Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.05.2016 23:22 - мъката на един българин от Таврия , април 1942г.
Автор: didanov Категория: История   
Прочетен: 4699 Коментари: 3 Гласове:
4

Последна промяна: 20.05.2016 00:03

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
във връзка с дискуисиите относно Евровизия и кримските татари, много българи забравят за живелите в Таврия по същото време десетки хиляди българи..ето един призив на техен представител към българския цар Борис III
image

До
Н.В. Царя
на българите
Борис III
 
  Царю наш благий, закрила на всички поробени и унижени българи. Към Тебе се обръщаме ние, шестдесет хиляди българи от Таврия-Украйна. Към Тебе мълвим тия слова, дано даде Бог да долетят до Тебе, дано Твоите светли очи, Царю наш, обърнат поглед и към нас, българите в далечна Таврия. С една надежда живеем сега, че Ти няма да ни оставиш нас, както не остави нашите братя в Добруджа, Тракия, Македония, а ги взе под закрила в Царството си. Блазе им, хиляди пъти блазе им, че са под вярната Ти защита.  
Не от добрини са дошли нашите прадеди в тия пусти места. В 1864 година, по-рано и по-късно, са бягали дедите ни от безчинствата на Молдовските боляри. Тук, в пустинната степ в Таврия, те намериха свободна земя, но не намериха щастие, защото всеки българин е щастлив само в родното си огнище на Дунава и Балкана.
  В тая война между двете велики държави ние сме разорени и изоставени. Нашите богати села са превърнати в пустини, нашите полета са потъпкани от ботуша на войника. Опустошена е нашата Таврия, опустошени са сърцата ни. Който вятър да ни духне, нас ще закачи, защото все в чужбина, чужди хора са на власт, всеки гледа своите, а нас българите, потъпкват. Откога русите се мъчеха да ни порусят? Всички школи, църкви, администрация бяха руски. Караха децата ни да учат един чужд тям език, а своя, майчиния, да забравят. Но минаха много години, а ние все пак езика си не забравихме. Из всички български села всички разговарят само на български. Своя, българска е носията, песните, битът. Българи си останахме, защото и сърцата ни са български.
Ваше Величество, Царю наш, закрила наша!  
  Това писмо го пишем с кръв и сълзи, сълзи по тия, които във войните 1914-1920 година тук, в Русия, глави невинно положиха. Плачем и за тия двадесет хиляди наши братя, бащи, майки, деца - умрели от глад в 1933 година. Страшни бяха тия дни, Царю наш, и дано Бог не дава да ги види Царството Ти, да ги не познае народът Ти. Много пресни гробове покриха Таврия, хиляди къщи опустяха.
Чухме, Царю, че Царството Ти е съюзно с Велика Германия, дано Бог ти помага във всички твои дела, обаче за едно те молим: нека поне сега ни се облекчи положението, нека немците ни разрешат да си имаме във всяко българско село своя българска администрация, подчинена пряко на немците, но не на русите. Нека и полицията бъде наша, българска, и училищата да са български. Искаме щото нашите деца да учат родния на всички български език. Прати тук, в Таврия, един свой консул, който да ни защити от всякакви несгоди.
  А ний ще се радваме, ако още сега дадеш наредба всички нас шестдесет хиляди българи от Таврия да ни приемат в Царството Ти. Може би за нас там ще се намерят свободни земи да ги заселим. Не сме много ,тук сме двадесет и осем села компактно по брега на Азовско море, между градовете Мелитопол и Бердянск. Готови сме да делим радостите и печалите на Царството Ти, но да сме под твоя закрила. Ако не може изведнъж всички да се поселим, дай Царю, път на част от нас, за година - две всички да сме в България. От пустиня бяхме превърнали Таврия в земен рай. Дай ни голи земи и ние ще ги заселим, защото от край време живеем с честен труд.  
Писано е това писмо от всички българи в Таврия и оставаме с надежда, Царю, че ще ни прибереш в Царството си.
А сега ще се молим Бог да ти даде дълги години живот и здраве, да закриля Тебе и Царството Ти от всякакви несгоди. Дано процъфтява от година на година твоят народ, дано се множат богатствата му. Дано даде Бог да бъдем заедно, с това свършваме писмото си.
Страдалецът, сиракът, безимотният българин от Таврия, превъзмогнал нищетата, с възрожденски дух, се извиси като човек и творец, но стана жертва на терористичния комунизъм.

