След битката със злополучния Осман Петковата дружина на два пъти захваща бой с турците в околностите на Гюмюрджина – на 30 август и на 28 септември – и в двете битки войводата се покрива с нова слава. Междувременно тая му слава отколе е прескочила границите на Гелиболоюия санджак и е стигнала в Атина, където се намира гръцкият революционен комитет за повдигане на Критското въстание. Ръководителите на комитета разбират каква печалба ще бъде за тях, ако привлекат за делото на гръцката освободителна борба смелия българин, и го поканват да отиде в Атина, за да следва там военното училище.

Тази покана се харесва на младия войвода. Това, че славата му е проникнала до Атина и там му възлагат своите надежди, не може да не подейства върху неговото честолюбие. От друга страна, старото му желание да учи може да се изпълни по този начин без никакви усилия. Това са истинските причини да изостави Петко родния си край и хайдутлука и: да замине за Атина.

През есента на 1864 година Петко войвода пристига в Атина и става слушател във Военното училище. През юли 1865 година революционният комитет за подготовка на Критското въстание, като сметнал, че Петко достатъчно се е наслушал на военните уроци, решава да го използва за една специална мисия в Македония. Мисията се състоя в това: да се обходят македонските краища и да се организира едно въстание, което би отвлякло вниманието на турците от предстоящото Критско въстание.

Петко наистина заминава за Македония и в продължение на два и половина месеца броди от село на село, от град на град, за да се върне изморен, отегчен и мразен. Революционният барут на македонците ще се възпламени едва след 20– 30 години. По това време, когато Петко броди из Македония, огнивото, което ще подпали този барут, е още мокро от неизплаканите сълзи и всичките усилия на Петко да го изсуши със силни и горещи думи са напразни, защото всяко нещо, както хиляди пъти е потвърдила нашата учителка – историята, идва със своето време.

След завръщането си от несполучливата си мисия в Македония Петко решава да „зареже гръцките ласкателства“, както самият той се изразява в своите спомени, и да замине при Гарибалди в Италия. Трябва да се каже, че звездата на този легендарен патриот и мъж свети по това време в пълния си блясък и привлича много поклонници на неговата слава от всички краища на света. Гарибалди не е само едно прославено име, но това име е по онова време символ на свободата и всеки, който й служи и желае да се жертва за нея, смята, че трябва да отиде при Гарибалди, да види Гарибалди, да говори с Гарибалди, да научи от Гарибалди тайната на революционния успех. Петко заминава, среща се с Гарибалди, който го задържа при себе си и за известно време младият български войвода е постоянен гост на прочутия революционер. От него нашият Петко Кирков или „Киряков“, както се подписва той по същото време, научава много неща за революционната стратегия и тактика и за хайдушкия морал. Между другото под влиянието на Гарибалди той изживява в себе си илюзиите на старото хайдутство като изолиран бунт, свързан само с личното отмъщение, и си поставя високата цел – освобождаването на своя поробен народ.

Петковото гостуване у Гарибалди не минава само в поучения и голи приказки, а се увенчава и с дела. С помощта на всесилния италианец се сформира една дружина от 220 души италиански патриоти, която под началството на един от сподвижниците на Гарибалди – Фридрих и Петко заминава през Атина за Крит, където през 1866 г. пролетта избухва противотурското Критско въстание. Увеличена,в Атина още с около 70 души доброволци, Гарибалдиевата дружина минава под командата на Коронел, а Петко получава един по-малък самостоятелен отряд в планината Щили. – доверие, което младият предводител напълно оправдава в ожесточените сражения с турците. Битките следват една след друга: на 30 март, – на 6 май, на 20 май, на 10 юни, на 1 август – все кръвопролития, с един противник многочислен, храбър и отлично въоръжен, затова успехите, които печели Петко в тези битки, прославят неговото име като на един от най-безстрашните борци и му спечелват прозвището „Капитан“.

За съжаление историята на Критското въстание е свързана не само с победи и геройства, но и с големи раздори между ръководителите за властта, което отслабва въстанието, и през 1868 година започват преговори за примирие. Според условията на това примирие, което се подписва от Коронел, въстаниците трябва да минат обезоръжени между две редици турски войници като един вид „евалла“, самопризнание за превъзходството на турската сила. Всички се подчиняват на примирието, единствен българинът Капитан Петко, както ще се нарича той отсега нататък, отказва да изпълни това унизително условие и заедно с 18 души въстаници заминава с един кораб за Александрия.

