Съкровището от Nagy Szent Miklуs (Свети Никола Големи) съдържа 23 златни съда, върху част от които са изписани знаци, отделни думи и цели изречения. Най-интересният от текстовете е този върху съдът, известен под № 21. Той е важен за нас в историческо и езиково отношение - като свидетелство за българския произход на съкровището и като рядък образец от езика на първобългарите.

В същност, ние разполагаме само с два изцяло запазени надписа на този език с гръцки букви и въпросният е единият от тях.

Тази му важност е причина за множество опити за разчитане или тълкуване на надписа, и все пак сме изправени пред парадокс: въпреки ясното му четене, въпреки че знаем значението на почти половината от думите в него и въпреки, че тюркските езици са добре изучени и близки помежду си, което би трябвало да гарантира сигурното му тълкуване, и до днес няма единодушие върху превода му, а дилетантските опити за това продължават.

Целта на настоящата публикация не е да предложи ново четене на надписа, а да подкрепи с доводи от различно естество най-достоверното от съществуващите такива. Пътьом ще се опитаме да изясним и някои от обстоятелствата около възникването и собствеността на този съд.

 

Какво представлява съд № 21

 

Това е кръгла паничка с диаметър 12 см. от масивно злато с висока проба. Отстрани на паничката има катарама, даваща възможност за окачване на ремък, която служи и като дръжка при ползуване на съда. (фиг.1 и 2) В съкровището има общо четири такива панички, което говори за широкото им разпространение в бита на притежателя на съкровището. Първообразът е очевидно съд, който се закача на ремък върху конската или пехотна амуниция и служи като универсален съд за хранене по време на поход - аналог на съвременното войнишко канче.  (Разбира се, никой не би окачил и не би използувал за хранене нашия златен съд – неговата единствена функция е да служи за съкровище.)

Фиг.1. Съд № 21 от съкровището - копие в НИМ-София

Фиг.2. Съд № 21 - оригиналът.

Съд № 21 е луксозна реплика на първообраза си. Той  е богато украсен. На дъното от външната му страна в кръг е изобразена борба между фантастично животно с криле и лъвска глава, и друго животно, приличащо на козел. (фиг.3) Отвътре на дъното, върху допълнително закрепен диск, е изобразен равнораменен кръст на фона на плетеница, наподобяваща обшита с гайтан тъкан. В средата на кръста има гнездо за скъпоценен камък (кабошон). Орнаментиран е и ръбът на паничката.

Фиг.3. Образът на дъното на съда (рисунка).

По периферията на допълнително поставеният диск с кръст се намира и интересуващият ни надпис. (фиг.4) Той е изписан с красив византийски унциал от човек с добра шрифтова култура. Някои особености на шрифта, в частност, подчертаното В, срещащо се два пъти, позволяват да го  датираме като характерен за 9 век, като края на този век се приема за граница на употребата на такова В.

Фиг.4. Кръстът и надписът от вътрешната страна на съда.

Надписът гласи:

 

+ВОYHΛА.ZΩАПАN.ТЕСН.ΔYГЕТОIГН.ВОYТАОYΛ.ZOAПАN.ТАГРОГН.HTZIГH.ТАIСН

 

Началото на надписа е обозначено с кръст, а думите са отделени с точки. Това прави четенето сигурно. (фиг.5)

Фиг.5. Вътрешността на съда (рисунка)

Първото, което се набива в очи при прочитането, са двете начални думи ВОYНΛА и ZΩАПАN/ZОАПАN. Това са две добре известни първобългарски титли. Боилите са горната част на българската аристокрация. Жупанът е по-рядко срещана, но също добре засвидетелствувана титла. Наличието им в надписа говори недвусмислено за българският характер на надписа. През 9 век на тази територия няма друг народ, който да е ползувал тези титли.

 

Вoυηλα ζωαπαν

 

Титлата „жупан” се среща в гръкоезичните първобългарски извори под формата ζουπαν, ζωπαν и в нашия надпис ZΩАПАN/ZОАПАN. Всички тези начини на изписване очевидно представляват опит да се предаде с гръцки букви думата „жупан”. 

