Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.12.2016 11:28 - Въстанието в Тракия 1829
Автор: didanov Категория: История   
Прочетен: 3201 Коментари: 1 Гласове:
7

Последна промяна: 04.09.2017 11:01

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
www.bghistory.info
image

Превземането на Варна от руските войски на 29 септември 1828 г.

Въстанието в Тракия 1829 избухва в хода на поредната Руско-турска война и обхваща Тракия от Сливенско през Сакар до Странджа и Малък Самоков в Лозенградско. Българите присъединават своите отряди към руските и самостоятелно срещу турската власт.

Фактически започва на 16 февруари с щурма на русите превзел Созопол, когато се формира българският първият голям въстанически отряд воден от Стойко Маврудов. Cлед влизането на 20 август в Одрин на ген. Дибич Задбалкански обхваща и равнинните райони на Одринска Тракия от Одрин, Лозенград и Люлебургас до Чорлу където българите отхвърлят турската власт и поставят исканията си за освобождение.[1][2][3] През септември 1829 в Котел кап. Георги Мамарчев се готви със своите няколкостотин четници да обяви в Търново възстановяването на България, но Одринският мир е сключен на 2 септември и българите не получават нищо, освен „правото“ да се изселят в Русия.

Западните сили Британия, Франция и Австрия, недвусмислено са готови да се намесят в полза на Турция [4]. Русия няма ресурс успешно да им се противопостави, кап. Мамарчев е арестуван от пратените 200 казаци, а ген. Дибич заявява ясно на българската депудация: „Българи! Стоете си мирни, че ше обърна топове да ви избия аз!“, въстанието е прекратено и към 150 000 българи от Тракия са принудени страхувайки се от турски безчинства да се преселят в Бесарабия.
image
План на Руско-турската война от 1828 - 1829 г. Източник:http://dic.academic.ru/

В 1829 г. започва второто във войната настъпление на руската армия на Балканския полуостров. През юни тя превзема Силистра, преминава Стара планина и окупира Тракия. Българинът кап. Георги Мамарчев е на чело на голям български доброволчески отряд, който стига до Сливен. Към войските на генерал Дибич се присъединяват и чети като тази на войводата Генчо Къргов от с .Хайнито. След прекосяване на Стара планина към нея се присъединяват още жители на Хайнито, Твърдица и други селища, първоначално са около 60 души, но впоследствие стигат до 120. Тези доброволчески войски достигат до Адрианопол.

image

В 1829 г. по време на войната с наближаването на руските войски българите в Странджанско-Сакарския край и Сливенско въстават. Българите помагат  армията да бъде преведена бързо и незабелязано през Стара планина през Айтоския и Върбишкия проход и от нея е превзет Анхиало на 11 юли (стар стил), помагат в превземането на Айтос 13 юли 1829,  Карнобат 15 юли 1829, Ямбол 23 юли 1829 и след  решителното сражение при Балдаморския мост на Сливен на 30 юли 1829 г. В последните два града българите използували поражението на османските войски, за да се снабдят с голямо количество оръжие и боеприпаси. Според сведение на генерал Фьодор Василиевич Ридигер четите на Стоян войвода и Желтък войвода взели над 250 пушки от Ямболския дебой. Много повече турско оръжие взели въстаническите отряди след падането на Сливен.
image
Един от най-забележителните морски епизоди по време на Руско-турската война (1828 - 1829 г.) се разиграва на 14 (26) май 1829 г. пред Созопол. Тогава руският бриг „Меркурий” под командването на капитан-лейтенант Александър Иванович Казарски приема неравен бой с два турски линейни кораба, от който излиза победител - екипажът на брига успява да нанесе на турските кораби поражения по корпусите, рангоута и такелажа, които ги принуждават да прекратят боя и преследването на малкия руски ветроход. Големият руски маринист Иван Айвазовски пресъздава този епизод в своя картина през 1982 г.

В Созопол още през февруари е сформирана специална доброволческа команда начело със Стойко Маврудов от с. Граматиково, която се заема и със задачата да обедини въоръжените сили на българите от Причерноморието. Нейни пратеници стигнали до Малък Самоков, Лозенград, Бабаескийско, Одринско и десетки други селища. Навсякъде те били уверявани от местните старейшини, че ще пометат султанската власт, стига да им се помогне с модерно руско оръжие. Руският гарнизон установил се в Созопол дава 2000 нови пушки изпратени от Одеса на възстаналите българи да защитеват освободената с въстанието от тях територия[1].