Долните наши хора са упълномощени да подпишат това писмо:

 

Д-р Иван Милчевски
Георги Е. Малев, селянин
Мишо Хаджийски, писател
Георги Соломонов, учител
Танас Чипчев, учител
Павел Савов, учител
Иван Иванов, учител
Иван Фуклев, учител
Васил Малчев, учител
Тодор Терзиев, селянин
Георги Върбанов
Димитър Милчевски
Райна Кочкова
Елена Милчевска, учителка
Ана Милчевска
Горните подписи и текста на писмото свидетелставам. Староста на село Инзовка: Петър Милчев.
Таврия, Украйна
20 април 1942.


image
  Цар Борис III откликва на молбата . Първите таврийски българи пристигат в България в края на 1943 г. Заселени са и оземлени в Добруджа и Лудогорието. Този процес на изселване и заселване продължава до средата на 1944 г. Успелите да се доберат до прародината си България са над 2000 души. Точният им брой е неустановен и неустановим.

Посрещнати са от местното население като братя и сестри. Радостта им е неописуема. За съжаление тя е краткотрайна – за по-малко от година. След окупацията на България от Червената армия по заповед на Сталин започва връщането им обратно в СССР.

Изпълнението на операцията е възложено на органите на Червената армия. Активно им помага новата комунистическа власт. Укриващите се таврийци са издирвани, преследвани като дивеч, залавяни, включвани в списъци и депортирани. Част от тях са убивани още в България. За съдбата на връщаните обратно има различни версии. Две от тях са най-правдоподобни – изпратени в лагерите на ГУЛАГ или натоварени на шлепове и издавени в Черно море.

Която и от версиите да е вярна, случилото се е чудовищно. Обвинението срещу таврийците е, че са родоотстъпници и изменници на СССР.

Излиза така, че „фашистката” българска държава се проявява като любяща майка, а комунистическата – като мащеха убийца.

Но нека сега да оставим да говорят живите свидетели на събитието, архивите, книгите, вестниците.
image

Тази година в Добрич бе издадена книгата „Българи в Таврия и таврийци в България” – малка по обем, но уникална по съдържание. 85-годишният автор Атанас Марков е човек родолюбец с будна гражданска съвест. Самият той заявява, че не е писател и най-малко изследовател историк, но че все някой трябва да отрази и опише събитието за поколенията от гледната точка на съвременник и свидетел. За него най-точно отговарят думите: „Поэтом можеш ты не быть, но гражданином быть обязан.” (Поет можеш да не си, но да си гражданин, си дължен!)

 Авторът се спира подробно на изселването и заселването на таврийските българи в България, като онагледява фактите с архивни документи от Държавен архив – Добрич. Става ясно, че за условията по онова военно време българската държава си е свършила много добре работата по посрещането и настаняването им.

Акцент в книгата представлява подбуждането и организирането на депортацията на таврийските българи обратно в СССР. Още в предговора авторът слага пръст в раната:

Тук, на родна земя, ги настига дългата ръка на бащицата Сталин, „Бащицата на народите”, чрез щиковете на звездочелите Альошковци …(к.м.-Г.Ч.). Това, което съм събрал и написал е една малка част от голямото и срамно за властващите тогава български комунисти събитие, което е предизвикано от чужда окупационна армия, започнала вече да се нарича двойна освободителка, най-усърдно подпомагана от новата тоталитарно-комунистическа ОФ власт. България е окупирана страна, след едностранното, безпричинно и без никакъв повод обявена й война от СССР на 5 септември 1944 г.”
След това въведение в темата Атанас Марков продължава:
„След първия сигнал за връщането на таврийските българи обратно в СССР, даден с телефонограма от 22.XI.1944 г. и други указания, започва събирането на изселниците в сборни пунктове по околийските центрове, предимно в казармите, където са настанени щабовете на Червената армия.

С активното съдействие на новата ОФ власт (разбирай БКП) след преврата на 9.IX.1944 г., Червената армия на маршал Толбухин като окупационна войска се разпорежда тотално в царство България. Вестта за насилственото завръщане на таврийските българи обратно в пределите на СССР достига до всички. Започва, доколкото това е било възможно в ония условия, съпротива – нежелание да бъдат депортирани. Укриват се в добри хора, местят постоянно местонахождението си, подменят имена, изменят външността си, доказват по всевъзможни начини българския си корен. Всички усилия остават напразни.

