Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.05.2016 00:11 - сред кои моравци в действителност са развили мисионерската си дейност Кирил и Методий?
Автор: didanov Категория: История   
Прочетен: 2074 Коментари: 6 Гласове:
4


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
И БОГ Е БЕЗСИЛЕН ДА ПРОМЕНИ МИНАЛОТО, НО СЪБИТИЯТА СЕ ПРЕДАВАТ НЕ ТАКА, КАКТО СА СЕ СЛУЧИЛИ

Откакто свят светува силният обосновава претенциите си спрямо слабия. Така е и в междудържавните отношения - всяка велика сила идеологизира своята експанзия. И колкото по-ниско е стъпалото на обществото, толкова по-наивна е обосновката на агресията. Докато гръцките градове-държави водеха Троянската война заради хубавата Елена, отвлечената съпруга на цар Менелай, Римската империя завладя гръцките градове-държави за това, че пергамският цар Атал през 133 г. пр. н. е. "завещал" Пергамското царство на Рим срещу дългове!....
От началото на своите експанзии римляните налагат едно традиционно и достатъчно "салонно" обяснение за всяко завоевание:
владетелят или народът на нападната страна "моли" империята да окаже дружеска помощ. По този начин вече хилядолетия завоеванията и разширяването на сферите на влияние се извършва в името на братската взаимопомощ... Вероятно в подобно положение е бил и княз Ростислав, когато е помолил император Михаил III да му прати знаещи славянски език свещеници-мисионери. Едва ли е случайно и това, че през 864 г. в Българска Моравия и Сирмиум - еднакво смятани за свои както от римския папа, така и от константинополския патриарх - веднага след пристигането на византийските мисионери се появяват български войски. Защото Борис I през средата на същата година се срещнал с Людовик Немски и уговорил едновременното нахлуване в Моравия. В резултат на това обсаденият в крепостта Довина княз Ростислав "доброволно" положил клетва за вярност към двамата владетели.
Така и авторите на житията на Кирил и Методий са "оформили" една твърде хубава история за пратениците на княз Ростислав в двора на византийския император Михаил III и молбата им за изпращане на знаещи и славянски език мисионери. Но самата действителност е била значително по-проста и по-тежка. Началото на мисионерската дейност е било органично свързано е похода на кан Борис I и Людовик Немски през 864 г. Вероятно едно от условията за сключване на мир е било приемането на християнството.
Или с други думи: покръстването на славянобългарските моравци, откъснати от България през 818 г., а след това част от тях отново върнати в българските граници, е било в много по-тясна зависимост от процесите в самата България, отколкото предполагахме досега.
Проблематично е да се реконструират взаимоотношенията между южните моравци и славянобългарите през средата да IX в., не само защото първите - за разлика от родствените с чехите северни моравци - са били южни славяни от българската група, т. е. били са разделени от българите не с етническа, а само с политическа граница (макар че според нас значителна част от тях докрай са останали в български земи). А за северозападната българска граница трябва да се каже, че дори авторите на най-новата, издадена от Българската академията науките, "История на България" признават, че е"трудно да се определи точно къде е минавала границата на България на северозапад, север и североизток, тъй като по онова време едва ли е съществувала строго трасирана гранична линия в отделните райони. Имало обаче опорни пунктове, крепости, от които българите чрез оставени военни части контролирали тези райони: имало също така на някои места защитни валове и други укрепителни съоръжения. Може да се приеме, че на запада Тиса, като естествена водна преграда, е служила за граница на държавата; земите между Тиса и Средния Дунав по всяка вероятност са били под върховната власт на българите, като под франкска власт оставали съответно земите на запад от Дунава".
Неувереността на автора на този раздел (Борислав Примов) намира израз в предпазливата и дипломатична формулировка, - че след 805 г. земите между Тиса и Дунав "по всяка вероятност са били под върховната власт на българите". [68] За споменатата неувереност свидетелстват и по-нататъшните разсъждения на Примов:

 

