Един от най-сериозните татарски противници на Ивайло през първата година на въстанието му (1277г.)са татарите ръководени от Касим бег. Касим бег решава да устрои засада на Ивайловата войска при местността Трите могили близо до Дунав. Той е имал на разположение около 1000 тарари, всичките на коне, добре въоръжени и опитни главорези. Ивайло от своя страна разполага с около 600 души пехота и около 300 души конница. Повечето от Ивайловите войници са неопитни селяни, дошли наскоро в селската армия, нарамили кой тояга, кой коса или сърп. Всичките са били лошо въоръжени, предимно с татарски трофеи или взето от оръжейниците на прогонени боляри.

Няколко дни преди това обаче, в лагера на Ивайло идва първият болярин Борил, който предлага услугите си и тези на мъжете с него. Ивайло отначало отхвърля предложението му, казавайки, че боляри нямат работа в селската войска, но Борил успява да го разубеди, заявявайки, че пред бедния и изстрадан народ ще е голяма грешка човек да се възгордява и, че той го приема за военачалник. Твърденията му, че Касим бег му крои засада, окончателно променят мнението на Ивайло, и той приема новите 500 Борилови мъже, които са добре обучени в бранното дело и добре въоръжени с железни брони.

При разработката на плана за предстоящата битка, Борил като опитен стратег, предлага неговите мъже да бъдат в центъра на войската, т.к. смята, че Касим бег ще подцени Ивайловата войска и ще се опита с удар през центъра да пробие, обгради и разбие българите. Ивайло обаче е на мнение, че срещу опитни войници като татарите това е твърде рисковано (поради неопитността на войската му) и предлага да се действа с военна хитрост и да се използва особеностите на терена.  Идеално място за това се оказава т.н. Зелено блато.

Зеленото блато е било по-скоро на малко езеро. На това място водите на Дунава преливат ниския бряг, покриват една хлътнала падина около хиляда крачки навътре в сушата и спират в подножието на дълъг, богато залесен склон, сякаш нарочно израсъл там, за да прегради пътя на водата. Другата страна на блатото, която опира на склона, е имала приблизително също хиляда крачки. В него не се втичала река; водата се поддържала от случайните разливания на Дунава и затова изглеждала мръснозелена от жабуняците и гъстите тръстики. Между блатото и началото на склона се простирала гола площадка, широка не повече от петдесет крачки. На тази площадка Ивайло решил да срещнат татарите.

                Особено за войводата е задължението да се обясни плана и на последния боец от четите Мотивирани от това, всички забравят умора и сън и се подготвят почти цялата нощ. Газят до кръста в ледената вода, режат тръстиката, набучват я в дъното и така се образува дълго прикритие в блатото, което минава по цялата дължина на площадката. Там са определени да застанат  двеста здравеняка-доброволци под водителството на Стан (един от Ивайловите воеводи и личен негов телохранител, славещ се с огромен ръст и сила).

Срещу блатото, в непроходимия гъсталак по склона, войниците изсекли широки, но прикрити пътеки, от които да могат бързо да излязат стотици бранници. Най-после в далечния край на площадката изкопали ров и направили непреодолими препятствия с дървета и камъни. Оставили само един процеп, колкото да минат три коня наведнъж, но наоколо струпали достатъчно дървета, за да могат светкавично да го затворят. Този ров е трябвало да спре татарите. При него било планувано да застане новодошлата чета на болярина Борил — най-обучената и най-добре въоръжената. По предложение на болярина за неин войвода е определен да бъде синът му Куман.

Рано сутринта на другия ден, когато всичко е подготвено, малък конен отряд  от около 150 човека, под ръководството на воеводата Тодор, известен с прякора Желязната ръка,се отправят към Трите могили, където би трябвало да чакат татарите в засада. Целта им е да привлекат основните тататарски сили към клопката имитирайки отстъпление.

Приближавайки Трите Могили, конниците на Тодор изпращат няколко облака стрели и камъни по татарските позиции. Става ясно, че татарите, подценявайки противника, дори не са си направили труда да се укрият добре. Ядосани от непсолуката на засадата някои започват преследване на българите. Мислейки, че това е само преден отряд на Ивайло, Касим бег се опасява, че ще успеят да предупредят навреме основните сили, за това нарежда на всички негови войници да нападнат българите да ги отстранят  навреме, преди да са успели да предупредят своите  или поне по същото време да успее да нападне главните им сили, неоставяйки им време да организират някаква защита.

Планът на българите се задейства – конниците на Тодор увличат основните татарски сили и то губейки само един човек . За протичането на самата битка  нека чуем от устата на самият воевода Тодор:

» Постепенно приближихме до Зеленото блато. Последва нова моя заповед, конницата ми се преустрои по трима и така навлязохме в площадката между хълма и блатото. С тревожни очи огледах обстановката. О, нямаше защо да се безпокоя — нищо не издаваше подготвената клопка. Тръстиката спокойно се полюшваше в застоялата вода, гората леко поклащаше свежата си млада зеленина.

