Сближиха се за трета схватка, но този път Плясата и не помисляше да търси победа чрез тежестта на тялото си. Накуцвайки, той приближи предпазливо — предпазливост, в която мнозина съзряха душевен смут и объркване, загубена самоувереност, ако не даже и най-обикновена уплаха — и с протегната напред дясна ръка потърси обичайното съприкосновение с противника. Стефан възприе този обрат в борбата и също приведен от кръста застана в познатата стойка. Двамата противници допряха глави и с по една ръка обхванаха вратовете си. До някое време се бутаха и ужким се мъчеха да се уловят с пръсти, но отнапред се знаеше, че при тази мазнина по тялото това ще е напълно невъзможно. Тикаха се така двамата и се тласкаха и при тези движения Плясата неусетно поизвиваше ръката си в лакътя. „Ох, ще изгуби момчето! — с искрено съжаление помисли Гюрсел Турхут бей, забелязвайки как пехливанинът се подготвя за непочтения си удар. — Аз ли лошо му обясних този чалъм, или то се замая от досегашните си успехи?“ А в това време Плясата продължаваше бавно, милиметър по милиметър, да отмества лакътя си…

      Най-сетне турчинът реши, че е спечелил разстоянието, което бе нужно за удара му. Той, разигравайки умора, шумно изпусна веднъж-дваж въздуха от дробовете си, после с преместване на крака показа, че има намерение да се отдръпне за кратък отдих. Младежът пред него сякаш също се приготви за отдръпване. И тогава Плясата прецени, че е дошъл моментът за развръзката. С добре премислена и многократно проверена рязкост той остро изпъна превитата си до сега дясна ръка. Но ако за това движение му е била необходима една секунда, само за половината от това време Стефан изпревари тежкия удар на ръката му. Той не се наведе, а просто се стрелна надолу и могъщата ръка на Плясата профуча над главата му. И толкова нечовешка сила бе вложена в този замах, че повлечено от него, тялото на турчина се завъртя около оста си и политна настрана. Този път обаче Стефан не остана да го наблюдава с кръстосани на гърдите ръце. Той направи огромен скок, достоен за току-що измисления му прякор, озова се зад гърба на загубилия равновесие пехливанин и не обхвана, а сякаш се впи в дебелия му кръст. „Няма да успее да го вдигне! — мрачно предсказа на ум каймакаминът. — Ами че то е все едно заек да вдигне вълк-единак над главата си!…“ Беше прав беят, действително Стефан не би могъл да отлепи от земята човешката грамада в прегръдката си, ала той сгреши в друго — в намерението на младия българин. Стефан изобщо не направи опит да вдигне противника си, а само продължи залитането на тялото му и когато Плясата напълно загуби устойчивост, с мигновено движение се хлъзна под него, прехвърли го през себе си и с всички сили го тръшна посред алая. Разнесе се шум от тежък удар, последван веднага от късо хлъцване и след това… И след това всъщност нищо повече не се случи — Плясата, непобедимият пехливанин от Хаджиоглу Пазарджик, остана да лежи неподвижен, проснат по гръб върху сламата на алая, а от гърчовете на тлъстия му корем личеше, че прави напразни усилия да възстанови прекъснатото си дишане. В същото време Стефан скочи прав до него, поколеба се, пък момчешката гордост взе връх в него, та сложи крак върху поваления турчин.

      И тогава над смълчаното множество прозвуча пълният с възхищение глас на Гюрсел Турхут бей:

      — Евалла, Тодороглу Стефане!… Не знам как го направи, ала победител в борбата си ти! И юницата е твоя…