"С успешни действия на северозапад територията на България е била разширена до Средния Дунав или до р. Тиса".
В издадената през 1966 г. от "Наука и изкуство" "Кратка история на България" Александър Бурмов отбелязва:
"През 805 г. българите окончателно унищожиха аварската държава и присъединиха към земите си и широката ивица от територията между р. Дунав и Карпатите".
И според публикуваната карта в излезлия през 1981 г. втори том от академичното издание на "История на България" (с. 140-141) след войните на кан Крум и кан Омуртаг земите, намиращи се под върховната власт на българите, са граничели със Средния Дунав.
Привидно противоречие между становищата на двете групи български учени за западната граница на българската държава, а именно дали тя е стигнала до р. Тиса или до р. Дунав- независимо от обстоятелството, че междуречието на Тиса и Дунав е било под върховната власт на българите - се решава от онези най-нови изследвания на Имре Боба, [71] Петер Пюшпьоки Надь, [72] Дюла Крищо [73] и Ласло Сегфю, [74] които засягат въпроса за Великоморавия. Според Имре Боба и Петер Пюшпьоки Надь Великоморавия е лежала в междуречието на Дунав и Тиса. Сходно мнение по въпроса има и Дюла Крищо. Той приема, че Великоморавия се е простирала в южната част на междуречието на Дунав и Тиса и в ивицата на междуречието на Дунав и Темеш". [75] Въз основа на изворите от IX-X в. Ласло Сегфю потвърждава посоченото географско местоположение на Великоморавия: "в южната част на Алфьолд, главно по течението на реките (Дунав, Тиса, Kишкьорьош, Марош и Темеш)". [76]
При анализа и преценката на този въпрос трябва да вземем под внимание и следното: точно на посочената територия са живели онези славянобългарски племена (абодрити, браничевци и тимочани), които още от времето на кан Тервел (700-721) са влизали в състава на българската държава, а през 818 г. се отметнали и изпратили свои пратеници при франкския император Людовик Благочестиви в Херистал, предлагайки му да минат под върховната власт на франките като обаче запазят известна вътрешна самостоятелност. [77] След 818 г. дълго време българо-франкската граница не е била точно определена тъй като споменатите славянски племена, наричани е общото име моравци, са правили непрекъснати опити за откъсване от българската държава. През 825 г. български пратеници отишли във Франкската империя, за да уточнят "границите и пределите между франки и българи". [78] Вероятно тези първи преговори са били неуспешни, защото през 826 г. българският владетел кан Омуртаг отново изпратил свой емисар при Людовик Благочестиви, "молейки го незабавно да стане определянето на границите, или ако това не му е угодно, всеки да пази границите си и без мирен договор". [79] И тъй като Людовик Благочестиви и този път протакал преговорите, кан Омуртаг трябва да е разбрал, че въпросът за границите не ще може да се реши по мирен начин - по тази причина през 827 г. българска въоръженафлота (navalis extercitic) била изпратена по р. Драва:
"... българите... разорили е огън и меч славяните, които живеели в Панония, изгонили техните князе и им назначили български управители". [80]
През 829 г. по р. Драва българската войска отново навлязла във франкските владения и опожарила някои селища в Панония, без да срещне каквато и да е съпротива. Тези успешни действия показват, че кан Омуртаг (814-831) съумял да задържи под своя власт онези отцепили се славянски племена, които в стремежа си към известна вътрешна самостоятелност потърсили за същото помощта и закрилата на западния съсед. Българският учен В. Златарски смята, че границите между България и Франкската империя са били определени след второто нахлуване по р. Драва. Предполаганата от В. Златарски граница - теоретично погледнато - означава, че България и Франкската империя са разделили помежду си земите на откъсналите се от България през 818 г. славянобългарски моравски племена (тимочани, абодрити, преденеценти или браничевци [*]):
"... областта Срем (Sirmium) между р. Дунав и долното течение на р. Сава след Омуртаг се намирала вече под българска власт и останала българска през IX и X в. Имаме достатъчно основание да твърдим, че второто навлизане на българите по Драва във франкските владения през 829 г. е завършило с прекратяването на враждебните действия и с пълно съгласие между Омуртаг и Людовик за точно определяне на границите между двете държави... несъмнено е това, че оттогава: 1.) се е турило край на франкската офанзива към Балканския полуостров и 2.) областта Срем е била отстъпена окончателно на българите, с което се осигурявала важната крепост Сингидунум, оттогава наречена със славянобългарско име Белград, и се закръглявала северозападната българска граница, която сега вървяла така: от устието на Тиса, обхващайки областта Срем, тя слизала към средното течение на р. Сава..." [81]

*. Според стратификацията на Л. Нидерле едната част от абодритите населявала страната по левия (северен) бряг на Дунав, между Дунав и Тиса, от устието на Сава до устието на р. Тимок, а другата, под името преденеценти или браничевци - по десния бряг на Дунав в областта на р. Млава. Вж. Златарски В. История на българската държава през средните векове. С., 1994, т. I, ч. 1, с. 312.
Разделянето на сферите на влияние в Моравия на практика обаче не е било адекватно с разделянето на Моравия между България и Франкската империя, тъй като през следващата година франките водят военни действия срещу онези моравци, които са живели в присъединените към българската държава земи. За похода на Людовик Немски от 846 г. срещу моравците в Кведлинбургските анали четем следното:
"Людовик, син на Людовик, покори Панония". [82]
Дори само този единствен факт, че Людовик Немски, сражавайки се срещу моравците, е покорил Панония, изключва възможността да става дума за моравци, населявали северната, днес намираща се на територията на Словакия тогавашна Моравия, тъй като северната граница на антична Панония е вървяла по р. Дунав и по тази причина в случая става дума за Южна Панония. А ако вземем под внимание покоряването на Панония до р. Драва от Пипин през 796 г., а сетне от Карл Велики през 803 г., пределно ясно става действителното значение на изречението "Людовик, син на Людовик, покори Панония", а именно: Людовик е покорил онази, намираща се между Драва и Сава част от Панония, която още не е била присъединена от Пипин и Карл Велики към Франкската империя, защото южната граница на антична Панония е била р. Сава, по-точно успоредната на реката планинска верига, затваряща нейната долина. Бележките във Фулденските анали за 846 г. разсейват и последните съмнения по отношение на това, че през същата тази 846 г. Людовик Немски се е сражавал срещу Моймир I и поданиците на българската държава в междуречието на Драва и Сава, респективно в лежащата на югозапад от него територия на Долна Панония:
"Към средата на месец август Людовик се отправил с войска срещу славяните маргенци, които се опитвали да се отцепят, и след като уредил въпроса според желанието си, им поставил за княз племенника на Моймир - Растица". [83]

С други думи: тъй като Маргус е старото латинско име на вливащата се източно от Белград река Морава, то Людовик Немски след завладяването на междуречието на Драва и Сава е трябвало да форсира с войските си р. Сава, за да стигне до р. Маргус (т. е. Българска Морава) и живеещите около нея славяни. От друга страна, понеже според Баварския географ Великоморавия е включвала в себе си и южната част на междуречието на Дунав и Тиса, [84] Людовик Немски ще е трябвало да бъде принуден да сломява съпротивата именно на великоморавците. Нататък: намиращата се тогава в междуречието на Дунав и Тиса войска на Людовик Немски се е завърнала по левия бряг на р. Дунав и по тази причина тя е могла да мине само през земите на Бохемия (днешна Чехия). Така става ясно и продължението на горния цитат:

