Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.03.2015 01:15 - Юлий Цезар Розентал
Автор: didanov Категория: История   
Прочетен: 1873 Коментари: 0 Гласове:
3


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Юлий Цезар Розентал, с когото се запознах през лятото на 1903 година наскоро преди смъртта му, беше много интересна фигура. Среден ръст, широко открито чело, копринени руси мустаци, малка, остра, руса брадичка — той имаше изящна, фина външност, допълнена с широк и всестранно развит ум. Големите му стоманеносини очи, с едно детинско наивно изражение, същевременно издаваха постоянство, твърдост и решителност.

      Баща му, доктор Август фон Розентал, полски благородник, се родил в 1830 година във Волиния. По време на полското въстание в 1831 г. по-голямата част от имотите на семейството фон Розентал е била конфискувана и то се преселило в останалото неконфискувано имение в Киевската губерния. Август Розентал, извънредно даровито дете, свършил гимназия на 16 години, а медицинския факултет в Киев — на 21 години. Две години след това той бил един от организаторите на народното въстание против крепостничеството в Малорусия, за което е бил арестуван и осъден на смърт чрез резстрелване. Тая присъда е била заменена с изгнание в Сибир, където преживял 25 години. В 1880 година той успял да се измъкне от Русия заедно със семейството си, скитал по цяла Европа и най-после се установил като лекар в България. Той е бил много талантлив човек, еднакво силен и като медик, и като юрист, и като икономист, и като писател и поет; той сътрудничил в най-видните руски списания под псевдонимите: А. Роял, Г. Кордия, Н. Вълков, Монументов, Август Скалка, Август Мегър и пр. Още като осемнадесетгодишен той напечатал на полски романа „Младоженците“ и сбирката стихотворения под заглавие „Търнен венец“. Той е възставал против всяка неправда и е отричал всяка власт. По тая причина, по времето на Стамболова, влязъл в очи и през 1889 г. този борец за свобода, 59 годишен старец, е бил грабнат една нощ от Габрово, изтръгнат от семейството му и изгонен вън от България. Той умрял като изгнаник в гр. Враня, Сърбия.

      Юлий Цезар Розентал се е родил на 14 юни 1872 година в гр. Иркутск — Сибир. Своето първоначално и средно образование е получил в разни градове в България, където последователно е живял баща му, преди да се установи окончателно в Габрово. Той учителствал в Търновско (в с. Килифарево и Летница), в Долна Оряховица и в Новозагорско. Навсякъде той е събирал около себе си и вдъхновявал младежите с идеите на безвластието. За формирането на неговия решителен и независим характер и на борческия му дух, освен наследените от баща му склонности, той от най-ранното си детство е имал пред очите си живия пример на баща си. Със своята изящна външност и с високата си култура, той неотразимо привличаше и влияеше на ония, които го познаваха.

      В предговора си към сбирката негови стихотворения „Недопети песни“, издадена след смъртта му (1904 г., печатница „Габрово“, София), Антон Страшимиров разказва:

      „Тук (в Разград, 1887 г.) аз чух най-напред неговото име. Семейство Розентал току що се беше преместило в Габрово, когато постъпих в Разградското петокласно училище. Съучениците ми не можеха да забравят пламенния образ на този момък, който донесъл в училището Ботева, целия Ботев, декламиран от Юлий с такава пламенност, че и целият град говореше за тоя огнен момък, тънък, нежен, но с буйна руса коса и сини, орлови очи.“

      Лесно е да се предположи, че деветгодишното разградско дете, каквото е бил по това време Върбан Килифаревски, ще да е получило от Юлий Цезар Розентал първия тласък към безвластническите идеи, с които живя, работи и умря тоя апостол на анархистическото учение в България.

