Диляна ДИМИТРОВА
http://www.ploshtadslaveikov.com

 

 

 

Калоян Махлянов е огромна знаменитост в Япония. В Джулюница – също. Като излезе на улицата в Токио – става митинг, у нас обаче може да заведе сина си на катерушките, без да предизвиква навалица – и ще го спрат само приятелите, с които е ходел да играе на реката като малък. Но не само спокойствието в това великотърновско село е причина шампионът по сумо да избере родното си място за почивка през лятото и да доведе съпругата си Асако и децата – Кирил (4 г.) и Мария (1 г.).

Освен на детските площадки, в Джулюница може да срещнете Котоошу в магазина или на пейката пред къщата на комшиите си, където сяда с майка си и нейните приятелки. Не говорят само за Япония, но покрай Калоян всички обичат тази далечна и толкова различна от България страна. Несъзнателно дори като че ли се кланят един на друг в негово присъствие, любезни като японци.

След среща с майка му и баща му – Цеца и Стефан – Калоян Махлянов се съгласи на интервю за „Площад Славейков“. Семейството ни покани в дома си – легендарно място за десетки японци, пристигали през годините да видят къде се е родил този човек-планина, станал герой в толкова консервативната им култура. По време на разговора с Калоян около нас се носеха птичи песни, както и кудкудякането на кокошките от двора. Котоошу говори с лек източнобългарски диалект, и интересно: без никаква следа от чуждестранно произношение.

 

 

 

Чист джулюнчанин

 

– Днес е Голяма Богородица, предполагам, че е голямо щастие за Вас да празнувате този християнски празник в дома си, а не в Япония. На такива празници не Ви ли тегли повече от обикновено към България?

– Прекрасно се чувствам в Джулюница. Хубаво ми е, когато се прибирам тук, но в началото носталгията беше по-силна, да. Особено първата година, докато се преживеят тия неща. Но животът ми вече е там. Там е жена ми, там са децата ми… И да ме тегли към България, просто… ми е трудно да се прибирам за празниците, три дни ми е пътят с полета. В Япония също ходя на църква, там има руски храмове. Ходя, когато имам възможност, защото работата ми е много напрегната и в повечето време съм извън Токио.

 

Сумо е част от японската национална религия шинто. Япония е страна с две религии – шинто и будизъм. Повечето японци са слабо религиозни, но спазват обичаите и на двете традиционни религии. 

 

– Наложи ли се, когато сключихте брак, Вие или съпругата Ви да смените религията си?

– Съпругата ми е будистка. Не сме променяли религиозните си убеждения.

 

–  Приключихте активната си спортна кариера, не мислите ли за връщане в България?

–  Засега не.

 

Влиза едно от децата на Калоян – Кирил. Детето казва нещо на японски. Котоошу му отвръща на български, предлага на сина си вода. А майката на Котоошу пита внучето дали иска бухтички, които е приготвила за закуска. Предлага и на нас.

 

– Можете ли да кажете за себе си, че сте станали в някаква степен японец след 13 години в Япония?

– Не. Човек никога не може да промени корените си. Не може нито националността да си смени, нито мисленето. Роден съм в България и винаги ще си остана българин.

 

– Чист джулюнчанин?

– Да, аз съм чист джулюнчанин. От Джулюница и от Велико Търново, където съм учил и израснал.

 

– Майка Ви разказа, че сте заживели във Велико Търново, когато сте започнал първи клас. Когато сте излизали да играете навън, окачвала е на врата Ви ключ за вкъщи и винаги сте се връщали без него…

– (усмихва се) Защото беше с ластик и го изтрелвах, за да видя докъде ще хвръкне. И все го губех.

 

– Като малък карали ли са Ви да работите в градината – Джулюница е прочута с градините си с домати?

– Никога не са ме карали да работя – приемах труда като нещо естествено, в реда нещата.

 

– А като си дойдете сега на село, не Ви ли идва отвътре да свършите нещо из градината?

