Чипровци - историческа справка

Чипровският край е бил заселен още от времето на траките. По стратегическите височини в района има останки от тракийски и римски крепости. Чипровци има своя  златен век – ХVІІ в. Тогава българското селище се прочува в България и Европа с големия рудодобив, с ценната книжнина, която просветени мъже създавали в него, с международния престиж на майсторите златари. В лето 1688 свободолюбивите планинци дават своята кръв, своя дан в борбата за национална свобода в Чипровското въстание, когато Чипровци, Копиловци, Клисура, Железна… се превръщат в пепелище, за да възкръснат отново…Изумително е - чипровчанинът Петър Богдан пише своята "История на България" век по-рано от Паисий! През 1651 г. на кирилица в Рим излиза първата печатна книга на новобългарски език „Абагар” от чипровския възпитаник Филип Станиславов! Факт е че Петър Богдан печата "Двойната смърт на човека" далек по-рано. Първото светско и висше училище в българските земи се открива през 1624г. отново в Чипровци! Повече от два века царство България го няма на географската карта, но Чипровци съществува на картите на европейските пътешественици.. Християнска Европа вървяла по пътя на своето Възраждане, а българите, осигурили щ тази възможност, тънели в мрака на робството. Но не всички и не навсякъде! Жителите на Чипровци правели чудеса и още тогава били истински европейци. Те се образовали в училището, основано от Петър Солинат в църквата „Санкта Мария" през същата паметна есен.  
ЗЛАТАРСКА ШКОЛА Още през времето на Втората българска държава град Чипровци е оживено рударско селище, имащо значителни свободи и привилегии. Неслучайно в богатите феодални имения на българските боляри Соймировичи след османското нашествие се събира голяма част от българската аристокрация - фамилиите Парчевич, Княжеви, Пеячеви, Маринови. В тази замогнала се и високо културна за своето време среда работят и чипровските златари, голяма част от които притежават добро за епохата образование и възможност да пътуват и творят по цялата империя, чак до централна Европа и Италия. Чипровското сребро се е търсело на венецианската борса, а търговията с прочутите сребърни „чипровски чаши" е цъфтяла по целия Балкански полуостров. Златарски произведения от чипровски майстори се намират в редица сбирки на български музеи, съкровищниците на най-големите балкански манастири, както и в сбирките на влашките и унгарските владетели.В творенията на чипровските златари от 17 век специалистите откриват сложно художествено мислене, което ги доближава до най-добрите образци, създавани по това време в Италия.
КНИЖОВНА ШКОЛА Българското Възраждане започва от Чипровци, когато чипровчани пренасят ренесансовите идеи от Италия. С цялата си дейност манастирите, училищата, черквите — православни и католически — способствали в голяма степен за превръщането на Чипровци във важен културно-просветен център и в опора на българския дух през средновековието и особено през XVII в. Не можем да отминем един интересен феномен — Чипровската книжовна школа. В трудните робски години, когато само в някои манастири или черкви отделни люде преписват от стари ръкописи нови, в Чипровци се пишат и подготвят за отпечатване в Италия и другаде немалко съчинения. Чипровската книжовна школа се е зародила още през втората половина на XIV в., просъществувала до въстанието през 1688 г и твори два века в изгнание - Румъния, Сърбия, Унгария и Хърватска. Значителен брой от създадените и отпечатани от нейните представители произведения са на чужди езици - латински, италиански, немски, унгарски, „илирийски” и др. Авторите от тази школа са били предимно български католически духовници.  
Видни чипровци и техният принос за България Петър Богдан Бакшев, написал «История на България» 100 години преди Паисий.... След него се нареждат Петър Парчевич — църковен деец, най-големият политик и дипломат; Филип Станиславов, известен с книгата си „Абагар”, отпечатана в Рим през 1651 г. - първата наша печатна книга; Яков Пеячевич — професор по философия във висшето богословско училище в Загреб; Кръстьо Пейкич — „българин от Чипровец”, както се подписвал, абат на Чанадската епископия и каноник на Фюнфкирхенската епархия в Австрийската империя, автор на "Зерцало истине" - изиграла ролята на Пайсиевата история за Сърбия; Блазиус Клайнер — лектор по богословски науки в българската францисканска семинария в гр. Алвинц; Франц-Ксавер Пеячевич — професор по философия; Евсевий Ферменджин — български католически духовник в Загреб; първият български академик, Франческо Соймирович, граф Юлиян Пеячевич - автор на седемтомната история на рода Пеячевич и др.
 