      Влиянието на Юлий Цезар Розентал върху формирането на мирогледа на младото поколение не се беше ограничило само там, където младежите са били в непосредствен допир с него. През 1896 година, преди и по време на ученическата стачка в Казанлък, неговите още неиздадени стихотворения се преписваха от ръка на ръка между учениците от Казанлъшкото педагогическо училище. Когато стачниците се събираха в „Орешака“ да обмислят общо как трябва да реагират против домогванията на училищната власт да смаже стачката, краят на събранията всякога завършваше с весела част и с декламации на стихотворения от Юлий Цезар Розентал. Аз все още си спомням едно от тях — „Одата на Цилиндрите“:

 

      Прати ми, музо, вдъхновение

      и мойта гайда ти настрой,

      че аз цилиндри ще възпявам

      от най-последния им край.

 

      О, цилиндри! О, цилиндри!

      На прогреса ни венци!

      Много гении ви носят,

      още повече — глупци.

 

      Вашта форма уж е проста —

      едно гърне с перваз,

      ала свойства непонятни,

      свойства чудни има в вас:

      . . . . . . . . . . . . . . .

 

      О, цилиндри! О, цилиндри!

      Гордостта на наший век!

      От говедо, от магаре

      вие правите човек…

 

      Юлий Цезар Розентал е бил душата на анархистическия кръжок в Габрово, а по-късно — на оня в Плевен. Към края на месец август 1903 г. аз четох едно негово писмо — неговото последно писмо, писано преди четата на Никола Дечев да прехвърли границата. Това писмо започваше така:

 

      Нито място, нито дата —

      Тъй си пиша аз писмата.

 

      В края на месец август 1903 г. Ю. Ц. Розентал постъпил в четата на своя идеен съмишленик Никола Дечев, родом от Стара Загора. Тая чета, заедно с четите на Тома Пожарлиев от Енидже-Вардар и на Григор Манасиев от гр. Кратово — и трите сформирани едновременно в България, — минала границата към края на първото десетдневие от септември. На 10 септември четите навлезнали в Султан-тепе и се спрели да денуват в горичката по югозападните склонове на тоя връх. Там те срещнали разбитите остатъци от четите на Христо Чернопеев, родом от луковитските села и на Никола Жеков, родом от Стара Загора, племенник на познатите от историята на Старозагорското въстание братя Жекови. Тия остатъци от чети се връщали към границата. Никола Жеков, съгражданин и близко познат с Никола Дечев, се обърнал към тоя последния:

      — Кольо — продумал Жеков, — не ви трябва да навлизате навътре. Аскерът е сардисал всички села. Само ще дадете жертви. По-добре е да се върнете.

      — Та ние нали предварително знаем, че нашите чети няма да унищожат турската империя? Че ще дадем жертви — това е сигурно. Но ние сме тръгнали именно, за да даваме жертви. Защото тоя е пътят на свободата. Човешката кръв, дадена в доброволна жертва всякога ще даде своите резултати. Такава е цената на свободата.

      — Връщайте се, Кольо! Голяма е турската сила!

      — Но не по-голяма от нашите идеи за свобода!

      Тоя ден валял дъжд, пороен дъжд. Вечерта трите чети се вдигнали напред; те дошли до едни каракачански колиби. Там наклали големи огньове, за да се поизсушат хората, които били измокрени до костите. След като се поизсушили, същата нощ четите напуснали каракачанските колиби и взели югозападна посока, като навлезли по-навътре в турската територия. Същата нощ, един каракачанин, изпратен от кехаята, отишъл и явил на аскера за дохождането на тия чети и направлението, което взели. Следния ден, при денуването, четите забелязали много усилено движение на аскера, който се съсредоточавал срещу тях към с. Луково. При нощното си придвижване напред през нощта на 11 срещу 12 септември, четите наближили това село, което още не било заето от аскера. Населението посрещнало четите, изнесли им храна и мляко, много мляко, донесено с бакъри. По време на придвижването заек пресякъл пътя на Дечевата чета. Розентал и Дечев се пошегували:

      — Войводо — казал Розентал, — днешният ден ще бъде горещ. Ще имаме пукавица.

      — Защо? Отде заключаваш?

      — Не видя ли? Заяк ни пресече пътя.

      — Хубаво, де! Вземи един голям бял камък и се удряй по дясното коляно, за да развалиш магията!

