Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.02.2019 00:18 - Партизански отряд „Народен юмрук"
Автор: didanov Категория: История   
Прочетен: 6277 Коментари: 6 Гласове:
7

Последна промяна: 11.02.2019 13:38

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

 

Партизанският отряд „Народен юмрук" е подразделение на Шеста Ямболска въстаническа оперативна зона на НОВА по време на комунистическото партизанско движение в България (1941-1944). Действа в района на Поморие.Първите партизани излизат в нелегалност през 1943 г. Формират Поморийската партизанска група. След разрастване на 4 април 1944 г. край село Обзор, Бургаско прераства в отряд „Народен юмрук“. Командир е Николай Лъсков, политкомисар Михаил Дойчев.В началото на май 1944 година отрядът е в състав 63 души – 53 мъже и 10 жени.На 6 май 1944 г. безкръвно обезоръжава три морски поста в Несебърския залив - „Бунарджика“, „Свети Влас“ и „Козлука“. В началото на юни напада едновременно лесничейството в местността „Балабандере“, пехотния пост „Камчия“, железопътната линия Карнобат-Шумен и с. Емирово.На 19 юни 1944 г. по време на лятната правителствена офанзива при бой с правителствени части южно от с. Голица отрядът е разбит. Трима партизани са убити, 12 са заловени.Основната група от оцелелите партизани се присъединяват към Партизански отряд „Васил Левски“ (Варна), действащ по долното течение на р. Камчия.

Героичното и трагичното в тази варненска къща е наслоявано дълго време. Баба Анастасия е внучка на Странджата, описан от Иван Вазов в повестта „Немили-недраги“. Най-големият й син Димитър Трифонов пада на фронта. Вторият — Стефан, е участник в бунта на крайцера „Надежда“, после — в Септемврийското въстание. След погрома фашистите го хвърлят от скалите на Лакатник. Третият син — Борис, е печатар. Той също е комунист. На неговата дъщеря Сийка е писано да поеме отрано нелегалната ремсова работа, да стане партизанка, да загине трагично… 

Спомен на Николай Чернев, член на Окръжния комитет на РМС по онова време: „Другарката Милка Пеева отговаряше за Девическата гимназия. През 1939 година тя завършваше осми клас и на нейно място трябваше да се избере нов отговорник, който да поеме работата. Окръжният комитет на РМС се спря на Сийка Борисова Трифонова, тази скромна и умна девойка криеше голяма обаятелност и топлота в себе си. И ние не се излъгахме. Организаторската дейност на Сийка веднага се почувства. Тя раздвижи изцяло работата във всички класове на гимназията. Тя до фанатизъм държеше за изпълнението на всяка възложена задача… Спомня си, това бе малко преди войната, бяхме провели конференция в една къща в сегашния квартал «Приморски» под организацията на Сийка. Изнасяхме им доклад за международното положение. На връщане вървим двамата с нея и си мечтаем за великия ден… На другата сутрин Сийка пристига рано в квартирата ми и носи вестник… «Николай, ставай, войната започна.» Тя бе първият човек, който ми донесе вестта за започването на Великата отечествена война… Бе 22 юни 1941 година. Повече със Сийка не се видях…“ 

През 1940 година Сийка Трифонова отговаря за ремсовата организация в Девическата гимназия. На следващата година е студентка в Търговската академия, създава групи на БОНСС сред първокурсниците. 

Цонка Филева:

„24 май 1940 година. В двора на Девическата гимназия са строени ученичките. Директорът на гимназията чете заповед, с която се посочва новият знаменосец и асистентите на знамето. «За първи асистент — чете Кармаков — ръководството на гимназията, определя ученичката Сийка Трифонова от осми „а“ клас.» Гръмки аплодисменти. Сийка тържествено пристъпва към знамето — обръща се и с бляскав поглед обхваща стройните ученически редици, усмихва се, а ремсистите ръкопляскат и сияят, че тяхна другарка се е наложила над легионерите…“ 

Спомен на другар:

„Изключително добродушна, малко притеснена, срамежлива. Сийка беше средна на ръст, с обло румено лице. Много обаятелна, много изящна, рядко красиво момиче.“ 