Думата „жупан” е от индоевропейски произход и означава началник на жупа, териториална единица при славянските племена. Среща се във всички славянски езици. В някои случаи държавният глава на Сърбия, Далмация и др. също е носел титлата жупан. Ако приемем нейният славянски произход остава загадка как тя е проникнала в първобългарската система от титли. Бихме могли да допуснем, че тя е носена там от славяни и присъствието й говори за интеграция между славянската и българската аристокрации, ако и двете известни ни от източниците имена на жупани – Шун от рода Кюригир и Сивин, както и трети, чието име не знаем, но знаем рода му - Ермиар (Ерми от Именника на българските ханове) – не бяха определено първобългарски. Какво е означавала тя в българската система от титли и длъжности също не знаем. Обратната хипотеза, че тя  е по произход първобългарска и оттам е проникнала в някои славянски общности, не среща поддръжници.

Думата „буила” е добре известната първобългарска дума и титла „боила”. (за прехода на о в у в езика на първобългарите вж. цитираното по-долу съчинение на Младенов.)

Съчетанието „боила жупан” от нашия надпис обикновено се тълкува като ”боила, който е и жупан” т.е., лице, принадлежащо към съсловието на боилите, заемащо и длъжността жупан. Явно в този случай жупанството се разглежда като длъжност.

Основание да не се придържаме към това тълкуване, а да приемем, че думата  боила в това съчетание се използува не като съсловна титла, а просто като прилагателно, ни дава една находка от Преслав, т.н.чаша на жупан Сивин (виж: Т. Тотев, Сребърна чаша с надпис от Преслав, ИАИ ХХVII, 1964). На дъното й е гравиран надпис на гръцки, в който се споменава „Сивин, велик жупан (ζουπανος μέγας) в България”.

Ако приемем, че думата боила в съчетанието "боила жупан" означава просто grаnd, т.е. „голям” или „велик” (което е първоначалното значение на тази дума), това е същата титла като ζουπανος μέγας или "велик жупан". Очевидно, в нашият надпис тя е изписана на български, като "боила" е прилагателно, правилно стоящо пред съществителното, а върху чашата на Сивин – на гръцки. В подкрепа на това твърдение можем да посочим едно място от съчинението на Константин Багрянородни „За церемониите”, където е описано посрещането на пратеници от България. От него става ясно, че вторият син на българския владетел носи титлата „боила таркан” и е четвъртото по важност лице в държавата – след царя, царицата и престолонаследника.

Очевидно е, че той е единствен носител на тази титла и затова тя трябва да е най-високата тарканска степен – „велик таркан”. (Също както братът на руския цар носи титлата  „велик княз”.)

Така трябва да тълкуваме и другите известни ни титли, образувани по тази схема – „боила колобър” (най-близкия превод би бил „велик жрец” или „първосвещеник”) и „боила капхан”.

По същият начин трябва да приемем, че в държавата е имало и само един велик жупан. Косвено потвърждение, че тази титла е стояла много високо в йерархията на Първото българско царство, е и фактът, че великият жупан е можел да си позволи да притежава такова съкровище от царска величина, като Сентмиклошкото. (Ред къси надписи по други съдове от съкровището дават основание да ги тълкуваме като знаци за притежание на същото лице.)

 

 

Ητζιγη

 

Значението на тази дума също е ясно. Нейният корен е „ич-”, който в тюркските езици означава „вътре”. Той е засвидетелствуван и в първобългарски в израза „ичиргу боила” – „вътрешен боил”, висока титла или длъжност при двора, както и в наличието на „ичиргу боили”, сиреч „вътрешни боили” - най-приближените до двореца боили.

Следователно, думата ичиги се отнася до нещо, което се намира отвътре на съда.

 

Четения

 

След тези предварителни бележки можем да разгледаме опитите за четене на надписа от съд № 21. С надписите по това съкровище са се занимавали в различно време Н.  Кондаков, Г. Ильинский, българските учени Г. Баласчев и Ст. Младенов, унгарецът Г. Фехер (споменаваме само значимите имена). Но първо разчитане на надписа от този съд публикува известният датски тюрколог В. Томсен, същият, който е разчел и известните Орхонски надписи. През 1917 в съобщение на френски той установява, че езикът му не може да е кумански или аварски и най-вероятно е езика на аспаруховите българи и предлага следното четене:

„Le zoapan Bouila a achevй la coupe, (cette) coupe б boire qui par le zoapan Boutaoul a йtй adaptйe а йtre suspendue”. (Жупанът Буила завърши купата, (тази) купа за пиене, която жупанът Бутаул приспособи да се окачва".)