Окупаторите, изпратени от бащицата другаря Й. В. Сталин и неговите български лакеи и послушници си знаят интернационалните задължения – вън чуждите граждани, (съветски крепостници без лични документи) съветски родоотстъпници, изменници на родината.”
След това Атанас Марков се позовава на съвременници (част от тях комунисти), преки свидетели на трагичните събития.

Йордан Боев, роден през 1932 г. и израсъл в село Добрево (Добричко), където са заселени и оземлени първите изселници от Таврия: „Да, помня ги. Тогава 1943-1945 г. бях малко момче, 10-12-годишен. Имах две по-големи сестри момичета, другаруваха (момуваха) с момичета таврийчета, техни връстнички. Общи празници, общи хора, общи седянки и други. Та нали и те бяха българи(к.м.-Г.Ч.), носещи същите обичаи като нас.
Пролетта на 1945 г. 2-3 камиона с червеноармейци една късна нощ обсаждат селото и за кратко време, може би за час-два, арестуват и насилствено събират всички таврийски българи и ги отвеждат в училището на с. Овчарово. Оттам са били изведени, но какво по-нататък е станало с тия хора не зная.” Йордан Боев продължава: „Аз съм преселник от Северна Добруджа. Много по-късно след тези събития имах възможност да посетя Северна Добруджа, да се срещна с хора от моето родно село Чамурла, да разговаряме нашироко. Възрастни румънци си спомняха тогава за тия събития: „Йордане, когато дойдоха тук болшевиките докараха много българи тук, направиха открит лагер. После с шлепове ги върнаха в СССР – Одеса.”

Направило им впечатление на тия румънци, че шлеповете се товарят вечер с хора, тръгват за Одеса и сутринта пак са на кея, празни, дошли за нова пратка. „Издавили са ги, Йордане, в морето. Така всички си мислехеме.” Аз не вярвам. Дано не е било така.”

Панчо Маринов Куртев, роден през 1930 г., от с. Добрево: „…През пролетта на 1945 г. дойдоха два камиона червеноармейци, блокираха селото, арестуваха мъжете и ги отведоха в гр. Варна. После се разнесе слух, че са ги разстреляли още тук, на българска земя. След 4-5 дни пак дойдоха камиони с червеноармейци, арестуваха останалите – жени, деца и старци и ги отведоха в неизвестна нам посока.”

Слави Тодоров, роден през 1925 г., от с. Росица, Добричко, си спомня разговор на баща си с таврийски българи: „Бай Тодоре, ако тук в България пристигне Червената армия на Сталин, за нас, таврийците, няма да има живот. Ще ни разстрелят още първия ден. Остава да се наловим за ръце и сами да се издавим в Черно море!
Не е възможно във вестникарска публикация да бъдат представени свидетелствата на всички очевидци. Но две не могат да бъдат подминати, защото чрез тях съпреживяваме трагиката на разкъсването на създадените връзки между таврийските българи и местното население. Ето ги.

Марин Атанасов, роден през 1920 г., от Добрич: „През пролетта на 1945 г. започна тяхното обратно изселване. А младостта си е младост. В средите на таврийските българки имаше красиви и умни момичета, момичета, които горещо желаеха да останат в България, тук да се задомят, тук челяд да създадат и отгледат. Та нали България бе тяхна мечта(к.м.-Г.Ч.). Имах приятелка сред таврийските момичета. Люба са зовеше. Умно и красиво момиче. Не й разрешиха съветските власти да остане в България. Трябваше да се разделим, но как? До вагоните никого не допускаха. А те, вагоните, претъпкани с хора и багаж. Олелия до възбог. От голямо разстояние с едва забележими знаци с махане на ръце бе нашата раздяла. А партидите от живи хора все идваха, конвоирани като престъпници и наблъсквани в конските вагони. Каква е била по-нататъшната съдба на тия хора, не зная. Зная само това, че бяха таксувани като изменници на Родината, родоотстъпници, и най-вероятно ги е последвала жестока съдба.”