Той е роден през 1601 г. в Чипровци. На събора на Българската католическа кустодия през 1630 г. в Чипровци Петър Богдан бил избран за кустос. През тези години по негова инициатива започнала и подготовката за въстание. Все по това време се проявил и като книжовник — превел в Чипровци и отпечатал в Рим (1638) първата си книга. През 1637 г. бил назначен за помощник на епископ Илия Маринов, а след година — утвърден за галиполски епископ. На 17 юли 1641 г. заел мястото на починалия софийски католически епископ Илия Маринов. Едновременно с това той бил назначен и за апостолически викарий във Влашко и Молдова. Петър Богдан успял да издейства от Ватикана Софийската епископия да бъде издигната в архиепископия и тя да ръководи всички католици в България, Влашко и Молдова. Петър Богдан станал първият софийски католически архиепископ (1642). През същата година излязла от печат нова негова преводна книга — „Благосъкровище небесно” (разкази за живота на Мария Богородица). Заслугите на Петър Богдан за народностното пробуждане на българите през XVII в. са огромни. Особено за това, че успял да спечели много свои помощници и последователи за делото във всички краища на страната. Увлякъл ги със своите родолюбиви идеи и стремежи за свободна българска държава, със своя организаторски замах и кипяща енергия.
 
Петър Парчевич
Друга голяма фигура от Чипровци в освободителното движение през XVII в. бил Петър Парчевич, католически църковен деец, блестящ дипломат, политик и оратор, един от най-образованите за онази епоха българи. Неговата дейност била преди всичко политическа. Той се нарежда сред първите представители на зараждащата се българска интелигенция преди няколко столетия. Роден е около 1612 г., а към 1623 г. заминал за Лорето, за да продължи в известния по онова време Илирийски колеж. След седемгодишно обучение се прехвърлил в Рим, където завършил висшето си образование с изключителен успех като доктор по гражданско (римско) и католическо право, рядък случай в университетската практика. Бил назначен за секретар на марцианополския архиепископ Марко Бандулович и трябвало да замине за Молдова, където се установил Бандулович, въпреки че седалището му било в Българско. От 1647 г. П. Парчевич започнал да изпълнява поверителни дипломатически поръчения, свързани със създаването на съюз на европейските държави срещу Османската империя. През 1654 г. Петър Парчевич бил назначен за апостолически викарий в Молдова, а от 1656 г. — за марцианополски архиепископ. Компрометиран пред султанския двор заради своята политическа и дипломатическа дейност, той прекарал в чужбина (главно във Влашко и Молдова) почти целия си живот. Дипломатът Петър Парчевич бил поощряван и от австрийския император Фердинанд III, който през 1657 г. го удостоил с титла императорски съветник— починал в бедност и самота на 23 юли 1674 г. в Рим, без да дочака въстанието от 1688 г. и да се порадва на първите големи поражения на поробителите след създаването на антиосманския съюз между Полша, Австрийската империя, Венеция и Русия, за който той ратувал през целия си живот като български патриот, дипломат и далновиден политик.
 
 
Георги Пеячевич  Бележит чипровски деец от XVII в., изявил се като един от непосредствените ръководители на въстанието е Георги Пеячевич. Роден е през 1655 г. и умира на 18 март 1725 г. в гр. Буч (дн. Бач), Унгария. Георги Пеячевич се проявява главно като военен ръководител още от началото на 1688 г. до разгрома на въстанието, както и после в редовете на австрийската армия. Командир на българската конна доброволческа (въстаническа) дружина, той я предвождал умело и храбро още „при завладяването на крепостта Оршова”. После бил начело на българските въстанически чети и дружини, с които първоначално заел Кутловица и победил в няколко сражения османците, татарите и маджарските наемници на граф Текели. След погрома на въстанието Георги Пеячевич успял да организира една силна българска дружина от около 600 души, с която охранявал оцелялото чипровско население при бягството му през Дунава във Влашко. Участвал в напредването на хабсбургските войски до Ниш, Пирот, Драгоман, близо до София и до разореното вече Чипровци. През тази и други войни Придворният военен съвет му възлагал поръчения, изпълнението на които изисквало голяма смелост, хладнокръвие и съобразителност. Заедно със своите братя Никола (роден около 1650 г., известно време кнез на Чипровци), Иван и Марко той се поставил изцяло на разположение на хабсбургския двор. Служил като военен директор на пощата в градовете Бая, Чаталя и Егреш, където по същото време е бил театърът на военните действия. Изпълнявал куриерски задачи за предаването на важни военни разпореждания, както например при сражението за гр. Сента на 11 септември 1697 г. През 1708 г., макар и вече възрастен, пътувал тайно до Цариград като императорски куриер. За заслугите на Пеячевич и на братята му към Австрийската империя император Карл VI през 1712 г. ги удостоил с благородническата титла барон. Самият Пеячевич представил доказателства, че неговото семейство наистина било „благородно” и от „старо време”. Дълго време Георги Пеячевич бил заместник-губернатор на Бачкия комитат в Унгария. Починал на 70 години, уважаван и почитан като храбър и корав българин.
 