                Продължавах да яздя в опашката на колоната. Татарите бяха на по-малко от сто крачки от мене и летяха като безредна тълпа, а когато нахлуха на площадката, те се сбиха още повече и се превърнаха в гъста маса от запенени животни и струпани един до друг бойци. Конницата ми се провря през отвора, който Куман ни беше оставил, и преградата се сключи зад нас. Предадох четата на моя помощник, който трябваше да я преустрои, за да бъде като последен запас на дружината. Аз оставих коня си, грабнах копие и щит и се наредих при дядо Бориловите бойци.

                Прологът беше свършил. Започваше кървавата драма!

                Татарите съзряха рова, преградата и човешката стена, които затваряха площадката. Първите се опитаха да спрат, но задните напираха и ги тласкаха към смъртта. А воините на Куман ги посрещнаха с облак от стрели, камъни и копия, който замрежи едва издигналото се слънце.

                Предните татарски редици се сгромолясаха, сякаш покосени от гигантски сърп. Онези, които идваха зад тях, се препъваха в падналите, рухваха върху им и образуваха невъобразима каша от кръв, месо и оръжия.

                Този момент беше очаквал Куман. Неговото сипаничаво лице засия от непоклатима решителност, ръката му издигна меча и викът му се сля с дивия вой на татарите:

                — Напред, юнаци! Дойде часът на желаната битка. Напред!

                Кръгли щитове се издигнаха, смръщени очи блеснаха над тях, здрави ръце насочиха копията и нашата петорна редица тръгна с тежки стъпки напред. Ние прегазихме падналите и притиснахме обърканите ездачи. Както скала се свлича по гол планински рид и няма нищо, което да може да я спре, така напредваше редицата и сплескваше тълпата конници. Татарите видяха, че е немислимо да я пробият, защото тяхната численост не значеше нищо в тясната площадка. И в свещения ужас, който обзема хората, когато усетят протегнатата ръка на Безносата, те се мъчеха да се обърнат, за да се спасят с отстъпление. Ударите ни започнаха да срещат гърбовете на бягащите.

                Далеч, от другия край на площадката, се чу трясък и звън от сблъсък на медни щитове. Не се виждаше нищо, но ние знаехме — Момчил затваряше клопката.

                Татарите нямаха време да се опомнят. Разнесе се проточен боен вик и от пътеките, изсечени по склона, се изля порой от настървени бранници, които ги удариха отстрани. Стори ми се, че от моето място зърнах украсения със снопче пера шлем на Ивайло, но след миг всичко се загуби във водовъртежа на боя.

                За враговете вече не съществуваха ред и дисциплина. Във всекиго живееше само една мисъл — да запази онази малка искрица, която наричаше своя душа. Някои се опитваха да се спасят в блатото. Но тогава пред ужасените им очи ставаше чудо: тръстиките се размърдваха и зад тях се изправяха полуголи мъже с лъкове, сякаш спящите водни духове се пробуждаха и вдигаха ръка срещу тях.

                Ордата на Касим бег престана да съществува. По-право — превърна се в групички от подивели хора, които падаха под ударите на ожесточените си противници. Телата им се трупаха на грамади, от които се издигаше воняща пара и предсмъртни стонове.

                И после всичко се свърши. Или не — в една точка още се водеше сражение и аз се затичах нататък. Двама татари, загубили конете си в битката, бяха застанали гръб до гръб, кривите им ятагани свистяха във въздуха и поразяваха всеки, който ги доближеше. Сами сред стотици врагове, за тях нямаше никаква надежда за спасение. И тази непреклонимост, родена от отчаянието, будеше възхищение.

                Единият, възнисък, носеше богати атлазени дрехи и броня от позлатени люспи. Дръжката на ятагана му светеше от диамантите, обсипани по нея, и навярно струваше цяло малко царство. Другият беше великан, черен като въглищар и с мускулатура на гладиатор. Облеклото му висеше на парцали, а струйки кръв се стичаха от безбройните рани по тялото му.

                Борбата им не продължи дълго. Едно запратено със сила копие прободе огромния гръден кош на великана и се подаде от другата страна. Той застана неподвижно, за последен път ни огледа и се повали като подсечен дъб. Последният татарин усети как неговият другар рухна в краката му, погледна го за миг, но и не помисли да се предаде. Той се нахвърли с яростта на тигър върху обкръжаващите го, рани няколко души и се опита със свръхчовешко усилие да си пробие път.

                — Не го убивайте! — разнесе се властният глас на Ивайло.

                Тази повеля накара всички да се отдръпнат. Защото да бъдеш близо до страшния татарин и поне да не направиш опит да го убиеш, беше равносилно на осъждане на смърт. В моментното объркване само Куман запази самообладание. Той извика нещо и неговите обучени бойци се втурнаха като един. Те обградиха последния неприятел, насочиха към него своята гора от копия и захванаха постепенно да свиват кръга.