Два месеца празно скитане из кафенетата и пазарищата на шумния египетски град са достатъчни за младия капитан да разбере, че неговото място не е в този разпален от жежкото слънце и развонял се на банани източен град и той решава да замине за Марсилия. Какво е смятал да прави там нашият хайдутин и като какъв му се е сторил този френски град, нямаме за съжаление никакви данни. Едно е само известно, че след шестмесечен престой в Марсилия Петко се качва на една гемия и се завръща пак в Атина, отракан, понаучил френски и отегчен до смърт от дългата насилствена почивка. По време на тази почивка той е премислил много неща и е скроил какво да прави, тъй че още със завръщането си в Атина през пролетта на 1869 година започва да издирва бивши участници от Критското въстание и да събира около себе си по-юначните българи, за да сформира една дружина, но не вече хайдушка, а въстаническа, която ще върви да се бие за освобождението на Тракия.

За да събере повече хора, на 10 март Капитан Петко отправя едно печатно възвание към българите в Атина и към „всички, които желаят да помогнат .на потиснатите християни в Турско“, да се запишат в неговия бунтовнически отряд. Възванието не остава в тайна от турското правителство, което изпраща дипломатическа нота до гръцкото правителство да обезвреди вироглавия капитан.,Но гръцкото правителство си дава вид, че нищо не знае за бунтовните приготовления на Петко. Поведението на гръцкото правителство е благосклонно и след като турците се убеждават напълно в това, те решават сами да обезвредят опасния за тях войвода. С тая задача се заема един от чиновниците на турското консулство в Атина – гръцкият лекар доктор Димитрис. Планът на доктора е прост: да се запознае с Петко и след като заслужи неговото доверие, да го привлече и арестува в турското консулство.

Петко въпреки многобройните си патила е запазил своята доверчивост. Затова, когато доктор Димитрис се запознава с него и му заявява, че е готов да го следва като лекар на бунтовната дружина, той напълно му се доверява. (Ще имаме случай и по-нататък да се сблъскаме с тая странна доверчивост на Петка, която стоварва на главата му страшни беди.)

Новото приятелство започва. Гъркът е умен и допада на Петко със сладкия си език и добрите си обноски. Срещат се по тайни места, пият кафе, кроят планове на бъдещия бунт и от време на време заедно се и забавляват. Един априлски ден Петко получава покана от своя сърдечен приятел – доктора – да отиде вечерта на представлението на някакъв си френски театър в Атина. След това доктор Димитрис поканва Петка да отидат в дома му, който бил „съвсем наблизо“, и да си до приказва т хубавия лаф на чашка „татлъ кафе“. Петко охотно се съгласява, тръгва с Димитрис и влиза в турското консулство, където всички са били предупредени да се не мяркат, докато жертвата не се хубаво намести в капана. Няколко минути само оставали на доктора да изпълни дръзкия си план, но в тия няколко минути нашият хайдутин съобразил, че къщата е някак много празна, и се досетил за готвената клопка. Запазил самообладание, почакал, докато влезнали в една от стаите, а щом се намерили вътре насаме с доктора, гостът с невероятна бързина бръкнал в пояса, измъкнал револвера и го насочил в гърдите на шпионина.

– Или ще ме изведеш оттук, или си мъртъв! – тихо прошепнал той на доктора.

Димитрис разбрал, че наистина за него ще стане зле, ако не изведе „госта“, и покорно тръгнал към изхода – разтреперан и побледнял от страх.

На другия ден Петко се явява пред гръцкия министър Димитрис Вулгарис да го пита ще му попречи ли гръцкото правителство, ако той открито събере дружина и нахлуе в Турция. Вулгарис му обяснил, че макар той и правителството да му съчувстват, това ще им създаде много излишни неприятности, за това по е добре, ако Петко ще нахлува – да го направи тайно и без тяхното знание.

След тоя разговор с Вулгарис на Петка друго не останало, освен наистина да се отправи за родните си предели, па там – каквото сабя покаже.

Осемдесет и двамата души – македонски и тракийски българи – се съгласяват да влезнат в бунтовната дружина на Петка и на 12 май 1869 година всички те се събират в една взета под наем гръцка гемия с намерението да се доберат до някое турско скеле (пристанище) на беломорския бряг и да нахлуят оттам в родната на Петко Тракия.

