http://zamoreto.com
Пиратството — морско и крайбрежно — играло извънредно голяма роля в живота на античното общество. Тази роля била двустранна. От една страна, морският грабеж бил важен източник за попълването на робския пазар и за развитието на търговския капитал сред търговските народи на древния свят. Същевременно, нарушавайки икономическите връзки и морските комуникации, пиратството било една от главните пречки на търговското мореплаване. Тази противоречива роля водела и към двойствено отношение към пиратите. Не били редки случаите, когато владетелите на гръцките държави влизали в съглашение с тях, предоставяйки им възможност за „официално“ пласиране на награбеното на своите пазари, снабдяването с необходимите припаси, място в пристанищата за корабите им и възможност за ремонт и снаряжаване. Често на пиратите се плащал данък в замяна на обещанието да не грабят корабите и земите на страната, която им плащала. Едновременно с това срещу тях се водела жестока борба. Подготвяли се цели военни флотилии, които с невероятна жестокост изтребвали морските разбойници.

Най-старите корени на античното пиратство трябва да се търсят в дълбока древност, когато то не само не се осъждало, но, напротив, било обкръжено с ореола на слава и романтичност. Търговските плавания, пътешествия .и пиратството в тези далечни времена били свързани едно с друго и се смятали като признание на силните, смелите и предприемчивите авантюристи, за тях се съчинявали легенди и се създавали митове. Нали и знаменитата „Аргонавтика“ не е нищо друго освен поетичен разказ за авантюристичен пиратски поход? Всъщност легендата за похода на аргонавтите е най-древното свидетелство за пиратство в Черно море.

И все пак „Аргонавтика“ се отнася към областта на митологията, където реалността се преплита с фантастиката и обикновено е трудно да се открият реалните зърна в плетеницата от измислици. При това твърде спорен остава и проблемът за датировката на преданието: едни учени отнасят най-древните му пластове, свързани с Черно море, още към XIII в. пр. н. е., други пък предполагат, че те не могат да се отнесат по-рано от времето на гръцката колонизация на Черноморието, т. е. към VII в. пр. е. И наистина едва от това време ние разполагаме с реални данни за черноморското пиратство.

Черноморското пиратство се заражда с първите редовни гръцки плавания в Черно море. Твърде е възможно наред с другите несгоди /бури, плитчини и пр./, с които гръцките мореплаватели се срещали в непознатото и тайнствено море, действията на пиратите също да са една от причините, поради които те първоначално нарекли Черно море Понт Аксински — „Негостоприемно море“… /Скоро, когато гърците придобили опит в плаването из Понта, когато видели всички изгоди, когато неговите брегове се покрили с техните колонии, морето от „негостоприемно“ — Аксинско — се превърнало в „гостоприемно“ — Евксинско./

В различните райони на Черно море съществували няколко огнища на пиратство. Тук морският и крайбрежният грабеж станали традиционно занятие на изостаналите в социално-икономическото си развитие племена, своеобразна основа на тяхното съществуване в продължение на векове. Такива огнища били районът на Салмидесос /съвременният турски град Мидия/ на западния бряг на Понта, заеман от тракийското племе Асти, на южния бряг на Крим /Таврите/ и особено на североизточното крайбрежие на Черно море — племената Ахеяни, Зиги и Хениохи. Били времена, когато понтийското пиратство достигнало такива размери, че значителни черноморски държави /като Боспорското царство например/ се принудили да вземат решителни военни мерки. Заедно с това трябва да се отбележи една характерна особеност на понтийското пиратство — чак до периода на късната Римска империя то било локално явление: пирати от Черно море никога не преминавали през протоците в Средиземно море.

