"Всяка банка търси сама пазарите. Нея не я търсят. Тя насочва търговците. Тя им казва къде какво се търси, къде какво може да се продаде. У нас е прието търговецът сам да разбива пъртината. Не, той не може да прави това, защото си гледа магазина, склада, хляба. За него ще разузнава банката му. За това поддържа свое банково разузнаване. Тя ще подпомага своите клиенти. Тя ще им дири пазарите, а не те. Ако те си намерят — добре. Евреите — търговци до един почти членуваха в разни масонски ложи. А какво бе масонската ложа? Нищо друго освен осведомителна търговска и банкова централа. Начело на ложите стоят повече евреи — банкери — Дюпон, Рокфелер, Стисен, Круп, Шнайдер — световни имена…

     Българинът — банкер е принуден сам да разузнава, ако не е впрегнат в някоя масонска ложа. Аз съм заклет враг на това еврейско племе, но аз го изучавам, аз го дебна, аз го следя, аз се уча от него, защото то е по-умно и по-предвидливо от нас, българите — банкери… Да, това е истината. Умните народи са умни, защото умеят да пестят и да ценят парата. Простите банкери и народи са прости, защото не умеят да ценят парата. Какво искаш, щом сложихме на 9 юни 1923 година за министър на финансите един ловчанлия, който играеше покер, който пилееше пари по балове и банкети, а „оправяше“ чиновничките си без пари. Това е грозна история. Мъж, който използва подчинените си за лични цели и услуги, е подлец. Жената е нежна натура. Тя трепери за службицата си и дава, бута, но проклина. Петър Тодоров — да ме прощава историята ни — не бе за министър на финансите. Дребнави сметки са го издигнали тогава — на 9 юни. Аз, ако бях тогава в България, нямаше да позволя това.

     — А къде бяхте?

     — Във Франция, в град Виши. Там бях политически емигрант. И там ме завари новината за преврата. Върнах се в България и видях кабинета вече напълно оформен. Министър-председател и министър на външните работи — професор Ал. Цанков, министър на вътрешните работи — генерал Иван Русев, министър на финансите — Петър Тодоров, министър на земеделието — Янаки Моллов. Димо Казасов бе министър на железниците, пощите и телеграфите. Аз бих поставил за министър на финансите Владимир Моллов, но не и Петър Тодоров.

     — Господин Буров, а няма ли у Вас малко омраза към Петър Тодоров, поради това, че той пожела да сътрудничи с правителството на Отечествения фронт, с Кимон Георгиев?

     — Не, аз не се ръководя от това. Аз гледам на нещата като Бога — отвисоко. Аз ти говоря за българската история, такава каквато е, а не каквато бих желал да я видя. Историята си е история. Тя се създава от хората точно по тези закони, които важат в момента. Защо не ти говоря за мразения от мене Димо Казасчето — еврейчето, чифутчето, с името „Моше Казасов“? Не ти говоря, защото той може да има кусури, но има и ум. Същото е и с Кимон. Той има хиляда кусура, но има поне две ценни качества. А Петър Тодоров ги няма. Той даваше вид, че е банкер, финансист, адвокат, а не бе нищо. Той създаваше впечатление, че знае много. Знаеше онова, което други не знаеха, защото бе таен агент на една-две банки. И там научаваше тайни, които нашепваше на ухо.

     Много е важно на този свят да знаеш тайните на света, господин Памукчиев. Да знаеш нещо, което другите не го знаят. Например, да знаеш, че Хитлер и Сталин се бяха разбрали през 1933–1934 година да търгуват, да си купуват и продават стоки, да не се сбиват, да си карат търговията разумно, по човешките закони, защото това им диктуваха интересите. Те бяха на противникови позиции по идеологията. Но идеологията не храни държавата, а я храни селото и търговията. Това е закон на живота. Наполеон мразеше Англия не защото бе на други идеологични позиции, а защото тя не му позволяваше да търгува — блокира пристанищата на света за неговите кораби. И в битката при Трафалгар той загуби морското си могъщество и крилете му паднаха.

     Адмирал Нелсон му бе майсторът тогава. И той подряза крилете му — да не литне над Англия. Затова му дигнаха такъв огромен паметник. Паметник, за който са платили в Англия толкова злато, колкото струва самата статуя.

     До Трафалгарската битка Англия бе жестоко притисната от Наполеон. И когато падна флотата на Наполеон, падна и куражът му да завладее Англия. А той би могъл да го стори, ако флотата му бе оцеляла.

