Защо Големите Надежди претърпяха крах.

                Крахът на Големите Надежди, ако се абстрахираме от вътрешните икономически противоречия на индустриализма, бе заложен в индустриалната система още с нейните основни психологически предпоставки: 1) че смисълът на живота е В щастието, с други думи, в максималното удоволствие, определяно като задоволяване на всяко желание или субективна човешка потребност (_радикален хедонизъм_); 2) че егоизмът, себичността и алчността, които системата поражда по необходимост, В крайна сметка водят до хармония и мир.

                Откакто свят светува, богатите и властимащите упражняват радикален хедонизъм. Елитът на Рим и на италианските градове през епохата на Ренесанса, както и този В Англия и Франция от XVIII и XIX В., са търсили смисъла на живота В неограничените удоволствия. Докато извличането на максимално удоволствие е било присъщо на определени групи в определени периоди, с едно-единствено изключение преди XVII в., то никога не се е вписвало в теориите за човешкото щастие, изповядвани от Великите Учители на Китай, Индия, Близкия изток и Европа.

                Единственото изключение е древногръцкият философ Аристип, ученик на Сократ (първата половина на IV в. пр. Хр.), който проповядва, че смисълът на живота се заключава в изпитването на оптимално количество плътски наслади и че щастието е сбор от Всички изпитани удоволствия. Малкото, което знаем за неговата философия, дължим на Диоген Лаерций, но и то е достатъчно, за да очертае Аристип като единствения истински хедонист, за когото самото желание предпоставя правото то да бъде задоволено и оправдава стремежа за постигане върховната цел на живота: Удоволствието.

                Епикур трудно може да бъде разглеждан като продължител на Аристиповия хедонизъм. За Епикур „чистото“ удоволствие е най-висшата цел, то означава липса на страдание (aponia) и безметежност на духа (ataraxia). Според Епикур удоволствието от задоволяването на желанието не може да бъде смисъл на живота, защото такова удоволствие по необходимост бива последвано от неудоволствие и по този начин отклонява човечеството от истинската му цел — премахването на страданието. (Теорията на Епикур в много отношения напомня теорията на Фройд.) Доколкото може да се съди по противоречивите сведения за учението на Епикур, изглежда, че то е израз на определен вид субективизъм, противоположен на схващанията на Аристотел.

                Нито един от другите Велики философи не е твърдял, че наличието на дадено желание предпоставя етична норма. Те са се интересували от оптималното благополучие (vivere bene) на човечеството. Съществен елемент в тяхното мислене е, че разграничават потребностите (желанията), които са чисто субективни и чието задоволяване води до моментно удоволствие, от потребностите, дълбоко залегнали в човешката природа, чието осъществяване благоприятства извисяването на човека до _eudaimonia_, т.е.. „благополучие“. С други думи, правили _са разграничение между чисто субективните потребности и обективно валидните потребности_ — като част от първите са пагубни за човешкото развитие, докато вторите отговарят на нуждите на човешката природа.

                Теорията, че смисълът на живота се състои в задоволяването на всяко човешко желание, за пръв път след Аристип е защитавана открито от философите на XVII и XVIII в. Възникването на подобни идеи е възможно, когато „благо“ престава да означава единствено „благо за душата“ (както е в Библията и дори по-късно у Спиноза) и придобива значение на материална, парична облага в периода, когато буржоазията отхвърля не само политическите си окови, но и християнската любов и солидарност, утвърждавайки новата вяра, че да съществуваш само за себе си, означава да си повече, а не по-малко верен на себе си. Според Хобс щастието се състои в непрестанното преминаване от задоволяването на едно страстно желание (cupiditas) към задоволяването на друго; Ламетри дори оправдава употребата на опиатите, които поне създават илюзия за щастие; а според маркиз дьо Сад задоволяването на импулсите към жестокост е правомерно, защото така или иначе те съществуват и изискват задоволяване. Споменатите мислители са живели през епохата на окончателната победа на буржоазната класа. Лишеното от философска нравственост съществуване на аристократите се превръща в практика и теория на буржоазията.

                След XVIII в. възникват много етични теории. Някои са близки до хедонизма, като например утилитаризма, а други са подчертано антихедонистични системи, като тези на Кант, Маркс, Торо и Швайиер. Съвременната епоха, най-вече след края на Първата световна война, до голяма степен се върна към практиката и теорията на радикалния хедонизъм. Идеята за неограниченото наслаждение влиза в противоречие с идеала за строго регламентирания труд, подобно на противоречието между стигащата до маниакалност трудова етика и отдаването на пълна леност в свободното време и през отпуските. Конвейерът и бюрократичният ред, от една страна, и телевизията, автомобилът и сексът, от друга, правят възможна тази изтъкана от противоречия комбинация. Сам по себе си маниакалният труд би влудил хората така, както и пълният мързел. Съчетаването им обаче гарантира съществуването. Нещо повече, двете противоположни нагласи съответстват на икономическата необходимост: капитализмът на XX в. почива както върху максималното потребление на произвежданите стоки и предлаганите услуги, така и върху строго регламентирания колективен труд.

                Изказаните дотук теоретични съображения показват, че радикалният хедонизъм не води до истинско щастие, и обясняват защо, като се има предвид човешката природа. Но дори и без теоретичен анализ фактите недвусмислено доказват, че всичките ни опити да „догоним щастието“ не водят до благополучие. Съвременното общество се състои от крайно нещастни индивиди: самотни, тревожни, потиснати, склонни да рушат, зависими — хора, които се радват да убиват свободното си време, което с толкова усилия са отвоювали.

                Ние сме заложили най-големия социален експеримент в историята, за да установим дали удоволствието като пасивно чувство, за разлика от активното чувство — благополучието и радостта, дава задоволителен отговор на въпроса за смисъла на съществуването. За пръв път в историята задоволяването на стремежа към удоволствие не е само привилегия на малцинството, а е реална възможност за повече от половината население на Земята. Във високоразвитите страни експериментът вече даде отрицателен отговор на този въпрос.
Ерих Фром