На 19 декември 1943 година са арестувани Стефан Йовчев и Христо Узунов и още много ремсисти. Сийка има уговорка с майка си: ако я потърси полицията, да сложи на прозореца една бяла възглавница. Същата вечер, прибирайки се вкъщи на улица „Генерал Скобелев“ 44, тя вижда възглавницата и отминава. Предварително си е занесла дрехи — клин, обувки, яке, и някой лев в дома на Зойка Христофорова. Тръгва за там. На площад „Отец Паисий“ среща полицейските агенти, които идват от тях и водят сестра й Кръстинка. Агентите не я познават. Кръстинка спира, за да си „оправи“ чорапа, дава й знак да бяга.

На 21 декември с приятелката си Зюмбюлка Николова, която също се е откопчила от полицията, вземат обедния влак за Бургас. Още в първите часове започват премеждията: на гара Синдел, когато сменят влака, попадат във вагон с варненски полицаи.

В Бургас отиват при Димо Петков, който ги отвежда в Каблешково при ятака Илия Кокаджанов. В момента в дома му са партизаните Михаил Дойчев, Васил Богданов, Атанас Манчев, Елена Ракаджийска и Бончо Радованов. 

Спомен на Цонка Филева:

„Сийка е изпратена в село Каблешково и е натоварена с отговорната задача да работи сред жените от тоя край. Помага й владеенето на турски език. Ще успее ли да се справи? Смелата девойка тръгва по къщи и седенки да разяснява… Жените в захлас слушат Ирина (партизанското й име), тя ги привлича не само със своята външност, но и със своя богат духовен живот, а след беседата, след разговорите, идва ред на песните… «Нашият славей», «нашата гълъбица» — така я наричат простите селски жени и дават за отряда хляб, дрехи, всеки подпомага с каквото може народната борба. А Сийка неуморно обикаля от село на село и сее просвета сред народа. Но крехкото здраве не издържа. Зимата е сурова, люта. Сийка се разболява.“ 

На 3 срещу 4 април 1944 година в мелницата на Тодор Пенчев се събират нелегалните. От София пристига пратеникът на Централния комитет Титко Черноколев, обявява решението да се създаде отряд. Предложението на поета Атанас Манчев отрядът да се казва „Народен юмрук“ се приема от всички. Полагат клетва. Тя завършва с думите: „Смърт на фашизма — свобода на народа!“

За командир на отряда е избран Николай Лъсков — запасен офицер, учител по професия, човек безкомпромисен и храбър. За политкомисар е определен двадесет и пет годишният Михаил Дойчев от село Каблешково, успял преди половин година да избяга от затвора, младеж с организационен дар и пъргав ум.

На 5 май в отряда се влива мощна сила — от Каблешково пристигат тридесет и един младежи. На другия ден отрядът напада крайбрежните моряшки постове „Бунарджика“, „Свети Влас“ и „Козлука“. Но след два дена отрядът е открит и край село Дюлино се завързва ожесточен бой. Сийка Трифонова също участва в сражението. Но здравето й се влошава и Николай Лъсков заповядва да я отведат при един от най-сигурните ятаци в село Ръжица — Атанас Янев. Ятакът се грижи за нея като за родна дъщеря, Сийка се вдига на крака и решава да се върне в отряда. Казват й да почака ден-два, но тя е непреклонна.

 Спомен на Радка Владева (Степанич), партизанка от отряд „Васил Левски“, от януари 1982 година:

