Вие и сега, комунистите, господин Памукчиев, дрънкате глупости — че на 21 юни 1931 година Сговорът бил загубил изборите и бил паднал, победен от Народния блок. Това наистина са величайши глупости и дрънканици.

      Коя власт пада доброволно бе, господин Памукчиев? Я ми посочете само една. И то власт, дошла с преврат, както дойдохме ние, на 9 юни? Никоя.

      Всяка власт има достатъчно сили да се справи с всякаква опозиция вътре, когато поиска, където поиска. Аз не си правя илюзия, че сега, ако решите вие, комунистите, няма да се справите за една нощ с тази опозиция на Никола Петков, на Коста Лулчев, на Кръстьо Пастухов, на Григорчо Чешмеджиев. Това са илюзорни силици, които си въобразяват, че ще победят на въображаеми свободни избори. Няма никъде по света свободни избори. Има дирижирани, добре платени избори.

      Няма по света свободни съвести — Ромен Ролан го доказа. Има заинтересовани съвести.

      На 21 юни 1931 година ние умно, предвидливо, съзнателно предадохме властта на Народния блок, за да не теглим каиша на кризата.

      Ето, това е истината. Събрахме се с Ляпчев и с царя и решихме този въпрос. Аз съм единственият жив свидетел на това.

      Е, добре, Вие ще се усъмните. Ще кажете: „Дрънка ги Буров, чеше си езика, защото му се приказва. Иска да бъде интересен.“ Така може да каже всеки. Но ние бяхме прави. Нямаше защо да теглим каиша заради други. Нека те го потеглят малко. Ние им оставихме борчове, дългове, безработица, пълни затвори, пълни участъци, пълни с въшки селяни. И с празни каси. И с празни хамбари. Какво наследи Народният блок? Нищо. Какво спечели от изборите? Министерски заплати за министрите и за главните секретари.

      — Кои бяха министри тогава?

      — Министър-председател стана Александър Малинов. Министър на вътрешните работи — Никола Мушанов. Министри бяха Гичев, Муравиев, Георги Йорданов…

      А ние с Ляпчев се смяхме от сърце като ги видяхме как се хванаха гуша за гуша емигрантите — министри Оббов, Христо Стоянов, Коста Тодоров и Недялко Атанасов с онези, които бяха на власт и получаваха заплата. Смеехме се и потривахме ръце. Ляпчев — това е умът на стопанска България.

      — Не личи да е бил голям ум, господин Буров. Щом е изгубил властта си.

      — Той не я загуби, повтарям Ви това, господин Памукчиев, той я предаде.

      — Това твърдите Вие. Но то не е истина.

      — А Вие откъде знаете, че е така?

      — Вчера Вие сам казахте, че всичко се дава — жена, любовница, банка, само власт не се дава.

      — Казал съм го не аз. Казал го е Стоян Михайловски в „Книга за българския народ“, чрез устата на Абдулархман паша, на Галиб ефенди: „Всичко се дава, синко, само власт се не дава.“ Но всяко правило си има изключения.

      — Стамболийски можеше ли да предотврати преврата?

      — Разбира се, че можеше.

      — Как?

      — Много просто — с пари.

      — Вие ако бяхте на негово място, какво бихте направили?

      — Ще давам пари на водачите на опозицията и на офицерите, на ВМРО, и край. С пари всичко може да стане. Дори контрапреврат.

      — Как виждате това?

      — Съвсем просто. И наистина работата е проста като бобена чорба.

      На министерството на просветата е предвиден примерно бюджет от един милиард лева. Аз викам министъра на просветата Стоянчо Омарчевски и му казвам: „Скъпи братко, ти виждаш — страната ни е в затруднение. Трябва да плащаме репарации, дългове, контрибуции, да поддържаме армия, полиция. Ще съкратим бюджета наполовина.“ И той ще уважи този довод и ще се съгласи. Вземам тези „спестени“ петстотин милиона лева и давам сто милиона на Съюза на запасните офицери, като подкупвам водачите им, давам още сто милиона на ВМРО — на Тодор Александров, като подкупвам първо водачите, после давам сто милиона на останалите вождове на опозицията. И всичко е наред. Ще организирам служба от мои хора, които ще носят подкупите в пликове, по домовете на господин Мушанов, на господин Цанков, на господин Казасов, на господин Пастухов, на господин генерал Иван Русев, на полковник Иван Вълков. Примерно, по десет хиляди лева на месец. В плик. И край. Преврат никога няма да има. Но Стамболийски бе човек — романтик и не разбираше от висша политика.

      Той мислеше да просвещава народа. Народът не ще просвета, господин Памукчиев.

      Народът иска пари. Иска земи. Иска жени.

      Стамболийски бе селянин. Трябваше да плаща, а той не искаше да плаща.