"... и завръщайки се, опустоши Чехия.." [85]
"... откъдето (от провинцията около р. Маргус - б. м. П. Ю.) се завърна през земята на бохемците с големи трудности и като загуби много от войската си". [86]

Ако през 846 г. Людовик Немски е водил война със съседната на Франкската империя Северна Моравия, което всички досега цитирани извори и данни изключват, тогава защо немският крал е могъл да се завърне единствено през Бохемия, и то "с големи трудности и като загубил много от войската си"? Тъй като според Фулденските анали Людовик Немски е водил войни срещу маргенските славяни и Ростислав още през 855, 858 и 863 г. ("in sclavos Margenses contra Rasticen") [87], а в Ксантентинските анали четем, че тези войни на Людовик Немски са продължили и през 870, и през 872 г. ("Contra Margenses") [88], трябва да се съгласим с констатацията на Б. Примов: "Трудно е да се определи къде точно е минавала границата на България на северозапад, север и североизток, тъй като по онова време едва ли е съществувала строго трасирана гранична линия в отдалечените райони. Имало обаче опорни пунктове, крепости, от които българите чрез оставени военни части контролирали тези райони...". [89] Изясняването на тук поставения въпрос има изключително важно значение, защото ако това не се направи, няма да бъде възможна правилната локализация на свързаните с моравците (маргенците) събития, описани от цитираните вече Франкски анали, а също така няма да бъде възможно да се намери отговор и на въпроса: сред кои моравци в действителност са развили мисионерската си дейност Кирил и Методий?
При анализа на този въпрос трябва да вземем под внимание и следното обстоятелство: средновековните граници, особено при народите от тюркски произход, далече не са били такива, каквито са днешните, каквато е нашата представа за държавна граница. Обикновено народите от тюркски произход, между тях и българите, са имали две граници. Първата е била засека от насадени живи плетове, изкопани ровове, землени или каменни насипи, а най-често от стволове на изсечени дървета. Засеките по традиция са били съграждани в удобни за нахлуване места и като цялостна верига са опасвали дадената страна. На местата за преминаване са били заселвани лица от други народности, покорени или съюзени с народа, чиято държава охранявали. Именно мъже от покорени или съюзени с България племена от славянски произход са стояли на стража на североизточната граница на българската държава.
По протежение на външната страна на засеката се е простирала необитаема, преминаваща се за няколко дни пеша ивица земя. В тази връзка например Ибн Руста и Гардизи пишат:"Между печенезите и хазарите има десетдневен път пеша, водещ през пустинни места и гъсти гори. Между тях няма утъпкани пътеки или големи пътища, водещи към определени цели". [90] За волжките българи Ибн Руста и Гардизи са отбелязали и следното: "Имат три основни (племена - б. м. П. Ю.). Едните се наричат барсула, другите sz.gh.l (за декодиране на това наименование и понастоящем се водят спорове), а третите са българите... Между барсулите и българите пътят е три дни пеша". [91]
След като вземем под внимание тази външна гранична ивица, която пеша се изхожда за цели дни, веднага ще разберем защо според някои северозападната граница на България през първата половина на IX в. е била река Тиса, а по мнението на други - река Дунав. В духа на казаното дотук на първо място би трябвало да предполагаме, че през разглежданата епоха североизточната граница на България е била между реките Тиса и Дунав.
Не бива да се учудваме, че през първите десетилетия на IX в. въпросната територия е била обитаема. Там са живели абодритите и други славянски моравски племена, откъснали се от България през 818 г. Обяснението е твърде просто: след завладяването на определени, до този момент незаселени територии, често се е осъществявало бързото им заселване. При възможност естествено засеките са се изнасяли напред, доколкото местността е позволявала. Вероятно така са действали и отцепилите се от България през 818 г. и поискали помощ от франките моравци, още повече, че по този начин те са се приближили до Франкската империя, на чиято помощ са разчитали.
Каква е била взаимозависимостта между българи и моравци през този период свидетелства и следният факт: през 852 г. пратениците на българите пристигнали в Майнц при крал Людовик Немски заедно с пратениците на моравските славяни [92], вероятно за да занесат известието за възкачването на Борис I (852-889) на българския престол и изразят готовността на българския владетел и занапред да поддържа сключения през тридесетте години на IX в. и продължен през 845 г. българо-немски мирен договор. Предполагаме, че моравците са се явили заедно с българите в двора на Людовик Немски в Майнц, тъй като тогава те са били васални на българската държава по тази причина са били включени в нейното пратеничество. Освен горното, според нас покръстването на българските моравци е било само част от цялостния процес на приемането на християнството в България.
От досега разкритите извори обаче констатираме, че сред българославянското население на Моравия много по-пряко и силно се е реализирало византийското влияние, отколкото в самата България. Византия е дала съгласието си в Моравия да се въведе славянското писмо и литургията на славянски език (срещу което се е борила както в собствените си граници, така и в България) не само защото е искала да попречи на експанзията на римската, респективно на немската църква, но и защото се е стремяла да предотврати обединението на славянобългарите от Моравия и от България в рамките на единна самостоятелна българска църква.
Византия е разбирала много добре: ако България успее да създаде своя самостоятелна църква и езикът на тази църква ще бъде официалният език на държавата и на преобладаващото мнозинство от населението. По тази причина славянската писменост и литургията на славянски език за Византия не са били факел на културата в Моравия, а своего рода насрещен огън, който ще може да спре разпространението на възмогващата се тогава български култура.
Ала хронистите предават събитията не така, както те са се случили в действителност. Случаят с покръстването на българския народ напълно потвърждава горната мисъл.
Общоприето е становището, според което през 864 г. България водила несполучлива война с Византия и по тази причина Борис I бил принуден да приеме християнството именно от Византия. Или с други думи, Византийската империя успяла да наложи църковната си власт над България и по свидетелството на видни византийски хронисти българите и техният кан Борис дори сами пожелали да се покръстят. В тази връзка Генезий [*] отбелязва:
от българите "всички решили да приемат християнското кръщение, а князът им поискал да се нарече Михаил по името на императора...". [93]
Симеон Логотет [**] пише следното:

"Но българите като узнали за това (за похода) били поразени като от гръм и преди борбата и сражението се отчаяли в победата и молели да станат християни и да се покоряват на императора и ромеите... (Курсивът мой - П. Ю.). [94]
Имаме обаче достатъчно основания да се съмняваме в правдивостта на посочените свидетелства за покръстването на българите. Докато нито един официален документ на ромейския император не споменава за сражение с българите, то един друг документ на Михаил III от 863 г. подчертава:
"В 863 г. мир с княза на българите Борис. Борис получава областта между Желязната врата (Демиркапу) и Дебелт (при днешния Бургас), наричана от българите "Загоре", Борис преминава към християнството - изпращане на един епископ и няколко свещеници за мисионерстване". [95]
*. Генезий (Х в.) - написал историческия труд "Царе", в който са обхванати събития от 813 до 886 г.
**. Симеон Логотет (X в.) - автор на съчинението "Хроники", преведено на български език през XIV в.
Видно е: според византийския император Михаил III началото на покръстването на българите се осъществило в мирни условия през 863 г., а не през 864 или 865 г. В преведената в Търново между 1311 и 1340 г. Манасиева хроника неизвестен книжовник е направил 19 приписки, едната от тях представлява твърде голям интерес за нас и тя гласи:
"При този цар (император Михаил III; 842-867 ) и неговата майка се покръстиха българите. Оттогава досега има 511 години. Някога, не зная как, сестрата на българския княз бе пленена от гърците и бе предадена в царския двор, покръстена бе и научена на книгата. В царството на тези царе, понеже съществуваше голям мир между гърци и българи, тя бе разменена за един болярин на име Теодор Куфарб. Когато пристигна, тя не преставаше да поучава своя брат относно Христовата вяра, догдето го покръсти. След като той се покръсти, българите въстанаха срещу него, като искаха да го убият, понеже оставил тяхната вяра". [96]
Цитираната приписка от Манасиевата хроника свидетелства, че Борис се е запознал с Христовата вяра не през 863 г., а преди това, и то с помощта на сестра си, покръстена и научена на книга в императорския двор в Константинопол. От едно послание на император Михаил III от 844 до Борис се изяснява, че "приемането на Христовата вяра" от Борис е било процес, траял почти две десетилетия. [97] В същото това послание от 844 г. император Михаил III пише още:
"Борис трябва да освободи монах Теодор Куфарб на всяка цена, която би поискал". [98]
От посочените цитати е видно и друго: византийските управници и висши духовни сановници под булото на християнството мълчаливо и с голямо търпение са искали да направят българската държава зависима. Въз основа на обмислян години наред, добре подготвен свой план, те извършили покръстването на българския владетел и семейството му, на българския народ. За траещата години подготовка говори и следният факт: Константин още около 843 г., е бил отведен от Солун в Константинопол от логотет Теоктист [*] и получил свободен
*. Теоктист става и регент на Византия след смъртта на император Теофил (829-843).
в императорския двор. С пълно право Ангелика Х. Е. фон Сулмтал и Михаил Маргаритов питат: "Какви причини биха могли да подтикнат византийското управление, респективно императора, към това? Константин сигурно е притежавал изключителна интелигентност. Обаче само това качество никога не би било достатъчно основание за свободен достъп в който и да е императорски двор и още по-малко за един 12-годишен младежът от провинцията. Правителството в Константинопол сигурно имало други основания освен тези, за да доведе в Константинопол умния младеж от българско болярско семейство". [99]
Напълно сме съгласни и със следното предположение на по-горе цитираните автори: "Намеренията на византийското управление при случая с Константин не могат да се подкрепят с документи. Ние предполагаме, че те били свързани с покръстването на българите..." (Курсивът мой - П. Ю.).
 Не можем обаче да се съгласим с констатацията им, че "Константин изнамери българославянската азбука по собствено решение, без поръчение и без да му е възложено задължение от светска или църковна власт".
Нататък Ангелика X. Е. фон Сулмтал и Михаил Маргаритов правилно предполагат и следното: "Константин с най-голяма вероятност започнал дълго време преди 863 г. работата с азбуката и е преводите, които първоначално били замислени за българите". Изброените от тях доводи в подкрепа на цитираното твърдение смятаме за логични и убедителни:
"Промеждутъкът от време, който се намира между деня, когато Константин почнал да обмисля дали трябва да създаде българската азбука, и деня, когато били обявени в обществеността готовите преводи на българския език, трябва според всеки логически мисловен процес на човека и според опита да обхваща години. Освен това следва също да размислим, че всички основания говорят в полза на предположението, че това обявяване не е извършено веднага след приключване на работата, а че Константин е трябвало да изчака подходящ случай за обявяването.
Този промеждутък от време включва например трудния процес за идване до решението да вземе върху себе си такова бреме. Създаването на азбуката, за която трябвало да бъдат намерени не само оптимални графични решения за всяка буква, но и предварително да бъдат направени точни фонетични изследвания, е трудна и продължителна работа. (Във фонетично отношение азбуката на Константин е една от най-точните от всички забележителни азбуки.) Също така трябва да се приеме, че в началния си вид тя не е била окончателно оформена, поради което новата азбука е трябвало много пъти да бъде преработвана.