Фактически през лятото на 1829 г. турската власт била отхвърлена в много краища на Тракия от Лозенградско и Созополско до Сливенско и Тополовградско и най-вече в Странджа и Сакар. Всички християни и останалите тук-там мюсюлмански жители престанали да изпълняват задължения си към нея, да плащат данъци, да се явяват в определени дни за ангария във владенията на местните управници и т. н. Българите организирали своя местна стража, стегнали въстаническите отряди и започнали да се подчиняват само на своите старейшини и войводи. Четите на Стоян войвода и Гълъб войвода, на Петър войвода и Бойчо войвода кръстосвали Странджа и Сакар надлъж и шир, унищожавали турски обози с храни и дрехи, нападали башибозушки шайки и снабдявали въстаниците с така нужното им оръжие. Под непрестанните удари дотогавашните османски господари от село Ичме (Стефан Караджово), Факия, Голям Боялък (Шарково), Карабунар (Грудово), Караеврен (Близнак), Гьоктепе (Звездец), Юктепе и много други села край Лозенград, Малко Търново и Ениатско стотици османски семейства избягали в Одрин, Цариград и други здраво укрепени центрове.
image
Щурм на Варненската крепост, 1828 г. (Ersturmung der Turkischen Festung Varna durch die Russen den 7ten October 1828).

Бойни действия

Българите на Стойко Маврудов участват заедно с руснаците в  щурма на редутите и овладяването на Созопол на 16 февруари 1829 г.[5] На 28 март турска войска от 4 000 пехота и 1 500 кавалерия щурмува Сзопол, отбраняван от руските моряци и българският отряд.  Битката е решена с масирана контраатака, турската войска е разпръсната, оставяйки 250 убити. След този бой Созопол се превръща в основна база на руските военноморски операции до края на войната.[6]

На 30 юли 1829 г. когато русите и съпровождащите ги българи щурмуват 20 000 османски корпус средоточен в Сливен, турците най-неочаквано са ударени съкрушително от български отряд въстанници, въоръжени с укрито оръжие и боеприпаяси от несъстоялото се „Сливенско въстание през 1821“ и тукашния комитет на освободителното “Тайно братство“ на д-р Иван Селимински през 1825 г., противника бързо е разгромен от общия напор на руси и българи.[7]

 

В началото на август 1829 г. въстанниците изненадали в Малкотърновско „движеща се на югозапад турска част, водена от Халил паша, и я унищожили до крак“ в станалото тежка и кръвопролитно сражение.[1]

Стоян войвода и четниците му през август 1829 при с. Пънчево (тогава Каракютук) атакуват и унищожават до крак заедно с главатаря му отряда от няколкостотин души башибозук, разбити турски войници и всякакви други елементи на Тахир ага (Тахираа).които без разлика между християни и мюсюлмани, унищожавал и грабел където завърне из Тракия. Победата им е посрещната с голяма радост от населението.

Бойчо войвода от Трявна заедно с братята си организират въстанническа дружина участвала в боевате на руската армия и в превеждането ѝ през старопланинските Айтоски и Върбишки проходи в 1829 г. При срещен бой с башибозушки табор, войскова единца равна на батальон, джужината с числен състав под рота, разгромява напълно противника, който дава 50 убити, а останалите се спасяват с бягство от разярените българи.[8] Дружината на Бойчо войвода предприема действия в Тракия унищожава турски обози с храни и дрехи, нападали башибозушки шайки и снабдявали въстаниците с така нужното им оръжие.[9]

Голямото сражение край Малък Самоков на 8 август 1829 г. и овладяването на известната оръжейна фабрика – арсенал, се счита за най-голям успех на въстаниците е както руските военни хроники сочат. Арсенала бил укрепен от всички страни с високи зидове с бойни кули и леки планински оръдия на тях. Хаджи Георги от Малко Търново. Заедно със странджанската част на Созополския отряд организирали „въстанически отряд от около 1000 души партизани“, пише в руското съобщение. След дълго планиране с хората от Малък Самоков и околните села, щабът на Хаджи Георги моли и за руска подкрепа. В района, гдето се съсредоточавали българските въстаници, пристига полк егери и един хусарски ескадрон. В нощта на 7 срещу 8 август, българските работници от фабриката нападнали охраната при южната порта и пуснали в „крепостта“ първите стотина четници. Изненадата сполучила, започнал ръкопашен бой, след 3-часово кръвопролитно сражение оръжейната фабрика в Малък Самоков била превзета. Въпреки немалкото жертви българи и руси победата била пълна. В плен били взети 40 турски войници и трима офицери. Целият комплекс от пещи, леярни, работилници, помещения за охраната и т. н. били разрушени. Била ликвидирана важна оръжейна фабрика, а и „каторгата“ в което десетилетия наред бил експлоатиран труда на тукашните българи.[1]

