Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.07.2016 23:31 - От пропаст към пропаст - Цар Фердинанд, д-р Васил Радославов
Автор: didanov Категория: История   
Прочетен: 977 Коментари: 1 Гласове:
5

Последна промяна: 06.07.2016 12:11

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

България мобилизирала 600 000 души. Нашият военен план разчитал на бързината - да стигнем до Истанбул и Солун за 45,най-късно за 60 дни.

И наистина:

на 7 октомври превземаме Малко Търново;

на 9 октомври достигаме Лозенград;

на 11 октомври превземаме Мустафа паша (Свиленград), обграждаме Одрин;

на 13 октомври превземаме Лозенград (германският император Вилхелм II възкликва: „Истанбул е застрашен! Може би ще доживеем да видим Фердинанд I император на Византия?");

на 20 октомври превземаме Люлебургаз.

По същото време самостоятелни отряди на българската армия навлизат в Родопите и по долината на Струма, превземат Тъмръшката помашка република (за която стана дума в глава I), освобождават Кърджали, Девин, Смолян, Неврокоп, Мелник, Струмица, слизат в Беломорска Тракия, завладявайки Дедеагач (Александруполис), Серес, Ксанти, Драма

и на 25 октомври заедно с гърците влизат в Солун1,

а на 28 октомври армията ни на Западнотракийския фронт стига до Чаталджа.

Така само 22 дни след обявяването на войната сме в Солун и на 50 километра пред стените на Истанбул.

Как е станало това?

Нека дадем думата на жив безпристрастен свидетел - на германския военен кореспондент Курт Арам2:

Българите атакуваха с невероятно презрение към смъртта. По цели полкове отведнъж се откъсваха и се хвърляха в огъня, без да мислят за прикритие и даже без да стрелят. Само на нож.

Биеха се като вбесени и смъртта за тях е нищо. Мълчаливо, с насочени щикове се спускаха към фортовете. А дъждът вали и вали. Мини експлодирваха и разкъсваха напредващите. По цели редици падаха българите, мълчаливо, без ох. Телени мрежи се изпречваха. Напред, напред!

Бият се човек срещу човек. Не стрелят, а се душат, прехапват си гръкляните, бият се с приклади, саби, крака и зъби и се мушкат с щиковете. Това всяваше дива уплаха у редифите - турското суеверно опълчение.

А дъждът вали и вали. Минава се през полета, осеяни с трупове и леш, през реки, почервенели от кръв. Хиляди бяха загинали по тези хълмове. А дъждът вали и вали. От дни вече войниците нямат сух конец на гърба. А сън - кой помни какво е сън? Напред, напред!

Сред бури и дъждове, по пътища, които вече не са пътища, а блата - мълчаливо, без звук да издаде, пехотата си пробиваше път. А дъждът вали и вали. Когато конете изнемогваха или се плашеха от трясъка, то войниците се впрягаха и теглеха оръдията.

Турците отстъпваха, отстъпваха пред този страхотен мълчалив неприятел. Напускат позициите, без пушка да е пукнала, и бягат. Избухнала е необикновена паника, пред която офицерите са безсилни. И тази паническа уплаха се разливаше като бързо действаща отрова. И сега вече спиране няма. А дъждът вали и вали.

Махмуд Мухтар паша3  на кон се отправя към бойната линия и насреща му тичат с крясъци куп редифи. Генералът вади саблята и почва да сече. Свитата му също сече, стреля, тъпче с конете и някои от бягащите се спират и почват да стрелят, ама си изпукват патроните на халос. Генералът се носи в кариер из полето, дава заповеди, тика напред...

А войниците и офицерите, обезумели, мислят само за спасението си. Без видима причина една голяма армия внезапно се хвърля в див бяг, зарязва всичко и изхвърля от себе си всичко, което пречи на бягането. Тук има само един закон: спасявай се, ако ще и светът да загине!

А дъждът вали и вали. Разхвърляно се търкаля цялото съоръжение, всичко е зарязано. Топовете са потънали в калта. Артилеристите са разпрегнали конете и са избягали с тях.