      Съветниците му до един бяха честни, но прости хора — и Стоян Калъчев, и Сергей Румянцев, и брат му Васил. Аз съм изучавал изтънко, детайлно цялата политика на този голям българин. Той бе голям — и на ръст, и по ум, и по воля, но бе малък в предвидливостта. Няма да жалиш финансите на държавата, когато трябва да укрепваш властта си. Ще даваш на армията, на полицията и на опозицията.

      Ще храниш добре тези три фактора, за да управляваш вечно — един свален от власт министър иска да дойде отново на власт, като мене на 2 септември, защото иска да получава пари, да има министерска заплата. Е, добре. Вие, господин Памукчиев, сте министър-председател. Имате пари. На кого ще ги дадете? На учителите ли? Глупости. На опозиционните водачи, то се знае. Давате им по една министерска заплата и… край. Управлявате чрез тях и срещу тях. Управлявате за тяхна сметка.

      Умните хора, като Бисмарк, са въвели този ред, а преди тях — римските императори.

      Учи се от Рим и ще управляваш вечно. Това е закон на живота.

      — Господин Буров, Вие оплюхте всички. Не оставихте нищо свято и чисто на този свят, освен баща си и себе си. Няма ли за Вас чисти, честни, свети неща?

      — Има, но са малко.

      — Кои са те?

      — Първо — майка ми, второ — отечеството ми България, трето — баща ми, четвърто — братята и сестрите ми, пето — приятелите ми и шесто — честните българи, като Пенчо Славейков, като Алеко Константинов, като Петър Иванов Берковски…

      — Кой е той?

      — Заточеник в Диарбекир, учител в Лом и в Хасково. Най-големият краснописец, който е преписал книгата на Панайот Хитов — „Моето пътуване из Стара планина“. Другар на Ангел Кънчев и на Васил Левски от легията на Раковски, враг на Стамболов и приятел на Петко Каравелов. Човек, който умря в мизерия на 15 март 1891 година в София. Един голям българин, който можеше да има всичко, а умря от глад. Алеко също щеше да умре от глад, ако не бяха го застреляли в Радилово. Пенчо Славейков, кажи-речи, също умря от глад на езерото Лаго ди Комо — без пари, без приятели. Аз не съм стоял гладен никога. Не знам какво е да си гладен. Затова благоговея пред хората на България, които са стояли гладни. Пенчо Славейков е голям българин, като баща си. Беше пръв приятел на Алеко. Казвате, за мене нямало нищо свято. Добре. А Вие замисляли ли сте се, господин Памукчиев, кои хора остават завинаги в историята? Не сте, нали?

      — Е, кои ще останат?

      — Това Вие ще ми кажете.

      — Не знам.

      — Аз знам. Но няма да Ви кажа. Защото вие, сегашните управници на България, трябва да се мъчите, да страдате.

      — Защо?

      — За да разберете, че няма нищо по-страшно и по-тежко от това да властваш. Да разберете, че животът е тежък.

      — Ние го знаем.

      — Не го знаете. И Стамболийски смяташе, че го знае, но не го знаеше. Аз мога да ви дам безценни съвети за стопанството — как да го оправите, къде да тръгнете, как да започнете, но няма да ви го кажа. Мъчете се, потете се, самоизяждайте се. Ебал съм ви майката, пукайте от глад. Все ми е едно. Аз като не съм добре, целият свят да е добре — това не ме радва. Аз ще се радвам, ако целият свят е зле като мене. Това е човекът. Това е същността му.

      „Аз нечем да съм добре, но сакам и на Вуте да му е зле“ — казва шопът. Ние българите крием тайните си. Крия ги и аз. Защото нямам полза да ви ги казвам напълно. Вие сте в заблуждение като разчитате на колективния ум и труд. Няма колективизъм — има прагматизъм. Има практика. А световната практика е такава — няма управия без сопа, въже и остен. Сопа — да вкарва народа в пътя, въже да го тегли напред и остен да го ръга отзад, да тегли плуга или ралото.

      Ако си въобразявате, че ще минете без сопата, въжето и остена, лъжете се.

      Тях, трите атрибута на държавата, трябва да ги има. Иначе — край. Ще идете като Стамболийски в чакмак — сокак.

      Той, глупакът, си въобрази през пролетта на 1923 година, че е хванал бога за мъдето, като спечели изборите с 90 на сто. На 9 юни Цанков го хвана за гърлото и му изскубна гръкляна… Това е положението. Наивници в политиката няма и не може да има.

      — А какво има?

      — Предвидливост и прозорливост. Който ги няма — вън от историята.

      — Кой ги е имал?

      — Само двама души — Ленин и Сталин.

      — А Ляпчев?

      — Ляпчев е лепка, муха пред тях. Тези двама гении ни ебаха майката през 1917 година и на 9 септември 1944 година. Те ни взеха всичко и ни натириха тука, на тавана. Че и вино няма да си разкваси човек устата.

"Срещи с Буров" М, Памукчиев