2. varg1
3. radostinalassa
4. mt46
5. leonleonovpom2
6. wonder
7. kvg55
8. planinitenabulgaria
9. hadjito
10. zaw12929
11. bosia
12. sparotok
13. getmans1
14. rosiela
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. donkatoneva
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. mimogarcia
9. bateico
10. iw69
Прочетен: 3757 Коментари: 6 Гласове:
Последна промяна: 10.05.2015 22:30
Беше няколко дни преди девети септември, скоро щях да да стана на 11г. Селото ни се намираше точно на пътя Варна – София. Вече втори ден немските войски преминаваха без да спират в посока София – изтегляха се, без много шум – само ние децата зяпахме по цял ден машините. Един камион спря близо до нас –слязоха войници и почнаха да се суетят около него – вероятно нещо се беше повредило, ние любопитно наблюдавахме наблизо. Излезе един войник с нещо окачено на врата, той ни помаха да се приближим и със знаци ни показа как да държим нещото пред очите си – после разбрах, че това беше бинокъл – като погледнах през него към лозята на баира можех да видя отделните чепки на лозичките, наедряли и готови за гроздобер. С писъци на удивление ние протягахме ръчички в опит да си откъснем чепка грозде, а немеца ни се смееше от сърце. Мина време и войниците скочиха обратно и потеглиха сред множеството от машини. Толкова за немците.
Станах рано – съседката баба Тоневица навярно през нощта срещу девети беше взела няколко бели плата и ги оцветила в червено. На сутринта окачили импровизираните червени знамена и венци от цветя на училището, имаше също плакат с надпис „Правителство на Отечествения фронт“. Хората казваха, че няма да преследват и убиват повече шумкарите (партизаните). Първата ми среща с шумкарите беше през лятото – дядо Рашо барабанджията, започна рано рано да удря барабана на определените за това в селото места като се провикваше „Съобщава се , съобщава се...“ – днес на площада бяха докарали убити шумкари, дядо Рашо призоваваше населението да дойдат и да ги заплюят. Мама естествено не ме пусна..но аз избягах без да разбере..имаше много хора...беше ме много страх...спомням си, че шумкарите бяха много млади – момък и девойка, докарани някъде от Омурташко. После, като учителка се срещнахме с очевидец, който ни разказа, че младежите са били от Омурташката партизанска чета, която е била разбита. Били са 16-17 годишни, още ученици, влюбени един в друг...когато биват обградени от стражарска хайка някъде в Омурташко до една малка рекичка. За да не попаднат живи в ръцете на милицията, младежът също като Кочо Честеменски – застрелва любимата си и после сам взема живота си.
Нашият селски стражар беше кьорав и имаше много страшен за нас вид – майките ни ни плашеха с него, когато правехме пакости и наистина помагаше. Явно в този ден, се е гаврил с телата на умрелите шумкари, защото само седмица след това, докато си пиел винцето в кръчмата, вслизат няколко души партизани и с думите „В името на народа, те осъждаме на смърт!“ го застрелват. Настанала голяма патърдия – всичките полицейски сили били събрани в търсене на шумкарите – на погребението му дошли видни люде казваха – после рабрах, че партизаните вместо да хванат отново гората, са се скрили в къщата на местния ятак Вичо Йорданов. Къщата му се е намирала точно до гробищата – оттам партизаните са могли да наблюдават спокойно погребението на убития от тях стражар и да се надсмиват на преследвачите си.
Немците си тръгнаха – започнаха да се чуват песни из селото, олекна ни. Малко след това една сутрин в двора на комшийката баба Виневица, който си беше разграден, беше пълно с каруци, ,войска, камиони – бяха дошли първите съветски части в селото. Видях една висока рускиня – беше облечена със зелена пола и рубашка, стоеше пред един голям казан и раздаваше ядене на войниците. Татко беше в Пловдив, бяхме само аз 10годишна, брат ми малко по-голям, майка и баба ми Пенка – живеехме накрая на селото в една къщурка с две одаи – една за спане, ядене, а другата за покъщина, стоки, дори домашни животни през зимата. Имахме на тавана един голям казан пълен с царевица – това ядяхме по време на войната, затова и до ден днешен мразя да ям качамак – напомняше ми тези тежки години. Та като разбра, че са дошли войници, майка се уплаши да не би да дойдат и да искат провизии и бързо покри казана с царевица с два-три чувала да не се вижда. Минаха и покрай нас две войничета със звездички да търсят квартира за спане (офицерите спяха предимно в къщите) – майка беше изтъкала точно по това време два нови сламеници от коноп – извадихме ги и ги показахме на войниците.
-Ну хорошо, хозяйка – казаха те явно доволни от видяното и останаха при нас – те на сламенниците, ние всичките на леглото – делеше ни една маса.
Казваха се Ваня и Коля – млади някъде 23-24 годишни офицери. Чичо Ваня беше русоляв и многи весел. Чиро Коля по-тъмен у все мрачен, не прикзваше почти. Аз слабичка, недохранена – чичо Ваня често ме вземаше на ръце и ме подхвърляше във въздуха викайки :
-Ой Пенка, моя сестренка, хорошая девочка! - и се смееше. Носеха едни железни баки с храна и и ме викаха при тях да ям и аз:
-Давай Пенка, кушай!– аз се срамувах и не рачих да ям, но майка като ме видя ми извика
-Ръбай ма, глупаво, ръбай!
. .Чичо Ваня явно разбра какво имаше тя впредвид и той добави
-Рубай, Пенка, рубай!