Одринския мир

На 20 август 1829 г. руски части влизат в Одрин. За първи път градът е превзет от руската армия.  В началото на септември главната квартира на Дибич се намирала в Одрин, авангардът му в Люлебургас, лявото крило на Черно море, а дясното при Енос пред стоящия в Егейско море руски флот. Между това генерал Хейсмар от Оряхово напредва до Враца и до Искърския пролом; аванпостовете му достигнали и до околностите на София. Това предизвиква паника в столицата на Османската империя и подтиква султана към търсене на възможности за подписване на примирие.

След подписването на 14 септември 1829 на Одринският мирен договор сложил край на войната българските отреди са разформировани. Кап. Г. Мамарчев се оттегля с 500 – 600 от съратниците си в Котел и запачва да организира въстание в Сливенска, Котелска, Габровска и Търновска област и в Търново да се провъзгласи освобождението на България, но руското командване убедило се в сериозността на намерението му противодейства. Мамарчев е арестуван, от пратените в началото на пролетта 200 казаци за да не предизвика международни усложнения, събраните хора са разпуснати и след това капитана е освободен, но други като Бойчо войвода и братята му са пратени в Сибир.[10][11] Ръководителите на българското нацио-налноосвободително движение в Странджа-Сакар също поискали създаването на една автономна българска област. Израз на това тяхно схващане е „Молбата на християните от с. Факия“, връчена на Феликс Петрович Фонтон дипломат към действащата армия от стопанина на къщата, в която бил настанен. Тя съдържала шестнадесет точки, разкриващи най-важните искания на българите от този край:. „Да будем сами волни. Да мы сами себя да судимо. Да мы черкви правим, когда и где захотим. Субаши да няма нигде. Да мы оружие носимо..:" и т.н. [12], но мирът вече е сключен и той не дава на българите абсолютно нищо освен доста съмнителните обещания за „амнистия“ и коварното „право“ да напуснат родните си места определено в чл.13 от Одрински мирен договор –  "В един 18-месечен срок, християните, поданици на Османската империя, имат право да продадат имуществото си и да се изселят безпрепятствено в Русия."

С Одринския мир Русия разширява владенията си по незамръзващите брегове на Черно море. Дава се свобода на Гърция и потвърждава автономията на Сърбия, Влашко и Молдова, но по никакъв начин не компенсира българите за участието им в тази и предишните руски войни. Контрибуциите, които Турция трябва да изплати на Русия, са изчислени на 10 милиарда холандски дуката. Императора дава на Дибич званието – фелдмаршал и го награждава с ордените Св. Андрей и Св. Георги – първа степен и с парична награда от 1 милион златни рубли. На 13 април 1830 година била дадена заповедта за изтеглянето на руските войски, освен от Силистра където оставали до 1836 г. като гаранция за изплащане на договорената контрибуция.

Българите не вярват на обещаната амнистията по чл. 13 от мирния договор и генерала командващ „Забалканската“ Руска армия, едно за да се спаси бунтовното българско население от гнева на турците, но най-вече да бъдат заселени със подходящ народ придобитите в Бесарабия земи от които населяващите ги преди татари почти до един са избягали, той повежда с прибиращите се в Русия победоносни войски хиляди семейства българи от Тракия. Това е първата истински голяма вълна, сравнена тези при руско-турските войни в 1768 – 1774, 1787 – 1792 и дори 1806 – 1812 г., която ще бъде последвана и от последната такава при Кримската война в 1853 – 1856.Към 140 000 български преселници от Чорленско, Одринско и Лозенградско, от Малко самоковско и Елховско, от Странджа и Ямболско, от Сливенско, от Шуменско и цяла източна България волю неволю поседвали руснаците отвъд Дунав.