                Никога не ще забравя тази минута. Татаринът се втурна срещу обръча, но двадесетина неумолими копия го накараха да отскочи назад. Като бесен се спусна в друга посока и пак бе спрян от копията. Тогава лицето му се сгърчи, нечовешки рев се изтръгна от стиснатите устни. Сякаш за първи път разбра, че е загубен, но не се разхленчи. Наведе се, пречупи ятагана на коляното си, захвърли парчетата и с безразличие скръсти ръце, готов да посрещне края си.

                Бяхме удивени от героизма му и дълго време никой не предприе нищо. След това обръчът се разкъса и Ивайло с още неколцина люде прекрачи вътре. Видях, че там са също Калина и дядо Борил и побързах да се присъединя към тях.

                — Кой си ти? — запита войводата.

                Тънка, почти незабележима усмивка сви краищата на устните на пленника. Той извърна глава към войводата, помисли и отвърна бавно на български:

                — Аз съм онзи, който загуби.

                — Как е името ти?

                — Не го ли знаеш? Касим бег.

                Възбудено шумолене премина през тълпата бранници. Значи този беше прочутият татарин, който всяваше ужас във враговете си!

                — Касим бег?! — повтори Ивайло, като че не вярваше на ушите си. — Добре. Ти сам знаеш най-добре делата си. Избери си присъдата.

                Гордият татарин отново потъна в леденото си безчувствие. Той знаеше, че трябва да умре, но не желаеше да опетни последния си час със страхливост или малодушие.

                — Водете го след мене! — заповяда Ивайло на бранниците.

                Той се отправи към склона и всички го последвахме. Спря пред голямо клонесто дърво и рече:

                — Метнете едно въже през този клон!

                Дядо Борил приближи до него и зашепна разгорещено:

                — Ивайло, недей! — Гласът му трепереше. — Татаринът се би геройски и не заслужава тази позорна смърт. Заповядай да го посекат. Така поне ще умре като воин.

                — Да повтарям ли? — кресна войводата, правейки се, че не е чул думите на стареца. — Метнете бързо въжето!

                Един бранник се покатери пъргаво по дървото и върза подхвърленото му въже. На другия край направиха примка. Ала никой не говореше. Стори ми се, че тези корави мъже по свой първичен начин уважаваха враговете си и сега изживяваха мъчително позоренето на Касима.

                — Хайде — отсече Ивайло.

                Пергаментовото лице на татарина не помръдна. Само ябълката на гърлото му подскачаше нервно и издаваше вълнението му. Той се овладя и пристъпи към набързо стъкмената бесилка.

                Бях застанал до Калина. Тя можеше да се сражава като Белона*, но пред драмата, на която присъствувахме, тялото й трепереше от ужас. Ръката й се вкопчи в моята, сякаш търсеше подкрепа.

                [* _Белона_ — при гърците _Енио_ — римска богиня на войната.]

                Ивайло се изправи пред пленника. Като го наблюдавах, аз проумях защо людете и след идването в дружината продължаваха да вярват, че има досег със светците. Струваше ми се, че наистина божествена светлина озарява широкото му чело.

                — Свободен си — каза той просто.

                Поразен до дън душа, татаринът остана безмълвен, вкаменен.

                — Иди си — повтори Ивайло. — Може да си грешил през живота си, но ти си смел воин. Ние уважаваме смелите. Иди си! — След това вдигна от земята един изхвърлен от бурята на боя меч, подаде му го и допълни: — Героите трябва да носят оръжието си. Ти строши своя меч. Вземи този и си върви. И не се връщай като враг.

                Касим бег се олюля. Лицето му се сви и набърчи, само изпълнените му с изумление очи останаха широко отворени и втренчени във войводата. После той надви с мъка вълнението си, взе меча и с несигурни стъпки тръгна към изхода на долината. Обръчът на воините се отвори пред него. Никой не го закачи. Татаринът измина тридесетина крачки, спря, извърна се и отдалече впи поглед в Ивайло.

                Татарският вожд стоя продължително така, неподвижен като статуя. Струваше ми се, че се задушава от неизказани думи, че се измъчва от колебания дали да ги изрече. Най-сетне издигна меча и, без да снеме очи от войводата, го целуна. След това го надяна на кръста си и все тъй мълчаливо, но вече много по-спокойно, се отдалечи.