      На 12 септември, преди още да съмне добре, четите заели позиция при с. Луково. Четата на Никола Дечев, съставена в по-голямата си част от интелигентни хора, заела центъра на „Шипков връх“ — най-високият и най-близкият до с. Луково. Четата на Тома Пожарлиев заела лявото крило на вр. „Петльов-Чукар“, а оная на Григор Манасиев — дясното крило на „Големия камък“. Сутринта аскерът заел с. Луково и го подпалил; населението избягало и се пръснало: една част от мъжкото население, въоръжено, без да има някакъв началник, командир или войвода, се организирало на отстрещната страна на селото. Турците атакували най-напред центъра, който бил най-близко до тяхното разположение и едновременно започнали да извършват обходно движение с цел да обхванат двата фланга на четите, по старото турско стратегическо правило: „Долашмаа-долашмаа ве сармаа“ (обхождай и стягай). При започване на сражението Дечев, който имаше силен и красив баритон, запял — а след него подхванала и цялата позиция песента от Некрасов, която по това време беше нещо като сегашните шлагери:

 

      Като гледам ужасите на войната,

      При всяка жертва на жестокий бой,

      Не жаля ни другаря, ни жената,

      Не жаля и самия герой.

 

      Ще мине скоро на съпругата печала,

      Приятелската скръб недълго трай,

      Но има негде си душа страдална —

      Тя вечно ще плаче и ридай…

 

      Скоро подир започването на сражението, в центъра били ранени няколко души. Розентал и Стойно Г. Черногорски от с. Казалач-Дере (сега Средногорово), Казанлъшко, един от малкото четници от Дечевата чета, преживели здрави и читави тоя кървав ден и комуто дължа настоящето описание (той е още жив и доскоро беше на служба в пловдивското областно инженерство като техник-землемер) — Розентал и той отърчали да превързват ранените. Едвам започнали превързването, Розентал е бил ранен: турски куршум, изстрелян от мартинка, раздробил дясното му коляно, а друг счупил пищяла на същия крак. Нямало нужда — според шегата на Дечев — Розентал да търси бял камък, да удря с него дясното си коляно, за да развали заешката магия — турските куршуми изиграли ролята на белия камък, без да развалят фаталната магия…

      Започнали да викат за фелдшерска помощ и от дясното крило, където турците също започнали атаката и ранили няколко души от четниците. Ст. Черногорски отърчал при дясното крило да превързва, а Розентал — ранен, останал в центъра. Атаките на турците ставали все по-ожесточени към центъра, където борбите, с които четниците отбивали турските атаки, се свършили; мнозина от четниците лежали мъртви на позицията. Войводата Н. Дечев бил убит — със своята смърт той доказал, че неговите думи — турската сила не е по-голяма от идеята за свобода на тая шепа хора — не са били празни думи. Центърът се подгънал; четниците почнали да прибягват към дясното крило. Двама от тях влачели със себе си един ранен четник: той бил Юлий Цезар Розентал. В дола, който отделя „Шипков връх“ от вр. „Голямия камък“, Розентал се изскубнал от ръцете на другарите си, легнал на земята и отказал да бъде носен по-нататък.

      — Оставете ме! Вървете! Спасете себе си! Оставете ме да правя каквото намеря за добре!

      Тия са били последните думи, които са били чути от неговите другари. Дотам стигат сведенията за него. Никой не знае как е загинал — самоубил ли се е, или е умрял от кръвоизлияние, понеже не са могли да спрат изтичането на кръвта от раздробеното коляно и от счупения пищял; или намерен полумъртъв в дола, е бил довършен от турците — това никой не може да каже.

      В този бой близо половината от четниците били убити, а от останалите повечето са били ранени — кои по-тежко, кои по-леко.