Стефан Кнежевич   Друг виден чипровчанин от това време бил архиепископ Стефан Кнежевич (Кнежев, Княжевич), роден през 1621 г., известен от италиански документи и като Стефано ди Конти. След смъртта на Петър Богдан той бил негов приемник (1677—1691) не само като софийски католически архиепископ, но и като един от главните организатори на подготвяното въстание. Вече споменахме за написаното на 22 октомври 1688 г. изложение, с което известил папата за преживяното при погрома. Преди въстанието настоявал пред австрийския император за помощ, като го убеждавал, че „народът е готов да въстане”. През 1689 г. бил с българските бежанци във влашката столица Търговище, после в Седмиградско. Изтерзан от толкова скитания и премеждия Стефан Кнежевич починал в Сибиу на 28 октомври 1691 г. По-късно останките му били пренесени в католическата черква в Алба Юлия. За произхода на рода Кнежевичи се знае малко. Твърди се, че той също бил „болярски” и произхождал от старо селище до днешния град Кнежа, Врачанско, където притежавал някога феодално имение. Повече са данните за родствени връзки на Кнежевичи с Пеячевичи, Парчевичи и други чипровски родове.
Франческо Марканич     Забележителна личност бил и Франческо (Франко) Марканич, кнез на Чипровци близо две десетилетия (с малки прекъсвания) — от 1630 до 1649 г. Той бил отличен майстор златар. Известна е обковата му на едно евангелие, поръчано от угровлашкия православен митрополит. Познавал се лично с влашкия княз Матей Басараб и имал голям авторитет пред него. Бил активен политически деец и един от организаторите на въстанието, за което не жалил средства и сили, и подкрепял изцяло делото на архиепископ Петър Богдан. Именно на него, като на „приятел и господар” Петър Богдан посветил първата си книга през 1638 г. Кнез на Чипровци през 1637 г. бил и Матей Марканич, навярно баща или брат на Франческо Марканич.
Филип Станиславов   Достойно място сред чипровските дейци на българското освободително движение през XVII—XVIII в. заемат и Станиславови. Пръв от тях е Филип Станиславов (1610—1674). Макар че не бил роден в Чипровци (което споменахме вече), дейността му по организирането на борбата на българския народ за освобождение била изцяло свързана с чипровчани. Нещо повече, след 1662 г., когато по нареждане на папата бил отстранен от длъжността никополски епископ, той прекарал дълго време в Чипровци, където работил с Петър Богдан. Отначало Филип Станиславов учил в Илирийския колеж в Лорето (1627—1633), а после, от 1635 до 1647 г., бил „апостолически мисионер” и свещеник. Работил и две години в папския двор като преводач на славянски езици. От 1648 г. до 1662 г. бил епископ на Никополската епархия (и отново през 1673—1674). Водил живот, изпълнен с лишения, но залагал извънредно много за развитието на учебно-просветното дело сред българите. С такава цел подготвил и отпечатал молитвения сборник „Абагар”. Филип Станиславов оставил и една непубликувана ръкописна книга от 200 страници — преведен от латински сборник от XVI в., съдържащ котирани текстове на литургии, богато украсен с миниатюри (сега се съхранява в документалната библиотека „Батъансум” в Алба Юлия). Сигурно този ръкопис бил опазен и изнесен след въстанието от някой негов родственик. Радетел за освобождението на своя поробен народ, епископ Филип Станиславов бил преследван непрекъснато от османската власт. Във Ватикана са запазени негови писма изложения, които съдържат интересни данни за живота на българите през XVII в.
 
