги гони из полето. Един, по един се поваляха бегълците под ударите на разярените воини.

      Събрахме се около Ивайло. Той все гледаше съсредоточено пред себе си. С нищо не издаваше чувствата, които го вълнуваха. Изобщо не можеше да се разбере дали е радостен, или пък страда от необяснима тиха печал, дали забелязва ликуването от победата — нашето, на помощниците му, и на цялата войска. Дядо Борил приближи до него с разтреперани старчески ръце обхвана широките му рамене и го обърна към себе си. Ивайло се откъсна от мълчаливото си съзерцание, сякаш се пробуди от сън. Старецът го целуна по челото:

      — Честито, Ивайло. Бог чу молитвите ми, видя от небето подвизите ти и те дарува с онова, което заслужаваше.

      — С какво ме е дарувал? — попита с неподправено недоумение войводата. — Какво заслужавам?

      — Надари те със сила, за да преминеш през борбата и да я доведеш до победен край. Сбъдна се мечтата ми на трона на българските царе да седне достоен мъж — за пръв път от времето на Иван Асеня, сина на стария Асен.

      — И ти ли ще ми повтаряш това, старче? — горчиво каза Ивайло. — „Да живее цар Ивайло!“ Докога ще слушам тези думи? Толкова ли изглеждам лаком за царски скиптър?

      Дядо Борил не отговори. Вместо него тихо се обади Кънчо:

      — Ще стане онова, което е писано. Кой е чел книгата на съдбата, за да знае какво ще се случи и какво — не? Всички сме в ръцете на всеблагия господ и действуваме според волята му.

      — Ако вярвахме, че всичко е писано — прекъсна го остро Ивайло, — нямаше да стигнем дотука.

      Тъжно мълчание последва думите му. Ако някой ни погледнеше отстрани, не би повярвал, че това са победителите в днешната битка. Всички напрягахме ум над онова, което преди малко бяхме чули. Лично аз смятах, че и Кънчо, и Ивайло, и дядо Борил имаха право. Кънчо беше повторил мъдростта на Библията, а има ли някой, който да я оспори? Ивайло също мислеше право. Ако той беше чакал нещата да се развиват „както е писано“, а не беше се вдигнал да воюва срещу царе и боляри, сега все още щеше да пасе свините на Драгомира. Но най-голямата истина бе залегнала в думите на стареца. Наивно и глупаво щеше да бъде след като сме стигнали дотук да не сложим короната на Ивайловата глава. И после… нали това беше условието, за да достигна до жадуваното щастие?

      Слава богу, точно тогава се обади Георги и поразсея мрачното смълчаване. Обикновено Георги малко го занимаваха отвлечените въпроси, затова не му коствуваше нищо да запита с най-равнодушен глас:

      — Войводо, горе-долу две хиляди воини от царската войска искат да се присъединят към нас. Какво да ги правим?

      — Ще приемем всичките. Разпредели ги по четите.

      — Но между тях има и двадесетина боляри…

      Ивайло помисли малко, после полугласно изказа мислите си:

      — Дошли са с народа, като не са пожелали да останат с другите около талигата на хромия. Можем ли да ги напъдим? Ами ако са честни люде като Борил, Куман и Георги? Но пък дали изобщо могат да се намерят между болярите и други такива честни люде? — Той вдигна рамене и едва сега отговори на Георги: — Сега-засега нека останат. Но ще се отнасяте с тях като с обикновени воини. Никакво болярство и благородничество не признавам в моята войска.

      В бесен бяг към нас летяха няколко конника. Пред всички яздеше Момчил. Буйният войвода скочи от седлото и още прашен и окървавен от битката прекрачи към нас и хвърли нещо в краката на Ивайло. То се претъркули, оваля се из праха и спря. В това „нещо“ познах отсечената глава на цар Константин Тих. Бях виждал много страшни неща, но пред този подпухнал окървавен къс човешка плът, който още носеше отпечатъка на предсмъртен ужас, усетих, как косата ми настръхва.

      — Ето, войводо — изрева Момчил. — От днес Българското царство има само един цар: онзи, когото сам народът е избрал.

      Може би трябваше да се радваме, да приветствуваме премахването и на последното — както мислехме тогава — препятствие към престола и края на въстанието. Ала никой от нас не издаде нито звук.

      — Аз не съм ти заповядвал да го убиваш — неочаквано каза Ивайло и щръкналите уши на Момчил пламнаха от объркване и изненада. — Все пак Константин заслужи съдбата си — добави войводата замислено. — Той беше призван да води един славен народ, а живееше само с мисъл за богатства, пиршества и удоволствия. Онзи, който забрави народа си, не заслужава да живее.

      Войводата се извърна и тръгна бавно назад.

      Това беше надгробната реч за цар Константина.

      Главата му остана оваляна в праха.

      По-късно научих от Момчил как бе загинал царят. Още при вида на предните наши конници пръв Константин обърнал колесницата и побягнал през полето. Отделни боляри все пак искали да окажат съпротива, но и те били разколебани от вида на царя, който бягал, обезумял от страх, и налагал с патерицата си гърбовете на конете.