      След пладне, самоорганизиралото се мъжко население на с. Луково открило огън по аскера и започнало атака в гърба на тоя последния — нещо, което предизвикало суматоха в турците, които е трябвало да се прегрупират и да изменят своя план за нападение и обкръжаване, за да посрещнат непредвидената опасност. Това именно действие на населението от с. Луково е спасило четите от пълно обкръжаване и унищожение. Надвечер кордонът на аскера е бил разкъсан от ожесточените атаки на селяните, които успели да се съединят с четите.

      Вечерта в тъмното всички четници, които са могли да вървят, се измъкнали от позицията и поели направление към границата; на позициите останали само убитите и много тежко ранените, чиито страдания и охкания продължили през цялата нощ. Съмнало се на 13 септември. Опожареното село Луково още димяло. От ранни зори до икиндия турците непрекъснато обстрелвали четническите позиции, които упорито мълчали и с мълчанието си будели в турците разни подозрения. Към икиндия патрулите установили, че позициите са изпразнени и турците ги заели, като доубили тежко ранените четници; те прибрали своите мъртви — над 400 души — и ги погребали, а убитите вчера и доубитите днес четници били оставени неприбрани, за да бъдат погребани от орлите, гарваните и от вълците, лисиците и от прокудените кучета на с. Луково.

      Мръкнало се. Върху полесражението настанала мъртва тишина. На 14 септември, неделя, Кръстовден, слънцето огряло бившето село Луково, което все още димяло, огряло и труповете на убитите непогребани четници — 113 трупа; общото число на хората от трите чети е било около 260 души; четата на Никола Дечев наброявала 49 човека. Убит е бил и войводата Григор Манасиев.

      По предчувствие, може би, за тая зора на 14 септември 1903 г., Розентал е написал своята песен на стр. 61 от сбирката му „Недопети песни“, която свършва така:

 

      . . . . . . . . . . . . .

      Ей сипва се зората веч

      и на земята скоро, скоро

      пак ще настане весел ден,

      но не за мен, но не за мен!



"Предвестници на бурята" П. Манджукокв

 

 




Гласувай:
3



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: didanov
Категория: История
Прочетен: 2907562
Постинги: 1149
Коментари: 3364
Гласове: 5866
Спечели и ти от своя блог!
Блогрол
1. Цар Мидас, бриги и пеласги – Троя е на Балканите?
2. Българското хоро - древно писмо от живи йероглифи
3. Тракийският император Роле и паметника на цар Мида
4. Корените на българската народност
5. Българският генетичен проект
6. "Как ни предадоха европейските консули"
7. Мегалитите - трогателно свидетелство за детството на човечеството
8. ДЖАГФАР ТАРИХЫ, ПЕЛАСГИТЕ и остров КРИТ
9. Сурва Година, Сура Бога и Веда Словена
10. Древно-тракийско скално светилище под Царев връх – предшественик на Рилския манастир
11. неизвестното племе на мияците
12. Масагетската принцеса Томира и битката й с персийския цар Кир
13. Хубавата Елена в Египет
14. Склавини и анти в долнодунавските земи
15. Кои са мирмидонците?
16. Еничаринът Склаф, името Слав и робите
17. Аспарух, Мемнон и етиопските българи
18. Името на Кан(ас) Аспарух не е случайно
19. Срещата м/у Калоян и Пиер дьо Брашо
20. Амазонките на Тезей, Херодот, Дахомей, Южна Америка и Африка
21. Фердинанд I, славянин и потомък на витинските князе.
22. НОВ МЕТОД ЗА РАЗЧИТАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ РУНИ
23. Амазонките в древността (Тракия, Мала Азия,Либия)
24. ПОЛИСЪТ СРЕЩУ ДЪРЖАВАТА
25. АТЛАНТИ ЛИ СА МИТОЛОГИЧНИТЕ ТИТАНИ?
26. Черноморската Троя – тайната на Ропотамо
27. Брут Троянски - легендарният първи владетел на Британия
28. ЧУЖДИЦА ЛИ Е НАИМЕНОВАНИЕТО "ТРАКИ"?
29. О неразумний, защо се срамиш да се наречеш...мизиец?
30. Черноморската Троя - коя българска река е Омировата Симоис?