УРАВНЯВАНЕТО НА ЕДНА СТАРА ХАЙДУШКА
СМЕТКА

Следващото лято е наистина хайдушко, а не бунтовно, както Петко си е мислил, защото хората в Тракия по това време още не са узрели – както и в Македония, така и на север от Родопите – за едно общо въстание. Въпреки това през пролетта на 1870 година тревогата от Петковото хайдутуване в планините обхваща не само каазалийските (околийските) власти, бейовете и каймаканите на Гелибол, Кешан, Дедеагач и Гюмюрджина, но и Вали паша в Одрин. То вълнува още и един стар Петков познайник и враг – разжалвалия кърагалар и бинбашия Осман ага, който през 1864 година на 14 август претърпя своето поражение от Петка и остана без една вежда и един мустак. Цели шест години злополучният Осман ближе дълбоката си душевна рана, скърца със зъби и чака деня на своето отмъщение. И ето че през 1870 година, още пролетта не пукнала, Осман ага се явява при Вали паша и го моли да му се даде възможност отново да преследва Петка, като се врича на пашата, че този път – жив или мъртъв – хайдутинът ще падне в ръцете му. Обещанията на Осман ага са толкова убедителни, че пашата се съгласява и така Осман се вижда отново предводител на една въоръжена до зъби, силна потеря, съставена от най-известни бабаити.

Първата работа на Осман ага е да обяви отново между населението фантастичната награда от 5000 лири на този, който ще търкулне в краката му главата на Петка. Сумата е огромна и както ще видим по-сетне, не едного тя съблазнява, но жадните за тая награда знаят кой е Петко и обявлението – речи-кажи – не свършва никаква работа. Вече няма как – Осман ага решава да приложи силата. Като на бивш разбойник и дългогодишен кърагалар, предводител на потери, на него му е ясно, че хайдутите не орат, нито жънат, а трябва да ядат по три пъти на ден. С други думи, че хайдути без ятаци не могат да съществуват. И като не може или се бои да се удари „фронтално“ със самия хайдутин, храбрият Осман решава да принуди ятаците му да го предадат. Но кои са Петкови ятаци? Ако той ги знаеше – по-лесно от това да ги залови нямаше да има, но ятаците вършат работата си в дълбока тайна. Ето защо изобретателният кърагалар решава да приложи тактиката на масовите изтезания, та покрай многото невинни белким попадне в ръцете му и някой ятак, който да му предаде едепсизина Боюк Петко. И тръгва страшната Османова потеря от село на село. Спре ли в селото, неизтърсил още праха от чизмите си, Осман ага изпраща да му доведат селските старейшини и започват отначало разпитите, сетне – заплахите, заканите и най-сетне – жестоките измъчвания и побоища. „Де е Петко? Изкажете ми хайдутина! Къде се крие хайдутинът?“ – това са единствените въпроси, които задава Осман ага и по време на боя, и по време на кратките почивки. Битите не ги освобождават, а ги затварят, за да „помислят“. Откъдето минава озверелият Осман, селяните кански пропищяват. В което и село да влезе – влиза като че самата чума, но въпреки това във всяко село той чува все един и същи отговор: „Не знаем! Не знаем и не знаем! Де ще го знаем!“

Разбира се, че между битите не един и двама знаят къде е Петко и те известяват всичко на войводата, който следи отдалече движението на Осман. Петко има желание да даде един кървав урок на своя преследвач, но предпазливият Осман този път се движи по такива „открити“ места, които никак не прилягат на хайдушката стратегия – стремително, внезапно нападение от неочаквана засада. А времето минава. Осман ага шета от село в село и разплаква дете в майка. На селяните силно им дотяга зверският натиск на побеснелия кърагалар, а и на Петко му идва до гуша тая безплодна игра на криеница, затова решава да смаже своя противник не със сила, а с хитрост.

Веднъж Петко получава известие от своите тайни съгледвачи, че Осман ага на следния ден ще бъде в село Чаушкьой, на конак в къщата на някой си Георги Ватичев. Петко разполага дружината си на скришно място в околностите на това село, а самият той приближава до една колиба с превързан крак. Подпирайки се на тояга, той се явява на овчарчето, което се намира вътре в колибата, а овчарчето – виждало много пъти хайдутина по тези места – посрещнало го с радост и готовност да му услужи, с каквото трябва.

– Нищо ми не трябва – изпъшкал войводата, – желая да се предам. Ранен съм в крака, не мога да ходя, другарите ме изоставиха и затова ще се предам! Върви в селото, намери Осман ага и му предай това писмо! Само едно ще гледаш, когато му дадеш писмото, да не е сам, а и устно ще му кажеш, че го чакам тука да се предам!

Овчарчето изтръпнало:
– Не се предавай, бате! – замолило се то. – Ще извикам баща ми да дойде и той ще ги излекува раната. Не се предавай!

– Ти направи каквото ти казах! – заповядал войводата. – А пък аз ще чакам тука, да ми донесеш хабера на Осман ага.