– Не, най-много да откъсна един домат. Нямам време кога да се занимавам. Тук съм за пет дни – ако тръгна да работя в градината, ще ми мине почивката.

 

– Кой беше озеки във Вашия дом навремето? На кого тежеше най-много думата вкъщи?

 

„Озеки“ е вицешампион по сумо, това е вторият ранг в дисциплината. Първият ранг, велик шампион, е „йокодзуна“. Котоошу притежава и двете титли.

– (смее се) Майка ми. Когато се наложи, налага думата си със сила. Трима мъже сме в къщата, не й е било лесно.

 

Стефан и Цеца с младото семейство Калоян и Асако в Токио

 

Калоян има по-голям брат Нелко, който живее в Канада. И двамата имат по едно момче и момиче. Децата на Нелко често карат летните си ваканции в Джулюница и говорят перфектно български език. На Калоян са по-малки, разбират български, но отвръщат на баща си на японски. 

 

– На майка Ви ли й е било по-трудно с Вас, или на Вас – с нея?

– На майка ми, разбира се – все край печката, край пералнята… Баща ми е като дете, едно яйце не може да си изпържи.

Майка му: – Все ядат, ядат, ядат…

 

– Вие в Япония ли се научихте да готвите?

Калоян: – Не, тук се научих. Какво мога да готвя ли? Всичко, каквото ми се яде.

Майка му: – Всичко готви. Бях веднъж в болницата, той направил две торти – едната я изядоха децата, а втората направи за нас с баща му.

Калоян: – Като е лятна ваканция – на село яйца колкото искаш, има мляко от кравите. И си правим торти. Като малък мислех да ставам готвач. Готвя всичко, нямам коронно ястие. Стига да ми се яде – правя го с желание. Рецептите бяха от комшийките, гледах как го правят.

 

Дворът на Калоян Махлянов в Джулюница е пълен с кафези с пойни птици, има – разбира се – и кокошки. Страстта към птиците е на баща му, Стефан. По време на интервюто Калоян извади от клетката малко пиленце, за да му се порадват децата му.

 

В дома на Махлянови в Джулюница обичат птиците.

 

– Съпругата Ви как приема българските ястия?

– Понякога ме изненадва – приготвила е мусака, пълнени чушки… В интернет всичко си пише вече, всичко.

 

– Пълнени чушки в Япония?

– Да, само че там няма големи чушки, а камби.

 

– Какъв бе сблъсъкът на култури у вас в Япония – примерно когато за първи път опитахте сурова риба?

– Сурова риба в началото ядяха началниците в школата, после средните и накрая най-низшите. За мен нищо не оставаше. Каква сурова риба? Всичко хубаво се изяжда – аз нямах възможността да я опитам. Не е оставало за мен. Първата година бях на ориз и супи.

 

Сумо е силно йерархичен спорт: старите треньори са бивши състезатели, гледани от младите спортисти като господари. 

Майка му: – Като отиде в Япония, започна да сваля килограми. Отслабна от стреса.

Калоян: – Докато се наглася, за една седмица свалих десет килограма. Като пристигнах, бях 125 кг, след една седмица паднах на 115 кг, без диета. По-късно вече бях между 150 и 160 кг.

 

– Тежаха ли Ви килограмите?

– Не.

 

– Един ден, като остареете и стигнете отново килограмите на предишния Котоошу…

– Не, не, никога! Няма смисъл, само ще се разболея – от диабет или друго. В България, не знам защо, всички като станат на години ядат много, пият, спят, напълняват, разболяват се и затова живеят докъм 50-60 години. Погледнете некролозите – рядко ще видите човек на 70. Няма по на 90 и 100 години.

 

В Япония професионалистите в сумо също имат къс живот. Здравословните им проблеми идват от страхотните количества храна, които се налага да поглъщат, за да поддържат високи килограми.

 

– Смятате, че заради храната в България дълголетниците са рядкост – за разлика от Япония?

– Разбира се – заради количеството и заради качеството на храната.