Същото важи за превода на части от Библията и на други богослужебни текстове на български език. Такива преводи бездруго принадлежат към най-трудните и се извършват продължително време. Константин ги написал с новата азбука, т. е. той трябвало продължително да се е упражнявал с нея, докато придобие необходимата сръчност, за да може да пише книги с новите писмена. Трябвало да изработи за езическия български език нова християнска терминология и нова християнска фразеология (Курсивът мой - П. Ю.). [100]
Двамата автори Ангелика Х.Е.фон Сулмтал и Михаил Маргаритов обаче дълбоко грешат, когато предполагат, че Константин изнамерил българославянската азбука "без поръчение и без да му е възложено задължение от светска или църковна власт", [101] а не по-малко грешат, когато подкрепят твърдението си със следната мотивировка: "Новата азбука не само не била необходима за изпълнение на мисионерската задача, но нейното въвеждане и разпространение създавали допълнително и напълно излишно затруднение. Моравците вече употребявали латинско писмо. Константин нямал повод да изнамери за тях нова писменост. Напротив, би било странно начинание да изнамериш нова азбука, която никой не е изисквал, на език, който никой не е владеел, за страна, която не е познавал, и за народ, който не се е нуждаел от писменост, понеже притежавал такава отдавна.
Накрая по-нататъшното поведение на Константин показало, че той нямал интерес да пригоди азбуката си към моравския език. Той бездруго би сторил това, ако азбуката би била замислена за моравците, дори предварително би могъл да го направи, понеже принадлежащите към пратеничеството на Ростислав биха му дали всички сведения още в Константинопол. Най-късно в Моравия би трябвало да го извърши, понеже там направил преводи. Но той не сторил нищо в това отношение. Азбуката му останала непроменена; тя била насочена единствено към старобългарския език". [102]
Ако вземам под внимание подкрепяния от многобройни автентични исторически писмени извори от IX в. факт, че онази Великоморавия, в която са работили Кирил и Методий, е била не на територията на днешна Словакия, а е била Южна Моравия, обхващаща земите от долината на р. Тимок до реките Сава и Драва, тогава всички гореизброени от Ангелика X. Е. фон Сулмтал и Михаил Маргаритов аргументи като бумеранг ще опровергаят становището им относно взимане на някакво самостоятелно, независимо от светски и църковни власти решение на Константин за създаване на азбуката. Наистина сред живеещите в Южна Моравия българославянски племена баварските и франкските мисионери постигат известни успехи, но там моравците не са употребявали латинското писмо. С други думи, Константин е имал реален повод да изнамери за тях нова писменост. В никакъв случай не е меродавно да се твърди, че "би било странно начинание да изнамериш нова азбука... на език, който никой не е владеел, за страна, която не е познавал". [103] Ако в действителност Кирил беше създал азбуката си за населението на Северна Моравия, авторите щяха да бъдат напълно прави - та нали той нито е владеел езика на тази страна, нито я е познавал. Двамата братя-апостоли обаче отлично са владеели езика на българославянските племена в Южна Моравия, а също така отлично са познавали страната. Последното е даже документирано в препоръчителното писмо на ромейския император Михаил III до княз Ростислав, защото в него изрично се подчертава: "Императорът по Божия милост му изпраща (на Ростислав) най-мъдрия мъж, който владее и моравския език..." [104]
Естествено е, че освен гръцки Константин е говорел и езика на българославянските моравци в Южна Моравия, защото той не се е различавал от езика на живеещите в Солун и околностите му българославяни. Или с други думи: Ангелика Х. Е. фон Сулмтал и Михаил Маргаритов изказват погрешно предположение, за да направят и погрешен извод: "Тук императорската канцелария преувеличава. Константин не е владеел моравски език, все пак той го разбирал донякъде". [105]
В своето изследване [*] Ангелика Х.Е.фон Сулмтал и Михаил Маргаритов изпадат в едно странно противоречие: с убедителни доводи доказват българския произход на Константин-Кирил и Методий, но успоредно с това пишат, че Константин не е владеел, а само донякъде е разбирал моравския език. Към това още следва да се добави: езикът на българските моравци е бил идентичен с езика на останалите славянски племена в българската държава. Последното потвърждават и подкрепят и споменатите двама автори, когато говорят за "по-нататъшното поведение на Константин", което "показало, че той нямал интерес да пригоди азбуката си към моравския език". [106] Дори и да би искал, той пак не би могъл да направи подобно нещо, защото е съставил азбуката на славянобългарски език и точно по тази причина не се е налагало да се правят каквито и да е адаптации в изнамерената вече азбука.
Същевременно логичните по своята същност констатации на Ангелика X. Е. фон Сулмтал и Михаил Маргаритов биха били основателни само ако Константин беше съставил азбуката си не за южните, българославянските моравци, а за родствените с чехите северни моравци: "Той бездруго би извършил това, ако азбуката би била замислена за моравците (за северните моравци - б. м. П. Ю.), дори предварително би могъл да го направи, понеже пратениците на Ростислав биха му дали всички сведения още в Константинопол. Най-късно в Моравия би трябвало да го извърши, понеже там направи преводи". [107]