С войниците бяга и селското население. В дълги редици с жени и деца, в биволски коли се нижат сред войниците и увеличават бъркотията. Полуголи разплакани деца, плачещи жени шляпат боси в калта.

Хаос докъдето очи виждат. Влачи се на юг и завлича в широк поток отчаяни, викащи, ранени, умиращи, изгладнели, окаляни войници, селяни, жени и деца, като голяма тинеста река - влачи се безспирно по полето сред проливния дъжд.

Наоколо горят селата. Навсякъде трещят топовете. Навсякъде мъкнат ранени, мокри и премръзнали. Няма санитарни коли; няма даже вода за измиване на раните.

Гърмеше и се святкаше, бушуваше необичайна за сезона буря. Турците викаха: „Аллах ни наказва!"

А смелостта и презрението към смъртта у българите растеше и след първите успехи достигна до гигантски размери. Българите не усетиха бурята. Буйстваха като поток, който всичко завлича. Спиране нямаше. Колкото и да паднеха, празнините незабавно се попълваха.

Офицерите и генералите даваха заповеди за спиране, за връщане, за да не се дават излишни жертви - никой не ги слушаше. Този поток не можеше да бъде спрян. Нямаше земна сила, която би могла да го отклони.

Напред през животински трупове, напред! Най-много да отстъпи една крачка встрани, за да не сгази гърчещия се още. Напред, напред!

А дъждът вали и вали. В тези часове не остана никакво размишление, никакво себепредпазване, никакъв план. Само напред и напред!

Който от българите остана жив, имаше само една мисъл: Цариград!

Султан Мехмед V побягнал от Истанбул и се скрил в Бруса. Великите държави били шашардисани.

Турската армия паднала на колене. И на 29 октомври великият везир Кямил паша отправил послание до Фердинанд:

В желанието си да прекратим ужасите на войната... моля Ваше Величество да посредничите пред съюзниците си и да наредите на Вашето Главно командване на Вашата армия за подписване на примирие и предварителните условия за мир.

Министър-председателят Иван Гешов подскочил от радост: великият везир Кямил паша предлага цялата завоювана земя - в този момент цяла Тракия е в български ръце, България е постигнала, с изключение на „спорната зона" в Македония, националните си граници, в този момент съдбата се усмихваше на България4 -усмихваше се и бай Иван Гешов, той виждал вече името си изписано със златни букви в българската история...

Телеграфически препратил на царя посланието на Кямил паша. Царят обаче в момента не бил в Лозенград, където била Главната квартира, а беше спрял в Ямбол и потулил местопребиванието си, за да не го намери правителството с въпросната телеграма5.

На 29 и 30 октомври няма отговор. (Този ден се получиха донесения за появяването на холерата; това беше като гръм из ясно небе - пише началник-щабът на армията генерал Фичев.6)

На 31 октомври Фердинанд телеграфирал на генерал Савов:

„Предлагам да се върви напред и да се нападнат час по-скоро турците на Чаталджа".

Генералите помислили, че е станала някаква грешка или че царят, развеселен от победата, си прави майтап.

 

 

Сутринта на 1-й XI. ние двамата с генерал Савов обстоятелно проучихме този въпрос, като взехме всичките pro et contra, и единодушно дойдохме до решението да доложим на Н. В., че не трябва да се бърза с атаката -разказва в книгата си началникът на щаба на армията генерал Фичев, след което изпратил Доклад до главнокомандуващия за положението на войската към 1 ноемврий:

 

„Не трябва да се бърза, не сме готови за голямо сражение, войските не са достатъчно съсредоточени и при тази холерна епидемия, която взема големи размери, считам за опасна такава атака, защото тя може да свърши с несполука" .

И напомнил на Н. В., че постъпката на Кямил паша представя най-удобния случай, за да се тури край на войната.

На същият 1 ноември обаче Фердинанд, сякаш не бил чел доклада на генералите, пратил телеграма до министър-председателя Иван Гешов:

„Неприятно изненадан и дълбоко опечален от постъпката на великия везир7, аз като българин и като върховен вожд на тия победоносни и неустрашими войски, които се намират пред стените на Цариград, от името и за честта на нашето Отечество принуден съм да ви забраня да съобщите на нашите съюзници искането на великия везир... Помислете какво значи да се противопостави човек на желанието на една тристахилядна армия!"

