Алтернативата притежание или битие противоречи на здравия разум. Да имаш е като че ли нормална функция на живота ни: за да живеем, трябва да притежаваме разни неща. Освен това самият акт на придобиване поражда удоволствие. Възможно ли е в култура, в която върховната цел е да имаш — и то да имаш все повече и повече — и в която можем да кажем, че нечий живот „е оценен за един милион долара“, да съществува такава алтернатива? Тъкмо обратното, като че ли цялата същност на битието се заключава в притежанието. С други думи, човекът е нищо, ако не притежава нещо.

                Въпреки това Великите Учители на човечеството поставят избора между притежание и битие в центъра на своите философски системи. Според Буда, ако искаме да достигнем до най-високата степен на развитие, не трябва да ламтим за собственост Иисус учи: „Защото, който иска да спаси душата си, той ще я погуби, а който погуби душата си зарад Мен, той ще я спаси. Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а себе си погуби или повреди?“ (Лука 9:24-25). Според Майстер Екхарт условието за постигане на духовно богатство и сила е човек да няма нищо, да е свободен и „празен“, да не оставя Аз-а да се изпречва на пътя му. Маркс пише, че богатството е порок, също както бедността, и че целта ни трябва да е да бъдем много, а не да имаме много. (Имам предвид истинския Маркс — радикалния хуманист, а не вулгарната фалшификация, представяна от комунистите.)

                Емпиричните антропологични и психоаналитични данни доказват, че притежанието и битието са двата основни начина на съществуване, преобладаването на единия от които определя различията между характерите на индивидите и съответните типове социални характери.

Разликата между „да бъда“ и „да имам“ не е точно разликата между Изтока и Запада, а е по-скоро между общество, ориентирано към духовното, и общество, ориентирано към материалното. Ориентацията „да имам“ е характерна за западното индустриално общество, в което стремежът към придобиване на богатство, слава и власт се е превърнал в смисъл на живота. Общества, в който отчуждението не е изразено в толкова крайна степен, незасегнати от идеите на съвременния; „прогрес“ — като средновековното общество, индианците от племето зуни, африканските племена, — имат своите „Башо“. В резултат на индустриализацията след още няколко поколения японците също могат да се сдобият със свои „Тенисъновци“. Не, че западният човек е неспособен докрай да разбере философските системи на Изтока, като дзен будизма например (както мислел Юнг), апо-скоро модерният човек не може да разбере духа на общество, което не се гради около собствеността и алчността. Наистина проповедите на Майстер Екхарт (толкова трудни за разбиране, колкото Башо или дзен будизма) и учението на Буда не са нищо друго, освен два диалекта на един и същ език.

През двете столетия след времето на Дю Маре тенденцията да се заместват глаголи със съществителни се разрасна до мащаби, които дори и той не би могъл да предвиди. Ето един типичен, макар и леко пресилен пример от днешния език. Да си представим, че човек е отишъл за съвет при психоаналитик и започва разговора по следния начин: „Докторе,_имам проблем. Имам безсъние. Макар че имам красива къща, добри деца и щастлив брак, имам много грижи.“ Преди няколко десетилетия вместо „Имам проблем“ пациентът сигурно би казал: „Притеснен съм“; вместо „Имам безсъние“ — „Не мога да спя“; вместо „Имам щастлив брак“ — „Аз съм щастлив в брака си“.

                Този по-нов стил на изразяване показва по-висока степен на отчуждение. Когато човек казва „Имам проблем“ вместо „Притеснен съм“, изчезва субективното изживяване, т.е. Аз-ът като субект на преживяването бива заместен с обекта на притежанието. Превърнал съм чувството си в обект, който притежавам, в случая — проблема. „Проблем“ обаче е абстрактен израз за всякакви затруднения, с които се сблъскваме. Аз не мога да имам проблем, защото той не е предмет, който може да се притежава; по-скоро той може да ме има, като владее моето съзнание. С други думи, превърнал съм себе си в „проблем“ и сега съм собственост на своето творение. Този стил на изразяване показва скрито, неосъзнато отчуждение.

                Може да се спори, разбира се, че безсънието е физически симптом, подобен на възпаленото гърло или зъбобола и че е толкова нормално да се каже, че някой има безсъние, колкото че има възпалено гърло. При все това разлика между двете има. Възпалено гърло е телесно усещане, което може да бъде по-силно или по-слабо, но психическата страна на изживяването почти липсва. Човек може да има възпалено гърло, защото има гърло, или да има зъбобол, защото има зъби. Безсънието обаче не е телесно усещане, а състояние на духа, при което човек не може да заспи. Ако кажа, че „имам безсъние“ вместо „не мога да спя“, аз разкривам желанието си да изтласкам настрана преживяването на тревожност, безпокойство, напрежение, което ми пречи да заспя, и да се боря с психичното явление сякаш е физически симптом.

                Друг пример: фразата „Имам голяма любов към теб“ няма смисъл. Любовта не е нещо, което човек може да има, а процес, вътрешна дейност, чийто субект е човекът Мога да обичам, мога да бъда влюбен, но като обичам, аз нищо не придобивам. Всъщност колкото по-малко имам, толкова повече мога да обичам.