„На 20 юни я превеждат в село Гълъбец, а от там в село Порой. Провалът обхваща все нови и нови села, започват арести в целия район. В охранявания от жандармерията арест в село Руен попадат десетки комунисти и ремсисти. На 27 юни са арестувани ятаците Атанас Янев от село Ръжица, Иван Киряков от село Просеник и Дойно Дойнов от село Страцин. Връзките с отряда стават все по-трудни и рисковани. Придружавана от своя водач от Порой, Сийка тръгва на път за село Плазовец, сигурна че ще намери изход от положението. Но не достига дотам. На два километра преди селото изплашилият се до смърт за собствената си кожа придружител убива Сийка. За да скрие гнусното си деяние, той отрязва главата й, надявайки се, че убийството ще бъде приписано на развилнелите се полицейски и жандармерийски банди. Врагът открива трупът й и с отрязаната глава отиват в Каблешково и я хвърлят на мегдана. Събират насила населението да разпознае убитата. Каблешковските майки едва сдържат сълзите си. Мъка разкъсва сърцата им. «Не! Не е наша!» — едва мълвят, забили очи в замята, скупчени една до друга!“

  Осемнайсетте

Спомен на Трифон Цонев Василев от село Партизани, записан на 25 май 1964 година:

„Провокаторът Недко Петров, като направи провала в нашия край, почнаха арестите. На 24 май 1944 година беше арестуван Гено Стойков, на 30 май — жена му Мита. Бях арестуван и аз. През нощта бях караул пред общината заедно с Никола Иванов Аргиров и други.

Сутринта ме срещна стражарят Марин Бъчваров и Савата. Те ми казаха: «Бай Трифоне, върни се в общината». Върнах се и ме затвориха в мазата. След това ме отведоха горе, дето бяха Стоил Ганчев, Станка Маринова, Злати Пенчев и Али Ярмулов. Натовариха ни на каруцата на Халил Ятифов и Осман Ямазов. Казах на Халил: «Полека карай, че като отидем там, ще ни избият». А той ми отговори: «Не ме интересува, аз имам мамули да копая.»

Като ни отведоха в Провадия, започнаха инквизициите. Най-напред извикаха Злати, Стоил и Алито, премазаха ги. А мен заедно със Станка и Митин Делчо ни инквизираха до загубване на съзнанието. От побойниците е жив Тодор Георгиев. В ареста заварихме Тодор Илиев, Димитър Чивгъна, Матей, Георги Атанасов и други — всички смазани от бой, с черни рани по ръцете, главите, краката и кръв по горните им дрехи. Горяха и мъртви, и живи за делото на партията.“

 

 

Арестите започват на 10 май и продължават до 2 юни. Арестувани са тридесет и осем души, между тях — две жени. Докарват ги от града и околните села и ги запират в пристройките на конния участък.

От Варна при полицейския околийски началник Георги Аврамов са дошли Атанас Христов и Йордан Николов, а от Шумен — Иван Александров. Четиримата се заемат със „следствието“.

Заповедта номер 26 на генерал Никола Христов от 10 май, с която се уточняват методите и средствата за успешно справяне с нелегалните, официално пристига в Провадия на 14 май. Заповедта се тълкува само по един начин — изтребване на всичко живо, което е срещу властта.

Към 12 юни „следствието“ приключва. В една стая са отделени тринайсет души — полуживи, с потрошени нозе и ръце, със сини меса от вътрешните кръвоизливи и червиви рани.

На 14 юни майор Дочко Дочев изпраща от Шумен за Провадия една камионетка с взвод от артилерийското отделение. Той и адютантът му поручик Кирилов и поручик Пенчо Агов пътуват с лека кола, шофирана от фелдфебела Димо Великов.

Майор Дочев е човек на действието. Пристига, поисква списъка — в няколко минути Георги Аврамов прави характеристика на тринадесетте. Дочев поисква да ги види. Един по един от ареста ги докарва ефрейтор Краварев — едър, възрус дебелак. Майорът пита: „Вярно ли е?“ Не чака отговор, слага кръстче срещу името. Но списъкът му се вижда малък, пък и завършва на фаталното тринайсет.

Още няколко минути умуват и добавят пет имена. Всичко това трае около половин час.

Решават и мястото. Някъде на километър от село Ганчево (сега Партизани), в горичката Папазкозу.

