Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.06.2016 17:04 - Капитан Петко войвода - (не)мирен живот
Автор: didanov Категория: История   
Прочетен: 1612 Коментари: 2 Гласове:
4


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
МИРЕН ЖИВОТ

Първите стъпки в мирния живот на войводата започват с едно пътешествие до Петербург. Там генерал Скобелев представя на императора заслужилия в борбата мъж, а руският самодържец му дава званието „капитан“ и го награждава заради военните му заслуги с едно имение в Киевската губерния. На пръв поглед изглежда, че нищо вече няма да липсва на двойния капитан, за да заживее той един охолен и приятен живот, да изпита всички ония сладости на живота, които е изпуснал, докато е бил зает с тежката и кървава борба.

След като поседява обаче около месец-два в Русия, планинското чедо Петко започва да се усеща неспокоен. Преди всичко той не може да свикне с безбрежната руска шир, сред която горският юнак се усеща като просено зърно. И, второ, петнайсет години, след като си бранил беззащитните аргати от чифликчиите в родния си край – да грабнеш след това господарската пръчка и сам да станеш чифликчия – това се оказало вън от рицарската Петкова природа.

Ето защо Капитан Петко едва дочаква пролетта на 1880 година, продава чифлика набързо за 15 000 рубли и се отправя за България с първия параход. Сърцето на юнака зачестява биенето си, когато пред очите му се появяват очертанията на черноморския български бряг с неговите блестящи на пролетното слънце пясъчни заливи и живописно накъдрени планински възвишения. Петко се вглежда към брега още и с надежда, че там ще го очакват навярно неговите приятели, на които е писал вече за скорошното си пристигане. Може би ей сегичка ще гръмне музиката за неговото посрещане и към небето ще полетят калпаците на бившите му четници с възгласи „да живей!“ и „ураа“

Може би! Алла – не би!

Вместо неговите бивши четници на бургаското пристанище очакват Петко взвод жандарми от румелийската милиция, вместо „добре дошел“ лейтенантът им уведомява бившия войвода, че има заповед от румелийския губернатор Алежо паша да го задържи.

Изненадата е неприятна, но Петко се подчинява и след няколко часа работата става ясна: научила за намерението на Капитан Петко да си дойде и да се засели в Румелия, Високата порта дава нареждане на своя васален губернатор в Румелия да улови опасния човек, когото тя цели осемнайсет години напразно гони, и да го препрати под охрана в Цариград. Алеко Богороди решава въпроса според формулата „Вълкът сит и агнето цяло“; той няма да изпълни заповедта на Портата да хване войводата и да го препрати в Цариград, но също така няма да го остави да се засели във васалната на султана Източна Румелия. Ей я Варна, на един хвърлей от Бургас – нека благородният капитан да отиде там на суверенна българска земя!

В края на краищата така става: Петко заминава за Варна и се установява там, „като на заточение в Диарбекир“, както пише самият той в едно писмо до родопския книжовник Христо Попконстантинов през 1883 година.

И започва свободният живот на българска земя. След един забулен в пълна неизвестност за Петковите биографи първи брак с някаква си жена от Кешан тридесет и шестгодишният двоен капитан и бивш войвода среща в лицето на казанлъчанката Рада Кравкова дамата на своето сърце и тая среща се увенчава през 1881 година със сватба. С парите от чифлика, преди още да ги разпилее за просяци и приятели – Капитан Киряков успява да купи къщичка с градинка на улица „Плевенска“ и в това скромно жилище във Варна той свива своето второ семейно гнездо.

Едър и личен като фигура, накичен с войводска слава, новият гражданин на Варна в кратко време става известен на целия град и когато през юни 1881 година във Варна идва княз Батенберг, един от първите хора, определени да поднесат тържествения адрес на княза, е бившият войвода.