*.  Изследването бе издадено като отделна книга от общобългарската фондация "Тангра ТаНакРа". Вж. Михаил Маргаритов, Ангелика Маргаритоф-Хавер Едле фон Сулмтал. За Кирил и Методий. С., 1999.
Но тъй като Константин с съставил азбуката си за южните, българските моравци, напълно естествено е да не стори онова, за което говорят цитираните автори. Азбуката му останала непроменена; тя била насочена единствено към старобългарския език". [108] Друго решение в случая не е било възможно - та нали Константин изнамерил азбуката си за имащите българославянски произход моравци, за техния език и употреба.
Ангелика X. Е. фон Сулмтал и Михаил Маргаритов обаче са прави в следното: "Наистина очевидна е едновременността на покръстването на българите, което, както още се мисли днес, станало повече или по-малко случайно, и на завършването на създадената от Константин българска азбука, и на направените от него свещени преводи. Не може да е случайност, че Константин работил в продължение на години върху произведенията си, както се предполага, които от тогавашното гледище можели да намерят приложение само в езическа България след покръстването ѝ.
Фактът, че след като Борис I бил обърнат към християнството, кръстен и започнал мъчителният процес за християнизирането на българския народ, Константин разполагал с нужните за това преводи, показва, че е съществувала известна съгласуваност между преводаческата работа на Константин и подготовката за покръстването на българите, без оглед кога, къде и от кого би започнало. Едва ли би следвало то да се обясни със "случайност". [109]
Не споделяме обаче извода, че "Константин без всякакъв видим повод превел християнски свещени книги на езика на езичниците българи и сестрата на българския владетел обърнала към християнството брат си. Било ли е всичко това своеобразна случайност или общ план на княжеската сестра и на Константин? Ние сме склонни да приемем второто разбиране". [110]
Ние пък сме склонни да приемем едно трето разбиране. Според нас сестрата и Константин ще да е трябвало да действат по съгласуван план - тя в интерес на покръстването на брат си, а той над превода на книги, които обаче биха намерили приложението си едва след покръстването на България. Но всичко това не е бил план, "заговор", само на двамата, както предполагат
Ангелика X. Е. фон Сулмтал и Михаил Маргаритов, а е било съгласувано от и с византийски светски управници и висши духовни сановници, които, както вече казахме, под булото на християнството мълчаливо и с голямо търпение - като паяк-кръстоносец - са плели мрежата на една бъдеща зависимост на България от Византия.
Доказателство са и двете послания на патриарх Фотий - първото до Борис I, а второто до източните патриарси. Ако Фотий, седял два пъти на патриаршеския престол (858-867 и 878-886), не би имал голям дял в предварителната подготовка на покръстването на българите, едва ли би се обърнал към Борис по следния начин: "О, благородна и истинска рожба на духовните ми болки" [111], едва ли би продължил с думите: "Не ощетявай трудовете и подвизите, които с радост предприехме за вашето спасение". [112]
От деня, когато Фотий се възкачил на патриашеския престол, византийската църква с още по-голяма упоритост започнала да работи за разпространението на християнството сред съседните на Византия езически народи, за да им наложи собственото си духовно и културно влияние, което от своя страна открива пътищата за проникване на политическото влияние. През този период Византия привлякла една част от арменския народ и я подчинила в духовно отношение на Цариградската патриаршия; тогава Византия изпратила солунските братя в земята на хазарите [*], за да ускорят разпространението на християнството сред хазарите и малорусите; по това време (около 866-867) и русите били посетени от двама гръцки мисионери - някой си Анастасий и Кирил, а целта била покръстване. И не на последно място около 878-886 г. император Василий Македонец се опитал да привърже сърбите и хърватите още по-здраво към цариградската патриаршеска колесница.
Според старите хронисти и житиеписци посочените по-горе опити на Византия да насажда християнските идеи и собственото
*. Хазарската мисия на светите братя започва в края на 860 г. и трае около осем месеца. Обзор на изворовия материал за нея вж. у Трендафилов, Хр. Хазарската полемика на Константин-Кирил. С, 1999. с. 21-47.
си влияние като цяло сред околните народи и реализирането им е помощта на специално изпратените за целта мисионери сякаш ставали не по инициатива на цариградските светски управници и висши духовни сановници, а по искане и почин на самите езически князе.
Гръцките писмени извори от периода на управлението на императорите Михаил III и Василий Македонец съобщават, че киевските руси също искали от Цариградската патриаршия християнски учители. В посланието си от 867 г. до източните патриарси патриарх Фотий не без основание пише:
"Не само тоя народ (българският) е заменил предишното си нечестие с вярата в Христа, но и така нареченият народ Рос" [113], т. е. русите.
В интерес на истината следва да се отбележи: стремежите на Византия за насаждане и разпространение на християнството сред езическите народи се предават по описания начин не само от византийските хронисти, но и от славянските летописци и житиеписци. Например Кириловото житие разказва, че изпърво хазарите, а сетне моравците се обърнали към византийския император Михаил молба да им изпрати учени мъже, които ще разясняват християнското учение на техния език.