Нататък всичко става още по-бързо. Войниците обграждат зачергения камион, поручик Агов започва да съобщава имената, двама по двама ги навързват за ръцете с тел, качват ги на платформата… 

Народният съд под председателството на Иван Маринов заседава в театралния салон на провадийската гимназия. Да се заслушаме в показанията:

Максим Иванов Маринов, войник, участвал в разстрела:

„Ние разбрахме, че ние ще бъдем убийците. Поручикът заповяда да вляза с другите трима войници в гроба, а също и на четири от задържаните лица, които вързани бяха. Каза ни да ги избием с карабините си, че всичко били признали. Поручик Агов ги запита за последното им желание. Единият от тях каза да кажем на бабичката му нещо, но поручикът му каза: «Няма нужда!» А вторият поиска цигара да запали, но поручикът му каза: «Няма време!» И третият каза нещо, но и неговото желание не се уважи. Четвъртият каза: «Няма какво да кажа». Поручикът каза: «Огън!», и ние стреляхме.

Накрая останаха Мита и мъжът й Гено. Жената каза: «Недейте ме убива, момчета, какво съм ви направила!»

Ефрейтор Краварев стреля по труповете с пистолет. След разстрела двама агенти взеха да тършуват труповете и задигат пари, ценности и вещи. И обувките на един. Агентът Йордан Николов отряза пръста на Тодор Илиев, за да вземе златния му пръстен.

Ние сутринта не бяхме яли и в Злокучене спряхме да обядваме. Кашкавал ядохме и поручик Агов на всеки от нас поръча по две бутилки бира, които се заплатиха от тия пари от джобовете…“ 

Войниците, доведени за разстрела, са двадесет и пет души. Подбирани са от цялата батарея от подофицера Димо Юрданов като благонадежни. Но се оказва, че и между тях има неблагонадежни. Войникът Вичо Кулев от Преслав, двадесет и две годишен, отказва да участва в разстрела. Поручик Агов се нахвърля върху него и го бие. А майор Дочев заявява: „Аз както мога да оправдая петнайсет-двайсет литра бензин за акцията, така мога да оправдая и петнайсет-двайсет войника, които не изпълняват заповедта ми, и аз ще ги разстрелям.“ 

Показания пред Народния съд на Пенчо Иванов Агов, тридесет и три годишен, неженен, бивш студент по машинно инженерство, мобилизиран, подал декларация-задължение да остане офицер до края на войната:

„… На мен майор Дочев ми даде пълни и изчерпателни разяснения как да се разстрелят, като ми заповяда и възложи тази задача, като каза, че Аврамов ще ме води. Аврамов му каза непосредствено при разследването да не присъства, че ще му се молят, че го познават, но те при разстрела никому не се молиха…

В Злокучене се хранихме и по още една бира пихме от тия дадени пари, но не бяхме весели и доволни от станалото, а също и аз, че от дявол не съм роден…

Аз в началото бях мобилизиран и бяхме на турската граница — 25 септември 1941 година. И дойде нареждане, че се искат офицери за армията от запасните и който пожелае, може да остане, и аз дадох съгласие, като дадох декларация, че оставам до края на войната.

Аз съм роден в Търговище, обаче не съм бил нито комунист, нито легионер, нито съм бил техен идеен противник. Аз участвах и в акция в Омуртагско през 1943 година. Разстреляхме в село Борисово четири души и Новопазарско четири души, че майор Дочев ме изпраща.“ 

Койчо Аврамов е бил ремсист от Омуртагския край, студент в Юридическия факултет. В края на 1944 година той води следствието над майор Дочев.

На 19 януари 1979 година се срещнах с Койчо Аврамов и той ми разказа следното:

„Майор Дочев отначало показваше едва ли не лоялност към новата власт, дори желание да бъде от полза. Не щадеше бившите офицери, иронизираше ги при очните ставки, приписваше им свои деяния. Насилие върху него не е упражнявано, напротив — той говореше без насочващи въпроси. После предложи да му бъде дадена машинописка, да диктува — не бил свикнал да пише, бавно пишел, грозно.

Имаше изключителна памет — помнеше трите имена на комунисти, рода им, дати, сякаш мозъкът му беше картотека. Беше слаб, черен, с остър поглед. И съобразителен — ориентираше се веднага, ненапразно е бил шеф на разузнавателен отдел във войската.