Узнавайки с кого има работа, князът възкликнал, че е несправедливо такъв един заслужил за родината си мъж да няма държавна пенсия и казал на „славния поборник“ да подаде молба за пенсия. Простодушният Петко сметнал, че думата е дума, още пък и княжеска, и взел, че наистина подал една молба. Минават месеци, минава година – от княза никакъв хабер. Хаберът идва през 1883 година, когато във връзка с Великото народно събрание Александър идва пак във Варна и отново среща Петко. Князът, леко сконфузен, си припомня неизпълненото обещание и се опитва да замаже работата с ново:

– Старата ви молба не е стигнала до мене. Подайте нова!

Капитан Петко е разбрал, че княжеската дума не е като хайдушката, унизил се е веднъж и вече не желае да повтаря същата грешка, затова въпреки увещанията на големците от княжеската свита не подава никаква молба.

Вместо молба за пенсия Петко подава молба да бъде назначен за касиер в кредитната банка, защото колкото и невероятно да изглежда – човекът, през чиито ръце са минали купища неброено злато – наистина не се е погрижил за „сетнините“ си и едвам-едвам свързва двата края. Не че разходите му са много, но той е човек с широка и щедра десница и когато при него се явяват (а те все по-често се явяват) закъсали бивши негови четници, опросели арамии и заборчлели бивши хайдути и прокудени земляци, той няма сърце да откаже никому. Никой няма да повярва, че той няма пари, и той никога не го и казва. Раздава каквото има и старателно и докрай скрива своята обидна сиромашия, за да не падне сянка върху легендарното му име, да не се каже, че Петко войвода е оголял и опросял!

И се занизват неделите, месеците и годините в ходене от къщи и до касата, от касата в кафенето на Ахмед Ефенди Хадърчали, където турските посетители срещат бившия войвода на крака и се водят сладки разговори за миналите и сегашните работи. А „сегашните“ работи на някои от турците не вървят съвсем добре. Свободата е развързала ръцете на някои отмъстителни бабаити българи или пък лакоми за бързо забогатяване властници и много от турците явно или скрито стават жертва на заплахи и шантажи. Това е дълбоко противно на бившия хайдутин и той се обявява в защита на всеки невинно подгонен или пострадал, все едно дали е турчин, гагаузин или грък. Прави многобройни услуги и спасява много хора от Местните произволи. С други думи, Петко и в мирния си живот остава закрилник на слабите, какъвто винаги е бил, и си спечелва по този начин искрената обич и уважение на простолюдието в целия град.

Освен в кафенето на Хадърчали много често войводата ходи в обущарницата на братя Стефанови, гърци, бежанци от Кешаи, съграждани на неговата първа жена, и с тях се разтъжва по землячески. Книгите доубиват останалото време. Да! Факт е, че бившият хайдутин Петко със страст и увлечение чете „патриотически“ книги като „Клетниците“ и това е най-любимото му занимание, когато се върне у дома. Понеже с очите не е съвсем добре – чете му Краикова, съпругата. Тя му чете, а той, облегнат на дивана, вперил поглед в тавана, слуша по цели часове и само от време на време моли жена си да поспре, за да си свие нова цигара, и отново се потопява в съзерцание на дивната борба между благородния Жан Валжан и неговите врагове, а очите му се просълзяват, когато безкрайната история с патилата на Жан Валжан завършва най-сетне с тържеството на човешката любов и правда.

Тая пуста опустяла правда, в защитата на която посвещава най-добрите сили от живота си, кара бившия войвода да зареже касиерството и да стане защитник по делата във Варненския „мирови“ съд. Той знае да чете и пише, говори три езика – турски, гръцки, италиански като майчиния си език, – има обществен престиж и будно чувство за човешката правда: всичко това е напълно достатъчно да бъдеш „защитник“ пред съда в ония блажени времена, когато все още има някаква разлика между тоягата и правдата. И все още вярва, че тая правда ще възтържествува и на българска земя.

Кой ще знае по това време, че за тая правда скоро ще настъпят страшни изпитания и от тях ще вкуси пръв от варненските граждани Капитан Киряков?