Най-старото писмено свидетелство за грабеж на кораби в Черно море се отнася към периода на гръцката черноморска колонизация. В едно стихотворение/епод/, приписвано на знаменития древногръцки лирически поет Архилох /VII в. пр. н.е./, се разказва за грабеж на гръцки съдове, претърпели бедствие край Салмидесос, за залавяне в робство на претърпелите корабокрушение. Като се обръща към свой бивш другар, нарушил клетвата за вярност и дружба, поетът призовава да го сполетят най-страшните беди:

… Дано потъне във вълните яростни и в бурното море. Или пък гол, във полунощ край Салмидес, дано го хванат рошави тракийци в плен и там безброй беди да му се струпат. Хляб робски да яде, да зъзне и да се стопля в морските треви, да трака зъби като пес и по корем да лази, безсилен по скалите и заливан от вълни. Това дано изменникът изпита, приятелят ми бивш, потъпкал наш’та клетва.

Тук имаме извънредно ярка и красноречива картина за всичките опасности, които дебнели гръцкия мореплавател още от проникването му през протоците в Черно море. Наистина толкова ранна /средата на VII в.пр. н.е/ датировка за крайбрежното разбойничество на траките близо до входа на Черно море е спорна. В последно време в съвременната наука все по-настойчиво се изказват съмнения за принадлежността на разглежданото стихотворение към творчеството на Архилох и за негов автор се признава друг гръцки лирик — Хипонакт, живял и творил едно столетие след Архилох — в средата на VI в. пр. н. е. Лично на мен авторството на Хипонакт ми се струва по-вероятно, защото описваната в стихотворението ситуация повече подхожда за VI в. пр. н. е., когато мореплаването в Понта станало по-интензивно. Но от друга страна, не може да не се признае, че авторът е проявил детайлно познаване не само на навигационната ситуация в района на Салмидесос, но и на етнографските и социалните особености на дадено тракийско племе. Това показва преди всичко лично познаване на описвания район: известно е, че Архилох служил като наемник и участвал във войната с траките, когато по собственото му признание, „метнал щита“.

Сведенията за пиратската дейност на салмидесоските тракийци се потвърждават и от данните на по-късните автори — Ксенофонт /на границата между V и IV в. пр. н.е./ и Страбон /I в. пр. н. е./. Може да се заключи, че тук съществувало огнище на пиратството в продължение на много векове. Наистина грабителската дейност на салмидесоските тракийци /Астите/ не била пиратство в истинския смисъл на думата. От всички запазени сведения се вижда, че грабителите никога не излизали в открито море, а само нападали претърпелите бедствие кораби, изхвърлени на брега, т. е. занимавали се с крайбрежен грабеж.

Надпис от Месамбрия от средата на VII в. пр.н.е., в който се споменава за ограбване на кораби.

По времето на Ксенофонт пиратството на астите край Салмидесос продължавало да съществува в същия вид, както и няколко века по-рано, но вече придобило напълно „организирани“ форми. Кнесофонт в своето знаменито повествование за похода на десетте хиляди гърци и наемници при персийския принц Кир/„Анабазис“/ разказва, че тракийците от крайбрежието на Салмидесос разделили брега със стълбове на участъци и всеки считал за своя плячка корабите, изхвърлени от морето в неговия район. „Разказват даже — добавя Ксенофонт, — че преди разделянето много от тях /траките/ загивали, избивайки се един друг при грабеж.“ Заедно с това приведените сведения показват, че плаването от протоците край брега /а плаването в това време било главно каботажно/ на североизток от самото начало на пътя било свързано с големи опасности и рискове: именно тук, в района на съвременния град Мидия, опасността от корабокрушения по време на буря била най-голяма.

Най-подробният разказ за древното пиратство в Черно море, при това пиратство в съвременния, класически смисъл, се е запазил в „Географията“ на Страбон. Знаменитият древен географ разказва за морския грабеж, от който живеели обитаващите източния /северокавказкия/ бряг на Понта ахеяни, зиги и хениохи. От разказа на Страбон узнаваме, че за своите разбойнически нападения източночерноморските пирати използували сравнително неголеми, тесни и леки ладии с по 25, рядко по 30 човека, които гърците наричали „камари“. Както пише Страбон, тези пирати не се ограничавали само с нападения на търговски съдове в открито море, но извършвали и опустошителни набези и в крайбрежни местности и даже в градове. След завръщането от грабителския поход пиратите укривали своите камари в горите, като при нов пиратски рейд отново ги изнасяли на брега. По същия начин те постъпвали и при набези в чужди страни: скривали камарите в добре познатите им гористи места, а сами обикаляли из страната на лов за хора.