Горкият бай Иван Гешов се втрещил. Гръм да беше паднал върху бомбето му, нямаше да се стресне толкова. Но той не подозирал какво още го чака.

Същия ден, 1 ноември, Фердинанд телеграфирал до генералите Савов и Фичев:

„От името на петстотинхилядната (кога от тристахилядна успя да стане петстотинхилядна?! - б. м.) победоносна армия протестирах пред правителството и му запретих да води преговори. Мирът ще диктуваме в Цариград".

Генералите заели стойка „мирно!".

А ти, читателю, поеми си дъх и се дръж да не паднеш. Докато се вихрят съдбоносните събития на войната, докато войниците умират за Отечеството, презирайки смъртта - нека надникнем да видим какви страсти бушуват в душата на царя им Фердинанд.

Граф Робер дьо Бурбулон, личният секретар на Фердинанд, който съпътствал неотклонно Негово Величество, пише по същото това време в Дневника си8:

*

Уви, извън военните разговори с генералите, царят желае само едно и се интересува само от едно същество на тоя свят. Всичко останало е второстепенно. Нищо не можем да направим срещу подобно възмутително състояние на нещата, при което царят е готов да пожертвува всички9 заради знаеш кого10.

Вчера на закуска лицето предизвика гнева на офицерите, които предлагаха царят да даде по кутия цигари на всеки ранен, като възкликна: „Това е работа на правителството. Царят няма пари!"... и отиде да каже на господаря си нищо да не дава - и надделя, а и получи комплименти и усмивки...

*

Писмата и телеграмите ни затрупват, а царят е невидим...

*

В осем вечерта пристигнахме в Лозенград... Ето ни у царя - рошав, с вид на монах, съвсем побелял, неподстриган и необръснат, всичко това нарочно, наполовина за да прилича на „рицар", тръгнал да завладява Божи гроб, наполовина за да вдъхва жал...

*

Впрочем, царят не се интересува вече от нищо и от никого - това е истината. Дори победите не му направиха впечатление. Има само една мечта, усещам това - да се затвори в Плесо11 с Вайх. Останалото е без значение...

Привечер на същия 1 ноември Фердинанд изпратил до правителството втора телеграма:

 

 

„Пристигнах тази вечер в Лозенград. Говорих с генерал Савов и генерал Фичев. Те намират за възможно да се допусне една размяна на мисли с нашите съюзници по горното предложение, без да се вземат никакви ангажименти.12

 

Намирам за целесъобразно да донесете до знанието на великия везир, че се водят преговори с нашите съюзници по неговото предложение, обаче за да дадат тези преговори резултат, необходимо е да се знае какви са условията на турското правителство и че ще му отговорим след свършването на тези преговори".

Турският пратеник дума на българите:

 

 

- Ние сме бити от вас, вашите съюзници не ни интересуват, обърнете обаче погледа си към Македония, където те се настаняват зад гърба ви.13

 

Което отговаряше на истината: сърбите и гърците бързаха да завладеят колкото се може повече територии и се правеха на глухонеми. Така минала цяла седмица. Най-сетне на 4 ноемврисърбите и черногорците известили нашето правителство, че го упълномощават да сключи примирие с турците и от тяхно име; гърците съобщили, че изпращат свой пълномощник да участва в преговорите.

Не бързай обаче да се радваш, читателю, защото ще видиш какво ще се случи точно на 4 ноември.

Но нека се върнем два дни назад и да видим - докато нашето радостно и наивно правителство преговаряло със съюзниците и с турците, каква игра се разигравала зад гърба му.

Разгръщаме книгата с „преживелици, бележки и документи" на генерал Иван Фичев, началник-щаб на армията14:

2-й XI. рано сутринта (както отпосле узнах) генерал Савов се явил при Царя и получил лично инструкции да се атакува чаталджанската позиция.

3-й XI. сутринта (според извлечение от мемоарите на полк. Нерезов) генерал Димитриев докладвал на военния съвет в Ермени-кьой, че „войските били годни за едно настъпване с 90% за успех".

