Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.06.2016 00:36 - ЗЛОВЕЩА СЯНКА СЕ ИЗПРАВЯ НАД РОДОПА. ПОЛКОВНИК СЕНКЛЕР СРЕЩУ КАПИТАН ПЕТКО
Автор: didanov Категория: История   
Прочетен: 3613 Коментари: 6 Гласове:
6

Последна промяна: 22.06.2016 00:57

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

След битката за Марония Петко преминава с дружината в руската окупационна зона и се озовава в родното си село Дуганхисар. За първи път от седемнадесет години той влиза в бащината си къща посред бял ден, без да се крие, без да се оглежда, за да я намери, току-речи, запустяла. Смазан от побоища и разпити, баща му се разболява и умира още през 1870 година. Пет години след смъртта на Кирко Каракиров умира и жена му Груда – Петковата майка, – без да може нито в предсмъртния си час да види своя юначен син.

Някои твърдят, че Петко – вече тридесет и четири годишен мъж – след уморителното седемнадесет годишно хайдутуване и непрестанни кървави битки ще се отдаде на мирен живот, като мирен жител на село Дуганхисар и с това намерение уж се върнал там. Възможно е да е минала такава мисъл през главата на Петка: но все едно дали имал той такава мисъл, или не – събитията не му дали възможност много-много да избира. Няколко дена само смогнал войводата да прекара на спокойствие – с гайди, хора и веселби – и ето че по пътя откъм Фере в Дуганхисар влиза някаква войска. Скоро се узнава, че това са руснаци, при това те не идват току-тъй, само на „прогулка“, а да хванат „хаирсъзина“ Петка. Петковите разузнавачи овреме научават за намеренията на командващия ротата руски офицер и войводата успява да се изтегли в околностите на Дуганхисар, все още слисан от неприятната и непонятна новина. Какво е направил той на русите? Защо идват при него с войска? Не е ли това някаква примка?

Междувременно ротата се разполага в селото и селските старейшини узнават всичко: подплашени да не би след битката в Мароння Петко войвода да се прехвърли в родния си край, турците във Фере своевременно се явяват при руския комендант и му се оплакват от многобройните зулуми на тоя „виден“ разбойник, който не дава спокойствие на местното мирно население. Комендантът, незапознат с дейността на Петка, решава да залови и обезвреди опасния човек и ето ти руската наказателна рота в Дуганхисар. Старейшините обясняват на капитана, че Петко не само че не е разбойник, но той е единственият човек, който в продължение на петнадесет години брани мирното християнско население от турските властници, разбойници и притеснители. Заедно с тези обяснения идва и съобщението от Петко, че той е готов да се постави заедно с дружината си в пълно разпореждаме на руското командване. Предложението се приема. Капитан Петко се явява пред командването и дава пълни и подробни обяснения за „разбойническата“ си дейност.

Явяването на Петко сред освободителните войски става в критически за руското командуване момент, когато в планинската част на Дедеагачко и Димотишко се навдига организираният от английския авантюрист Сенклер противобългарски метеж.

Заели главните селища при низините около Дедеагач и Димогика; руските войски е трудно да се справят с подвижните отряди на сенклеристите, които се събират в родопските планински пущинаци. За тая цел е необходимо друго оръжие: по-свободно и маневрено, което да отговаря на партизанския характер на борбата и главно да не е то руското оръжие, което по силата на договора в Сан Стефано трябва да кротува. Появяването на Петковата хайдушка дружина в руския военен лагер решава изведнъж въпроса за намирането на това оръжие и Петко се вижда натоварен с тайната военно-стратегическа мисия да се противопостави на сенклеристите и да запази християнското население от грозните им налети. По всичко личи: Петко и дружината му най-охотно възприемат тази мисия и веднага започват изпълнението на своята задача.