Иван Лилов  Сред чипровските дейци, дали своя значителен принос за повдигането на народностния дух на българите в Северозападна България, достойно място заема учителят Иван Лилов (1601 —1667). Връстник на Петър Богдан, той също учил в Италия. Завърнал се и поискал да замине за Унгария като католически мисионер, но му предложили да стане учител в родния си град. Благодарение на него и с помощта на Петър Богдан и на градските първенци чипровското училище след 1635 г. прераснало в по-висше учебно заведение, което подготвяло учители и католически свещеници. В него получили образоването си будни младежи не само от Чипровци, но и от други селища в страната. Мнозина от тях продължили да следват в чужбина. Иван Лилов възпитавал у своите ученици родолюбие и допринесъл много за народностното пробуждане на тези, които след това десетилетия наред подготвяли народа ни за въстание.
 
Петър Солинат   Макар и роден в Босна, не можем да отминем Петър (Злойутрич) Солинат — софийски католически епископ от 1613 до 1623 г. Неговото постоянно седалище (а също и на приемниците му) се намирало в Чипровци, където отначало бил свещеник. Петър Солинат направил много не само за засилването на католическата пропаганда в България, но и за превръщането на Чипровци в истинско културно-просветно средище. Най-изтъкнатите български католически дейци и духовници, родени през първото десетилетие на XVII в., получили образованието си в Италия благодарение на неговото застъпничество.
 
Илия Маринов  Достоен продължител на делото на първия български католически епископ бил чипровчанинът Илия Маринов, роден около 1577—1578 г. Завършил Клементинския колеж, а после и юридически науки в Римския университет. През 1614 г. се установил като свещеник в Чипровци. Образован, добре подготвен и известен сред населението, той бил назначен за приемник на Петър Солинат през 1624 г. и останал начело на епископията до 1641 г. Макар и със сравнително умерени възгледи Илия Маринов бил преследван и арестуван неведнъж от османската власт.
 
Богдан Маринов   Дали Илия Маринов и Богдан Маринов — един от военните ръководители на въстанието, са издънки от един род, не е известно. Роден в Чипровци през 1644 г., той умрял на 16 януари 1721 г. в гр. Нови Сад като „Деодат (Богдан) Маринович, инак наричан полковник Богдан”. Неговото семейство било сродено с Парчевичи и Пеячевичи.
 
Франческо Соимирович  Роден е през 1614 г., учил е в Италия, след което се завърнал в Чипровци. Проявил се като активен помощник на Петър Богдан още в началото на своята църковна и обществена дейност. Владеел турски, влашки, латински, италиански, сръбски и други езици. Франческо Соимирович се проявил и като книжовник — оставил ръкопис „История на Сърбия”. Известно време служил като генерален викарий на Българската католическа провинция, а преди това — като кустос и гвардианин (секретар) на Петър Богдан. Бил негов чест спътник при обиколките му из Българско и Влашко. Например през 1637 и 1640 г. двамата били във Влашко и водили успешна борба да си възвърнат основания някога от чипровски търговци католически манастир близо до Търговище. По това време Франческо Соимирович бил вече съдия на Конгрегацията за българските и влашките земи. И той като Петър Парчевич изпълнявал дипломатически поръчения. През 1650 г. бил назначен за призренски, а от 1655 г. — и за охридски архиепископ. В 1663 г. поел управлението на Никополската католическа епископия на мястото на отстранения Филип Станиславов. След много скитания и гонения от османската власт през 1673—1675 г. Франческо Соимирович останал в Чипровци в очакване на нова църковна длъжност и тук умрял.
 