     В българската история аз познавам много сериозни, трагични и героични моменти, когато всичко е било на косъм — както през ноември 1885 година, във войната със сърбите. Българите поставят всичко на карта и на 7 ноември те побеждават. Те вземат връх с върховно усилие. Кой вдигна паметник на българския войник от 1885 година, който спаси България? Никой. Пари ли нямахме? Имахме. Скулптори ли нямаше по света? Имаше и ги има. Но защо не се вдигна този паметник?

     — Наистина, защо?

     — Пак поради лични сметки и интереси, господин Памукчиев.

     — На кого?

     — На Фердинанд, на Стефан Стамболов, на другите ни политици.

     — Какво е виновен Стамболов?

     — Той не е участвувал в боевете, в тази война. Той не е бил като Бендерев, на първата бойна линия. И той не позволи да се вдигне този паметник чак до 18 май 1894 година, докато падна от власт.

     — Но защо?

     — Защото това търновско копеле бе търгаш по душа. Той бе търговско чедо и остана търгаш цял живот. Той например, през 1877–1878 година е търгувал с добитък. Той е бил снабдител на руската армия с месо. И не е бил опълченец.

     През 1885 година пак същото… Той не е искал да отиде на първата бойна линия, да умре, като брата на войводата, на Христо Ботев, Боян Ботев. Той не умря като хиляди други българи и не позволи от 1887 до 1894 година да се дигне нито един голям паметник. Какво е, например, господин Памукчиев, паметникът на Васил Левски? Нищо.

     Този паметник можеше да се вдигне до небесата, и не там, където е била бесилката, а в центъра на София, на мястото на Градската градина, срещу двореца на Батенберг, на Фердинанд. Да знаят те — Батенберг и Фердинанд — че българинът се е бил и мрял за чиста и свята република, а не за монархия. Няма нищо по-хубаво, господин Памукчиев, от републиката. Ако България бе република, аз съм уверен за себе си, щях да стана поне веднъж неин президент. Да, щях. Защото имах пари. Имах банка, имах всичко. А сега какво? Нямам нищо. Но аз щях да бъда президент като Льобрьон, като Поанкаре, щях да вляза в историята.

     А сега ще вляза, ако ти, господин Памукчиев, ме вкараш в нея. Аз вярвам, и съм сигурен, че някой ден ще оценят умните хора в България. Смея да твърдя, че не съм от простаците и ще се поинтересуват от моя опит на човек, банкер, търговец и дипломат. Да, да, ще се заинтересуват. Защото умът не се създава на пазара — той се създава в нацията, в епохата.

     Моята епоха бе бурна, търговска епоха. Моята епоха бе бурна, драматична и тъжна епоха.

     Вие, младите, сега я определяте само с една-единствена думичка — капиталистическа. Подчертайте това. И я отминавате. Защо? Защото не ви пасва.

     А тази епоха искаше тройно повече работа и петорно по-голямо напрежение от вашата. Вие искате да работите само по 8 часа на денонощие, а 16 часа да ги профукате за сън, за наслади. Къде дават тъй? Кой позволява това? За стотен път те питам, господин Памукчиев.

     Вие, ако не работите денем и нощем, сте свършени.

     Вие трябва да работите като зверове, за да оцелеете. И това ще стане. Ще заработите, вашата мамица, ще заработите и ще си спомняте за мене, за банкера Буров, който ви казва, че няма богат човек хайлазин, няма богат човек, готованец.

     Кой ще ви храни вас, дембелите, с осемчасов работен ден?

     Селянинът, ако не работи по двайсет часа, работникът — по 10 часа, търговецът — по 18 часа, докъде ще стигне? А занаятчията и без това си работи от два часа след полунощ до седем-осем часа вечерта. Дръпне кепенчето. Затвори шивачничката си и си отива вкъщи. Жена му е приготвила вечерята. Измие ръцете си, хапне и заранта, в два часа, е на крак. Отваря кепенчето и почва да шие. София при 250 000 жители имаше 6700 шивачи и калфи.

     Това бяха роби на труда. Роби на професията си. Те се бяха отрекли от живота, за да имаме ние костюми, дрехи и то срещу какво — срещу парче хляб и една постна бобена чорбица. Но пестяха и учеха децата си. Децата на тези хора ставаха офицери, ставаха търговчета, ставаха учители и чиновници.

     Българинът е хубав човек, господин Памукчиев, когато работи и пести. Но пусне ли му края и се пропие, тогава пропада."
М.Памукчиев "Срещи с Буров"