Работата на Томсен е основополагаща. Той определя принадлежността на надписа, езикът му, и дава посоката, в която да търсим неговият смисъл. При все това, не можем да приемем четенето му за вярно. Томсен сближава думата τεση/ ταιση с тюркското tepsi „тепсия” и ιτζιγι с тюркското ički „пиене” и така остава да търси глагола в думите δυγετοιγη и ταγρογη, откъдето чрез твърде натегнати етимологии извлича значенията „завършвам” и „правя да се окачва”. В действителност той предлага не превод, а тълкуване на надписа. Това тълкуване страда от логически несъвършенства. Според него жупанът Буила уж е завършил купата, но след това на жупана Бутаул се е наложило да й постави катарама – което неизбежно следва от израза „приспособи да се окачва”. Ако съдим по останалите три подобни „купи” от същото съкровище, тази катарама е неразделна част от съда и постъпката на Буила да я пропусне изглежда необяснима. Дори и да е станало така, струва ли си на една катарама да посвещаваме цял допълнителен надпис? Отделно от това, основното предназначение на тази "купа" не е да служи за пиене, на нейното окачване се придава някакъв важен смисъл, а и цялото изречение на Томсен казва повече неща, отколкото могат да се изпишат с деветте думи на оригинала.

Подобно четене на надписа предлага и Н. Мавродинов. (Н.Мавродинов, Старобългарско изкуство, т.1, 1959) Той не е тюрколог, а изкуствовед и в работата си се обляга на Томсен. В същност, неговото четене е редакция на томсеновия превод в опит да се приближи броят на думите към този в оригинала:

„Боила жупан направи този тас. Бутаул жупан го окачи за пиене.”

Новото в това четене е, че Мавродинов сближава думата τεση/ ταιση нe с tepsi, а с турската дума от персийски произход „тас”.

Различно от това (и много по-достоверно) разчитане на надписа предлага най-добрият български езиковед Ст. Младенов. (най-подробно виж в: Ст. Младенов, Първобългарско, а не печенежко е  т.н. Атилово златно съкровище..., Годишник на Софийския университет, кн. XXXI.5, 1935)

Младенов приема, че глаголът в този надпис е τεση/ ταιση и го сближава с общотюркския корен teš-, tiš- със значение „издълбавам”, „пробивам”. От тук той определя първобългарското значение на думата като „пиша”, „дълбая”, „гравирам”. Тълкуването му е достоверно. В негова подкрепа можем да цитираме Вамбери, който казва: "в тюркските езици понятията за писане, рисуване, живопис, изображение, външен вид, лице, се основават на идеята за изрязване, надраскване, гравиране..." (Г. Вамбери, Первобитная культура тюрко-татарских народов, Омск 1884, стр.22)

Другите две важни етимологии на Младенов са извеждането на първобългарското diget като отговарящо на османотурското yiğit, татар. жегет, – „champion”, „юнак”, („джигит”) и ταγρο като ранна заемка в първобългарски на гръцкото σταυρό(ς) -„кръст”. Той свързва формата δυγετοιγη с релефа на дъното на съда, който изобразява борба между митични същества и го тълкува като „юначество”,„юнашка борба”. Така той стига до следното четене на надписа:

„Буила жупан гравира юнашката борба, бутаул жупан гравира кръста отвътре.”

Преводът на Младенов отговаря в много по-голяма степен на това, което виждаме. На дъното на съда отвън наистина е изобразена борба, а отвътре има допълнително прибавен кръст. Като негов недостатък трябва да отбележим малкото внимание, което авторът отделя на извършителите на действието – съответно буила и бутаул жупанът/жупаните.

Останалите известни опити за превод на надписа от други автори не заслужават внимание. Странно е отсъствието на този надпис в авторитетното издание на В. Бешевлиев, Първобългарски надписи (С. 1979).

          продължава тук kandimirov.com/stylish/237-parvobalgarskiyat-nadpis-v-sakrovishteto-ot-nagy-szent-miklos.html                                                                                                                                                                                                                        

 още интересни материали четете на: vselenabg.blogspot.co.at/

      

Ще се радвам във връзка с темата да се запознаете и с моето разчитане и постинга ми,,Надписът от Мурфатлар--Румъния. С уважение--havel

не съм специалист в областта и усилията са може би на господин Кандимиров, аз само се опитвам да популяризирам неща свързани с българската история(и то позитивните). Ще разгледам вашия постинг с удоволствие. диданов