Престраших се и започнах да ям. Отнякъде бяха купили много червени бонбони – докато ги смучехме езиците ни станха червени – скоро всичките дечурлига от нашата улица бяха с червени езичета и се плезехме едно на друго и нямаше по-щастливи от нас. Друг път на масата имаше локум – не нарязан както сега на кубчета, е един такъв дълъг като въженце. Чичо Коля продължаваше да мълчи затворен в себе си. Майка се притесни и попита Ваня, от какво е недоволен от какво има нужда. Тогава чичо Ваня ни разказа, че като идвали насам минали през родния град на чичо Коля – Киев – тогава за пръв път чух името на този град – отишъл той да види своите, но нямало никой, всичките - и баба му, родителите му, сестрите му са били отведени от немците и рзстреляни, та затова.
Друг път хвана чичо Ваня майка за ръката и попита:
-Хозайка давай помидори!
-Какво е туй бре памидори? Нямам такова нещо – се учуди майка
-Есть хозайка, есть помидори – усмихна се чичо Ваня и й показа в другата одая, двете кошници домати, набрани от майка от съседа.
-Домати ли бре Ваня? Ха амче земи колкото искаш! – се усмихна майка щастливо
Друг път баба Стойна комшийката разказа как дошъл един войник и почнал да вика:
-Хозайка где булка, давай булка!
Стреснала се баба Стойна, ха сега , ами че голямата внучка била мома за женене, за какво му е на войника иначе булка.
-Нямам никаква булка бре, иди си! – викнала тя
-Есть булка хозайка, есть – упорствал войника и посочил към самуна хляб на масата – та оттогава разбрахме, че булка на руски било хляб, ама какъв страх е брала баба Стойна докато разбере!
Ваня и Коля останаха около седмица-две у дома – през цялото това време по шосето за София, ден и нощ преминаваха камиони, танкове, оръдия, каруци, коне(едни такива големи, с дебели крака и много козина) – някои спираха повечето не – танкистите окичени с цветя – подавахме им кой каквото имаше – цветя, плодове, храна, хората по цял ден стояха на пътя посрещаха и изпращаха весело съветската армия – това ако е окупация, здраве му кажи!
Стана време Коля и Ваня да тръгват – дойде камиона, дадохме им храна, плодове – тогава имаше много големи дюли, те обаче ни качиха на камиона и под стреснатите погледи на майките ни возеха до края на селото, където ни разцелуваха за довиждане и заминаха. Бяха си оставили адресите, с обещанието да си пишем като свърши войната – така и не получихме ни вест, ни кост – „Кой знае къде са загинали горкичките? – проплакваше баба Пенка, която за това кратко време ги обикна като свои синове – останала млада вдовица с две деца (дядо загинал при обсадата на Одрин) знаеше каква мъка е войната....
Послепис : Голяма душа, голяма душа са руснаците – каза баба – много ни обичат – ето като бяхме на гости на едно приятелксо семейство в Москва – цял месец стояхме – гледаха ни, храниха ни, покзаха ни целия град и не ни дадоха един лев да похарчим – „Не покупай Пенка, ще каже леля Наташа, пази си парите да си купиш някой сувенир, спомен да си вземеш!“
"Освободителите"
http://demograph.blog.bg/politika/2015/05/10/quot-osvoboditelite-quot-istinata-si-probiva-pyt-i-shte-vi-napravi-svobodni.1360384
НО НИКОГА НЯМА ДА Я ПУБЛИКУВАШ
"ГОСПОДИН" ЛЯВОДЕНТ
редно е да отговори кой пък олицетворява доброто според него
да да се завърже диалог Иначе е безсмислено да се спори с радио
Приятна вечер!
2. Българското хоро - древно писмо от живи йероглифи
3. Тракийският император Роле и паметника на цар Мида
4. Корените на българската народност
5. Българският генетичен проект
6. "Как ни предадоха европейските консули"
7. Мегалитите - трогателно свидетелство за детството на човечеството
8. ДЖАГФАР ТАРИХЫ, ПЕЛАСГИТЕ и остров КРИТ
9. Сурва Година, Сура Бога и Веда Словена
10. Древно-тракийско скално светилище под Царев връх – предшественик на Рилския манастир
11. неизвестното племе на мияците
12. Масагетската принцеса Томира и битката й с персийския цар Кир
13. Хубавата Елена в Египет
14. Склавини и анти в долнодунавските земи
15. Кои са мирмидонците?
16. Еничаринът Склаф, името Слав и робите
17. Аспарух, Мемнон и етиопските българи
18. Името на Кан(ас) Аспарух не е случайно
19. Срещата м/у Калоян и Пиер дьо Брашо
20. Амазонките на Тезей, Херодот, Дахомей, Южна Америка и Африка
21. Фердинанд I, славянин и потомък на витинските князе.
22. НОВ МЕТОД ЗА РАЗЧИТАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ РУНИ
23. Амазонките в древността (Тракия, Мала Азия,Либия)
24. ПОЛИСЪТ СРЕЩУ ДЪРЖАВАТА
25. АТЛАНТИ ЛИ СА МИТОЛОГИЧНИТЕ ТИТАНИ?
26. Черноморската Троя – тайната на Ропотамо
27. Брут Троянски - легендарният първи владетел на Британия
28. ЧУЖДИЦА ЛИ Е НАИМЕНОВАНИЕТО "ТРАКИ"?
29. О неразумний, защо се срамиш да се наречеш...мизиец?
30. Черноморската Троя - коя българска река е Омировата Симоис?