Всичко започва наглед съвършено безобидно. През 1887 година пада правителството на Каравелов и на министърпредседателското място сяда известният хъш, революционер и поет Стефан Стамболов, който решава да скъса с традиционната русофилска политика на княжеството и да насочи държавния кораб към австро-унгарското и немско политическо пристанище.

Капитан Петко Киряков, един от най-видните привърженици на русофилската партия във Варна, разбира се, не приветства новата промяна. Това е много добре известно на съобразителния Стамболов и като преценява той каква сполука ще бъде за новия режим, ако привлече прославения бивш войвода, предлага му съблазнителния пост варненски окръжен управител. При едно неизказано условие, разбира се, да сподавя русофилските си чувства и да стане съратник на диктатора в изграждането на новата национална политика на България.

Предложението е съблазнително, но Капитан Киряков не се замисля нито за миг и дава отговор на Стамболова, че той като малограмотен не се смята за достоен да бъде окръжен управител.

– Ще ти назнача грамотен секретар! – не се отчайва Стамболов.

– Не! – идва новият категоричен отговор.

Честолюбивият диктатор няма да забрави този „афронт“ и ще дири по-нататък удобния случай да сложи тежката си лапа върху Петка. Този удобен случай идва 3 години по-късно с процеса срещу заподозрения в заговор против Стамболов известен вироглавец и юнак майор Коста Паница. На 17 май 1890 година Коста Паница е осъден на смърт. Докато се чака утвърждаването на смъртната присъда, в София се пуща слух, че в столицата ще пристигнат много арамии, приятели и почитатели на Паница, които ще направят опит за неговото освобождение чрез пленяването на княза, когато се връща от Бургас. По една случайност по същото време в София се намира и Капитан Петко.

На 2 юни към полунощ, малко преди да си легне, в хотел „При руски цар“, където е отседнал бившият войвода, на вратата се похлопва и се появява приставът на I софийски полицейски участък Бончев.

– Господин Киряков, министърпредседателят желае да се срещне и да говори с ваша милост – казва той на Петко. – Ще обичате ли да ви заведа?

– Защо не?

Капитан Киряков навлича набързо връхното си палто и тръгва заедно с пристава. Пред хотела ги чака файтон и стражар. Стражарят почтително козирува, докато двамата господа се наместват на седалките, в същото време, когато файтонът потегля, изскачат изневиделица петнадесет души стражари и се нареждат с извадени шашки отляво и отдясно на файтона.

– Какво става? – пита Капитан Киряков.

– Арестуван сте! – отговаря приставът на Първи полицейски.

– Защо?..

– Нямам заповед нито да ви питам, нито да ви отговарям.

Файтонът пристига в градоначалството и там се произвежда разпит: защо е пристигнал Капитан Киряков, с кого се е срещал, има ли намерение да ходи в Кюстендил, сборището на харамиите, и т. н.

Установява се, че Петко и хабер си няма да се съюзява с харамиите за освобождаването на Паница, а обискът, извършен в хотела, не намира нищо подозрително: книги, дрехи, малко пари, няколко писма без особено значение – и това е всичко. За Петко се застъпва и началникът на стенографското отделение в Народното събрание, родопчанинът Христо Попконстантинов. Градоначалникът му отговаря, че след като вземе разрешение от Стамболов, Капитан Киряков ще бъде освободен. И наистина, към обед Петко напуща участъка, където е бил задържан, с нареждане веднага да се завърне във Варна, след като предварително се „обади“ в пети полицейски участък.

На другия ден, 3 юни, една внушителна група от Петкови приятели и почитатели са се събрали пред хотел „При руски цар“, за да изпратят бившия войвода, но се научават, че той в 9 часа е отишъл да се „обади“ в пети участък. Групата отива пред участъка, чака до към обед, но Петко не излиза. Оказва се, че едно допълнително донесение на тайните агенти засилва подозренията на Стамболов и Капитан Киряков е отново задържан. Най-после, към един и половина след обяд, той излиза от участъка и на другия ден, 4 юни, съгласно заповедта на полицията, заминава с железницата през Пловдив за постоянното си местожителство във Варна.

