Някой изследовател посвещава целия си живот на научни издирвания. И ето че един ден съдбата му изпраща сполука: той открива името на неизвестен до този момент фараон. Тъкмо такава сполука доживях и аз. В прашасалите архиви намерих сведения за някой си всемогъщ, но кажи-речи на никого неизвестен вожд, чиято власт над една шеста част от сушата била безгранична. Наистина, моят фараон не е от забравените векове, а от двайсетия, фараонът се казвал „другарят Иванов“. Кой го помни? Кой го познава? А същевременно гореспоменатият другар, както личи от документите, бил съсредоточил в ръцете си необятна власт. Да речем, на 25 септември 1943 година маршалите на Съветския съюз Г. Жуков и А. Василевски и армейските генерали К. Рокосовски, Н. Ватутин, И. Конев и Р. Малиновски получили извънредно поверителна директива за форсирането на Днепър. Документът започва сурово и просто: „Другарят ИВАНОВ заповяда…“

      Другарят Иванов разполагал с достатъчна власт, за да вкара в сражение пет армии едновременно. Или десет. Или двайсет. Директивата от 25 септември 1943 година се давала едновременно на четири фронта, в състава на които влизали трийсет и една армии, включително четири танкови и четири въздушни. Това, естествено, не била горната граница. През войната другарят Иванов разполагал със седемдесет общовойскови армии, с осемнайсет въздушни, с пет ударни, с единайсет гвардейски и с шест гвардейски танкови. А освен това — с армиите на НКВД, с армиите на ПВО, със самостоятелната гвардейска въздушнодесантна армия, с десет сапьорни и т.н., и т.н., и с десетки самостоятелни корпуси и стотици самостоятелни дивизии. И трябва да кажа, че заповедите на другаря Иванов се изпълнявали от всички маршали и генерали безпрекословно, незабавно и на всяка цена.

      Парадоксално е, но въпреки тази си власт другарят Иванов бил малко известен дори в много високите сфери. Пример: преди войната А. А. Шкварцев бил съветски посланик (по онова време ги наричали полпреди, пълномощни представители) в Берлин. Съветски посланик във фашистка Германия е доста висок пост. Та този Шкварцев дълги години хабер си нямал за съществуването на другаря Иванов. И веднъж станал гаф. През 1940 година в Германия пристигнала съветска авиационна делегация. Съветските другари посетили тайните заводи, включително и подземните, конструкторските бюра, разгледали най-новите образци на германската авиационна техника, купили което им харесало и помолили посолството (по онова време то се наричало полпредство) и търговското представителство да платят покупките. (Тук още веднъж изниква въпросът кой на кого е вярвал повече: германските господа продали на съветските другари образци от всички най-нови самолети, подводници, зенитни и противотанкови оръдия, а съветските другари не продавали Ил-2, Пе-2, Т-34, КВ, БМ-13 и дори не показвали такива неща на върлите си германски приятели.) И тъй, съветската делегация избрала Ме-108, Ме-109Е, Ме-110С, Ме-209, До-215, Ю-88, Хе-100 и още редица най-модерни самолети. Германците не криели тайните си, а нашите не се стискали: избрали дванайсет типа, вземали по два-три екземпляра, а от някои и по пет-шест. Освен самолетите съветските другари подбрали екземпляри от двигатели, прибори, апаратура и още какво ли не. А посолството и търговското представителство трябва да плащат. Не, казват дипломатическите другари, има си ред: трябва да се пише до Москва, да се съгласува с Наркомата на отбраната и с Наркомата на авиационната промишленост, те ще изпратят заявка до Наркомата на търговията, там въпросът ще бъде обсъден от експерти, ще го съгласуват с Наркомата на външните работи, ще викнем финансистите… Тогава един припрян от авиационната делегация се обадил: нямаме време за разтакаване, я нека изфраскам една шифрограма до Москва. Написал текста, зашифровал го и помолил да го изпратят на адрес: „Москва, за Иванов.“ Цялото посолство подскочило като ужилено, дори другарят Шкварцев се възмутил: не може да има такъв адрес, това е все едно да пишем „до дядо на село“. А бе все едно я изпратете упорства онзи от делегацията.

      Дълго се карали. Най-сетне изпратили шифрограмата.

      За голямо учудване в Москва шифрограмата намерила адресата си. Дори много бързо. И се получил отговор. Незабавно. Над посолството все едно че паднал гръм. Отговорът бил кратък и прост като присъда на революционен трибунал. Московският адресат, другарят Иванов, така изръмжал, че самолетите били купени без протакане, сметките платени до пфениг, а скъпоценният товар с експресна скорост изпратен където трябва.

      Другарят Шкварцев и другите отговорни другари загрели кой в Москва се крие под скромното фамилно име. Това, естествено, бил ТОЙ. Зад кремълските стени под псевдонима Иванов живеел и работел лично другарят Иванович. Същият — Василиев. Същият Чижиков, същият Коба, същият Бесошвили и Джугашвили, същият Салин и Сталин.

      Много псевдоними имал Сталин. Едни отпаднали, били забравени и избледнели, други останали. Псевдонимът „Иванов“ се запазил чак до края и се използвал в крайно извънредни ситуации.

Виктор Суворов