                Аз не разбрах напълно онова, което се разви накрая пред очите ми. Другите сигурно не го проумяха повече, но дълбока въздишка на облекчение се откъсна от множество устни. Изглежда, само Ивайло разтълкува постъпката на Касим бег, защото го чух да си шепне:

                — Не, не сбърках!…»

 

 

                Няколко дни след битката в стана на Ивайло изведнъж настъпило голямо вълнение. Войводите изтичали да видят какво става. И в редиците на новобранците пред изпотения от объркване Кънчо видели — горд и високомерен — Касим бег. „Ти каза да не се връщам като враг, а аз ида като приятел — отговорил той на Ивайловия въпрос. — Чувах, че събираш под пряпореца си не само българи, но и сърби, кумани, ромеи, татари, всички, които се решат да те следват и се борят за делото ти. — Малко по малко гордият азиатец загубил твърдостта си и заговорил почти умолително: — След като ми подари живота, аз много мислих, Ивайло. Цяла неделя живях сам като вълк в пущинаците и мислих. Разбрах — не съм познавал човек като тебе. Остави ме да ти служа. Ще ти бъда верен до последния си дъх. Щит ще бъда пред враговете ти. Забрави миналото и ме пусни да остана при тебе, както ми прости след битката при блатото.“ Ивайло поспорил още малко, пък склонил. И Касим бег останал в дружината.

После той показал толкова смелост и воински разум, такива подвизи извършил, че Ивайло го направил войвода

 

 

 

 Източник Цончо Родев "Наричаха ме Желязната ръка"

Доколкото се сещам в началото на книгата имаше бележка, че авторът е ползвал истински ръкопис и че книгата се основава на действителни събития.

Благодаря за откъса и надявам се книгата да ти е допаднала.

  От издателя       Няма да описвам подробно как този ръкопис попадна в ръцете ми. Това е дълга история, която може би сама по себе си заслужава да бъде описана в отделна книга. Ще се задоволя да кажа, че преди четири години той ми бе предоставен от болонския архитект Джанкарло Булгарели; още преди няколко поколения, когато предците на господин Булгарели живеели във Верона, ръкописът вече се предавал от баща на син в семейството Булгарели като фамилна реликва. Притежателят на оригинала знаеше само, че в него се съдържат важни данни за българската история през ХІІІ век и смяташе, че за мене, като българин, ще представлява особен интерес да се запозная с ръкописа. По-късно той на драго сърце даде съгласието си да издам този извънредно ценен исторически документ в превод на съвременен български език. И ето — книгата е в ръцете на читателя. Тази книга е точен превод на разказа, записан преди повече от шест столетия и половина от веронския рицар Теодоро Булгаро на онзи стар български език, който някога в училище наричахме „църковнославянски“. Моето участие се свежда само до разделяне на разказа в отделни глави, снабдяване по-неизвестните подробности с обяснителни бележки и намиране общо заглавие на книгата. Мисля, че тази последна маловажна заслуга ми дава основание да използувам израза на един прочут френски романист … И тъй като кръстникът е втори баща, подканваме читателя за удоволствието или за скуката при прочитането на книгата да благодари или да се сърди на нас, а не на Теодоро Булгаро…      Ц. Р.

остава в незабелязан от другите мастити учени историци..много от събитията в него се припокриват с досета известните ни факти, но т.к. източниците са само византийски се губи много от неприятната за тях истина. Интересен факте, че самият автор е от ромейски произхода, който обаче впоследствие действа и се чувства като българин, повлиян от ивайловата мисия и личност. Той дори е пратен от Палеолог в началото като наемен убиец да отстрани Лахана, сред бедните но борбени селяни обаче преживява катарзис и както сам казва "проглежда" ставайки дясната ръка на Ивайло и накрая дори се оженва за сестра му.

Доколкото знам има книги за италианските българи, написани от италиански автори.
ето някои от тях.
-Шмид, Амати,Фантуци,Оливери, Винченцо, Д’Амико. Не ми е известно да са преведени на български. Ако някой знае нещо повече да сподели.

Ръкописът се е предавал като семейна реликва, затова не е известен.
Това от една страна е добре, понеже се е запазил, иначе не се знае какво би могло да стане с него.
Ще ми бъде интересно да го прочета 1:1 с оригинала, а също и да видя ксерокопие на ръкописа, но след като е частен ръкопис, не знам как би могло да стане неговото издаване.

това би било единственото сведение за Ивайло от българска страна - както знаеш повечето са византийски сведения. Най-интересното обаче е това, че пак е писан от ромеец, който обаче се чувства като българин и е женен за сестрата на Ивайло. Това е нещо доста рядко.

Божидар Димитров изкава хипотезата, че Ивайло е бил от знатен произход, но аз много му нямам вяра, поради популизма му. Още повече, че в ръкописа е посочено,че той наистина е от обикновен произход и то на най-нисшата селска средновековна класа- отроците - безимотни и закрепостени селяни, но не роби.
Но как да обясним, явните му големи военни качества? Той със сигурност не ги еполучил при пасането на прасета. Всъщност до гледането на прасетата се стига едва след смъртта на баща му, когато Ивайло е вече почти младеж. Баща му е бил соколар на болярина на Карвунската хора Драгомир. При един лов ястреба за който отговарял бащата не се върнал с плячката и за наказание Драгомир наредил да го вържат за едно дърво и да го оставят в гората. През нощта бил разкъсан от дивите зверове, а Ивайло го намира едва по-късно - майка му умира, при разждането на сестра му Калина, а е имал и още един брат по-малък от него. Така като най-голям той се принуждава да приеме върши тази работа. Нужно да се отбележи, че по поречието на Камчия до неотдавна са се отглеждали полудиви свине - може Ивайло умишлено да е избрал тази дейност за да продължи с военната си подготовка далече от чужди очи.
Соколарите какъвто е бил бащата на Ивайло,през османското робство са привилигирована каста, която е запазила старобългарски бойни техники и е можела да носи оръжие. Способностите на сестрата на Ивайло Калина,умело да върти меча и стреля с лък също говори, че двамата са минали обучение, вероятно от баща им а защо не от някой от приближените на болярина Драгомир.