Кръсто Пейкич Кръстьо (Христофор) Пейкич е роден в Чипровци през 1665 г., макар някои изследователи да съобщават, че родното му място е Солун, а той лично в две от своите книги сочи, че е „од дом Красту Пейкич от Чипровац...”. Вероятно е учил най-напред в чипровското училище, а после (според документ, открит от Б. Димитров) в Лорето. Веднага след въстанието пристигнал в Рим, където следвал в продължение на девет години. След това работил като мисионер сред избягалите в Трансилвания и Влашко българи, а от 1705 до 1709 г. бил игумен в Дома на катекумите във Венеция. През следващите години бил енорийски свещеник в Алвинц, абат в епископията на Чанад, начело на католическата черква в гр. Пейч. Починал в Белград през 1731 г. като декан и първи каноник на новосъздадената тук католическа архиепископия. Кръстьо Пейкич се изявил като виден представител на Чипровската книжовна школа — автор е на шест книги, написани на „илирийски”, но владеел и италиански, турски, албански, сръбски и немски език . В своите съчинения той с дълбоко вътрешно убеждение защитава правото на свобода и независимост на своята родина и настоява за сближение и обединение на силите на източноправославната и западната католическа църква за борба против исляма и неговите догми. Кръстьо Пейкич призовава европейските народи да изгонят османците от континента и да освободят поробените от тях християнски народи — преди всичко българите. Той често възхвалява Русия и руския цар Петър Велики като защитник на християнството, развива идеите за славянска солидарност.
 
Антон Стефанов Свързан с подготовката и провеждането на Чипровското въстание и с по-нататъшната съдба на българските бежанци в чужбина след неговия разгром бил и чипровчанинът Антон Стефанов. Получил образование в различни католически колежи в Италия, през 1677 г. той бил издигнат за никополски епископ. Още през лятото на същата година изпратил няколко писма до Конгрегацията с подробна информация за тежкото положение на населението в Българската католическа провинция, особено за плачевното състояние на християните в неговата епископия. Неспирните войни на Османската империя с Полша и Русия давали отражение и върху живота на нашия народ: „Теглата на настоящата война измъчват почти всички бедни павликяни или новопокръстени християни католици. Някои села изцяло побягват, а половината жители на другите остават само за да споделят бедствия, страдания и злочестини...” Преминал във Влашко поради преследванията на турците още през пролетта на 1687 г., Антон Стефанов станал дипломатически посредник между влашкия княз Шербан Кантакузин (1678— 1688) и императорския двор във Виена. Тук починал, след като положил много усилия да уреди положението на бежанците, установили се в пределите на Влашко и Австрийската империя.
 
Еусебий Ферменджин  Не може да се отмине и потомъкът на чипровските бежанци Евсевий Ферменджин (Мартин Луков Ферменджин, 1845—1897). Завършил богословски университет във Виена, от 1868 до 1877 г. служил в манастирите във Винга, с. Равна, гр. Буковар и др. Съставил забележителната, често цитирана в нашата историческа наука книга „Acta Bulgariae ecclesiastica...”, отпечатана в Загреб. Автор е и на книгата „Последващи църковни дела в Босна с прибавени от издателя документи от регистрите от 925 до 1725 г.” През 1890 г. Евсевий Ферменджин бил избран за член на Хърватската академия на науките. Починал в гр. Нашице, Хърватско.
 
Лука Андреин Малко знаем за дейността и съдбата на Лука Андреин, командир на въстаническа чета, а според някои сведения и княз на Чипровци през 1688 г.
Марко Бандулович (Марко Бандини) от Скопие пребивавал известно време в Чипровци и бил един от помощниците на Петър Богдан. Известно време работил като мисионер в Босна, после в Унгария и Австрийската империя. От 1643 до 1655 г. бил начело на Марцианополската архиепископия, която обхващала земите в Североизточна България и Молдова. Той е автор на описание на Молдова с ценни исторически и други сведения.
 
Блазиус Клайнер Лектор по богословие в училището на българите католици в Алвинц, написал ценна книга в три части с документи за българската история.
Стефан Дуньов  Роден във Винга в семейството на чипровски бежанци, офицер в австрийската армия. Той е един от малкото българи, сражавали се в отрядите на Джузепе Гарибалди през XIX в.