Радват се Петковите приятели, които съпровождат войводата до железопътната станция, че Капитана се е най-сетне отървал и сърдечно се сбогуват с него, когато тренът потегля на изток, без никой в това време да подозира, че над главата на техния Петко е надвиснала нова гибелна опасност. Самият Петко узнава за тая опасност едвам когато слиза в Пловдив, където заедно с пристигането на влака по телефона е предадена от „"високото място“ в столицата нова тайна заповед тоя път не за задържането, а за унищожаването на Петка.

Точното съдържание на тая заповед не е известно, но събитията са известни, а те са: след пристигането си в Пловдив Петко е отново арестуван. Градоначалникът на Пловдив Георги Котабанов предава войводата в ръцете на пристава Кавалов и старшия стражар Димитър Добрев уж да разследват арестувания, но отделно, „на четири очи“, той заповядва на пристава да види сметката на руския Капитан още през същата вечер. Подсказан е дори и начинът, едно безшумно извеждане до Маричиния остров, наречен после „Царският“, един приклад по темето, един камък на шията и – хайде в Марица!

Вероятно така е и щяло да стане, но случило се, че и приставът, и старшията участвали някога в Чепеларската Петкова дружина, познавали, обичали войводата и затова решили да го спасят. Те просто отлагали заповедта за неговото унищожение, докато приятелите му в София научили, та вече не било възможно безшумното му унищожаване във водите на Марица.

Но тогава как? Въпросът оставал открит.

И ето, ражда се тогава в една помрачена от ярост глава – не е известно дали в главата на Стамболов, или на някой от неговите ревностни помощници – идеята да бъде заведен бившият войвода Петко на турската граница и там да бъде предаден на турците, за да го съдят за неговите „разбойничества“ в Тракия.

В изпълнение на тези зловещи замисли пловдивската полиция препраща своята жертва през Ямбол за граничното градче Кавакли (Тополовград). След като опитва подред гостолюбието на полицейските кауши в Стара Загора, Нова Загора и Сливен, на 15 юни бившият войвода пристига при засилена полицейска охрана в Ямбол. В Ямбол се намират между местните граждани и маса тракийски бежанци, които, щом научават, че техният господ и закрилник се намира в кауша, бързо се събират пред полицейския участък, за да го видят, но градоначалникът на Ямбол е получил вече заповед от софийския градоначалник за  „екстрадирането“ (изпъждането) на Капитан Киряков в Турция и никому не позволява да се приближи.

Неизвестно как хората разбрали защо Капитан Петко ще върви за Кавакли, неколцина от тях решават да се въоръжат, да причакат конвоя по пътя насила да избавят своя благодетел. Предводителят на тази малка чета, обущаринът Панайот Бояджиев, наричан „Боята“, залага своята засада в местността Канлъдере, но полицията, надушила, види се, миризмата на барут, прекарва видния си арестант от друго място и така успява да доведе жертвата си до самата граница.

Още малко и бившият хайдутин и двоен капитан, и славен войвода Петко, легендарният бранител на тракийските и родопски българи, народен закрилник и защитник е щял на българско време и от българските власти да бъде предаден в ръцете на турците като разбойник за вечен позор на Княжество България, ако каваклийските граждани не бяха се намесили в тая безогледна операция на Стамболовата полицейщина. Гражданите на Кавакли научават новината за пристигането на бившия войвода, преди още да се появи конвоят, и сума свят се насъбира в края на града, за да срещне своя любимец с „добре дошел“ и ако трябва – да го избави от ръцете на стражарите. Минали час, минали два, слънцето вече залязло, а знаменитият „гост“ все още не идвал, докато най-сетне около седем и половина вечерта полицейският ескорт се появява – един нает със собствените на войводата пари файтон, съпровождан от взвод конни жандарми.