Първата работа на войводата, преди още да срещне башибозушките шайки на Сенклер, е да „чукне“ с един внезапен удар турската войска, която го беше заставила да се прости с Марония. Хайдушкият му късмет дава тая възможност и на 18 март в местността Жанчешме седемдесетте Петкови момчета водят няколкочасов бой с две дружини от редовната войска. След тази битка Петко се отправя към Димотишко, за да потърси там среща с прочутия Сенклер, тайнствения башибозушки предводител, чиято зловеща сянка виене по това време над Родопите.

Кой е Сенклер и какви са пружините, които го изхвърлят на историческата сцена през жежката, неспокойна пролет на 1878 година?

Тези тайнствени пружини са на първо място лични: Сенклер е син на англичанин и полякиня от богат благороднически род. От майка си той е трябвало да наследи едно много голямо имение в Полша, но руските власти конфискуват неизвестно по какви причини това имение и лишават по този начин младия Сенклер от майчиното му наследство. Амбициозен мъж – Сенклер не забравя никога това огорчение и намразва русите до смърт. Тая си омраза той пренася и върху българите, сред които идва да живее като английски консулски чиновник в Бургас през 1862 година. След известно престояване в Бургас той е повишен за консул и се установява във Варна. Бургас той обаче не забравил и с намерение някога отново да се върне там – купил си един чифлик в покрайнините на града.

Напук на тия негови желания обаче случва се Априлското въстание, а след това идва и Освободителната война. Угрозата отново да загуби своето имение и старата омраза против русите не оставят Сенклер на спокойствие и той взема доброволно участие във войната като офицер в турската войска. Идва обаче поражението на Сюлейман паша край Пловдив и започва отстъплението за към Цариград. Сенклер следва стъпките на своя злополучен пълководец и през Тополовския проход се озовава в Кърджалийските Родопи. Русите са победители, чифликът е отново загубен, а воюващите страни преговарят в Сан Стефано. Империята капитулира, но Сенклер не желае да се признае победен и опирайки се на неколцина местни кърджалийски турци – бабаити, първенци и дезертьори от войската, – той замисля своя противоруски и противобългарски бунт. Чувствата на Сенклер напълно съвпадат с държавната политика на Турция и нейните съюзници към разрушаване на Санстефанския мирен договор – чрез един „спонтанно възникнал“ въоръжен народен бунт – и той получава, макар и тайно, необходимата подкрепа. Планината по това време е пълна с дезертьори от турската войска, освободени пленници, беглеци от другите краища на страната и най-сетне – не малко вироглави местни мохамедани, които дори само от религиозен фанатизъм не желаят да останат като поданици на едно гяурско царство. Всички тия сили се събират под байрака на „Хидает“ бей (Правопътния), както го наричат турците. Той се обявява за главнокомандуващ на бунтовната войска и започва със своите отряди овладяването на опразнената от руските войскови части Източна Родопа.

Това е човекът, с когото трябва да премери силите си Петко войвода, когато се отправя към Димотишко. На 29 март той води „попътно“ сражение с едно отделение турска войска при Каракая, Ференско, и чак на 13 април в планината Китка, Димотишко, нашият войвода успява да срещне сенклеристите и да започне сражение с тях. Сенклеристите са истинска орда от около три хиляди човека, петнадесет пъти повече от двете Петкови стотици, но затова пък тая орда е много разнородна, без дисциплина и без спойка и шепата българи успяват да ги пръснат, а няколко десетки падат мъртви по баирите на Китка.

Две недели по-късно при Индере, Дедеагачко, в една нова кървава битка със сенклеристите.

Падат 169 убити и ранени, от които – 19 убити и ранени българи. Този път между ранените е и самият войвода, но както се разбира – леко, щом като е могъл да участвува в следващото сражение с башибозука на Хидает паша при село Голям Дервент, Димотишко. В това сражение съотношението на силите е по-добро: Петко разполага с 400 души, а „генералът-спасител“ – с хиляда, българите оставят на полесражението убити и ранени – 11, а Сенклер – 35.

През цялото време на тази битка Петко търси да открие самозвания паша Сенклер, но това по няколко причини е напразно. Първо – предпазливият полковник никога не влиза в битка начело, както се бие Петко войвода, а ги направлява по чертежи, затулен в своята палатка. И, второ: по същото време, когато се разразява боят при Голям Дервент, 6 май (Гергьовден) 1878 година, Хидает паша е вече заминал към Смолянския край, за да подготви решителното свое настъпление към Пловдив.