Илия Иванов Гюров, роден през 1926 г., разказва спомен като ученик в мъжката гимназия в Добрич: „Имало е учител, таврийски българин, който преподавал предмета химия. Арестуван бил в самата класна стая… и отведен за депортиране от органите на Червената армия. Този учител се е казвал Милчев. … Целият клас, са отишли да изпратят учителя си в неизвестното.” публикувана в ivo.bg на 30 декември 2012 г.

АВТОР: ГЕОРГИ ЧУНЧУКОВ



image
  Д-р Иван ОРЕШКОВ

 

В КНИГАТА "Българите в Таврия" авторът Владимир Калоянов многократно споменава поета и писателя, българина от Таврия Мишо Хаджийски. Авторът е почерпил много сведения от книгите, които Мишо е успял да издаде. Не знаем каква част от творчеството на младия писател не е публикувана, тъй като превратните събития ,които преживява през последните 4 години на краткия си живот, изключват да осъществи замислените трудове.
Мишо Пантелеев Хаджийски е роден на 27 ноември 1916 г. в с. Инзово /Таврия, Украйна/. Баща му загива на фронта през 1917 г. Майка му Елена Вълчанова умира от изтощение, следствие на убийствения глад през 1921 г. Мишо е отгледан от дядо си. През 1930 г. завършва VII клас в българското училище, а през 1933 г. получава диплома от Педагогическия техникум в с. Преслав
/Таврия/.

С крайна оскъдица на средства и бедно хранене Мишо завършва руска филология в Киев. За разказа си "Мост" е обявен за националист. Написва и издава пиесата "Бананови дворища", сборник разкази "Нощите край Розоватка", репортажната книга "Из Бесарабия".
През 1941 г. Мишо е пленен в Киев от германците. Успява да избяга от конвоя и да се укрие в родното си село. В началото на 1943 г. комендатурата на Вермахта в Украйна му разрешава да отиде в Букурещ. По собствена воля действа като неофициален български дипломат пред българското консулство в Кьолн, за да се променят отношението и условията на работа на таврийските българи, съветски военнопленници в Германия. На 13 май 1943 г. българската легация в Букурещ дава открит лист на Мишо да дойде в София. Мишо подава Обръщение до цар Борис III /Публикуваме го отделно - б.р./, в което група българи от Таврия молят държавния глава да се погрижи за българите в Таврия. При възможност Райхът да владее Таврия Мишо предлага българското правителство да издейства правото на българите да управляват сами селата, които са изцяло с жители българи. Тъй като не може със сигурност да се предвиди как ще завърши страшният военен сблъсък, той предлага и втора възможност: "България да приеме 50-те хиляди таврийски българи, които са доказали силно родолюбие, трудолюбие и честност и са готови да бъдат заселени на пустеещи земи".
Изтъкнати наши писатели и учени: Ангел Каралийчев, Стилян Чилингиров, проф. Борис Йоцов, проф. Стоян Романски, Петър Динеков и др., преценяват високо качествата на Мишо и стават членове на основания от него "Институт за опазване на Таврия". Със съдействието на Всебългарския съюз "Отец Паисий" Мишо изнася беседи в София, Пловдив, Плевен, Стара Загора, Ямбол, Бургас и др. Той описва историята на българите - преселници в Украйна.
В София Мишо се запознава със студентката по немска филология Савка Николаева. Поради бомбардиране на София от англо-американската бойна авиация Савка се евакуира при леля си в Белоградчик. В същата сграда наематели сме: баща ми - подполковник Петър Орешков, майка ми Цветанка и аз - Иван.
Запознах се с Мишо в края на март 1944 г., когато той се беше завърнал след неуспешен опит да уреди преминаването на таврийските българи през Румъния. Двадесет и осем годишният Мишо е строен, с отмерена походка. Лицето му е приветливо с високо чело, светлокестенява коса на едри къдри, сини очи и сдържана усмивка, която изразява от пръв поглед вродената доброта и благородство. Мишо проявява внимание към лицето, с което се запознава, но не бърза да води разговора и да разказва за себе си.
В Белоградчик на склона под Венеца са казармите на 15-и пехотен полк. От 1941 г. полъкт е увеличен с една дружина /минохвъргачна, бронеизтребителна и свързочна рота/. Няколко новопроизведени офицери са новите жители на града. Гражданите наблюдават внимателно всяка нова личност. С новия образец офицерски униформи, възпитано държание, присъствие на литературни прояви в читалището, участие в хорови концерти и във военния оркестър младите командири спечелват уважение. Появата на Мишо и неколцина евакуирали се интелектуалци от София още повече допринася за оживяване на обществения живот, въпреки утежняващата се военно-политическа обстановка.
В началото на август Мишо и Савка решават да сключат църковен брак. За кумове определят баща ми и майка ми. Сватбата е насрочена за 28 август. Баща ми е с полка в Сърбия. Налага се аз да изпълня приятните задължения на кум. Сватбеният църковен обред извършва млад свещеник в църквичката извън с. Боровица, при силно въздействащо духовно настроение. Пълната тишина, която пазеха десетината присъстващи, допринесе за вълнуващото тайнство. Младоженците избират да прекарат медения месец на лозето на лелята на Савка. Дните на радост и надежда са помрачени от преврата на 9 септември.
На 26 септември в София пристига съветският писател Константин Симонов, приятел и връстник на Мишо, на когото е възложено да привлече българските писатели да пишат славословия за СССР. Мишо се надява, че е забравен от съветските тайни служби. Надява се и на Съюзната контролна комисия, в която участват и представители на западните съюзници. Затова първото му задържане в София го изненадва. В ареста престоява повече от месец. Писателите комунисти Крум Кюлявков, Людмил Стоянов и регентът Тодор Павлов, които познават творчеството му не се застъпват за него. Едва на 16 ноември е "освободен" и се връща в Белоградчик. Само на майка ми описва мъченията, които е изтърпял.
Младият писател, публицист и предводител на българите в Таврия, Бесарабия и Украйна крие в течение на три седмици, че предвижда какво го очаква. На 7 декември сутринта, още неразвиделяло, трима "пазители" на "народната власт", въоръжени с шмайзери, чукат на вратата на квартирата, в която е младото семейство. На въпроса на Савка "Кого търсите?", въоръжените отговарят: "Да дойде Мишо Хаджийски за справка". Минават минути в очакване повиканият да се яви. Проехтява изстрел от пистолет. Мишо по своя воля е прекратил живота си, за да не изпитват сатанинско удоволствие слугите на болшевиките, когато го измъчват.
http://bulgariamakedonia.net

