Трудно е да се повярва, че не се правят никакви сериозни усилия да се избегне онова, което е на път да се окаже фатално предопределено от съдбата. Ако в личния си живот само лудият би седял пасивно, когато е застрашено съществованието му, то днес хората, които ръководят обществения живот, не предприемат почти нищо пред опасността, а онези, които са им поверили съдбата си, се примиряват с престъпното им бездействие.

                Как е възможно най-мощният от всички човешки инстинкти — инстинктът за самосъхранение — да е закърнял до такава степен? Едно от най-тривиалните обяснения е, че днешните политици предприемат множество инициативи и с това симулират някакви ефективни мерки за предотвратяване на катастрофата: безкрайните конференции, резолюциите и преговорите за разоръжаване създават впечатление, че проблемите се осъзнават и че се прави нещо, за да се решат. Въпреки това не се случва нищо истински значимо — както водачите, така и масите приспиват съвестта си, давайки вид, че им е-известен пътят за спасението и посоката е правилна.

                Друго обяснение е, че егоизмът, който поражда системата, кара лидерите да поставят личния си успех над дълга пред обществото. Нищо не шокира повече от това, че политически ръководители и представители на деловите среди взимат решения, които лично ги облагодетелстват, а в същото време са вредни и опасни за обществото. И наистина, ако егоизмът е един от стълбовете на съвременния морал, защо да постъпват другояче? Те очевидно не знаят, че алчността (както и подчинението) кара хората да оглупяват, дори когато съответства на собствените им реални интереси, какъвто е интересът към собствения им живот и към живота на техните близки. (Виж Ж. Пиаже, „Моралните съждения на детето“ — _Piaget, J. The Moral Judgement of the Child._) В същото време обикновените хора са така погълнати от собствените си проблеми, че рядко обръщат внимание на онова, което излиза извън обсега на личните им интереси.

                Третото обяснение на притъпения ни инстинкт за самосъхранение е свързано с промените, които трябва да настъпят в начина на живот. Те са толкова драстични, че хората предпочитат да живеят под угрозата на една бъдеща катастрофа, вместо да правят жертви в момента. Описаните от Артур Кьоетлер преживявания по време на Гражданската война в Испания са красноречив пример за тази широко разпространена нагласа. Кьоетлер пребивавал в комфортна вила на свой приятел, когато се разбрало, че войските на Франко настъпват. Нямало съмнение, че ще превземат вилата още през нощта и по всяка вероятност ще го разстрелят Той можел да се спаси, като избяга, но нощта била студена и дъждовна, а къщата — топла и уютна, така че останал. Седмици по-късно той като по чудо бил спасен от плен благодарение на усилията на приятелски настроени журналисти. Подобно поведение се забелязва и при хора, рискуващи да умрат, но да не се подложат на медицински преглед, при който могат да им открият опасно заболяване, изискващо сложна хирургическа намеса.

                Освен тези обяснения за престъпно човешко бездействие в жизненоважни случаи има още нещо. Имам предвид разбирането, че нямаме алтернативи за моделите на корпоративен капитализъм, на социалдемократически или съветски социализъм, или на технократски „фашизъм с усмихнато лице“. Популярността на това гледище до голяма степен се дължи на факта, че са правени немалък брой опити да се проучи приложимостта на нови обществени модели и да се експериментира с тях. Наистина, докато проблемите на социалното преустройство не придобият, поне отчасти, приоритет пред науката и техниката, които днес занимават най-добрите умове на човечеството, всякакви нови реалистични алтернативи ще си останат само в сферите на въображението.

    Ерих Фром