Генерал Радко Димитриев подканяше постоянно Главната квартира да побързаме с атаката на чаталджанската позиция, която, според него, била слабо укрепена.

3-й XI. пр. пл. бях повикан на доклад от Н. Величество. Още в началото на разговора той ме запита: дали не можем да влезем в Цариград?

Сега за пръв път чувах това желание на Царя. Помолих го да се откаже от това негово намерение. Н. Величество ми обеща с клетва пред разпятието на Спасителя, че атаката няма да се извърши...

3-й XI. вечерта, в 4 часа сл. пл. получих копие от заповедта на генерал Савова:

 

 

„За утрешното число 4-й ноемврий Н. В. Главнокомандуващият заповяда: Съединените армии да минат в настъпване и да атакуват противника на чаталджанската позиция".

 

Като получих тази заповед, изведнъж поисках писмено аудиенция при Царя. Съобщи ми се, че Негово Величество ще ме приеме в 7 часа сл. пл. Чаках до 10 часа вечерта. Един от служителите на Двора ми предаде, че Н. Величество бил много неразположен и си бил легнал и затова щял да ме приеме утре.

4-й XI. в тъмно се почна атаката на Чаталджа.

5-и XI. към 1 часа и 41 м след пладне от командващия с. армии (ген. Радко Димитриев) се получи в Главната квартира следната телеграма:

„Повидимому, турците разполагат с превъзходни сили. Някои от завладените техни позиции те сполучиха да отнемат обратно. Моля разпореждането да ми се изпратят подкрепления, от гдето намирате за възможно".

5-й XI. 15 часа и 35 минути: „Днес нашите атаки са отбити по цялата линия. За атака не може да става и дума. Ще се удържаме пасивно до последна крайност",

5-й XI. след пладне командващият бе лично победен и заповяда да се спре боят.15

...И когато генерал Савов виде, че атаката няма да сполучи, напусна бойното поле и замина за Лозенград.

...Бях повикан при Н. В., за да бъда нахокан по най-груб начин. Н. Величество ме посрещна със следните думи:

- Радвай се, фатални човече. Каквото кажеш, това става!

5-й XI. в 11 часа и 20 м вечерта се получи и следната телеграма:

„Според вчерашните и днешните боеве редовете ни са силно разредени; маса войници, изгубили духа, напущат редовете под предлог на действителна и привидна болест. Туй е най-голямото зло.

Няма да бъде преувеличено, ако считаме, че от строя са излезли 50% убити, ранени и болни, у останалите в строя войници и офицери духът е силно понижен.

Даже ако не бъдем атакувани, болестта ще ни разложи в най-късо време окончателно, особено след настъпилите от вчера влага и студове".

5-й XI. в 11 часа и 50 минути вечерта в допълнение към тази телеграма командуващият с. а. донесе:

„Необходимо е да се направи всичко възможно за едно примирие. Положението смятам за безнадеждно".

Не знам откъде се е родила фразата, че в новата си история нямаме нито една загубена битка и нито една спечелена война - не е вярно нито едното, нито другото.

Битката при Чаталджа бе първият предупредителен звън на камбаната.

Според началник-щаба на армията генерал Иван Фичев, нашата прибързана атака на чаталджанската позиция спаси турците от окончателно поражаване;

 

 

нашата чаталджанска несполука не се дължи нито на холерната епидемия, нито на съпротивлението на турската армия - смята възпитаникът на Италианската военна академия, а изключително на отсъствието на каквото и да било тактическо изкуство у командващия Съединените армии генерал Радко Димитриев, който е останал с тактическите си понятия от Освободителната война и не познава естеството на модерните сражения.16

 

Малко внимание като че ли се обръщало тогава, а и сега, на врага време: освен избухналата нова вълна холера (в деня на атаката, 4 ноември, болните били повече от 20 000), паднала гъста мъгла, а на другия ден завалял проливен леден безконечен дъжд, който превърнал земята в кално тресавище - такова време е щит за отбраняващите се и вълча яма за нападащите;

 

 

както ще каже по-късно (пак през ноември, но 1940 г.) цар Борис III на Хитлер да не почва война късна есен по тия места, защото може да загази, както загазихме ние през 1912 година, когато нашата армия имаше ненадминат устрем, но стигна до калта на Чаталджа и затъна там.17

 

Дали при по-добро време и при по-добро командване атаката би успяла - е все едно да гадаеш бъдещето на мъртвец.