Това настъпление започва на 10 срещу 11 май. На 12 май метежниците влизат в Чепеларе и продължават на север. Българомохамеданските села от поречието на Чая и Въча падат едно след друго в ръцете им, докато на 20 май в една среща с руските войски в околностите на Хвойна те претърпяват пълно поражение и се разбягват из горските усои на Родопите. Сенклер обаче си остава жив, продължава да подклажда бунта и да застрашава – този път – християнските села около Ивайловград, което става причина за ново, невероятно и все пак истинско приключение на Петко войвода в борбата му със сенклеристките метежници.

Събитието започва с това, че на 15 май в руското комендантство в Одрин се явяват неколцина селяни от гръцкото село Плевун и се оплакват на коменданта, че башибозуците се канели да нахлуят в селото им, да го разграбят и опустошат. Комендантът бил готов да се притече на помощ на тези нещастници, но се оказало, че селото Плевун не е в руската зона, а се намира зад демаркационната линия, където руска войска не можела да отиде. Оставало само един начин да бъде предотвратено кръвопролитието, като се изведе населението от заплашеното село и му се даде възможност да премине в безопасната за него руска зона.

Кой обаче да го изведе?

Задавайки си този въпрос, руският военен комендант веднага се досеща за Петко войвода и му възлага спасяването на Плевун. За такава мирна акция комендантът сметнал, че Петко трябва да отиде сам, придружен само от четирима казаци. Петко за всеки случай взима още двама от своите момчета и с тая малка дружина се отправя на път за към Плевун. Преди да тръгне, по силата на хайдушкия инстинкт, войводата поръчва на дружината да бъде готова за всеки случай и съобщава къде ще се намира той през следващите няколко дни.

По пътя конната дружина се увеличава с трима гърци, граждани на Одрин, търговци на тютюн, които пътували въоръжени с мартинки, също за Плевун, по тяхна си търговска работа. Десетте конници на 20 май пресичат демаркационната линия, пристигат в Плевун тихо, мирно, без никакви подозрителни срещи.

В селото е тихо и спокойно. Още с пристигането си войводата събира първенците, известява им кой е, с каква мисия е дошъл при тях и предлага, ако те наистина се смятат застрашени, да ги поведе незабавно към руската зона, където ще бъдат в пълна безопасност. Попът и старейшините отговарят, че те ще обсъдят това предложение заедно със селяните на другия ден, когато всички щели да се съберат на тържествена литургия в селската черква по случай празника „Свети Костадин“. И тогава щели да решат: да останат или ще следват пратеника на руския комендант.

Нощта минала спокойно. На заранта рано започнала тържествената литургия, но когато тя била вече в разгара, през вратата отвън се втурнало едно подплашено овчарче и донесло грозната вест, че башибозукът приближава селото и го загражда. Литургията секнала, писнали жените, заскубали си косите, а мъжете, загубили ума и дума, се юрнали да излизат. Петко, който също се намирал в черквата, им извикал да не мърдат, а след това заповядал на мъжете да усмирят жените и децата, докато се види каква е работата. Войводата изтичал навън от черквата и с няколко скока се покатерил на камбанарията, за да огледа оттам какво е положението. Още с първия поглед той разбрал, че работите наистина вървят на лошо: от всички страни към селото се стичали въоръжени настръхнали башибозуци и вече сключили обръча около Плевун, постепенно, макар и бавно, го „сгъстявали“.

Войводата, разбира се, можел да си пробие път и да изчезне, но да изостави на произвола на съдбата невъоръжените и беззащитни хора той не помислил. Имало само един изход за спасение: да прибере всички селяни зад каменните зидове на черквата, а сам той с въоръжените мъже да се бие, докато пристигне помощ.