факт е, че за повече от три години Ивайло няма загубена битка нито от татари, нито от ромеи нито от българи (освен може би последната му срещу татарите), което говори още веднъж за военоначалническите му качества

Има древна българска поговорка, която гласи : „Ако воинът е стар – то конят не е, ако и конят е стар – то сабята не е!“
Тази поговорка показва колко са били съвършени българските бойни изкуства и че ако са овладени добре, биха позволили дори на възрастен воин, яхнал грохнал кон, пак са излезе победител в битката!..



Бойната подготовка и единичното обучение на древните българи започвали още от люлката. Новородените били калявани в студа и снега, и който младенец оцелявал, ставал велик воин, готов за подвизи. Обучението на децата било сурово и дори жестоко според съвременните ни представи, но именно затова българите били непобедими в боя.

Всички българи били тренирани за война от най-ранна възраст. На тригодишна възраст децата яздели овце и кози, на пет години на коне вече ловували дребен дивеч, като боравели майсторски с оръжията.



Древните българи обръщали голямо внимание на своята военна подготовка и най-вече на двете главни изкуства – стрелбата с лък и виртуозната езда на кон. Смятало се, че ловът най-добре подготвя бойците за водене на война. Тактиката, сигналите и действията били същите, само противникът бил заменян с дивите животни. Описани са например масови излети в Азия, организирани от кановете, в които участвали до 100 хиляди конници-стрелци!

Единичното обучение се водело по-специализирано и включвало специални гимнастически упражнения, игри, както и характерна акробатика. Косвена информация за това може да представлява фактът, че голяма част от професионалните групи танцьори, акробати, жонгльори и други , които кръстосвали Китай от дълбока древност, та до наши дни, са били предимно от централноазиатски (хуно-български) произход. Освен това децата били обучавани и в други упражнения, които са подобни на тези в йога, но се изпълнявали по-динамично за постигане на гъвкавост. Освен това за базовата подготовка били използвани и военни гимнастически игри като : „дълга кобила“, „прескочи кобила“, „куцан-гражд“, „кленза“ и др. които ще опишем по-късно.

В единичното обучение били изучавани техниките и стиловете за бораване с различните оръжия, както и ръкопашния бой без оръжие и борбата тяло в тяло.

Старите автори изтъкват, че българите непрекъснато се упражняватт в бойните изкуства, в своите тудове ГеоргиС. Раковски описвайки българските обичаи, между другото съобщава:

„...в старо време преди християнството, старите българи се събиралли е определни дни в различни места и показвали изкуството и достойнствата си, за което били награждавани от народа. Тези упражнения се отнасяли повече до военни хитрости“.



На тези сборове воините се състезавали с коне, в борба, хвърлянена копие или тояга, мерене със стрели, надстрелване, надхвърляне с прашка и ръка, надскачане, надиграване (военни и народни танци), премятане през кон и др.

Император Лъв 6-ти в своята книга „Тактика“ също изтъква, че българите постоянно се упражнявали във военните изкуства и се поддържали в добра форма.

Тази информация откъде е?
Този поминък е добре развит и все още би трябвало да се отглеждат полудиви свине в посочения район.

Още по-добре, значи приемственост има още.

Може би, знаеш, а може би не (като чета коментара ти), че "фиктивни, измислени" ръкописи се ползват от бол автори като начало на книгите им - това е един начин, "модел" на влизане в книга или повествование от векове, узучдвам се ако не го знаеш, но това не е грях.

Такива "ръкописи" (днес модерно вече касети, дискове) с епозлват дори във фентъзи книги, въобще не иде реч за "класики" като Умоберто Еко и Уилки Колинс.

Позлването на "измислени" писма и дневници е още по-разпространено и е океан в литературата.

...

Разбира се, има книги в които с епозлват истински ръкописи, писма, дневници, карти, рисунки,но те са малко и вече почти не са художествена литература.

ЦОНЧО РОДЕВ ИМА ДЕСЕТКИ КНИГИ, КОИТО СА ПРОСТО ФИКЦИЯ И ХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА, разбира се, за да ги напише е ползвал извори и е пороучил епохата и периода.

С дведуми - Родев не е история, той е художествена фикция и пожелание.

