След военната несполука в Курудаг (Суха гора) турските власти в Кешанско предприемат друга тактика: не да се преследва хайдутинът, а много по-лесното – народът, за да се принуди той сам да предаде Петко войвода в ръцете на властта. Тази тактика – известна от историята с Осман ага – има една хубава страна за кърагаларите, че е съвършено безопасна: вместо да гониш хайдутина из пущинаците и да се излагаш на опасността да те сгази тоя дявол, където не очакваш, хващаш беззащитните селяни, изтикваш ги в каушите, оставяш ги без вода и хляб, пребиваш ги от бой и хем пари хората подават, за да се отърват от сполетялата ги участ, хем – за да отърват собствената кожа – могат да предадат хайдутина.

Сметката е ясна и еноският каймакамин Тахир бей, който се наема да я изведе докрай, се прочува за късо време със своята непоколебима твърдост и жестокост. Сума свят задържа и затваря той в каушите под предлог, че са помагачи на разбойника, а до близките изпраща съобщения, че задържаните ще бъдат освободени, когато му изкажат къде е скривалището на Петка.

През есента на 1871 година числото на невинно арестуваните хора нараства необикновено много и положението им се влошава с всеки ден. Изтезанията продължават по цели нощи и виковете на нещастните жертви разтърсват подземията на затвора от ранна вечер до късна утрин. Някои от битите умират, на други здравето фалира, а тревогата на близките им все повече нараства. Тази тревога е не само тяхна, но и Петкова, защото става дума, истински бабаити. И ако въпреки това потерите непрекъснато търпят несполуки в преследването на Петко войвода и неговата бунтовна дружина, причината е все пак, че Петко с военната си дарба далече ги е превъзхождал.

Самият войвода не може да понася невинни да изкупват неговите „грехове“. Няколко пъти се опитва той да вразуми Тахир бея да спре мъченията над задържаните, но твърдоглавият бей не иска и да знае. Заобиколен от многобройна стража, той се мисли за напълно сигурен и пет пари не дава за известията на войводата, че ако не престане с преследването на невинни – нищо няма да го спаси от гнева на хайдушката дружина. Напротив, за да покаже, че не се страхува от войводските заплахи, разпраща заптии по селата и подлага на нечувани мъки нови хора.

Така вървят работите – все на криво и на лошо, когато една сутрин в началото на месец декември един софта похлопва на вратата в дома на еноския каймакамин Тахир бея. Кападжията (вратарят) на Тахир бея, който му отваря портата, не успява хубаво да разгледа лицето на благочестивия духовник, защото поради мрачното и студено време той е скрил в бялата си чалма и веждите си, и дори ушите. Духовникът иска по важна работа да се яви на бея. За такива високи гости вратите на бейската къща са винаги отворени и без особено колебание кападжият разтваря вратата, въвежда непознатия софта на двора и отива да доложи на своя господар. След малко се връща и съобщава на смирено чакащия духовен служител, че Тахир бей ще бъде честит да пие по едно татлъ кафе с ранния си гост.

Слугата съпровожда софтата до вратата на бейската одая, отваря му я и се връща да си гледа работата. Останали сами в одаята, непознатият софта, по-висок с две глави от бея, прави дълбоко темане и веднага съобщава, че идва да му предаде тайно и важно писмо от гелиболския първенец Халил бея. Заедно с наричането на тези думи едрият софта бръква под широката си дреха да извади „тайното писмо“, но вместо свитък в ръката му заблестява остър нож.

– Аз съм Петко войвода – убит си, ако мръднеш! – предупреждава необикновеният софта и с няколко думи обяснява на Тахир бея, че под дрехата си има достатъчно оръжие да избие цялото му семейство, ако се опита да вика.

Втрещеният бей е така неочаквано изненадан и ужасен от близостта на стоящия пред него великан, че кое с думи, кое с шепот веднага обещава да му се покорява и мълчи. Споразумението е кратко. Първо: Тахир бей незабавно трябва да освободи всички задържани, заподозрени в помагачество на Петка българи и гърци. Второ: завинаги да се откаже да преследва невинни хора. И, трето – да не е посмял да предприеме нещо за неговото преследване сега, защото войводата е взел всички мерки, ако това се случи – каймакамската къща да бъде превърната на пепел и прах.

Тахир бей приема безусловно всичко и подчертава даденото обещание с тържествена клетва в името на Мохамеда и аллаха. С дълбоко темане едрият софта напуща (бавно и нехайно гостоприемния каймакамски дом, за да изчезне подир малко в кривите улици на градчето Енос, необезпокояван от никого за нищо.