Съвременният разказ за Чипровци звучи като приказка и започва така: "Наричали някога Кипровец цветето на България..." Пръв така го нарекъл книжовникът и дипломатът Петър Богдан, израсъл в него - в най-високата част на Западна Стара планина под Трите чуки между две буйни реки, притоци на Огоста. Петър Богдан е само едно от чедата на този рядко красив, талантлив и бунтовен край. В Чипровци са родени такива борци за просвета и национално освобождение като Петър Парчевич, Георги Пеячевич, Иван Станиславов, Стефан Кнежевич, Франко Марканич и др.
Цветето обилно разцъфтяло през XVII век. Музеи и църкви, манастири, светско училище, златарски работилници, мощен рудодобив характеризирали живота в градчето. Злато и сребро се добивали от реките и планината, а прочути майстори златари и самокови изработвали изящни произведения на ювелирното изкуство, пазени до днес в музеи и църкви в Западна Европа.
Процъфтявало и просветното дело, тъй като много от най-будните умове получавали образованието си в колежи и университети в Рим. Причината за ориентацията на Запад е католицизмът, който изповядвало част от населението. Той улеснил връзките на просветените люде с дворове и държави в Европа. Известно е, че много от книжовниците и духовните служители са били и дипломати, които са търсили помощ от чужди владетели за отхвърляне от българите на непоносимото турско иго.
През втората половина на XVII в. Петър Парчевич и Петър Богдан посещават австрийския император Фердинанд II и полския крал Сигизмунд III с гореща молба за помощ, с която изстрадалият български народ
да отхвърли омразното робство.
Парчевич съобщава, че са били посрещнати любезно и от Владислав IV, но освободителната акция се проваля с неговата смърт. Това са годините 1645 - 1669.
Петър Богдан съобщава и за други посещения с чипровски първенци при Матей Бесараба. Целта е била Венеция, Полша и Австрия да бъдат спечелени за създаването на антиосманска коалиция. Чипровчани са молели подкрепа не за собствена свобода и живот, а за съдбините на целия български народ. В запазените им бележки и слова те поразително се представят като пратеници на целия български народ, на поробеното си отечество, което се нуждае от помощ за освобождението си.
Макар и приемани с уважение, те не намират съпричастието, което търсят. Това вероятно е накарало Петър Парчевич и Петър Богдан да възкликнат към братята си: Oтвърнете очи от Запада, който е алчен и лицемерен, и обърнете очи към изтока, където живеят нашите кръвни братя. Така до септември 1688 г. австрийските войски навлизат в балканските земи, което повдига духа и надеждата за скорошно освобождение и на България. Чипровските първенци призовават населението да се присъедини към тях, за да прогонят омразния поробител. Чипровци и други селища от Балкана до Дунава въстават. Въоръжени и обучени от един от ръководителите на въстанието Георги Пеячевич в стрелба, млади мъже тръгват на бунт. Те успяват да прогонят турската войска и бейовете. В Чипровци се съсредоточава щабът на въстанието, организират се конни и пеши отряди, които стават ядрото на хилядната въстаническа армия.
Просветителството наличности катоПетър Богдан и Петър Парчевич
дало своите плодове. Народът се вдигнал масово на въстание. С дълбока вяра в правотата на делото си, с надежда за освобождение. Отрядите успели да превземат селищата Кутловица и Берковица. Но австрийските войски спрели своето настъпление в долината на Морава, което дало възможност на турския съюзник - маджарският граф Емерих Текели с помощта на войската на Иеген Осман паша да настъпи срещу въстаналото население от Чипровско. Голямата битка станала в местността Жеравица край днешна Монтана. Главите на хиляди въстаници били посечени. Една част се върнала в Чипровци и заедно с жени, деца и старци се отбранявала дни наред. Чак в късната есен отбраната била пробита и турците нахлули в Кипровец. Улиците на градчето били покрити с трупове, пише историкът Милан Миланов. Манастирите били разрушени, къщите - запалени. Нищо не останало и от околните села - Железна, Копиловци, Клисура. Само една трета част от въстаниците успели да побягнат към Влашко и Маджарско. Така те намерили спасение.
През 1738 г. султанът дал амнистия на "прегрешилите българи", а през 1741 г. наредил да се върнат имотите на въстаналата рая, която се е върнала по домовете си. Тогава опожарените селища започнали да се възраждат. Бавно и мъчително и до днес Чипровци не може да достигне броя на населението си от преди три века. Единствено село Клисура не могло да възкръсне от пепелта, него от тогава до сега го няма.
Та от тези бунтовни дни в името на свободата за поробеното отечество са изминали цели 320 години. Историците са събрали доста фактически материал за причините, движещата сила на бунта, участниците, ръководителите, боевете по дни и дори по часове. Народът помни останалото - дребното, но истинското, без което един бунт не може.
Запазени в паметта на хората са и имената на обикновените, редовите участници, които нямат славата и величието на първите, но без които бунтът не би бил възможен. Като на Роко звънаря например - козарят, ударил камбаната на бунта. Написани са множество книги, на въстаниците са посветени научни студии, стихове, вдигнати са паметници. Забрава за саможертвата няма.
Поредният юбилей - 320-годишнината, ще бъде отбелязан в Чипровци на 4 и 5 септември. През първия ден общината и историческият музей в града организират голям фолклорен събор, съобщи кметът на града Захарин Замфиров. На сцена в центъра на градчето, където сега се намира паметникът на легендарните въстаници, ще пеят и танцуват наследниците им - от Чипровци и чужбина. С голям интерес се очакват самодейците от село Винга, област Банат, Румъния, където се е спряла и намерила убежище най-голяма част от бягащите въстаници.
За събора пристигат и наследници на водачите на въстанието.