Тълпата оживено зашумява, гръмнало „ура“. А каваклийският околийски началник Николаев, човек уравновесен и добродушен, като доловил възбуденото състояние на духовете, решава на своя глава да се присъедини към народното мнение и да посрещне бившия войвода като гост. И наистина, когато файтонът приближава, той любезно се ръкува с Капитана и като го хваща под ръка, повежда го към околийското управление, заповядвайки на конвоя да се превърне в ескорт. След един поверителен разговор в околийското Николаев дава честната си дума, че той ще направи всичко необходимо Петко да бъде освободен и наистина удържава дадената дума. Предавайки положението в Кавакли като много сериозно, с оглед опасността от граждански бунт, благоразумният началник успява да издейства разрешение за освобождаването на видния арестант и да предотврати по този начин големия позор.

Виждайки голямата и опасна популярност на родопския войвода Капитан Петко, Стамболов отменява заповедта за неговото задържане. Всесилният диктатор е принуден да отстъпи, но това, както събитията ще покажат, е временно. Само след две години ръката на диктатора отново ще се стовари върху Петка, за да нанесе върху него.

 Николай Хайтов "Капитан Петко войвода"




Гласувай:
4



1. shtaparov - Интересни но неприятни премеждия ...
03.07.2016 14:24
Интересни но неприятни премеждия трябвало да преживее нашият Петко заради отказа си да заеме висок държавен пост- за една здрава власт винаги е подозрителен отказът да й се съдейства,колко и да са чисти намеренията на отказалия.
цитирай
2. didanov - здравей приятелю
04.07.2016 13:00
Стамболов ми е неприятен като властник, не само защото доведе Фердинанд, а именно заради отношението му към Капитан Петко - той като революционер, водач на Търновския окгръг прекрасно би трябвало да знае и цени хора като Петко и нищо не го извинява,че подвластен на властовите си стремежи и алчността си причинява смъртта на една от най-ярките личности на БЪлгария през 19 век. Име една приказка, че революцията изяжда винаги децата си и това важи в пълна сила в случая. Петко войвода остава за нас светъл пример за достоен българин и за истинските, а не фалшивите ценности на българите борци за свободата. поздрави.
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: didanov
Категория: История
Прочетен: 2907794
Постинги: 1149
Коментари: 3364
Гласове: 5866
Спечели и ти от своя блог!
Блогрол
1. Цар Мидас, бриги и пеласги – Троя е на Балканите?
2. Българското хоро - древно писмо от живи йероглифи
3. Тракийският император Роле и паметника на цар Мида
4. Корените на българската народност
5. Българският генетичен проект
6. "Как ни предадоха европейските консули"
7. Мегалитите - трогателно свидетелство за детството на човечеството
8. ДЖАГФАР ТАРИХЫ, ПЕЛАСГИТЕ и остров КРИТ
9. Сурва Година, Сура Бога и Веда Словена
10. Древно-тракийско скално светилище под Царев връх – предшественик на Рилския манастир
11. неизвестното племе на мияците
12. Масагетската принцеса Томира и битката й с персийския цар Кир
13. Хубавата Елена в Египет
14. Склавини и анти в долнодунавските земи
15. Кои са мирмидонците?
16. Еничаринът Склаф, името Слав и робите
17. Аспарух, Мемнон и етиопските българи
18. Името на Кан(ас) Аспарух не е случайно
19. Срещата м/у Калоян и Пиер дьо Брашо
20. Амазонките на Тезей, Херодот, Дахомей, Южна Америка и Африка
21. Фердинанд I, славянин и потомък на витинските князе.
22. НОВ МЕТОД ЗА РАЗЧИТАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ РУНИ
23. Амазонките в древността (Тракия, Мала Азия,Либия)
24. ПОЛИСЪТ СРЕЩУ ДЪРЖАВАТА
25. АТЛАНТИ ЛИ СА МИТОЛОГИЧНИТЕ ТИТАНИ?
26. Черноморската Троя – тайната на Ропотамо
27. Брут Троянски - легендарният първи владетел на Британия
28. ЧУЖДИЦА ЛИ Е НАИМЕНОВАНИЕТО "ТРАКИ"?
29. О неразумний, защо се срамиш да се наречеш...мизиец?
30. Черноморската Троя - коя българска река е Омировата Симоис?