Още на другия ден всички задържани в Еноския казалийски затвор били веднага освободени и никога след това, докато Тахир бей бил каймакамин в Енос, косъм от главата не паднал нито на един невинен българин.

След приключението с еноския каймакамин Хак бей ясно разбрал, че във вилаета няма сила, която да надвие Петка и да спре неговото отмъщение. Щом проклетникът има куража да проникне в дома на каймакамина, то винаги може да се очаква да проникне и в неговата къща или дори в кафенето, където беят ходи по три пъти на ден да пие обичайното кафе. Няма ли да се случи някой ден така, че да се озоват коляно до коляно с хайдутина? Един до друг? Или да го завари някоя вечер у дома му в собствената одая с нож в едната и с пищов в другата ръка?

Всичко това е напълно възможно и Хакъ бей го знае съвсем добре, затова неговият сън е сън на тръни, кафето не слади, а по улицата като ходи бърза и непрестанно се озърта. По три пъти става да провери залостени ли са пътните врати, а в същото време чифликът му все повече запустява, нивите раждат вместо жито бозалък, овчарите пасат овцете под охрана и стъпват на пръсти, а стадата с говеда и коне непрестанно се топят.

В такива черни мисли минава зимата и настъпва пролетта на 1872 година. Всичко се юрнало да оре, а беят не смее главата си да подаде от къщи, камо ли да отиде на чифлика. Тогава малко от малко узрява в него решението да поиска прошка и помирие с хайдутина, след като се уверява, че нито кърагаларите, нито каймакамите ще го спасят. Единственото му спасение остава – мир с Петка! Ето защо един ден беят повикал при себе си „книжен човек“ и продиктувал следното писмо:

До господина Капитан Петко в Пустините (пущинаците)

Приключението, което стана миналата година през м. Тешриниевел в нашата колиба с черкезите, които ви бастисаха с цел да ви лишат от драгоценний ви живот, но бог е бил с вази и ви отърва и още помогна за вашата силна вяра в бога, а онези, които нямат вяра в бога и бог прати вазе да ги накажете, както се наказаха и божията воля се изпълни.

Господине Петко,

Да не мислите, че аз ви го казвам от мене си за лицемерие.

Не! Не! Това го казват хората публично, без разлика на вяра и народност, та затова се присъединявам към течението на публиката, Капитан Петко войвода затова ви моля да ми простите вината на моя син Али бея, така и на мен, понеже както син ми, така и аз бяхме измамени от властта да станем виновни за това грозно зрелище на человеческий род. И като имам предвид, че вие вече отмъстихте на виновните с божия воля, то аз на това основание и горното ми убеждение, прекланям глава пред вашата желязна воля, прося милост и от вас да ми простите, а каквато материална загуба имате, ще ви я заплатя, като вярвам, че вашата геройска дума е великодушна, вярвам просбата ми няма да остане без отзив.

Това писмо го давам да го предаде на вас Панайот Васев и каквото имате да заповядате, заповядайте чрез него, понеже е верен много.

Оставам ваш покорен Ахъ бей

Писано на 3 април 1872 година.

Това писмо било предадено на Петка от доверения човек на бея с много подаръци и устни поръчения, които склонили войводата да приеме предложения мир с още едно важно допълнение към условията: да се врече Хакъ бей, че никога в границите на неговия чифлик няма да се извърши нито една неправда над християните, които работят там, а освен това – да заплати на дружината облог 3330 турски лири. Хакъ бей с радост приел условията на Петка и наистина никога вече не нарушил дадената дума.1

Така след двегодишно дебнене и вражда приключил двубоят Петко – Хакъ бей с пълната победа на хайдутина, пред чиято „желязна воля“ всесилният чифликчия преклонява своята глава.

------------------------------

1 Истината и справедливостта изисква да се признае, че като изключи  Осман ага, комуто Петко обръсна веждите и мустаците, няма друг случай в неговата хайдушка практика да е излъган или предаден от турчин, след като турчинът е давал честната си дума. В преследването на властниците – кълагалари и каймаками – са били често безогледни и жестоки, но на дадената дума турците обикновено удържавали докрай.

Николай Хайтов "Капитан Петко войвода"

свързани статии:
didanov.blog.bg/history/2016/05/16/opasnoto-prikliuchenie-shtastlivoto-nedorazumenie-vtoroto-iz.1451946
didanov.blog.bg/history/2016/05/15/kapitan-petko-voivoda.1451516
didanov.blog.bg/history/2016/05/20/osman-aga-tochi-zybi-na-petko-no-poluchava-udar-v-zybite-tai.1452598
didanov.blog.bg/history/2016/05/21/iunker-v-atina-vystanik-v-krit-kapanyt-na-d-r-dimitris-pyrvo.1453027