Най-много са те от рода на Георги Пеячевич. Той е един от водачите на бунта. След потушаването му той с 600 конници охранява оттеглянето на оцелялото население през Дунав към Влашко. С него са братята му, синовете му. Всички се заселват в Австро-унгарската империя. Заради приноса му в борбата за национално освобождение австрийският император Карл VI го удостоява с благородническа титла, а към края на живота му го прави заместник на управителя на област Бачкия. Брат му Марко Пеячевич бил удостоен с титлата граф. Солиден авторитет със знания, безкористен труд и висок дух в империята извоюва и друг от братята - Никола Пеячевич. Неговият син Яков става преподавател по философия в Загреб. Известно във Виена и Загреб е името на Франц Ксавер де Иван Пеячевич - професор и ректор на университети в Загреб и град Грац, Австрия. Друг Пеячевич - Юлиян, се прочува през XVIII в. - той пръв пише биографията на книжовника и дипломата Петър Парчевич.
В българската история скромно стои и името на още един Пеячевич - Гаврил,
който се кандидатира за български княз след освобождението на България, но не печели пред Александър Батенберг.
Пеячевичи са управлявали цели области в Хърватска. Ладислав и Теодор са били банове (управители). Първата жена - голяма пианистка и композиторка на Хърватия, е била Дора Пеячевич. Макар и вече покойница, местните радиа още излъчват нейни произведения, разказва директорката на чипровския исторически музей Анюта Каменова.
Историчката показва една голяма карта - родословното дърво на Пеячевичи. Изпратил я на музея преди години Петър Пеячевич от Виена, според когото родът съществува от 1481 г. Авторът на родословието вече е покойник, но по неговото дърво сега музейните работници издирват наследниците. Заради тях са се срещали със свои колеги от Хърватска, Словения, Унгария, които проучват корените на тези видни европейски личности, работят в музеите им, разположени в бившите дворци на Пеячевичи. Наследниците винаги споделяли, че имат ярко българско самосъзнание, говорят за Чипровци с много уважение и топлота, макар да не са го виждали никога.
На 4 септември ще посрещнат двама от тях - граф Марк Пеячевич от Лондон и граф Ласло Пеячевич от Виена. Ще дойде и австрийският консул в Хърватия Никола Абдамович, който също е от рода Пеячевичи. На тях на тържествена сесия на общинския съвет на следния ден ще бъде връчен гербът на Чипровци, изработен като плакет в монетния двор. Елементи от този герб са запазени от XVII век, когато Кипровец е било цветето на България.
Това е третото голямо честване на подвигана чипровските въстаници. Първото е било в далечната 1938 г., когато са отбелязани 250 години от избухването на бунта. През 1988 г. са чествани достойно 300 години от събитието. Тогава е бил създаден специален държавен комитет, който е разработил програма за обновлението на историческия град. Негов председател е бил членът на политбюро на БКП Георги Йорданов. За изпълнението на мащабна строителна програма са привлечени национални архитекти, скулптори, строители. Йорданов лично е ръководел голямото строителство. Тогава е оформен площадът в центъра, вдигнат е паметникът на въстаниците, построена е сградата на общината, ремонтирана е гостоприемницата, построена е спортна зала, асфалтирани са улици, направени са тротоари, ремонтирано е училището и т. н. Всъщност от 1988 г. Чипровци е придобил вида си на малък, уютен и привлекателен град, с който сега търси новата си слава на туристическо място.
Освен тържествената сесия, на 320-годишнината е посветена и научна конференция на тема "Чипровци - феномен в историята на България и на Европа". Неин научен ръководител е проф. Божидар Димитров. Още един път историци и хронисти, местни краеведи ще се опитат да обяснят научно и популярно феномена, който преди 320 години повдига духа и кара жителите на процъфтяващото градче да жертват живота си за свободата на българския народ.
За въстанието не всичко още се знае и не всичко още е написано. Местният учител патриот Никола Николов издаде книга "Стоте чипровски рода", в която описва историята на родовете, които живеят и до днес в Чипровци. Написал я е с данни от общинските архиви за ражданията, женитбите и умиранията, от предания и легенди, разказани му почти във всяка къща. Защото в градчето няма дом, в който да не се пазят спомени за въстанието, за трагедията след потушаването му. В една от къщите му разказали, че техният далечен прадядо и внучето му, бягайки от горящото селище, се спират на високия хълм, оглеждат родното място и дядото с много мъка през сълзи нарежда на детето:
"Като умра, тук да ме заровите.Ако ти не можеш да направиш това, то настоявай ти като умреш, теб тук да те заровят". Станало така, че и двамата се върнали след време и така родът продължил до днес.
Никола Николов, който е учител по химия и учи килимарките от града как да багрят преждите си с естествени треви и билки, е написал и книги за манастира "Свети Йоан Рилски", построен за първи път преди 1 000 години и опожаряван многократно, и за училището, в което е минал целият му досегашен учителски живот - "Петър Парчевич". Отпечатана е по повод 370-годишнината на първото светско школо.
Честванията предвиждат и две църковни служби - католическа - до останките на католическата църква "Санта Мария", и православна - в храма "Свето Възнесение Христово". Сред останките на католическата църква днес се издига паметникът на големия книжовник и дипломат Петър Богдан, автор на една великолепна "История на България".
Тържествата продължават на 12 септември. Тогава местният музей организира втора научна конференция на тема: "Национално-освободителното движение в българските земи XV - XIX век и тяхното отразяване в музеите". Тя е посветена на 20-годишнината на местния музей и на 40-годишнината на музейното дело в града.
 