Разбира се, че подобно обяснение на тогавашните исторически събития е наивно и легендарно. По своята същност разпространението на християнството сред околните на Византия народи е било един от проводниците на византийската светска, политическа и държавна експанзия. Иначе би трябвало да вярваме в невъзможното - че византийските светски управници и висши духовни сановници са били сляпо послушни и напълно безкористни изпълнители на желанията на съседните нехристиянски народи, респективно на техните князе. Дори само примерът с княз Ростислав напълно би могъл да опровергае подобно предположение.
 
http://www.promacedonia.org


 

 

 

 



Гласувай:
4
0



1. dinkov - didanov - късно е, затова използ...
24.05.2016 02:39
didanov - късно е, затова използувам коментара си от предишния ти постинг.
didanov - прочетох постинга ти с интерес. Хареса ми, но ще ти направя малка забележка, а ти помисли дали е правилна. Да пишеш за девети, десети, единадесети век за славяни е меко казано несериозно. Всяко едно понятие (термин) има съдържание. Понятието славяни е създадено след 16/17 век, а съдържанието (смисълът) който се влага няма нищо общо със съдържанието на понятия като склави, славини, венети, анти, моравяни, българи и др. Понятието славяни и съдържанието което се влака в него се използува за панславянските амбиции на Русия, но да се говори за славяни през описаните векове, а още повече да цитираш писмени източници и да употребяваш понятието славяни прощавай, но е глупост. Ще ти обясня защо ти пиша този коментар. Днес е 24 май. Ден на БЪЛГАРСКАТА азбука, БЪЛГАРСКАТА писменост и днес ние празнуваме своята си азбука, а не някаква си славянска азбука. Това, че великая Рус има комплекси си е неен проблем. В крайна сметка руският език е осъвременена форма на старобългарския, а не на някакъв измислен черковнославянски език. По правилно е да се казва, че руският, украинският белоруският (ако има такъв), сръбският и т,н. са езици от българската езикова общност, защото когато се създава, утвърждава и разпространява тази азбука е имало държава БЪЛГАРИЯ и обзалагам се, че тогава се е казвало азбуката от България или словото от България. Как да се употреби термина "славянска азбука", когато понятието славяни е измислено няколко века по-късно. В друг постинг ми хрумна малко смешно сравнение, но е точно. Братята руси търсят под вола теле, ама е очевидно, че кравата (България) ражда, и дава на телетата мляко (азбука). Надявам се да не съм те засегнал, а и с коментара си защитавам косвено твоя постинг. Честит празник на БЪЛГАРСКАТА азбука, да им е честит и на всички от българската езикова общност.
Поздрав.
Ицко
цитирай
2. didanov - здравей, споделям мнението ти
24.05.2016 15:13
в общи граници...ако приемем, че няма нищо общо между думите склавяни и славяните панславизма след 17 век. Все пак няма железни доказателства, че двете понятия не са взаимнозаменяеми, или ти имаш такива?(в някои от посочените немски извори от реанното Средновековие се споменават именно славяните моравци). АКо не са взаимнозамени понятия, тогава кои са склавяните, отделно племе или общо наименование на някои българо-тракийски племена? Подобен е и терминът траки, който според много автори е чуждо понятия за самите траки, тк. те са се наричали одриси, пеони, пеласги, дардани, мизи, гети
Освен това в постинга се говори за българославянски племена (моравци, тимочани), като по този начин е посочена роднинската и водеща българска връзка. Основната цел на постинга е да се докаже хипотезата, че са съществували две Моравии, като великата, по-голямата, тази участваща в историята за българската азбука е била съседна, дори васална на Българското цартсво, а не Моравия на словаките. Също така Моравия не е първопричината за създаването на българската азбука, а именно българските езичници, като тази мисия е неразривно свързана с приемането на христянството от българска страна - един процес и опит на културно, църковно, а и политическо въздействие и бъдеща асимилация от страна на Византия, подготвян и осъществен в продължение на деситилетия. поздрави и честит празник!
цитирай
3. indiram - Здравей, Диданов!
24.05.2016 16:02
За днешния ден - 24 май -

Честит празник, Диданов!

Поздрави!
цитирай
4. didanov - славяни, склавяни, гети - откъс от Павел Серафимов
24.05.2016 16:57
Славяните, наричани от старите автори склавини са обитавали земи от Карпатите до делтата на Дунава и от изворите на Висла до река Дон. Това са древни тракийски земи. От Страбон знаем, че владенията на гетите се простират далеч на запад до Германия (чиято източна граница е Висла). Този огромен тракийски народ е населявал дори и черноморските степи. Земите описани като гетски от Страбон съвпадат със земите на склавините описани от Йордан. Потвърждение, че склавините са тракийски народ получаваме от старият историк Теофилакт Симоката, който казва: Гети, наречени още склавини прекосяват границите на Тракия...Склавини, или гети защото така бяха наричани в древността. Че склавините са гети, тракийски народ се вижда и от археологическите данни. Склавинската и тракйска домашна керамика са идентични. Това се признава дори и от П. Цветков. Той обаче не доуточнява, че склавинскиата керамика е идентична не с коя да е, а точно с тази принадлежаща на гетите. Самото название гети е сборно, съществували са много, родствени едно на друго племена, които са влизали в гетската общност. Костобоките, даките и сарматите са едни от най-известните представители на голямото гетско семейство, към което принадлежат и българите. В Именникът ( на българските князе) е споменато, че 515 години преди Аспарух, дедите ни са властвали на север от Дунав. Тези земи са на гетите и щом през II-ри век дедите ни са живели там, то те са и част от гетското семейство. Това всъщност е обяснено отдавна от Страбон, който пише, че гетите са от същия род както и мизите, а също че двете племена говорят езикът на траките. Ще припомня, че мизите са отъждествявани с българите в продължение на хиляда години. Т.е. склавини-гети и мизи-българи принадлежат на един и същи етнос. Векове наред гети и мизи са били съседи, дори са ставали и големи смесвания. Страбон свидетелства, че през I-ви преди Христа сред мизите обитаващи земите на юг от Дунава се заселват петдесет хиляди гети. До истински военно-политически съюз обаче се стига едва през Ранното Средновековие когато дедите ни осъзнават, че само с обединени усилия ще извоюват пълната си свобода от Рим. Така наречените “нашествия от север” на склавински отряди не са нищо друго освен освободителни войни.



Склавините не са нов народ, склавини е само алтернативното* название на тракийското племе гети, населяващо Балканите поне от времето на Неолита. А. Чилингиров поясни в “Готи и Гети”, че хилядите топоними оставени от склавините в Гърция (а и в Тракия) са типични за българския език, а не за руски, украински и т.н. Това е наистина така, названията Българец, Търново, Кожани, Трън, Чернозем са си чисто български. Щом е така, то какъв език са говорили склавините? Не е ли български?

За характерът на древният славянски ( склавонски) може да се отсъди и от други данни.Предоставям думи от стар славяно-руски речник. В първата колонка са славянските думи, а във втората руските**. Обърнете внимание, че езикът дефиниран като славянски е чист старобългарски.