Набезите на източно-черноморските пирати в чужди страни се извършвали главно за залавяне на хора и продаването им в робство. Те с охота предлагали връщането на пленниците срещу откуп, известявайки за това техните близки след отплаването. Нвоткупените пленници продавали предимно на робските пазари в Боспорското царство — най-близката до тях земя с развито робовладелчество. Ето защо владетелите на Боспор понякога даже оказвали съдействие на пиратите: предоставяли им пристанища и пазар за пласиране на награбеното.

Вече споменахме, че пиратите използвали неголеми леки съдове — камари. Названието дошло от своеобразния външен вид на лодките: думата „камара“ в превод от древногръцки означава „покрита талига със сводест покрив“, „сводеста стая“. Подобно описание на камарите с тяхната добра мореходност се е запазило у Тацит /„История“/, който съобщава, че това били кораби с високи бордове и разширяващ се към дъното корпус. При тяхното построяване не се използували метални /железни или медни/ връзки, а целите били дървени. При бурно време и при висока вълна бордовете на камарите се наставяли с дъски, които образували нещо подобно на покрив /оттук по всяка вероятност и гръцкото название на съдовете/. Защитени по такъв начин от бурите, корабите леко маневрирали в открито море. На камарите било възможно да се гребе и напред, и назад, тъй като имали еднакво изострен нос и кърма. Трябва да прибавим, че тези качества позволявали бързо да отплават от брега в случай на внезапно бягство и да се измъкват от преследвачите в открито море, което за пиратите имало твърде голямо значение.

За ахеяните.зигите и хениохите пиратството било не случаен поминък, а както изглежда, основно тяхно занятие в продължение на векове. Още в IV в. пр. н.е. Аристотел в своята „Политика“ писал за разбойническия начин на живот на ахеяните и хениохите, но заедно с това отбелязал, че те не се отличават с храброст. Пиратската активност на източночерноморските разбойнически племена очевидно била извънредно голяма и представлявала опасност не само за близкостоящите райони, но и за цялото Черно море. Не случайно Страбон ги нарекъл „господари на морето“. Знаменитият римски поет Овидий, заточен от Рим в черноморския град Томи /съвременната Констанца/, в едно от своите „Писма от Понта“ пише, че макар хениохите и ахеяните свободно да бродят по дясната, т.е. източната и южната страна на Понта, те не по-малко са опасни и за западния бряг. Това е ценно указание и поради факта, че пиратите извършвали твърде далечни набези, отправяйки се на своите камари за плячка на стотици мили далеч от родните брегове през бурното открито море.

С особена жестокост се отличавали таврите, безчинствали край южния бряг на Крим. Още „бащата на историята“ Херодот /средата на V в.пр. н. е./ отбелязва, че всички претърпели корабокрушение моряци и всички заловени в открито море гърци, таврите пренасяли в жертва на Дева — тяхно главно божество. Те омаломощавали жертвата с удар на кривак по главата, а след това и отсичали главата. Tози начин на умъртвяване на пленниците показва крайно ниското социално-икономическо развитие на таврите, далеч по-ниско, отколкото дори у хениохите или ахеяните, които не убивали пленниците си, а ги превръщали в роби.

За жестокостите на таврите векове след Херодот писали много антични /гръцки и латински/ автори: Страбон и Диодор, Помпоний Мела и Амиан Марцелин. Пиратският център на таврите бил районът близо до Херсонес Таврически /при съвременния Севастопол/. Тук, при “пристанището с тесния вход“ — залива Симболон /съвременната Балаклавска-бухта/, според съобщението на Страбон те най-често устройвали своите разбойнически засади и нападали корабите, спасявайки се после в закрития от бурите и ветровете залив. Опасността от пиратството на таврите била много голяма за черноморското търговско корабоплаване, тъй като точно тук, край южния край на Крим, преминавали търговските съдове, пресичащи Черно море по краткия меридианен път от юг на север. А този път станал от началото на IV в. пр. н.е. най-оживеният — нито един кораб, идващ в пристанищата на Боспорското царство /Керченския и Таманския полуостров и Приазовието/ от Средиземноморието, от градовете на Южното, а така също и на Западното Черноморие, както и в обратна посока, не можел да избегне пиратското гнездо на таврите.