Волю-неволю тръгнало овчарчето да носи страшния хабер. Пристигнало то в селото и точно изпълнило заповедта на Петка: дало на Осман ага писмото, а той като безкнижен дал го на събралите се там селски старей да го прочетат и така Петковото предложение да се предаде станало известно не само на Осман ага и,на неговите приближени, но и на всичките старей.

Отначало Осман ага не вярвал на ушите си, но писмото било в ръцете му, а пред очите му седяло момчето пратеник и повтаряло устно писаното в писмото. Една мисъл, че всичко туй може да е клопка, рязнала под лъжичката Осман ага и той подскочил с закървавени очи:

– Лъжеш, кучешки сине! – ревнал той към малкото овчарче. – Ей сегичка ще ти одера кожата, ако не кажеш истината!

– Това е истината, аго! – повторило момчето. – Ако не вярваш – ела, ще те заведа при него!

Да отиде „да види Петка“? – Тези думи накарали „безстрашния“ кърагалар да дойде на себе си. При самото споменаване на Петка и на близката възможност да срещне тая страшна хала Осман ага изведнъж млъкнал, а след това бързо-бързо се прибрал в одаята си и повикал там своите чауши.

– Заградете къщата и да не давате пиле да припари! – заповядал им той.

– Няма ли да хващаме хайдутина?

– Аз ще размисля как по-хубаво да свършим тая работа, че да не стане сакатлък! – отговорил им Осман ага.

Мислил той до вечерта, мислил и през нощта, но все не успявал нищо да измисли. Тежка нощ била тая за Осман ага, чиято дебела глава не била никак свикнала на такива буйни мисли, каквито бушували у него тая вечер. На моменти той посягал към силяха, за да го препаше и да викне на бабаитите си да го следват към овчарската колиба, където го очаквал раненият Петко, и си представлявал дори как ще го върже и заведе с тъпани и свирни в Одрин, но в следващия миг изтрезнявал от тоя сладък мираж и страхът от войводата отново смразявал кръвта му и го карал многократно да отива до вратата и да проверява дали е хубаво залостена. Цяла нощ траяла тази драматична борба между дълга и страха. Между желанието за тържество и опасението, че той отново ще целува конски задник и ще загуби този път не само една вежда и един мустак, може би – главата си.

На заранта, бледен и недоспал, Осман ага чул да се тропа на вратата му. Отворил я той и видял, че при него идват старейте заедно с много турци.

– Аманзаман, Осман ага! – замолили се те. – Тамам хайдутинът е решил да ви се предаде, вървете да го заловите, че да миряса тука селото.

Няколко пъти идвали селяните при Осман ага, няколко пъти го подсещали неговите чауши, че е време да действат, но Осман ага не смеел да излезе от селото, нито да напусне къщата, в която се бил скрил, заварден от своите заптии.

Какво правел в Същото време Петко? Докато Осман ага се чудел в коя воденица да сипе недомляното си брашно, Петко войвода чакал в колибата. И трябва да кажем, че това чакане е една от най-рискованите и безстрашни постъпки в пълния му с кървави битки и премеждия живот. Представете си овчарската колиба край селото Чаушкьой, заобиколена от ниви и ливади, гола местност, осеяна със синори и редки храсталаци, където не човек, а лалугер не може да се скрие. След изпращането на хабера до Осман ага, той седи в колибата и чака. Вярно, като тънък психолог и познавач на бабаитската Османова душа, той залага на това, че Осман ще се уплаши и няма да дойде да го лови. Ами ако все пак агата се престраши и дойде? – Верните другари са далече, той е сам, а да се махне от колибата не бива, защото слага на топа в устата нещастното овчарче, което занася писмото на Осман. Турците трябва да се уверят, че той е бил там. Ако рекат да проверят… Ето защо Петко войвода остава до късна вечер на това проклето място и напразно чака появяването на Осман ага.

На другия ден Вали паша, вече предизвестен за позорното поведение на неговия кърагалар, е бесен от яд и Осман ага отново влиза в затвора, този път завинаги опозорен.

Така приключи уреждането на личната сметка между двамата стари врагове – Петко и Осман, – без пушка да пукне благодарение голямата смелост на войводата и тънката изобретателност на неговия ум.

 

 Николай Хайтов "Капитан Петко войвода"


свързани статии:
didanov.blog.bg/history/2016/05/16/opasnoto-prikliuchenie-shtastlivoto-nedorazumenie-vtoroto-iz.1451946
didanov.blog.bg/history/2016/05/15/kapitan-petko-voivoda.1451516
didanov.blog.bg/history/2016/05/20/osman-aga-tochi-zybi-na-petko-no-poluchava-udar-v-zybite-tai.1452598
didanov.blog.bg/history/2016/05/21/iunker-v-atina-vystanik-v-krit-kapanyt-na-d-r-dimitris-pyrvo.1453027

Това са чудесни исторически спомени- радвам се че ги припомняш на хората,много от тях изобщо не са ги чули а е много полезно да ги знаят!

и на мен ми действат доста вдъхновяващо преживяванията на един от най-достойните ни българи от новата българска история. поздрави