Руските окупационни власти полагат усилия да ограничат изселническата вълна, тъй като смятат присъствието на християнско население по пътя към Константинопол за стратегическо преимущество на Русия в дългосрочен план. Английският пътешественикът от това време Докмъс, който минава през сливенския край и съвсем не може да се подозира, че симпатизира на Русия, отбелязва, че българите, които тръгват след армията на Дибич Забалкански, не са тласкани от руснаците. Той смята, че чуждият деспотизъм и икономическите фактори карат хората да тръгнат след руската армия, защото българското население не се чувства сигурно при турската власт. Докмъс свидетелства: „Българите, като много по-верни и работливи от безчестните и развратни гръко-византийци, са силно загрижени задето не собствения им език, а развален гръцки се учи“.[13] Явно за този англичанин К. Иречек пише в своята История на Бъгария: „....през Котел и Сливен минал и един англичанин, който подтиквал българите към въстание, като им обещавал английска помощ; свободна България според него трябвало да се изправи като стена между Русия и Турция“.[14] Но всичко било приключено. Обвързани от договорните задължения и заплахите на западните сили да се намесят в полза на Турция, руските власти не били в състояние да предприемат почти никаква защита над „обезоръжените“ българи. На места саморазправата на османлиите ставала пред самите очи на изтеглящите се руски полкове. В донесение до щаба на армията дословно за турските зверства над българите само за периода от началото на август когато въстанието взима голям размах до 14.Х. 1829 г. от когато е документа е записано: „На границата между Одрински и Старозагорски пашалък са започнали преди един месец и продължават и досега убийства и грабежи над християните. Досега са убити до 400 души, които произхождат от доскорошни богати фамилии.“[1]

Източници и литература

1Стефан Дойнов, Странджа-Сакар в годините на Руско-Турската война от 1828—1829 г., „Културно-историческо наследство на Странджа-Сакар“, стр. 78, съставител на сборника Валерия Фол, София 1987

2Димитър Г. Войников, Българите в най-източната част на Балканския полуостров – Източна Тракия, С 2002 г. 11. Историята на Димитър Арнаутина, л.3.

3Феликс Петрович Фонтон дипломат към действащата армия,... Военные писъма из главной квартиры Дунайской армии в 1828 и 1829 годах, Руски пътеписи за българските земи XVII—XIX век, Съст. Маргарита Кожухарова

4Дибич Забалкански и Сливен

5Ради Боев, Антитурското движение на населението от Българското черноморско крайбрежие през Руско-турската война 1828 – 1829 г., Военноисторическия-сборник, год. ХХХІХ, 5, С 1970.

6Смык, А. А. Черноморский флот в русско-турецкой войне 1828 – 1829 годов. Дриновський збiрник. Том V. 2012, стр. 332 – 333

7Димитър Стойчев, Дипломацията в международните конфликти през ХVІІІ- ХІХ в. и Освобождението на България

8Борис Илиев, Исторически очерци, Бойчо войвода, С 2008, стр. 76 – 79

9Стефан Дойнов, Странджа-Сакар в годините на Руско-Турската война от 1828 – 1829 г., „Културно-историческо наследство на Странджа-Сакар“, стр. 78, съставител на сборника Валерия Фол, София 1987

10Георги Мамарчев, Наследствмо БГ

11Легендарният борец за освобождение капитан Георги Мамарчев, жертва на руско-турски репресии.

12Феликс Петрович Фонтон дипломат към действащата армия,... Военные писъма из главной квартиры Дунайской армии в 1828 и 1829 годах, Руски пътеписи за българските земи XVII—XIX век, Съст. Маргарита Кожухарова, стр.87 – 88

13Надежда Нешева, Дибич Забалкански и Сливен.

14К.Иречек, История на Бъгария, стр. 564

 