Гемията се отправя на път при хубаво време, но когато тя се озовава в открито море, появява се неочаквана буря и морският ураганен клокот на разбушувалите се вълни направил от прогнилото корабче една безпомощна тресчица, която вятърът своеволно гонил и подмятал, докато я изтласкал към югозападния бряг на остров Митилг1:1. На моряците светнали очите в надежда, че на тоя неочаквано появил се пред очите им бряг те ще могат да хвърлят спасителна котва, но когато наближили към брега, те с ужас видели зъберите на някакво си укрепление и разбрали, че са пред турската постова крепост „Gup“ на остров Мптилин. Първото желание на бунтовниците било да се върнат назад в морето, но проклетият вятър не стихвал, а разбунтувалото се море представлявало опасност не п о-малка от турската крепост. От друга страна, припасите били на привършване и зловещият призрак на глада вече се разхождал из корабната палуба – близък и страшен. В тази решителна и страшна минута Капитан Петко войвода, както ще се нарича той отсега нататък, дава една невероятна заповед:

– Спусни котва!

Всички около Петко се споглеждат. Чуват се възклицания и дори недоволно ръмжене, но под строгия и спокоен поглед на войводата хората му се смиряват; в очакване на онова, което ще се случи по-нататък. Гемиджията започва да спуща котва, а през това време Петко изчезва в своята каюта и оттам след малко се появява един облечен в бляскава униформа военен турски паша, снажен и висок. Първата заповед на пашата е всички да се облекат в низамски униформи. Цяло щастие за дружината е, че техният войвода на тръгване от Атина е съобразил да набави не само своята пашовска униформа, но и стотина други – войнишки, – за да може безопасно да дебаркира на беломорския бряг. Ето че тези униформи дават възможност, на дръзкия бунтовник да приведе в действие един невероятно рискован и опасен план. Няколко минути само са потребни и палубата на гемията се задръства от турски войници (нефери).

– Да се спусне лодка! – командва младият паша.

Когато лодката е във водата, пашата сяда в нея, а десет чифта ръце се улавят за веслата и каякът полетява към брега. Междувременно на кораба вече се развява турското военно знаме, развява се и на лодката, която плува към брега, а гемиджията е съобщил на Петко името на предприемача, който снабдява гарнизона с продукти, също така името на гарнизонния командир.

Щом каикът се установява на брега, пашата, придружен от неферите, слиза и подир малко светкавичен слух минава из малката крепост Сир пристигнал е на острова цариградски паша, за да ревизира крепостта. Военният доставчик Хавузаа изтръпва при научаването на тази вест, защото подозира, че пристигането на високия ревизор ще да е във връзка с неговите тъмни сделки с коменданта на крепостта. Ето защо първата му работа е да препрати новината на коменданта, след това бързо облича най-парадното си облекло и отива да посрещне госта.

По заповед на коменданта цялата крепост е вдигната на крак: метат се дворове, кундури се лъскат, нови униформи се обличат, в кухнята се изсипва постната чорба и в казаните се слагат мръвки без кантар… Изобщо гарнизонът трескаво се приготовлява за внезапния преглед, докато самият комендант марширува към брега, за да присъедини своите поздрави към поздравите на дипломатичния Хавузаа. Двамата военни стълбове на крепостта Сир са очаквали да срещнат някой от старите брадати паши и са приятно изненадани, че той е млад, а ще каже и зелен (неопитен). Още повече се радват те, когато научават от пашата, че той се отбива тука пътьом и бързо, защото много важни и неотложни работи го чакат във връзка с поверената му тайна мисия за проверка на морските гарнизони. Пристъпва се незабавно към прегледа на крепостта. В казармите младият паша обръща вниманието на миралая комендант върху отколе немазаните, опръскани с кръвта на дървениците стени. При прегледа на войската той прави мъмрене на някои неизправни в униформата солдати – не са успели да зашият скъсаните си копчета. При топовете пашата отсипва от барута на едно гюлле и опитва с подпален прахан дали вече не е овлажнял. Барутът пламва, пашата е доволен, с весела усмивка той поздравява стария миралай, комендант на крепостта, за отлична военна готовност на поверената му артилерия и обещава да докладва за него на високото началство в Стамбул.