Първата работа на войводата е да изпрати известие за тежкото положение, в което са попаднали жителите на Плевун, и да иска подкрепа. Той написва четири бележки до най-близкия руски военен пост и ги предава по една на всеки от четиримата казаци със заповед да препуснат едновременно конете в различни посоки и всеки по свой път да се мъчи да занесе връченото му известие. Казаците възсядат конете, прекръстват се и след малко Петко успява да види как те в луд кариер се врязват в гъмжилото на башибозука. Залп от изстрели избухва едновременно на четири места. Но дигналият се пушечен дим не позволява на войводата нищо повече да види.

След изпращането на казаците започват приготовленията за посрещане на враговете. В двора на черквата има струпани дъски и греди за постройка на училище – отлично средство за залостване на вратите и барикадиране слабите места. Беззащитното население остава вътре в черквата, а вън на двора излизат само неколцината въоръжени мъже: тримата търговци и Петковите двама четници. След като заповядва на своите хора да стрелят само отблизо и на „месо“, самият войвода се качва на камбанарията, за да ръководи неравната битка.

Битката е наистина неравна: башибозуците са няколко стотици, а защитниците – само шестима, въпреки това точната, смъртоносна стрелба на барикадиралите се зад черковните зидове защитници стъписва многобройните нападатели. Десетина-двайсет башибозушки трупа вече се търкалят на полесражението, десетина ранени са отнесени от своите другари с вайкане, охкане и псувни. Пролятата кръв ожесточава останалите и башибозушката вълна на няколко пъти с пристъп се опитва да доближи дървените черковни порти и да ги среже с брадви, но смъртоносната пукотевица ги възпира и отблъсква.

В такива безуспешни налети минават обедните часове. Два-три часа остават до мръкване, когато башибозуците, вместо просто да нападат и мрат, решават да подпалят дървените барикади зад вратите. С помощта на снопове слама, сухи парцали и катран те приготовляват горящи факли, прехвърлят ги оттатък и наистина успяват да подпалят струпаната зад стените дървения. Диви ревове отвън отбелязват първата военна сполука на башибозука. Тази беда обаче не е сама: единият от тримата гърци е прострелян, а войводата – ранен на две места – в бузата и рамото. Като виждат това, селяни и селянки изпадат в пълен ужас и напират да се предадат. Настъпва една наистина критическа минута: от една страна, напъните на башибозука, от друга – лавината на подплашените, обезумели от ужас обсадени, по средата – пламналите барикади, а на това отгоре – патроните свършени и войводата ранен. Още миг, и всичко е щяло да отиде по дяволите, но в този миг в главата на войводата се ражда една идея, която дава на работата съвършено различен обрат.

– Мълчете! – надревава се той с ревовете на подплашените селяни. – Оставете ме аз да уговарям за предаването!

Пред очите на всички войводата се изкачва на камбанарията, развява оттам бялата си кърпа и съобщава на башибозуците да изпратят по-близо до черквата двама или трима да преговарят за предаването.

Сред башибозуците настъпва радостно оживление и за преговори приближават не двама или трима, а десетина.

– Ние сме в ръцете ви! – съобщава им Петко. – Напразно е да се пролива излишна кръв. Но ние ще се предадем при едно условие: да ни оставите до два часа на спокойствие да усмирим жените и децата, да убедим тези, дето не искат да се предават, и да съберем оръжието, за да ви го предадем. Ако на това се съгласите – след два часа ще бъдем всички в ръцете ви. След кратко съвещание башибозуците приемат това условие и радостни, че след два часа всичко ще бъде в ръцете им, орахатяват се, приближават до черквата, напостилат разни черджета и черги под върбите на мегдана и започват ракъкефи.

Сметката е проста: докато траят двата часа до вечерта, слънцето ще залезе и ще настъпи вечерта, а през това време може вече да се очаква помощ, ако поне един от казаците е стигнал, докъдето е изпратен.