Все пак, на 5 ноември, все едно че нищо не се било случило, на Габриеле Нуридингиан, министъра на външните работи на Турция, бил връчен закъснелият с 8 дни отговор на българското правителство:

 

 

Имам чест да уведомя Ваше Благородие, че след размяна на мисли със съюзниците ни по въпроса за примирие, България приема предложението на Ваше Благородие относно среща на императорския генералисимус с нашите представители за уреждане на условията за примирие и за преминаване впоследствие към сключване на окончателен  мир.

 

 

 

 

 

Председател на Министерския съвет
и министър на външните работи
Ив. Ев. Гешов
.

Нуридингиан попитал подигравателно:

 -Нали в Цариград щяхте да диктувате мира?

И тъй - повествувателствува нататък генерал Фичев, - на 21-й ноемврий 1912 г. се подписа актът на примирието.

Когато вечерта на този ден към 9 часа предавах по телеграфа до армията и до отредите съобщението за сключеното примирие и заповядвах да се прекратят вредом военните действия,дочувам откъм Одрин една силна артилерийска канонада.

Тази атака, която, естествено, не даде никакъв резултат, станала по разпореждането на цар Фердинанда:

„Да се нападне и превземе Одринската крепост, догдето траят преговорите за примирие!"

Фердинанд не мирясвал (охо, това е още нищо, почакай да видиш какво става нататък, читателю!),

той, както казва генерал Фичев, пламтеше за война.

На доклада от командването, че „за настъпателни действия нашата армия е вече неспособна и всички офицери и войници желаят мир" - той отвръща:

- Двадесет и пет години стоя начело на армията, по-голяма нахалност и по-голям позор не съм виждал: офицери и войници да говорят за мир!

Тъй или иначе, атаката при Чаталджа става първопричина за всичките ни нещастия18.

Наред с трите хиляди загинали и десетте хиляди ранени войници, при Чаталджа беше смъртно ранена и легендата, че българската армия е непобедима - и както казва генералът: турците добиха кураж —до такава степен, че на започналите на 3 декември 1912 година в Лондон преговори за мир французите са изненадани от надменния език на турците19;битите комшии започват да разиграват едно безкрайно протакане, започва един ориенталски пазарлък чак до 10 януари 1913 година...

Междувременно на Балканите се появила нова държава: Албания. След продължилото три години въстание, на 28 ноември 1912 година, под закрилата на Австро-Унгария, тя обявила своята независимост.

Както казва арабската мъдрост: щастието на един е нещастие за друг - пътят на Сърбия към Адриатическо море бил пресечен.

...Най-сетне на 10 януари 1913 година Великият диван под председателството на великия везир Кямил паша взема решение Турция да отстъпи на българите всички завзети земи, включително (ура!) и Одрин!

Станало това, читателю, в 13 часа на 10 януари 1913 година - а в 14 часа на същия ден в Истанбул избухнала пак младотурска революция, великият везир бил свален, министърът на войната - обезглавен, мирът в Лондон - провален.

 

 

Не ни оставало нищо друго, освен да се хванем пак за оръжието и на 22-й I. се почна бомбардировката на Одринската крепост.20

 

Одрин бе атакуван безуспешно още в началото на войната. После бе обсаден. Освен пъстрото население от турци, гърци, българи, арменци, евреи, татари, черкези, араби, левантинци и прочие, вътре бе затворена 60-хилядна турска армия.

След 5-месечната обсада в града върлуваше кошмарен глад.

Пред нощта на 12 срещу 13 март, под прикритието на мрака и под тътена на артилерийските снаряди, мълчаливо, без вик „ура" и без нито един изстрел, запълзели 80 хиляди наши пехотинци и за почуда на света за 30 часа превзели „на нож" непревзимаемата крепост.