Миралаят използва благоприятния момент да се оплаче на пашата, че той седи в тоя сбутан гарнизон ето вече петнайсет години. През това време неговите връстници са станали паши, а той кисне тука и никой се не сеща нито да го повиши, нито да го премести. Младият паша внимателно изслушва оплакването на коменданта, записва си нещо в тефтерчето и обещава, че първата му работа, като стигне в Стамбул, то е да напише доклада за неговото преместване и повишаване. След тези думи на ревизора комендантът вече не знае къде да го сложи от радост и внимание. Закуската, на която го поканва, е отрупал с печени кокошки, пилафи и всякакви видове риби. На това отгоре пашата е така сладкодумен, че времето минава съвсем неусетно и приятно както за домакините, тъй и за високия гост, а когато той отваря двойните капаци на златния си часовник, вижда колко е часът и решава да си върви – те наистина съжаляват, че посещението на генерала е завършило толкова скоро.

Малко преди да настъпи сбогуването, ревизорът се досеща, че на неговата гемия хранителните припаси са май на свършване и моли коменданта да сложат в лодката му за „зор заман“ някаква храна. Един знак е достатъчен и услужливият Хафузаа струпва в лодката на пашата купища храни, тъй че когато влизат в нея и гребците, ръбовете й остават само на три пръста от водата. Комендантът моли за позволение да съпроводи драгия гостенин до гемията, но под предлог, че много бърза, пашата успява да отклони любезното предложение на стария войник и претоварената с хора и провизии лодка се отправя най-сетне към застаналата в залива гемия. Гребците гребат с всичка сила. Най-сетне те са при гемията. Качват се, но в същото време топове н гръм разтърсва въздуха и бяло облаче дим се появява над крепостта. Първата мисъл на бунтовниците е, че измамата е разкрита и крепостната артилерия стреля в гемията, но след първия следва втори, трети… пети, шести гърмеж – шест топовни салюта, – последен поздрав към симпатичния стамбулски паша от гарнизона на военната крепост Сир.

Така благодарение на съвършеното себевладение на Петка, на неговата изумителна досетливост, смелост и отличното знаене на турския език той извежда от опасното морско приключение бунтовната дружина и подсигурен с достатъчно храна, продължава своето пътуване към Тракия. Три дни след „ревизията“ на Сир, на 3 юни 1869 година гемията хвърля котва на пристанището Енос, до устието на река Марица, и бунтовниците, преоблечени като нефери, слизат на родния беломорски бряг. Родопските възвишения са вече близо – загърнати в кожуха на буйната пролетна зеленина, и гората – старата хайдушка млинка – скоро приютява в своите сенчести пазви двегодишния изгнаник заедно с неговата бунтовна дружина.

Третото появяване на Петка в родопските гори било истински Великден за бедните овчари и чифликчии по селата и турските чифлици. Отсъствието на Петка дало свобода на разните кърагалари, голтаци-юзбашии, интизапчии, бекчии и бегликчии, чифликчии, подкупени чиновници и бабаити разбойници да си разиграват коня, да грабят, да бият и безчестят. Ето защо вестта, че Петко отново е развял хайдушкия байрак, ги накарала доста да се позагрижат и замислят. Сепнали се от завръщането на „едепсизина“ също така и каймакамите, бюлюкбашиите, пашите, та перата на писарите заскрибуцали, за да напишат тайни заповеди за неговото преследване и хващане. Протогери и кехаи по селата се развикали да разгласяват, че който свали главата на върлия хайдутин, ще получи от пашата 5000 лири!

Задвижила се тежка полицейска машина, затропали по пътищата многобройни потери за преследването на Боюк Петка (Големия Петко), но и приятелите Петкови не спали: рибарите го хранели с риба, мандраджиите – с мляко и масло, а овчарите му давали за чеверме най-тлъстите си агнета.

Сраженията с турските потери започнали само двадесет дни след Петковото слизане при Енос и през цялото лято на 1869 година не стихнали. Пет пъти влизала дружината в бой с турската полицейска сила в околностите на Дедеагачката, Еноската и Кешанската кааза (околии), но винаги успявала, макар и с жертви и с рани, да отблъсне турските кърагалари и да стане пак невидима из родните планини.

Така минава кръвопролитната година 1869 и настъпва следващото хайдушко лято.

Николай Хайтов :"Капитан Петко войвода"
didanov.blog.bg/history/2016/05/20/osman-aga-tochi-zybi-na-petko-no-poluchava-udar-v-zybite-tai.1452598

http://didanov.blog.bg/history/2016/05/16/opasnoto-prikliuchenie-shtastlivoto-nedorazumenie-vtoroto-iz.1451946

http://didanov.blog.bg/history/2016/05/15/kapitan-petko-voivoda.1451516