източник http://chiprovtsi.bg

Най-германския град в България

САКСОНСКИТЕ РУДНИЧАРИ... едно време на пега мислех от там да си търся съпруга

дедите ми не са саксонски минъори а Българи ясно!!!!!!!!!

Ясно - специално твоите деди (и бабите предполагам) са баш българи, с главно Б.

Моите обаче не са и ще ти кажа какви са - по майчина линия са германци бол векове назад родословие което дори мога да посоча, но друго е важното.

1. МОЙ ПРАДЯДО Е УБИТ БЕЗ СЪД И ПРИСЪДА ОТ КОМУНЯГИТЕ, ДО ДНЕС НЕ МУ СЕ ЗНАЕ ГРОБА – нейде в Кюстендилско!

2. МОЙ ДЯДО Е СЪДЕН ОТ НАРОДНИЯ СЪД – оправдан е благодарение на единствената уважавана (от мен) комунистка – Валя Вичева.

3. ФАМИЛИЯТА НА ГЕРМАНСКАТА МИ РОДА Е ПРОМЕНЕНА ОТ GOTTLIEB НА БОГОЛЮБОВИ – макар това в превод да е „равнозначно”.

4. ИМЕТО НА МАЙКА МИ (тогава бебе) СЪЩО Е ПРОМЕНЕНО!

5. Проблема с намиране на работа и „наблюдение” на роднините ми в няколко поколения беше практика и ежедневие.

6. Лично за мен – сега няма да „драматизирам”, друг път съм споменавал!

и това да е ясно българче без главно Б!

...

Що иде реч до саксонските рудничари на Йоан/Иван Асен втори - може да прочетеш , но теб като Българин това едва ли те интересува и това ми е пределно ясно.

Колко удивителни да сложа душицо или един марципан да ти подам?!

И за да не бъда разбран погрешно:

ЧИПРОВЦИ Е НАИСТИНА БЪЛГАРСКИ КИТЕН ГРАДЕЦ, ЗАСЛУЖЕНО ИЗВЕСТЕН И КАКТО СЕ ВИЖДА ОТ ПОСТИНГА С БЕЛЕЖИТИ Б Ъ Л Г А Р С К И ЛИЧНОСТИ.

Само идиот може да оспори това или напише нещо различно.

Ходил съм в Чипровци два пъти. Не знаех за много от известните българи, написани в постинга. Благодаря, че си обогатих информацията и знанията.Аз обикновено свързвам Чипровци с чешмата, Петър Богдан, Петър Парчевич и Георги Пеячевич- първите трима