Вечерта генерал Георги Вазов, брат на народния поет Иван Вазов, ще каже пред строя:

- Офицери, подофицери и войници! Вие покрихте България със слава, а нашата армия с лавров венец.

Превземането на Одринската крепост наистина е един от шедьоврите не само на българското военно изкуство21, макар да се спори дали тази слава и този лавров венец струват колкото живота на 1767 убити и здравето на 6329 осакатени българи (без да се броят жертвите в града),

особено като се има предвид, че ако бяхме почакали още някой и друг ден, то или крепостта щеше да се предаде (от глад), или турското правителство щеше да се принуди да сключи мир, защото положението беше безизходно22;

а и без това се знае, че Великите сили и Турция ни отстъпват Одрин23.

В този смисъл е и питането на народния представител Янко Сакъзов в Народното събрание на същия 13 март 1913 г.:

 

 

- Знаейки фиксираните международни решения по условието за мира с Турция, как е могло правителството да допусне такова едно безцелно и с леко сърце предприето щурмуване на една крепост, която никой, дори и самата Турция, не отказва отстъпването й на България? Какви нови незнайни за народа и народното представителство политически или военни цели наложиха това ново кръвопролитие, което покоси хиляди и хиляди скъпи човешки същества?24

 

(Тези жертви, както ще видим, са дадени съвсем нахалост, тъй като само след четири месеца турците ще си върнат Одрин без бой.)

На 30 март се сключва второто примирие. На 17 май 1913 година, в 4 часа и 15 минути след обяд, се сключва и мирът в Лондон.

Този мир за бай Иван Гешов беше лавровият венец, върховната осъществена негова мечта, оттук нататък следваше неизвестното и страшното: предстоеше подялбата на освободените територии, преди всичко на Македония - голямата ябълка на раздора.

Щом се зададе този въпрос - бай Иван Евстратиев Гешов си написа оставката (защото „го заболяло ухото"), нахлупи си бомбето и замина веднага на лечение във Виши, като предостави на новия министър-председател д-р Стоян Данев щастието да понесе славата на позора...

Уж войната започна преди всичко за освобождаването на клета Македония и присъединяването й към грижовната майка България, а се оказа, че докато ние сме се биели на тракийския фронт, устремени към Цариград, гърците бяха завладели Солун, Енидже-Вардар (Яница), Воден, Лерин и Костур; сърбите, освен спорната зона (Куманово, Скопие, Тетово, Гостивар, Кичево, Дебър и Струга), завзели още Велес, Щип, Прилеп, Монастир (Битоля), Ресен и Охрид; в наши ръце се намирали само Кавала, Драма, Серес, Кукуш, Дойран, Струмица, Петрич, Мелник, Свети Врач (Сандански), Банско, Разлог и Горна Джумая (Благоевград).

Сърбия, ядосана че не получила излаз на Адриатическо море (Австро-Унгария хитро изпречи на пътя й новообявената държава Албания), заявила, че не признава договора и няма да отстъпи на България нито педя земя, който каквото е завладял - това е.

Гърция пък не давала и дума да се издума за отстъпване или за някакво общо владеене на Солун.

Оня турчин се оказа прав, че докато ние се бием с Турция, нашите съюзници се настанявали в Македония зад гърба ни.

В България избухнала нова патриотична психоза, твърде различна от психозата преди началото на войната: тогава възторжено и дори весело сме тръгвали на война с чистото намерение да освободим своите поробени братя в Тракия и Македония; сега освобождението на нашите братя в Македония било само предлог за отмъщение - както казвал генерал Савов:

- Когато на всички стана известно коварството на сърбите, духът се повдигна извънредно много и всички горят от желание да отмъстят за нанесените обиди на нашата народна чест.