Като командир на руската ескадра в Средиземно море през Руско-турската война от 1806-1812 г. адмирал Сенявин оказва значителна военна помощ на националноосвободителните борби на балканските народи. Съществуват данни, че на корабите от ескадрата са служили като матроси и българи. Тези обстоятелства позволяват на адмирала да опознае местното население, неговите обичаи, нрави и бит и да започне да се отнася с уважение към демократичните идеи на борците за национално освобождение. Самият адмирал Сенявин е известен с демократичните си възгледи, с които е привлякъл вниманието на декабристите и те са го предвиждали за член на бъдещото временно правителство.
Адм. Сенявин смята, че главно условие, от което зависи успешното формиране и използване на предната планинска войска, са отношенията, които ще се създадат между руското командване и жителите на българските земи. Затова предлага императорът да се обърне към българското население с прокламация, изпълнена с „човечност и високо поучение, с което се премахне у жителите страхът от отмъщение на турците след края на войната, тъй като Русия често е жертвала техните интереси”. Така адмиралът не се страхува да упрекне руското правителство и императора, че водят политика, често пренебрегваща интересите на балканските народи.
„Там всички жители са едновременно и войници, и земеделци, и стопани. Затова запазването на тяхната собственост е необходимо за достигане на истинското доверие към руските войски”. Според адм. Сенявин, дейността по формирането на отрядите от българи-доброволци следва да започне преди преминаването на руската армия през Дунав. На първо време могат да бъдат използвани намиращите се в „Молдавия, Влахия и Бесарабия много преселници от България, които са в роднински и постоянни връзки с жителите от другата страна на р. Дунав”. Очевидно, адмиралът има предвид установяването на предварителни контакти с българите отвъд Дунава и организирането на разузнаване в интерес на руските войски.
На второ място, той посочва, че в Молдавия и Влахия могат да бъдат формирани отряди от българи-изселници, които ще бъдат „както се казва, разсадник на предната планинска войска”. Въоръжаването им няма да представлява трудност за руското командване, защото всеки от тях притежава собствено оръжие. Ще бъдат необходими само патрони и коне.
Необходимо е да подчертая, че и двете предложения на адмирал Сенявин многократно се потвърждават в хода на войната. В архивите са запазени имената на мнозина българи, предоставяли разузнавателни данни на руското командване. Още преди руските войски да форсират р. Дунав, около тях се появяват спонтанно възникнали отряди от въоръжени българи, изразяващи готовност да се бият срещу вековния тиранин. Още през първите дни на войната броят им надхвърля хиляда души. 
Адмирал Сенявин се оказва удивителен познавач на духа и националния характер на българите. В предложенията си той отделя значително внимание на командването на отрядите от български доброволци. Тъй като в средата на българите няма подготвени командири, флотоводецът предлага те да бъдат назначавани от състава на руските офицери, като подчертава, че тези командири непременно трябва да бъдат от руска националност. „...Само русите се ползват с доверието на тези народи”, подчертава адмиралът. „Офицерите, назначени за началници на предната планинска войска от български доброволци не бива още от самото начало да насаждат „строга европейска дисциплина”, а да съобразяват властта си с нравите на местните жители, които „не търпят големи принуждения”. „Откритото отношение към тях, похвалата за тяхната храброст... ще им въздействат по-добре, отколкото строгостта...”
Верен на своето време, адм. Сенявин отделя внимание и на възможността да бъде използвано българското духовенство за създаване на дружески отношения с населението. В онези години, няколко десетилетия след отец Паисий и 15-20 години след Софроний Врачански, нашето духовенство играе

положителна историческа роля и активно участва в националноосвободителната борба.
По време на предишната Руско-турска война (1806-1812 г.) Софроний Врачански оглавява българските стремления към национална свобода. Множество документи говорят за неговите контакти с командващите Дунавската армия генерал Кутузов и генерал Багратион (по-късно и двамата са герои от Отечествената война на Русия през 1812 г.). Затова адм. Сенявин посочва, че „духовенството има голямо влияние сред българския народ” и че е „твърде способно да участва в това дело”. Той прпедлага да бъде привлечен и архимандритът на Кишинев Спиридоний Филимонович, когото познава лично от съвместни походи в Средиземно море в продължение на четири години, където отецът е „показал голямо старание в полза на Русия”. Освен Филимонович за общото дело биха могли да бъдат привлечени арменският митрополит и „всички арменци, живеещи там”.
Адмирал Сенявин познава слабите страни на противника и предлага те да бъдат взети предвид. Посочва, че „може да бъде купено недоволството на пашите на Силистрия, Русчук, Систов (Свищов), Никопол и други, имащи  постоянна склонност към независимост”. Според него, „трябва да им се внуши, че Отоманската порта се намира пред разпадане и даже да им се обещае някаква независимост и предпазване от отмъщението на турците”.
Предложенията на адмирал Сенявин са забележителен документ. В тях е дадена вярна характеристика на нашия народ. Посочени са неговите най-добри черти: смелост, гордост, храброст, независимост, люта омраза срещу вековния поробител.
Докладът и предложенията са и точен автопортрет на забележителния руски флотоводец. В тях той застава пред нас като демократичен и човечен командир, отлично познаващ българския национален характер, искрено уважаващ надеждите и стремленията на балканските народи.