Без нищичко да подозират, поуспокоените селяни кротуват, а под влияние на изпитата ракия веселбата сред башибозушките аги става все по-разпалена. Лошото е само, че времето бързо лети, слънцето залязва, на двата часа приближава краят, а помощ все още не идва. Напразно раненият войвода се взира към полето: голо си остава то и безнадеждно пусто. Петко все още не знае, че и тримата казаци са убити, четвъртият само е останал жив и здрав, но загубил коня си, той пеши трябва да върви, за да стигне, докъдето е изпратен.

Загубил надеждата, че ще дойде помощ, Петко видоизменя първоначалния си план с нова, неочаквана и отчаяна дързост. Докато се е вглеждал той към полето за помощ, от време на време е поглеждал и към развеселените башибозушки агалари и е забелязал реда, по който им се поднася ракията. Петко отлично познавал навиците на своите неприятели, за да бъде съвсем сигурен, че първият, на когото се поднася, той е най-главният, а на следващите се поднася според тяхното значение и големство в ордата. Установил по този начин кои са предводителите на ордата, на войводата не оставало друго, освен да ги избие. От дългогодишен и многократен опит той знаел, че загубата на предводителя при турците почти винаги означава поражение и затова пристъпил към това последно средство за спасение.

Четвърт час оставало до изтичането на двата кратки часа, когато на камбанарията, извикани от Петко, се покачили неговите двама другари. Петко им посочил в кого от башибозушките аги да се прицелят, а самият той взел на мушка предводителя. По даден знак трите пушки едновременно изгърмели и тримата злополучни аги се гътнали на земята, облени в кръв. Внезапният гръм и загубата на тримата предводители подействали като удар върху цялата башибозушка орда, гъмжилото изведнъж се раздвижило и започнал панически отлив назад, докато ордата се намерила твърде надалеч от селото.

Вече се смрачава, когато и последният башибозук напуска селото и настъпва нощта. Заедно с мрака на тази чудна майска нощ идва и сгодната минута за спасение на обсадените плевунци. Петко слиза от камбанарията, раздава на мъжете изоставеното от башибозуците оръжие и дава заповед на селяните да го следват, ако искат да се спасят. Той с двама от четниците води, върволицата го следва, а най-подире неколцина въоръжени мъже образуват ариергарда на необикновеното нощно шествие. Между къщите и през градините нещастните плевунци скоро се озовават вън от селото и поемат през полето към руската зона. След два часа усилен ход те срещат двестате Петкови момчета, които, получили известието на войводата по единствения оцелял казак, бързат да му се притекат на помощ. Върволицата плевунци е поверена в ръцете на добри водачи да ги заведат, където трябва, а Петко, макар и ранен, вбесен от коварното и безпричинно нападение на башибозука върху беззащитното село Плевун – решава сам да поведе дружината и да разгроми Сенклеровата орда, докато е близо.

В усилен ход Петковата чета влиза в Плевун, за да го свари в пълно запустение. Нито един човек не е останал там, нито един не е влязъл. Единствените признаци за живот са воят на подушилите кръв селски псета и ревовете на неприбрания селски добитък. Дружината подминава запустялото село и чак призори успява да настигне и сгащи башибозушката орда между селата Мусел им и Демирлер. Нападението е неочаквано, схватката е ожесточена и кръвопролитна. Опитни в засадите, ловки и смели, Петковите момчета нападат стремително и вкупом като юмрук, който разбива лепкавата каша на Сенклеровата сган и я разпръсква из полето. След това започва кървава гонитба, която завършва с разгромяването на цялата орда.

Когато слънцето изгрява на двадесет и първи май, битката е свършила, а на полесражението лежат двеста башибозушки трупа, между тях и неколцина Петкови четници. След този гръмотевичен и предизвикан удар върху сенклеристите те вече не се появяват в този район, а метежът им „завлича силите си“ към Кърджалийско, за да изчезне заедно със своя предводител преди настъпването на есента.

Що се отнася до ранения войвода, качен върху една бърза кобила, реквизирана от Демирлер, той заминава за Одрин и там от 22 май до 24 юни прекарва на лечение в руския военен лазарет, докато зараснат тежките му рани.
НИКОЛАЙ ХАЙТОВ




Гласувай:
6


Вълнообразно


1. indiram - Здравей, Диданов!
22.06.2016 02:08
Остават, още все още има живи свидетели....