Славянски- Руски

азъ - я.

бисе(р) -перла.

бубреги-почки, нырки.

врагъ – ворогъ

врата- ворота.

власть - влада



заключеніе – zамкненье

количество-колкость

лице – особа

лоза- виноградный прутъ.

мракъ - морокъ

оружіе - бронь, zброя

пакост- перешкода

раб - неволникъ

сладость - солодкость

смиренiе - покора

трапеза- столъ.

требованїе - потреба

трудъ – праця

трудолюбiе – коханьеся в праци

хрaбрость - можность, дужость

шествiе – хожене



От това сравнение става ясно, че до Средновековието като славянски е дефиниран езикът на старите българи, а не на украинци, руснаци, поляци, или словенци. Този факт обаче е почти неизвестен на широката публика и поради това възникват недоразумения. Някои сигурно се питат - Защо и други народи освен българите са наречени славяни? Защото от рода на славяните-гети свързали се с българите-мизи произлязоха тези, които пречупиха властта на Рим и създадоха свободна и независима държава. Защото българите разпространиха свещената писменост сред роднините си. Сам Паисий пише – От всите славяни българите бяха най-славни и чуени...?

цитирай
5. dinkov - Динков
24.05.2016 18:27
didanov - написал си - "От това сравнение става ясно, че до Средновековието като славянски е дефиниран езикът на старите българи, а не на украинци, руснаци, поляци, или словенци. Този факт обаче е почти неизвестен на широката публика и поради това възникват недоразумения. Някои сигурно се питат - Защо и други народи освен българите са наречени славяни? Защото от рода на славяните-гети свързали се с българите-мизи произлязоха тези, които пречупиха властта на Рим и създадоха свободна и независима държава. Защото българите разпространиха свещената писменост сред роднините си. Сам Паисий пише – От всите славяни българите бяха най-славни и чуени...? "

точно за това става дума. През онези векове са употребявани много други понятия за племенните групи (народи) населяващи териториите които посочваш, разбира се роднински, но не и славяни. А и съдържанието, смисълът който е влаган в тези понятия не е еднозначен с понятието "славяни" след 16/17 век. Приемам, че славяни това е русизъм и обслужва "панславизма". Не, че не се е наложило, но истината според мен е, че има последователност. Като първо е българин, българска азбука, български език. Не става дума за национализъм или шовинизъм, фили, фоби, а за елементарна логика и че езиковата общност която използува българската азбука би следвало да се нарича БЪЛГАРСКА езикова общност или с подобно понятие, както и че азбуката е БЪЛГАРСКА, а не славянска.
Ицко

цитирай
6. didanov - здравей Ицко
25.05.2016 00:11
може би думата Слово, словени, слава-славяни, славно слово, Слава на Словото играе някаква определена роля в приемането на това общо наименование.
Дали азбуката се е наричала българска е трудно да се докаже, най-вероятно да, но първоначално тя явно е била замислена като оръжие в борбата срещу езичниците и тяхното подчиняване от страна на Византия. Типичен пример е Моравската мисия, като опит да се внесе клин между моравци и българи. Същите опити за христианизация се водят при хазари и руси *урусите), но неуспешни. Успешен е явно опитът с Армения - който владее църквата, новата религия той владее народът. Религията е била много мощно оръжие (ВСЕ ОЩЕ Е) - тя е давала отговри на всички въпроси, тя е налагала модел на поведение и определяла държавни политики. Една религия подплатена със собствена азбука, където на роден език е обяснена Библията например е е било идеалното неформално оръжие за владеене на умовете на езичниците. За щастие това оръжие е станало щит за защита на българщината
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: didanov
Категория: История
Прочетен: 2322745
Постинги: 1136
Коментари: 3354
Гласове: 5790
Спечели и ти от своя блог!
Блогрол
1. Цар Мидас, бриги и пеласги – Троя е на Балканите?
2. Българското хоро - древно писмо от живи йероглифи
3. Тракийският император Роле и паметника на цар Мида
4. Корените на българската народност
5. Българският генетичен проект
6. "Как ни предадоха европейските консули"
7. Мегалитите - трогателно свидетелство за детството на човечеството
8. ДЖАГФАР ТАРИХЫ, ПЕЛАСГИТЕ и остров КРИТ
9. Сурва Година, Сура Бога и Веда Словена
10. Древно-тракийско скално светилище под Царев връх – предшественик на Рилския манастир
11. неизвестното племе на мияците
12. Масагетската принцеса Томира и битката й с персийския цар Кир
13. Хубавата Елена в Египет
14. Склавини и анти в долнодунавските земи
15. Кои са мирмидонците?
16. Еничаринът Склаф, името Слав и робите
17. Аспарух, Мемнон и етиопските българи
18. Името на Кан(ас) Аспарух не е случайно
19. Срещата м/у Калоян и Пиер дьо Брашо
20. Амазонките на Тезей, Херодот, Дахомей, Южна Америка и Африка
21. Фердинанд I, славянин и потомък на витинските князе.
22. НОВ МЕТОД ЗА РАЗЧИТАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ РУНИ
23. Амазонките в древността (Тракия, Мала Азия,Либия)
24. ПОЛИСЪТ СРЕЩУ ДЪРЖАВАТА
25. АТЛАНТИ ЛИ СА МИТОЛОГИЧНИТЕ ТИТАНИ?
26. Черноморската Троя – тайната на Ропотамо
27. Брут Троянски - легендарният първи владетел на Британия
28. ЧУЖДИЦА ЛИ Е НАИМЕНОВАНИЕТО "ТРАКИ"?
29. О неразумний, защо се срамиш да се наречеш...мизиец?
30. Черноморската Троя - коя българска река е Омировата Симоис?