 

Как са завършвали войните между Русия и Турция

1686-1700 г. „Азовската война”
Русия не губи територии, но и не придобива нови. Равен мач.

1710-1711 г. „Прутския поход”
- Удачна война за Русия. Не печели кой знае какви територии, но демонстрира силата си на Турция.

1735-1739 г. Руско-турска война
Това е войната за т.нар.”полско наследство”. Русия влиза в Крим, но отстъпва заради проблеми със снабдяването. Също равен мач.

1768-1774 г. Руско-турска война
Започва възходът на руското могъщество в Черноморския театър на военни действия. Това е походът във Влахия, от който Русия получава значителни територии.

1787-1791 гг. Руско-турска война
Това са знаменитите войни, които зафършват триумфално за Русия със завоюването на Крим. Плюс походът на адмирал Ушаков, благодарение на който в Гърция започва национално освободителното движение срещу Турция.

1806-1812 г. Руско-турска война
Също победа. Бесарабия преминава към Русия и така е заличена опасността от война на южния фланг по време на похода на Наполеон към Москва.

1828—1829 г. Руско-турска война
Също голяма победа. Русия стига до делтата на Дунав. Източната част на крайбрежието на Черно море и Армения стават част от Русия

1853—1856 гг. Кримската война
Русия търпи поражение от Турция, която обаче не действа сама, а в съюз с Англия и Франция.

1877-1878 г. Руско-турска война
Велика война, велика победа. Походът на Балканите, освобождаването на България. Русия стига пред прага на Константинопол.

Www.wikipedia.org
www.budnaera.com

 


 




Гласувай:
7
0



1. barin - Здравей, didanov. За изхода и хода ...
23.12.2016 16:24
Здравей, didanov. За изхода и хода на Руско-турските войни досега може да видиш нещо в моята тема: barin.blog/history/2016/03/14/rusko-turskite-vyoryjeni-konflikti.1437207
Може да научиш някои нови неща или да си припомниш някои добре забравени. Поздравления за според мен успешната тема!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: didanov
Категория: История
Прочетен: 2319546
Постинги: 1136
Коментари: 3354
Гласове: 5786
Спечели и ти от своя блог!
Блогрол
1. Цар Мидас, бриги и пеласги – Троя е на Балканите?
2. Българското хоро - древно писмо от живи йероглифи
3. Тракийският император Роле и паметника на цар Мида
4. Корените на българската народност
5. Българският генетичен проект
6. "Как ни предадоха европейските консули"
7. Мегалитите - трогателно свидетелство за детството на човечеството
8. ДЖАГФАР ТАРИХЫ, ПЕЛАСГИТЕ и остров КРИТ
9. Сурва Година, Сура Бога и Веда Словена
10. Древно-тракийско скално светилище под Царев връх – предшественик на Рилския манастир
11. неизвестното племе на мияците
12. Масагетската принцеса Томира и битката й с персийския цар Кир
13. Хубавата Елена в Египет
14. Склавини и анти в долнодунавските земи
15. Кои са мирмидонците?
16. Еничаринът Склаф, името Слав и робите
17. Аспарух, Мемнон и етиопските българи
18. Името на Кан(ас) Аспарух не е случайно
19. Срещата м/у Калоян и Пиер дьо Брашо
20. Амазонките на Тезей, Херодот, Дахомей, Южна Америка и Африка
21. Фердинанд I, славянин и потомък на витинските князе.
22. НОВ МЕТОД ЗА РАЗЧИТАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ РУНИ
23. Амазонките в древността (Тракия, Мала Азия,Либия)
24. ПОЛИСЪТ СРЕЩУ ДЪРЖАВАТА
25. АТЛАНТИ ЛИ СА МИТОЛОГИЧНИТЕ ТИТАНИ?
26. Черноморската Троя – тайната на Ропотамо
27. Брут Троянски - легендарният първи владетел на Британия
28. ЧУЖДИЦА ЛИ Е НАИМЕНОВАНИЕТО "ТРАКИ"?
29. О неразумний, защо се срамиш да се наречеш...мизиец?
30. Черноморската Троя - коя българска река е Омировата Симоис?