Явно не познаваш трудовете на Цончо Родев - във всеки увод към негова книга той уточдяза дали написаното е по действ. Случай, дали е събирателен образ или просто худ. измислица. Това е единтвената му книга, коята според самия нето е преведена 1:1 от ръкописа, като той е добавил само обяснителни бележки за термини и думите от епохата. Няма причина да не му вярвам, още повече, че той самия няма претенции за авторство (смята се като кръстник дал името на заглавието и издал ръкописа). Ако беше худ. Измислица или собствен труд кой би се отказал от авторство? Друго, което ми направи впечатление, че самият ръкопис допълва, но и опровергава някои известни досега исторически факти. Защо авторът ще ди прави труда да ако се стреми към историческа достоверност а родев е точно такъв автор да си слага сам главата в торбата с фалшиви данни?освен ако не се е придържал към написаното от ръкописа. В ръкописа например се посочват различните видове данъци в средновековна България, авторът дава обяснителни бележки към тях, като посочва че за два от данъците няма истор. Данни за какво са -защо въобще да ги споменава, аконе знае за какво са? Или според историците Ногай бил обсадил Ивайло в Дръстър. Да се замислим, , откога татарите имат обсадна техника и превземат крепости? И то през зимата! А е била много люта зима! В ръкописа е обяснено, че с настъпването да зимата Ивайло се изтегля умишлено в Дръстър и принуждава ромейската армия на Михаил Тарханиот да се заеме с обсадата. Само в тази люта зима ромеите губят около 5000 войници умрели от студ и др. Може да е имало татрска подкрепа но тя не е била решаваща. И за самият ръкопис -той освен историческа има и художествена стойност, като всички мемоари например, прави впечатление че авторът разказва в първо лице събитията които сам той е бил свидетел а останалите независимо от важността им преразказва...има още много друти детайли които говорят за достоверност но тях ще разглеждам поотделно. Никой ръкопис не би трябвало да се приема на 100 пр

100 процента -но в случая с две думи худ. Фикция и пожелания са минимални!

ЩЕ СЕ НАЛОЖИ ДА СЕ "РЕЦИТИРАМ":

"фиктивни, измислени" ръкописи се ползват от бол автори като начало на книгите им - това е един начин, "модел" на влизане в книга или повествование от векове

ПРАВ ЛИ СЪМ В ТОВА - ДА

...

Такива "ръкописи" (днес модерно вече касети, дискове) с епозлват дори във фентъзи книги, въобще не иде реч за "класики" като Умоберто Еко и Уилки Колинс. Позлването на "измислени" писма и дневници е още по-разпространено и е океан в литературата.

ПРАВ ЛИ СЪМ И В ТОВА - ДА

...

Разбира се, има книги в които с епозлват истински ръкописи, писма, дневници, карти, рисунки,но те са малко и вече почти не са художествена литература. ЦОНЧО РОДЕВ ИМА ДЕСЕТКИ КНИГИ, КОИТО СА ПРОСТО ФИКЦИЯ И ХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА, разбира се, за да ги напише е ползвал извори и е пороучил епохата и периода. С дведуми - Родев не е история, той е художествена фикция и пожелание.

ПРАВ ЛИ СЪМ И В ТОВА - БЕЗУСЛОВНО ДА

......

Какво си написал ти:

"Вкопчил" си се в тази книга и това е нормално - простинга ти е за нея, НО ПРАВ ЛИ СЪМ АЗ В НАПИСАНОТО ОТ МЕН В КОЕТО НЕ ПОСОЧВАМ ТАЗИ КНИГА - ПАК И ПАК ДА!

Оттук-нататък - за тази книга:

- къде е този ръкопис
- някой питал ли е автора за него
- изисквал ли го е
- в какво състояние е ръкописа (???!!!)
- къде се съхранява
- как този ръкопис е непознат на историците

(те историците разбира се, всички са натибългари, те са конспиратори несъмнено и са такива през всички десетилетия след издаванетона тази книга :) ;)

НЕ СЕ ЗАЯЖДАМ (впрочемприемай го както желаеш, няма да си галим чувствата вън от истината), а сега погледни творчеството на Цончо Родев:

1966 - „Черният конник“ (приключенски роман)
1966 - „Съкровището на Лизимах“ (сборник разкази и новели)
1969 - „Изпитание“ (исторически роман)
1975 - „Наричаха ме Желязната ръка“ (исторически роман)
1971 - „Светослав Тертер“ (биографична повест)
1971 - „Отгласи“ (сборник разкази)
1972 - „Пещерата на призраците“ (новела)
1975 - „Наричаха ме Желязната ръка“, II изд. (исторически роман)
1976 - „Човекът без сянка“
1978 - „Черният конник“, II изд. (приключенски роман)
1981 - „Мечът на непримиримите“ (исторически роман)
1983 - „Отмъстителят“ (сборник разкази)
1985 - „Отвъд Синия праг“ (очерк)
1980 - „Тътени“ (исторически роман)
1986 - „Бурята“ (исторически роман)
1986 - „Двама против ада“ (исторически роман)
1994 - „Пиратът (С черен лъв на мачтата)“ (исторически роман)
1994 - „Една торба ключове“ (Дванадесет разказа и новели по истински случаи за достойнството на българина)
1998 - „И стана ден“(исторически роман)