                „Имам“ е измамно проста дума. Всяко човешко същество има нещо: тяло*, дрехи, подслон — и така нататък до модерния мъж или жена, които притежават лека кола, телевизор, перална машина и т.н. Да живееш, без да имаш нещо, е практически невъзможно. Защо тогава притежанието се третира като проблем? Лингвистичната история на „имам“ показва, че самото съществуване на думата е проблемно. Онези, които смятат, че да имаш е напълно естествена категория на човешкото съществуване, ще се изненадат, като разберат, че в много езици няма дума за „имам“. На иврит „аз имам“ се изразява чрез непряката форма _jesh li_ („то е на мен“). Всъщност, преобладават езиците, в които се изразява притежание по този начин, а не чрез „аз имам“. Заслужава да се отбележи фактът, че в процеса на развитието на много езици конструкцията „то е на мен“ е заменена по-късно с конструкцията „аз имам“, но както изтъква Емил Бенвенист, обратен процес не се наблюдава.** Този факт навежда на мисълта, че употребата на думата _имам_ е свързана с появата и развитието на частната собственост, още повече, че подобна връзка не се наблюдава в общества, където собствеността има предимно функционално предназначение, т.е. наличието й е единствено с цел ползване. Колко е обоснована подобна хипотеза, ще покажат по-нататъшните социолингвистични изследвания.

                [* Тук трябва, макар и накратко, да спомена, че формата „съм“ съществува и като отношение към собственото тяло, при което то се възприема като живо и което може да се предаде с думите: „Моето тяло — това съм аз“, а не „Аз имам тяло.“ Целият ни опит на сетивно възприятие свидетелства за такова отношение към тялото. — Бел. а.]

                [** Този и следващите лингвистични цитати са Взети от Емил Бенвенист — Бел. а.]

                Ако понятието притежание изглежда относително просто, понятието битие или формата „съм“ са значително по-сложни и трудни за разбиране. От граматическа гледна точка глаголът „съм“ се използва по няколко различни начина: 1) като свързваща дума — например „Аз съм висок“, „Аз съм бял“, „Аз съм беден“, т.е. граматическо означение на идентичност (в много езици няма дума за „съм“ в този смисъл; на испански език се прави разлика между постоянни качества (_ser_), които се отнасят към същността на предмета, и случайни качества (_estar_), които не изразяват същността на предмета); 2) като пасивна, страдателна форма на един глагол — например „Бият ме/Бит съм“ означава, че съм обект на чужда дейност, а не субект на моя, както в „Аз се бия“; 3) в смисъл на съществувам — при което, както посочва Бенвенист формата „съм“, свързана със съществуването, е различна от „съм“ като свързваща дума (копула), означаваща идентичност: „Двете думи са съществували едновременно и все още могат да съществуват, въпреки че са напълно различни.“ [Бенвенист, 1974, с.203]

                Изследванията на Бенвенист хвърлят нова светлина върху значението на „съм“ като самостоятелен глагол, а не като копула. В индоевропейските езици „съм“ се изразява с корена _es_, означаващ „съществувам, намирам се в действителност“. „Съществуване“ и „действителност“ се определят като „нещо истинско, устойчиво, вярно“ [Пак там, с.204]. (На санскрит _sant_, „съществуващ“, „действително добър“, „верен“; прилагателно в превъзходна степен _Sattama_, „най-добрият“) Следователно според етимологичния си корен „съм“ е нещо повече от твърдение за идентичност между субект и негово характерно качество; то е нещо повече и от _описателен_ термин за явление. С него се означава реалността на съществуването на този или това, което _е_; така се изтъква неговата, нейната или нечия автентичност и истинност Твърдението, че някой или нещо е, се отнася до същността на човека или предмета, а не до неговия, нейния или нечий външен вид.

                Този предварителен анализ на значението на „имам“ и „съм“ позволява да направим следните изводи:

                1. Под „съм“ или „имам“ нямам предвид определени качества на един субект, илюстрирани с твърдения като „Имам лека кола“, „Аз съм бял“ или „Аз съм щастлив“. Имам предвид два фундаментални начина на съществуване, два различни вида ориентация — към личността и към материалния свят, две различни структури на характера, преобладаващата от които определя начина, по който човек мисли, чувства и постъпва.

                2. В начина на съществуване, изразен с „имам“ взаимоотношението ми със света е отношение на притежание и собственост, в рамките на което искам да превърна в мое притежание всеки и всичко, включително и себе си.

                3. Начинът на съществуване „съм“ включва две би-тийни форми. Първата е противоположна на имам, изразена с твърдението на Дю Маре, и означава жизненост и естествена отвореност към света. Втората форма на „съм“ е противоположна на изглеждам и се отнася до истинската природа, до реалната същност на даден човек или предмет за разлика от измамната външност, както показва етимологията на глагола „съм“ (Бенвенист).
Erich From