Народният съд произнесе присъдата към обед, а следобед пристигна полковник от Военното министерство на Дамян Велчев с писмо: майор Дочев и полковник Гвоздев, командирът на полка, който разстреля децата в Ястребино, да бъдат изпратени в София. Но Околийският комитет на партията не се съгласи и не ги даде.

Полковник Гвоздев се държеше арогантно, с омраза, а Дочев написа писмо на децата си, че е заслужил присъдата като изменник на народа.“

 Станка Маринова, майка на разстреляния Стойчо Маринов:

„Никога няма да забравя тая дълга и страшна нощ… Никой от арестуваните и в другите стаи не мигна. Като дойдоха войниците с камиона, всички усетихме, че идеше най-лошото… Цяла нощ стоях разтреперана до вратата и се мъчех да гледам през дупките какво става навън. И все към оная стая гледах, дето беше моят Стойко. Да бяха ме пуснали барем да го хвана за ръцете, да го прегърна, да му изтрия лицето с чиста кърпа… Гледах, чупех ръце от мъка, а сълзите ми капеха. Дано никоя майка на света — и майката на разбойника — да не изпита такава мъка! Щото какво са виновни майките… Чак сутринта малко съм заспала, но тупурдията на двора ме събуди. Станах, залепих око до ключалката и цяла изтръпнах? Краката ми се подкосиха, очите ми се замрежиха и паднах до вратата… Войниците и полицаите ги изкарваха от стаята, връзваха ги по двама и ни живи, ни умрели ги товареха на камион. Тогаз за последен път видях моя Стойко. Горкият, само кожа и кости беше останал… Докато полицаите го връзваха, той гледаше към мене. Сигурно не ме виждаше, но знаеше, че аз го гледам, благодарна съм му, че не ме забрави. Той гледаше с един такъв дълъг, мил поглед, разбрах, че се прощаваше с мене, с майка си… А аз го гледах като онемяла, нещо ме беше стиснало за гърлото и ни глас, ни дума, ни сълза… Чак когато видях камиона да излиза, заплаках…“

Рада Илиева, майка на разстреляния Тодор Илиев:

„… Когато ги отриха, от жените отидох само аз. Другите ги обръщаха, пипаха ги с ръце, а аз веднага го познах. Едната му ръка беше счупена, за да му вземат пръстена и часовника с верижката. От побоищата няколко зъба му бяха изкъртени. А Мита Генова беше разрязана на две…“ 

Край село Партизани сега е издигнат паметник-костница.

Откъс от книгата на Никола Радев "Истина без давност"




Гласувай:
7



1. germantiger - ...
11.02.2019 18:22
Тия които започнаха гражданската война по заповед на Москва

срещу ония, които обаче НЕ дадоха български войник на изток срещу онази червена русия
цитирай
2. didanov - беззаконието и произвола е повсеместно
11.02.2019 22:21
става ясно, че е имало хора сред партизаните - млади, наивни, мечтатели повярвали наистина в комунистическата идея, други - жертви на българския фашизъм и държавен терор и трети обикновени авантюристи, криминали и бандити. Жалкото е че последните както обикновено успяват да заграбят (отново)властта и да убият всяка опозиция - външна и вътрешна.
цитирай
3. barin - Добро утро, Диданов. Помня, че п...
12.02.2019 06:17
Добро утро, Диданов. Помня, че преди години ходих в хижа"Народен юмрук", кръстена на партизанския отряд до с. Топчийско, община Руен. В много села съм виждал улици"Народен юмрук". Като чета виждам, че отрядът е действал в този район- с. Каблешково, поморийско, бургаско, където съм виждал табелите с улиците. Имаше и читалище"Народен юмрук", но не помня къде съм го виждал. Когато бях в училище партизаните бяха по-големи герои от хайдутите по време на национално-освободителното движение.
Поздрави!
цитирай
4. germantiger - +
12.02.2019 10:05
2. didanov - беззаконието и произвола е повсеместно
11.02 22:21
става ясно, че е имало хора сред партизаните - млади, наивни, мечтатели повярвали наистина в комунистическата идея, други - жертви на българския фашизъм и държавен терор и трети обикновени авантюристи, криминали и бандити. Жалкото е че последните както обикновено успяват да заграбят (отново)властта и да убият всяка опозиция - външна и вътрешна.