КАКВО ИМАМЕ ОТ РОДЕВ - ФИКЦИЯ, ХУДОЖЕСТВЕНА ИЗМИСЛИЦА СЪС САМО ЕДНО "НАПРАВЛЕНИЕ" - КОЛКО Е ВЕЛИК Е БЪЛГАРИНА

И в това няма нищо лошо - всяка нация има нужда от такива писатели, има бол подобни световни писатели, един Уолтър Скот е пример за такъв векове преди Родев - Скот е човек юрист без историческо образование, но пишейки почти всяка своя история той е излседвал възможно най-много "документалистика" да я наречем в онези години доколкото е била достъпна, нещо повече - Скот е пътувал, плавал, за да уети този или онзи "живот" и "занаят".

Хайде сега погледни ЗАГЛАВИЯТА от Родев, погледни ГОДИНИТЕ на издаане и писане на тези романи повечето.

Ясно е, нали - ясна линия към само българско величие и тематика, и:

ОТ 19 ТВОРБИ

17 СА РОМАНИ ВКЛ. ПРИКЛЮЧЕНСКИ ТАКЪВ
1 Е С ПРЕТЕНЦИЯ ЗА РАЗКАЗИ (?!) ПО ДЕЙСТВИТЕЛНИ СЛУЧАИ

1 не е посочено като "ясно"

Какво доказва това... ясно е нали?!

Цончо Родев
Наричаха ме Желязната ръка


На майка ми



От издателя

Няма да описвам подробно как този ръкопис попадна в ръцете ми. Това е дълга история, която може би сама по себе си заслужава да бъде описана в отделна книга. Ще се задоволя да кажа, че преди четири години той ми бе предоставен от болонския архитект Джанкарло Булгарели; още преди няколко поколения, когато предците на господин Булгарели живеели във Верона, ръкописът вече се предавал от баща на син в семейството Булгарели като фамилна реликва. Притежателят на оригинала знаеше само, че в него се съдържат важни данни за българската история през ХІІІ век и смяташе, че за мене, като българин, ще представлява особен интерес да се запозная с ръкописа. По-късно той на драго сърце даде съгласието си да издам този извънредно ценен исторически документ в превод на съвременен български език. И ето — книгата е в ръцете на читателя. Тази книга е точен превод на разказа, записан преди повече от шест столетия и половина от веронския рицар Теодоро Булгаро на онзи стар български език, който някога в училище наричахме „църковнославянски“. Моето участие се свежда само до разделяне на разказа в отделни глави, снабдяване по-неизвестните подробности с обяснителни бележки и намиране общо заглавие на книгата. Мисля, че тази последна маловажна заслуга ми дава основание да използувам израза на един прочут френски романист … И тъй като кръстникът е втори баща, подканваме читателя за удоволствието или за скуката при прочитането на книгата да благодари или да се сърди на нас, а не на Теодоро Булгаро…
Ц. Р.

Цончо Родев
Пиратът
С черен лъв на мачтата


На Надя


От автора

Докато четете тази книга, може и да не повярвате, но Кривич, за когото се разказва в нея, е историческо лице. Струва ми се, че у нас за него знаят малко хора, включително между специалистите. Лично аз за пръв път случайно чух неговото име преди осем години от една беседа на моя приятел Божидар Димитров, старши научен сътрудник в Националния исторически музей. По-късно Божидар ми даде възможност да проуча и съответните откъси от средновековните генуезки „Libri dei pirati“ („Книги за пиратите“) — засега единствените, но неподлежащи на никакво съмнение документи за съществуването на „моя“ герой. След като прочетох и около четири хиляди страници историческа литература, можах да установя сам за себе си не толкова епохата (похвалвам се сам, но покрай една моя по-ранна книга вече я познавах твърде добре), колкото да очертая в съзнанието си мястото и ролята на Кривич в нея.
Друг мой добър приятел — научният сътрудник от Военноморския музей във Варна Владимир Павлов — ми помогна да се запозная с особеностите на устройството и въоръжението на корабите, корабоплаването и морското военно изкуство през ХІV в., като дори ми предостави за ползуване свои още непубликувани изследвания. Пак с негова помощ можах да изуча и цялата българска средновековна морска терминология, доколкото тя е запазена в стародавните хроники и в съчиненията на древните автори.
Бързам да изразя на двамата най-сърдечната си благодарност.
Накрая няколко обяснителни думи за самата книга. Както читателят вече е видял, аз я нарекох „исторически роман“. Исторически, защото отразява действителна епоха и (в значителна степен) действителни герои и случки. Но един роман. А това ще рече, че моята цел не беше да преразказвам историята. И в интерес именно на романа не се поколебах да поразместя някои събития (впрочем има ли някакво съществено значение, че монахът Анджело от Сполето е загинал в 1314 г., а не няколко години по-рано, както е представено в книгата?), да допълвам с въображението си белите места в писаната история, да въвеждам измислени герои, и пр. Но това, надявам се, не е грях, а част от правата ми на автор.
Ц. Р.
София — Варна — Созопол
1987–1988