Поздрави!
цитирай
2. shtaparov - Това е страхотен учебник по Бълг...
22.06.2016 11:48
Това е страхотен учебник по Български героизъм- капитан Петко е бил много повече от онова,което ни показваха във филма!
цитирай
3. didanov - здравей Индира
22.06.2016 22:44
indiram написа:
Остават, още все още има живи свидетели....

Поздрави!



дори и да няма важно е да се помни кой и какъв е бил Петко войвода!
цитирай
4. didanov - здравей приятелю
22.06.2016 22:48
shtaparov написа:
Това е страхотен учебник по Български героизъм- капитан Петко е бил много повече от онова,което ни показваха във филма!

велика личност е бил нашият войвода както и да го погледнеш, заслужава нов сериал с всички подробности!
цитирай
5. shtaparov - Това е страхотен учебник по Бълг...
25.06.2016 21:50
didanov написа:
shtaparov написа:
Това е страхотен учебник по Български героизъм- капитан Петко е бил много повече от онова,което ни показваха във филма!

велика личност е бил нашият войвода както и да го погледнеш, заслужава нов сериал с всички подробности!

Абсолютно съм "ЗА"- предишният сериал бе обременен от своите създатели с партийни и прочее внушения,от които новият трябва да бъде изчистен и в него да бъде показана само истината,която ти не я спестяваш за разлика от тях.
цитирай
6. didanov - сигурно имаш право
26.06.2016 13:47
за обременяването на стария сериал, не съм обръщал вниманиие досега. А каква е гаранцията, че един нов сериал няма да бъде също обременен в името на нашите евроатлантически приятели и най-вече туркопоклонничеството на много от ннашите политици? може би и за това никой няма интерес да се прави нов сериал..по добре сериали за български мутри, мафия и корумпирани полицаи, които да станат идоли на новото поколение. поздрави
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: didanov
Категория: История
Прочетен: 2909443
Постинги: 1149
Коментари: 3364
Гласове: 5866
Спечели и ти от своя блог!
Блогрол
1. Цар Мидас, бриги и пеласги – Троя е на Балканите?
2. Българското хоро - древно писмо от живи йероглифи
3. Тракийският император Роле и паметника на цар Мида
4. Корените на българската народност
5. Българският генетичен проект
6. "Как ни предадоха европейските консули"
7. Мегалитите - трогателно свидетелство за детството на човечеството
8. ДЖАГФАР ТАРИХЫ, ПЕЛАСГИТЕ и остров КРИТ
9. Сурва Година, Сура Бога и Веда Словена
10. Древно-тракийско скално светилище под Царев връх – предшественик на Рилския манастир
11. неизвестното племе на мияците
12. Масагетската принцеса Томира и битката й с персийския цар Кир
13. Хубавата Елена в Египет
14. Склавини и анти в долнодунавските земи
15. Кои са мирмидонците?
16. Еничаринът Склаф, името Слав и робите
17. Аспарух, Мемнон и етиопските българи
18. Името на Кан(ас) Аспарух не е случайно
19. Срещата м/у Калоян и Пиер дьо Брашо
20. Амазонките на Тезей, Херодот, Дахомей, Южна Америка и Африка
21. Фердинанд I, славянин и потомък на витинските князе.
22. НОВ МЕТОД ЗА РАЗЧИТАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ РУНИ
23. Амазонките в древността (Тракия, Мала Азия,Либия)
24. ПОЛИСЪТ СРЕЩУ ДЪРЖАВАТА
25. АТЛАНТИ ЛИ СА МИТОЛОГИЧНИТЕ ТИТАНИ?
26. Черноморската Троя – тайната на Ропотамо
27. Брут Троянски - легендарният първи владетел на Британия
28. ЧУЖДИЦА ЛИ Е НАИМЕНОВАНИЕТО "ТРАКИ"?
29. О неразумний, защо се срамиш да се наречеш...мизиец?
30. Черноморската Троя - коя българска река е Омировата Симоис?