Не е случайно, че в периода на най-големия разцвет на понтийската търговия, в края на IV в. пр. н.е., боспорският цар Евмел повел решителна борба с пиратите, по-специално с таврите. /Очевидно е, че такава борба се водела и по-рано, но за нея не са се запазили преки данни в писмените източници./ Както пише Диодор, Евмел започнал борба срещу таврите, хениохите и ахеяните и очистил морето от разбойници, за което бил прославен не само в собственото си царство, но и почти в целия свят благодарение на мълвата, разнесена от търговците. Съдейки по текста на Диодор, понтийската търговия ще да е станала за известно време безопасна. Но да се ликвидира пиратството изцяло и за дълго било невъзможно, тъй като неговото съществуване се кореняло и определяло от самата природа на робовладелческия строй и то се явявало като закономерно и необходимо явление в робовладелската система.

Евмел придобил най-голяма известност и слава в борбата против пиратите. Но той не бил единственият понтийски владетел, загрижил се за безопасността на търговското корабоплаване в Черно море. Може да се предполага,че срещу пиратството на астите край Салмидесос, за които говорихме по-горе, се е водела организирана борба от страна на келтското царство в Тиле. Полибий съобщава, че Кавар, последният владетел на това царство, осигурил пълна безопасност за търговците, влизащи в Понта. Значителен интерес представлява намерената през 1949 г. в Несебър мраморна плоча с частично запазен надпис от III в. пр. н. е. — декрет в чест на тракийския цар /на одрисите или астите — в това отношение сред изследователите няма единно мнение/ Садала. В надписа се е запазила и част от текста на договора между Садала и Месембрийците, в който той гарантира опазването на техните интереси в случаите, когато месембрийски кораби бъдат изхвърлени на брега, намиращ се в негово, на Садала, владение. При цялата фрагментарност на надписа може все още да се предполага, че договорът на месембрийците със Садала е съдържал и пунктове, насочени срещу пиратството. Но тук, както изглежда, по-скоро може да се говори не толкова за борба срещу пиратите, а повече за разбирателство с тях. Какво е струвал този съюз на месембрийците, ние не знаем; Възможно е цената да е била висока и „неутралитетът“ на пиратите да е струвал твърда скъпо.

Още едно огнище на черноморското пиратство било разположено на южния бряг на Понта между Тракийския Босфор /съвременния Босфорски проток/ и Хераклея Понтийска /съвременния турски град Ерегли/, зает от витините. Според Ксенофонт те се отнасяли твърде жестоко с попадналите им в плен гърци. Вероятно и тук имаме работа с крайбрежно пиратство, аналогично на пиратството на астите от района на Салмидесос. В един надпис от III в. пр. н.е., намерен на остров Кос в Егейско море, се разказва, че витинският цар Зиаел /около 255 — 235 г. пр. н. е./ гарантирал безопасност и защита на гръцките мореплаватели /в това число и в случай на аварии и корабокрушения/ в подвластното му крайбрежие. А това — макар и косвено указание — дава възможност да се предполага, че в противен случай несполучилите мореплаватели ги заплашвала същата печална участ, както и техните събратя в района на астите при Салмидесос.

Освен пиратството на изостаналите припонтийски племена през древността в Черно море съществувало и узаконено организирано морско грабителство, осъществявано от самите гърци. То има много общи черти с пиратството от ново време и се провеждало по време на война.

Както показват и откъслечните сведения на старите извори, дошли до нас, в продължение на цялата антична епоха пиратството в Черно море било важен фактор, непосредствено влияещ върху икономическия и политическия живот. То било постоянно явление и с него се водела редовна борба, която обаче имала само временни успехи.

Текст: Й.Б.Брашински; ФАР77