От твоите коментари 16 и 17 разбирам:

- бягане от отговор що за ръкопис е това, къде го

- примера от мен с Уолтър Скот е същия като с Родев или подобне

С "две думи" добавеното от теб в 16 и 17 с нищо не разсея съмненията за "ръкописа", дори ги затъврди, защотъо има само едно "подхвърляне", че историята е за цяла книга, което звучи авторитетно за безкритичен чиател, но не и за внимателен.

АЗ НЕ СЪМ ПРОТИВ ЦОНЧО РОДЕВ БОГ ДА ГО ПРОСТИ

АЗ СЪЩО НЕ СЪМ ПРОТИВ ТОЗИ ТИП ЛИТЕРАТУРА - ТЯ Е СВЕТОВНА И НУЖНА

Да се ляга на нея като истина обаче е лъжа и наивитет.

прочети книгите му вместо само да ги критикуваш, уж търсейки истината и току виж нещо българско се е пробудило отново в теб. препоръчвам ти горещо поредицата Тътени, Бурята и И стана ден. Поздрави
аз бях горещ почитател на книгите на Карл Май - израстнах с Олд Шетърхенд, Винету, Безухия, Олд Файерхенд и мн,др. ...едва след като си бях набавил почти цялата му колекция, прочетох, че Карл Май е писал книгите без дори един път да отиде в Америка (това го прави по-късно мисля)! Нещо ми прищрака отвътре!Почувствах се излъган, как може това да не е истина? Сега се съмнявам дали бих си купил всичките му книги, ако знаех това...но въпреки всичко продължавам да живея с представите му за индианците...и бих дал книгите му на децата си да ги прочетат с условието да не приемат всичко за чиста монета....
Цончо Родев не е Карл Май, макар да пише увлекателно като него, в неговите романи героите не са измислени и АКО ИМА ХУДОЖЕСТВЕНА ФИКЦИЯ, то авторът дава ясно да се разбере.

означава ли това, че не трябва да се занимаваме с неща , за които нямаме сигурни данни? - Според мен не. Аз не претендирам за научно обосновани статии, такива и трудно ще намериш в блог.бг, пък и колко от тях ще достигант до сърцето на читателя? Аз претендирам обаче, че Родев добросъвестно използва един оригинален ръкопис, без претенции за аторски права и с голяма историческа стойност. Това се и опитвам да популяризирам. Защото, колкото и да са важни фактите, зад всеки от тях стои една история - и тя именно стига до сърцето на читателя и се приема за истинна. Голите факти сами по себе си не означават нищо.
Ако имах средствата и времето бих отишъл да намеря този италиански БУлгаро да му ксерокопирам ръкописа и да ти го покажа, но за момента това не е възможно. Иначе по тази книга може да се направи страхотен филм, при който даже "Смело сърце" ще е боза.

"Моя подход" не е сигурен, както и всеки друг подход, но поради приближеността във времето на това с което се "занимавам" истината е по-възможна като крайна "дестинация" или евентуалното достигане до нея.

В никакъв случай нямам предвид да се занимава някой само с нещо определено от който и да било, камо ли пък от мен, напротив.

За ръкописа мисля, че вярата ти в неговото съществуване те кара да напишеш малко с откскок думите, че ако имаше средставата би го ксерокопирал и намерил, самия Родев е трябвало да направи това, но дори да беше - биха истанали съмненията, зщаото самата "трибуна" - РОМАН предполага всякаква фикция вкл. ужксерокопие и тук НЕ иде реч за лъжа или за съмнения в Родев - РОМАНА допуска това, всеки роман го допуска и това не прави никой роман лъжа или укорим!

Ако помислиш и претеглиш "нещата", ще съзреш без особена трудност, че вероятността да няма ръкопис и това да е фикция на Родев е в пъти по-вероятна от това да има нещо подобно като документ/ръкопис. Както и да е, излишно е и аз да теоретизирам по този въпрос, а може и историците да знаят за това, просто аз не съм познавач за да познавам тези извори. Ако пък за историята този ръкопис не е познат, то почти отпада всяко съмнение в него, че го има - почти сигурно става, че такъв няма. Както и да е, може би, излишно зудребнях, но за сметка на това съм като че ли по-близо до вероятността, да не кажа истината.

Жив и здрав Диданов, колкото до темите в товя блог - те са едно от достойнставата при теб!