      Гръмнаха крясъци — този път почти изцяло поздравления и само тук-там някоя закана, — към тях се присъединиха и игривите звуци на зурли* и дайрета. И в тази победна олелия каймакаминът смушка своя чаушин и му посочи юницата с венчето на рогата. Не се зарадва Рюстем чауш, че му възлагаха да награждава един презрян гяурин и то такъв, дето, речи го, едва-едва е покрил с мъх горната си устна, но стискаше ли му да отиде наспроти волята на своя управител? Надигна се той, хвана юницата за юларя, поведе я и все така сред оглушителната гюрултия на народа я предаде на младия победител. Още веднъж се поколеба Стефан, но взе оглавника и тръгна да се поклони на каймакамина. Сега обаче отново даде воля на нрава си — не мина по най-краткия път, а нарочно избиколи, водейки зад себе си юницата. Почудиха се хората на тази постъпка, ала той сам скоро даде отговор на неизречения им въпрос — като стигна до кьошето на Великин Георги, поспря само за миг и се изплю презрително в нозете му. После, сякаш нищо не било, продължи нататък и застана срещу Гюрсел Турхут бей. Стори сдържан, но почтителен поклон пред него, сетне изрече ясно:

      [* __Зурла (зурна)__ — духов музикален инструмент, подобен на кларинет.]

      — Не се обиждай, каймакам ефенди, но тази юница аз не мога да приема.

      Беят го изгледа смаяно, пък попита:

      — И защо, Стефане?

      — Защото надвих, но надвих с чужда помощ, каймакам ефенди. Пък победа, дето е с подкрепа от друг, не е честна победа. Поради това не мога да взема наградата.

      — И кой ти помогна в борбата?

      — Ти — беше неочакваният отговор. — Без твоя съвет сега не Плясата, а аз щях да се валям там, на сламата…

      — А, това ли било! — засмя се широко Гюрсел Турхут. — Не си прав, чоджум, никак не си прав. Съветите са хубаво нещо, ама те не залепят плещи на земята. Води юницата и нека венчето и да стане белег на твоята слава! — Стефан се канеше да възрази нещо, но почтеният каймакамин го спря с властен жест. — Чакай! Щом си толкоз добросъвестен и не желаеш да останеш борчлия, то нека направим един алъш-вериш*: аз съм ти дал акъл, ти ще върнеш на мене същото.

      [* __Алъш-вериш__ — вземане-даване; търговия.]

      — Какъв акъл очакваш от недозрял момък като мене, каймакам ефенди? — подозрително запита Стефан.

      — Откъде намери сили да тръшнеш такава грамада като Плясата, ето какво искам да науча от тебе.

      — А, това е лесна работа — засмя се Стефан и за пръв път през този ден очите му загубиха остротата и „лютостта“ си. — Ами че това аз ти го обясних още преди борбата. Когато човек се бори не за юница или дори за цяло стадо юници, а за честта на името и на рода си, тогаз в него се намират сили не един пехливанин, а планина да повдигне.

      С тези думи Стефан се поклони повторно пред каймакамина, пък се извърна и потегли. И само на втората крачка попадна в прегръдките на дядо Тодор, баща му, и на братята си, които — всички до един — бършеха сълзи и в същото време се заливаха в радостен смях. После, сякаш отприщен яз, към тях се втурна народът и ги раздели. Безброй ръце вдигнаха над главите още необлечения Стефан и го понесоха през улиците на Тулча, а зад тях, влачейки юницата за юларя, не пристъпваше, а подтичваше дядо Тодор. Повечето от турците изпратиха победителя и непринудено образувалото се шествие с искрено или престорено „евалла“, но някои не скриваха озлоблението си. И като че най-личен измежду тях беше Рюстем чауш:

      — Щом е толкова силно, Тулча очевидно е вече тясна за това проклето гяурче… — ръмжеше той и в неговата уста тези думи съвсем не звучаха като благопожелания за рожден ден.

      А докато шествието се отдалечаваше в едната посока, в другата гузно се измъкваха двоица едри мъжаги — Плясата и Великин Георги. Посрамени по различен начин от подвига на младежа никой от двамата не отвори дума за овена, който се полагаше на втория в борбите.

      В далечината ехтеше името на Стефан. Така щеше да ехти то от този ден чак до гибелта му, че и дълги години подир това — докато има българин-родолюбец на Земята.