 

– Трябва да се признае, че в Джулюница качеството на храната е превъзходно!

– Тук е друго. Какво ми разправят там, в София, за био храни… Елате на село – домати, картофи – всичко от градината е био.. Спокоен живот, чист въздух, ей това ти трябва. На село е много хубаво, но е зле платено. Ако беше добре платено, човек нямаше да произведе двайсет корена домати, а двайсет хиляди. Джулюнският домат е най-хубавото нещо.

 

– В Япония не Ви ли се е искало да си направите градина с домати?

– (смее се) По-евтино ще ми бъде да ми ги докарат със самолет от България. Как да си направя в Токио градина… Живея в блок, на 40-ия етаж. Няма къде.

 

 

 

В Япония решиха преди мен, че ще ставам сумист

 

– От баща Ви ли идва физическата сила, която притежавате?

– Физическата сила е наследство и по бащина, и по майчина линия. Въпрос на ДНК. Но само донякъде. След това трябва да си старателен, да работиш, да не търсиш кусури, а да се стремиш да ги надмогваш. В България много често другите те дърпат надолу и ти гледат в паницата. Те не мислят: „Ей, виж го този – работи, трудолюбив е, дай да направим нещо да го настигнем, да го надминем“. А само гледат да го дръпнат назад. Завистта е голяма. А в японската култура е друго.

 

Семейство Махлянови в Япония

 

– Най-лошото място в България е интернет – четете ли коментарите по Ваш адрес?

– Не чета нищо в интернет. А в списанията как може да пишат за мен, като не ме познават?! Нито са ме виждали, нито аз съм ги виждал, не ме знаят какъв съм, а пускат интервюта с мен! Кога са правени тия интервюта? Питал ли ме е някой нещо? Ей това най ме е яд. Пишат измислици. Текст – свободно съчинение.

 

– Търсили ли сте тези хора, да ги попитате защо го правят?

– Не, не ми се занимава. Не ме и ядосват, аз съм вече над тях.

 

Калоян разказва как е попаднал в сумото. Първоначално започнал в залата за борба в клуб „Етър“ във Велико Търново. Борба свободен стил. Спечелил първото си общинско състезание и желанието да продължи дошло у него само – независимо от липсата на елементарни условия. В залата нямало топла вода и отопление през зимата – налагало се да вдига тежести с ръкавици, за да не залепват ръцете му за щангите, („навън е минус 20, вътре – минус 10 градуса“). Но това не го отказало. По-късно, когато станал студент в Национална спортна академия, решил да се пробва в сумото – в една и съща зала били тренировките заедно с борбата. Привлекли го правилата – няма категории, няма възрастови групи, не винаги по-силният побеждава. Когато спечелил първия си медал на международен турнир, го забелязали от Япония и му предложили да отиде на 10-дневен лагер – да види как се борят професионалистите в страната на изгряващото слънце.

 

– Как взехте решението да останете в Япония, като професионален сумист?

– Излъгаха ме. Отидох там и ми казаха, че ще ставам сумист. И името ми вече бяха измислили.

 

Майка му отбелязва, че дотогава двамата с бащата на Калоян не са и чували за съществуането на този спорт. 

Как сме се разбрали – аз с моя развален английски и те с техния развален английски – не знам. Не приех веднага, размишлявах. Дойдох си в България, обясних на родителите – майка ми не беше много съгласна, защото искаше да продължа висшето си образование. Трябваше да си прекъсна следването… И сега продължавам образованието си, но в Япония. Уча за треньор по сумо, четвърти курс съм – след половин година завършвам. Японският ми не е като майчин език, но се справям. Състудентите ми непрекъснато искат да се снимат с мен – казват, че били фенове на майка ми, на баща ми, на баба ми (смее се)…  Гледам ги като хлапета, защото са по на 20 години.

 

– Всички българи, които ходят в Япония, казват, че японците ви обожават. Как се справяте с тази слава?