...

а ти си открил топлата вода въобще за човека

от векове до днес ?!

иначе български фашизъм е нямало

автократичен монархически режим в микс с представителна демокрация - да в различни периоди
цитирай
5. leonleonovpom2 - Здравей, Диляне!
12.02.2019 20:23
Когато колежка ми предостави снимки на пралеля ми-директорка на стопанско училише в Поморие,на две от тях открих Лъсков-учител в Поморие
Той е бил универсален спортист-гимнастик, волейболист, футболист Съдател и капитан е на футбола и волейбола в Поморие Дълги години футболния отбор носеше името му
Жалко ,че си е отишъл на 32 години само!
Ще го видиш на снимките Едната е много интересна Леля ми в средата с бял тоалет, попът и кмета -от двете и страни Всички с черни костюми Лъсков е на първия ред, вляво от нея Ще го познаеш-с високо чело и гъста, къдрава, черна коса!
Благодаря ти ,че ми припомни Пралеля ми е била учителка по френски
Ето линкътІ

http://leonleonovpom/history/2013/01/07/iz-nedalechnoto-minalo-na-pomorie.1039522

Може да добавиш снимките , ако решиш ,че ти вършат работа той е светла личност, обичан е в Поморие, както и леля ми- тя е интернирана там, но като великолепен специалист е оставена на работа!Била е с леви убеждения, но вече на възраст и са счели ,че много говори, но не е опасна!

Хубава вечер!
цитирай
6. leonleonovpom2 - На втората снимка е на брега на мо...
12.02.2019 20:32
На втората снимка е на брега на морето,под сегашния Дом на миньора/ в съседство е нашия апартамент/ Сред куп ученички и няколко момчета в гимнастически екип!
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: didanov
Категория: История
Прочетен: 2908042
Постинги: 1149
Коментари: 3364
Гласове: 5866
Спечели и ти от своя блог!
Блогрол
1. Цар Мидас, бриги и пеласги – Троя е на Балканите?
2. Българското хоро - древно писмо от живи йероглифи
3. Тракийският император Роле и паметника на цар Мида
4. Корените на българската народност
5. Българският генетичен проект
6. "Как ни предадоха европейските консули"
7. Мегалитите - трогателно свидетелство за детството на човечеството
8. ДЖАГФАР ТАРИХЫ, ПЕЛАСГИТЕ и остров КРИТ
9. Сурва Година, Сура Бога и Веда Словена
10. Древно-тракийско скално светилище под Царев връх – предшественик на Рилския манастир
11. неизвестното племе на мияците
12. Масагетската принцеса Томира и битката й с персийския цар Кир
13. Хубавата Елена в Египет
14. Склавини и анти в долнодунавските земи
15. Кои са мирмидонците?
16. Еничаринът Склаф, името Слав и робите
17. Аспарух, Мемнон и етиопските българи
18. Името на Кан(ас) Аспарух не е случайно
19. Срещата м/у Калоян и Пиер дьо Брашо
20. Амазонките на Тезей, Херодот, Дахомей, Южна Америка и Африка
21. Фердинанд I, славянин и потомък на витинските князе.
22. НОВ МЕТОД ЗА РАЗЧИТАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ РУНИ
23. Амазонките в древността (Тракия, Мала Азия,Либия)
24. ПОЛИСЪТ СРЕЩУ ДЪРЖАВАТА
25. АТЛАНТИ ЛИ СА МИТОЛОГИЧНИТЕ ТИТАНИ?
26. Черноморската Троя – тайната на Ропотамо
27. Брут Троянски - легендарният първи владетел на Британия
28. ЧУЖДИЦА ЛИ Е НАИМЕНОВАНИЕТО "ТРАКИ"?
29. О неразумний, защо се срамиш да се наречеш...мизиец?
30. Черноморската Троя - коя българска река е Омировата Симоис?