Или както го изпял поетът:

От ярост гороломна днес цял народ пламти!25




Гласувай:
5
0



1. didanov - бележки
05.07.2016 23:35
1 Солун бил превзет без бой, но Тахсин паша, по внушение на австрийския консул, се предал с 25-хилядната си армия на гърците, което предопределило съдбата на града.
2 Kurt Aram, „Welko, der Balkankadett" - цитирано чрез Иван Т. Теодоров (1905-1997), „Балканските войни", 2007 г.
3 Махмуд Мухтар паша - командир на 3-и турски корпус; в спомените си пише: „...цялата дивизия Шукри, резервите на 9-а дивизия, батареите, войските, разположени пред Петра, с една дума: всички обръщат гръб и безумно побягват!"
4 Стефан Попов, „Българската идея", 1994 г.
5 Генерал о.з. Иван Фичев (1860-1931), „Балканската война 1912-1913. Преживелици, бележки и документи”, 1940 г.
6 Ген. Иван Фичев, цит. съч.
7 Каква печал и каква неприятна изненада може да има в капитулацията на противника? - пита Иван Т. Теодоров в споменатото свое съчинение; в думите на Фердинанд обаче има негова логика: евентуалният мир за него е неприятна изненада, защото ще му попречи да влезе в Цариград, което дълбоко го опечалява, тъй като за него това е истинската цел на войната.
8 Граф Робер дьо Бурбулон, „Български дневници".
9 Подчертаното тук и нататък е от Бурбулон.
10 Става дума за шофьора Вайх, добро и чаровно момче, което е настоящият фаворит на княза и изпълнява ролята на куриер, секретар, комисионер... - пише до жена си граф Бурбулон още през юли 1909 г.
11 Фердинандова ловна резиденция в местността Плесо в унгарските Карпати.
12 По същото време като военен кореспондент и Симеон Радев е в Лозенград. „Отидох в Главната квартира – пише той. - Първо видях генерал Савов и после генерал Фичев. Попитах и двамата дали ще атакуваме Чаталджа? Савов ми каза: „Тая работа умът ми още не я хваща". Фичев: „Тая работа не е за нашата уста лъжица".
13 Стефан Попов, „Българската идея", 1994 г.
14 Генерал о. з. Иван Фичев, цит. съч.
15 В 14 ч и 30 м генерал Радко Димитриев, неинформиран за успешното настъпление на Първа армия, издава заповед до дивизиите: „Предвид на упоритото съпротивление на противника по цялата линия и предв
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: didanov
Категория: История
Прочетен: 2322043
Постинги: 1136
Коментари: 3354
Гласове: 5788
Спечели и ти от своя блог!
Блогрол
1. Цар Мидас, бриги и пеласги – Троя е на Балканите?
2. Българското хоро - древно писмо от живи йероглифи
3. Тракийският император Роле и паметника на цар Мида
4. Корените на българската народност
5. Българският генетичен проект
6. "Как ни предадоха европейските консули"
7. Мегалитите - трогателно свидетелство за детството на човечеството
8. ДЖАГФАР ТАРИХЫ, ПЕЛАСГИТЕ и остров КРИТ
9. Сурва Година, Сура Бога и Веда Словена
10. Древно-тракийско скално светилище под Царев връх – предшественик на Рилския манастир
11. неизвестното племе на мияците
12. Масагетската принцеса Томира и битката й с персийския цар Кир
13. Хубавата Елена в Египет
14. Склавини и анти в долнодунавските земи
15. Кои са мирмидонците?
16. Еничаринът Склаф, името Слав и робите
17. Аспарух, Мемнон и етиопските българи
18. Името на Кан(ас) Аспарух не е случайно
19. Срещата м/у Калоян и Пиер дьо Брашо
20. Амазонките на Тезей, Херодот, Дахомей, Южна Америка и Африка
21. Фердинанд I, славянин и потомък на витинските князе.
22. НОВ МЕТОД ЗА РАЗЧИТАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ РУНИ
23. Амазонките в древността (Тракия, Мала Азия,Либия)
24. ПОЛИСЪТ СРЕЩУ ДЪРЖАВАТА
25. АТЛАНТИ ЛИ СА МИТОЛОГИЧНИТЕ ТИТАНИ?
26. Черноморската Троя – тайната на Ропотамо
27. Брут Троянски - легендарният първи владетел на Британия
28. ЧУЖДИЦА ЛИ Е НАИМЕНОВАНИЕТО "ТРАКИ"?
29. О неразумний, защо се срамиш да се наречеш...мизиец?
30. Черноморската Троя - коя българска река е Омировата Симоис?