Майка му: – Той само да се покаже, от всички страни започват да се стичат хора, крещят и му тикат листчета с телефоните си в ръцете. Струпва се огромна тълпа и той ни казва да вървим напред, спрем ли – няма тръгване.

 

– Предполагам тази популярност в началото Ви е била приятна?

Калоян: – В началото никой не ме познаваше – никой не ти обръща внимание. Бях един чужденец в сумото. Когато тръгнах по състезания, да се появявам по телевизията – тогава вече ме забелязаха. Не съм човек, който обича да го снимат, не обичам шумни места – но когато за първи път се случи да ме спрат на улицата, бях много щастлив.

 

Калоян Махлянов край фонтана в родното село Джулюница

 

– Като излезете с децата в центъра на Джулюница, стичат ли се хора да Ви поздравят?

– Не, никой. Само тези, с които сме били заедно като деца.

 

Калоян разказва, че като малък брат му бил по-силен от него, но само до осми клас. Брат му Нелко е година и половина по-голям от него, но Калоян е по-висок – 203 см.

 

– Високият ръст притеснявал ли ви е като малък?

– Никога. Защо?

 

– Защото сте огромен!

– (смее се) Никога не съм мислил за себе си като за огромен, винаги съм се имал за нормален, като другите. Не съм имал комплекси – трябва да мислиш положително. А и вкъщи всички са високи.

 

 

 

Като започнеш нещо, трябва да го докараш до край

 

– Смятате ли, че трудът и дисциплината, в които сте бил възпитаван като дете, са от ключово значение за успеха Ви като спортист?

– Трудът и спортът може би имат нещо общо… Най-важният принцип е: започнеш ли нещо, трябва да го докараш до край – както в работата, така и в спорта. Ако оставиш работата по средата, никой няма да ти я свърши. Ако не продължиш с тренировките, никога няма достигнеш върхова форма и нищо няма да стане от тебе.

 

– Затова ли не се отказахте от сумото, след като гладувахте една година?

– Не, че съм гладувал – просто не можех да се наглася, да се адаптирам към ситуацията.

 

– Любопитно ми е как се качват килограми в страна, в която порциите са символични?

– В сумото не са го премислили – дават ти основно въглехидрати, а трябва да приемаш повече белтъчини. На майка ми още като ученик й обяснявах, че на масата всеки ден трябва да има месо, яйца, сирене, кашкавал… Четях много по онова време какъв е подходящият режим на хранене, за да стана по-голям и силен – тогава нямаше интернет, търсех специализирана литература, списания, по-късно се консултирах и с доктори.

 

Малкият Кирил му казва нещо на японски, Калоян му отвръща на български: Ей сега.

 

– С тези познания сте добил физиката на Котоошу, когото познаваме. А как отслабнахте толкова много – 50 килограма?

– С малко спорт, с малко глад и с висококачествена храна. Важен е и редът, по който приемаш храната – един от вариантите е да започнеш със зеленчуци, след това месо или риба…

 

– Десертът?

– (усмихва се) Какво е това десерт?

 

Майката на Калоян разказва за съпругата на сина си, Асако, че не яде като българите, а само опитва. Може би това е тайната на японския режим на хранене – ние ядем, а те просто опитват храната.

 

Калоян отслабва драстично, след като напуска активна спортна кариера.

 

– Като завършите, планирате да отворите школа по сумо в Токио. Как биха приели японците успеха на школа, създадена от чужденец?

– Ще анализират защо съм по-добър от тях и ще тръгнат да ми подражават. В сумото реално няма знания, които да предадат – спортистите завършват осми клас, влизат в школите по сумо, а треньорът им е бивш сумист, също с осми клас. Така е било навремето, преди 200 години, така обучават сумистите и днес. Нищо не се е променило, новото за тях е страшно – затова не го приемат. Ядеш, тренираш и спиш, това е. Няма режим на хранене, нито редуване на натоварване и почивка. Шашнах се като отидох – няма на какво да ме научат! Затова и чужденците са по-добри от тях – те правят нещо различно.

 

– Кога сте изпитали най-силно щастие в Япония?

– Щастие? Когато станах секитори, изкачих се във втора дивизия – спях вече сам в стая, започнах да получавам заплата, прибрах се за първи път в България… Година и 8 месеца след пристигането ми в Япония. Дотогава бях чирак.

 

Секитори е борец от една от двете най-горни дивизии в професионалното сумо – макуучи и джурио. Сумистите от тези дивизии получават редица привилегии – месечна заплата и бонуси (в долните дивизии сумистите получават само „джобни пари“), собствен фен клуб, висококачествено мъжко кимоно, собствена стая в школата, в която тренират, услугите на младши по ранг сумисти, които на практика се явяват техни персонални слуги, право да се женят и да живеят извън школата.

Майка му: – Дотогава нямахме сериозен контакт с него. Обаждал се е за кратко по телефона, казва, че е добре. А той никак не бил добре, лежал в болница, контузен. Нямал е право да излиза.

Калоян: – Или се нагаждаш с тамошните условия, или си тръгваш. Как да си тръгна от там по средата? Прекъснах студентските си права в София, за да отида в Япония. И психически, и физически трябва да издържиш. Стискаш зъби.

 

– Какво бе чувството, което изпитахте, когато спечелихте Купата на императора?

Майка му: – Празник! Качват те в автомобил и те развеждат из Токио…

Калоян: – (усмихва се) Майка ми не можа да дойде, присъстваха баща ми и братовчед ми. Мина като насън. На парада може би са се събрали 1 милион души, не знам…

 

– С императора имали ли сте възможност да общувате?

– Няколко пъти сме се виждали, президентите като се сменяха… Как се общува с него – казвате си добър ден, как си… И неговата работа не е лесна. Сега има намерение да абдикира, на 82 години е, няма ден почивка.

 

– Притеснявате ли се за родителите си, че се налага да споделят Вашата известност в Япония?

 

– Напротив, на баща ми дори му е приятно да е център на внимание. Ако има начин – вместо мен ще ходи навсякъде. В Япония той дава интервюта по телевизиите… е, аз не го гледам (усмихва се).

 

Баща му Стефан участва в церемонията при излизането на Калоян от сумото.

 

– Да се върнем в България. Как си обяснявате безразличието на българските политици към обикновените хора като тези в Джулюница, защо не направят поне нещо дребно за тях, за да облекчат живота им?

– Във въпроса ви се съдържа отговорът – безразлични са. Не съм политик, за да ви отговоря защо. А и няма как да стана политик, защото никой не ми държи конците – иначе щях да се ядосвам и нямаше да успея да направя нищо, защото щях да бъда сам. Нещата в българската политика не са никак добрe

 

– Искало ли Ви се е да вземете родителите си от тук с Вас, в Япония?

– Те не биха дошли. Какво да правят там – погледнете този рай тук.

 

 

 

Ако се върна в България – какво ще работя?

 

– Трудно ли беше решението Ви да се откажете от българско гражданство?

– Да. Години съм го мислил. Аз съм българин и винаги ще си остана такъв. Документът не прави човека. Тази стъпка беше необходима, за да стана треньор и да продължа живота си в Япония. Но искам да питам хората, които ме обвиняват, че се отказвам от корените си – ако се върна в България, как ще издържам жена си и децата си? Наркотици, побоища по пътищата, какво да работя…? Българин, патриот – добре, но да дойда тук и да умра гладен ли? Япония ми е дала шанс да се развивам. Тук няма как – никой няма да те оцени. Имах възможността да продължа живота си в Япония и я избрах.

 

– Следите ли новините от България?

– Следя ги – 90% от тях са за това кой кого убил, изнасилил или ограбил – това новини ли са? Търсят се зрелищата, а добрите новини не са добри за медиите – почти никой не пише за тях. Мисленето на българина не отива в добра посока – всеки мисли само за себе си, как да оцелее.

 

– Грижата за обикновения човек в Япония каква е?

– Всеки помага на другия. Линейката ще те изчака, да видят в коя болница ще те приемат, и те карат директно там – няма случай да ти кажат: „Не можем да те приемем“, и да умре човекът. Там животът има друга ценност. А тук никой нищо не оценява.

Ще ви разкажа какво ми се случи сега, на идване в България. Изпращам по пощата играчка на сина ми, за да стигне преди мен. Отивам в митницата в Горна Оряховица, а митничарят три дни го няма на работа. И аз, и баща ми три пъти ходихме, играчката е там, виждаме я, но не ни я дават. Трябвало да дойде митничарят, но го няма. Искат да платя мито – мито върху лични вещи, детска играчка, която е използвана! Сто лева поискаха. А в Япония питах, като я пращах, и казаха, че няма да има мито. Всеки път, когато се връщам, има проблеми. Крадат с милиони, но искат мито за детска играчка.

 

 

 

За спорта са важни и хората, които не взимат медали

 

– Вероятно гледате Олимпиадата – защо новините за България от Рио са все за допинг, а не за победи?

– Не мога да кажа. Кое как е станало – знае самият спортист, който сам се е трудил. Базите в България си заминават, липсва целенасоченото трениране, ако някой вземе медал – държавата ще отпусне повече пари за следващата година, по клубовете положението е трагично. Вместо да се занимават със спорт, децата ходят по дискотеки, взимат наркотици, правят си татуировки. Говори се единствено за футбол, за някакви манекенчета… никакъв спорт няма в България. Няма и как да има, защото такава е политиката. Нищо не се развива, за нищо не се плаща. Ще ти дадат 250 хил. лв., ако станеш олимпийски шампион – но 10 хил. атлети участват на Олимпиадата, колко човека от тях ще вземат златен медал?! А преди това колко труд и средства си хвърлил за този успех – някой пита ли се? Много хора не успяват в спорта, за тях нищо не се говори, и държавата ги изхвърля, не се интересува от тях. А те също са важни, защото са част от развитието на спорта. Но дори да не си успял като състезател, после като треньор ще дърпаш напред следващите. Успехите в българския спорт не са успехи на държавата, а лични – на спортиста, а средствата, вложени в него, са дадени от неговото семейство.

 

– Има ли български спортист, на когото се възхищавате?

– Нямам много връзки с български спортисти. Трябва да познавам човека лично, за да му се възхитя, не става с гледане по телевизията. Едно е да оценяваш спортните му успехи, друго е да му се възхищаваш като личност. Когато са събрани в едно, е нещо страхотно.

 

– Кога сте се гордял като българин?

– Изпитах гордост, че съм българин на Европейското първенство по сумо. Когато се качих на стълбичката и прозвуча националният химн.

Здравей, didanov. Вярно, че Калоян Махлянов -Котоошу прослави България в Япония. Той постигна дори победа в турнир, нещо немислимо за европеец в традиционния за Япония спорт. Малко не му достигна да стане велик шампион-Йокодзуна. Все пак ранг "одзеки" е втория след "йокодзуна". България поначало в силовите спортове печели много медали.
Споменал съм го в темата"http://barin.blog/sport/2016/06/20/uspehite-na-bylgarskite-sportisti.1459115", която може би си чел.
Желая ти всичко хубаво и да пишеш още интересни теми за в бъдеще.

Калаоян е първият европеец с ранг одзеки, а доколкото знам, няма японски йокодзуна - всичките са май монголци. Изобщо в този спорт килограмите не са най-важното, а техниката, а монголските сумисти са били навярно преди това пехливани. Пехливанлъкът е също стар български спорт. В момента в най-висшата лига на сумото се състезава друг българин -Аоияма Даниел Иванов - 190 см 192кг. Въпреки, че е един от най-тежките за съжаление не му спори много, макар, че почти редовно е с положителен баланс. Котоошу опредлено беше по-сръчен и опасен. ПОздрави