Българските села в Таврия

В окупираните територии започва прилагане на политиката на "новия ред". Богатите украински земи са подложени на икономически грабеж. Изнасят се суровини, оборудване, продоволствие, произведения на изкуството. Германската икономика по време на войната изпитва недостиг от работна сила. Затова започва да използва принудителен труд на работници от окупираните източни земи, вкл. от СССР. Започва принудителното мобилизиране на младежи за работа за Райха - "остарбайтери".

Най-масово те са изпращани през пролетта на 1942г. Тогава набирането им добива масов характер. Използвани са войници, които насила мобилизират работниците, събират ги на сборните пунктове и с ешелони ги откарват на запад.

В Таврия от пролетта на 1942 г. германската власт започва акция по откарване на младежи в Германия. Там са настанявани в трудови лагери и са използвани като земеделски работници или работници в заводите. Проблемът е, че ги третират като съветски граждани и са експлоатирани при нечовешки и трудови условия. Броят на таврийските "остарбайтери" не може да се установи със сигурност, но се предполага,

че са били между 5000 и 40 000 души. (2)

В тези условия единствената надежда остава България - съюзник на Третия райх от 1.03.1941г. Отделни представители на местната, неунищожена докрай от болшевиките българска интелигенция подемат инициатива за решаване на таврийския български въпрос
http://www.faktor.bg








Гласувай:
4



1. didanov - Ето какво пише Стефан Българов в ...
19.05.2016 23:39
Ето какво пише Стефан Българов в спомените си, отпечатани в списание „Културно единство” от 1908 г.

„Жестокостта на русите надмина всяка мяра. Властите забраниха по цяла Таврия гайдата, за да убият всичко българско у нас, да не слушаме своята народна музика, да не играем народните си хора, че да заспим и умрем като народ…

През първата година посърна цялата Таврида – нигде веселие, нигде радост. Но кипеше душата на народа. И разгаряше се тоя кипеж от песнопойките, които тайно ни донасяха бозаджиите наши „вилаятчии” или „велаклии”, както се наричаха у нас гурбетчиите македонци.

И на лятото – година след руското забраняване на гайдите – стохилядната българска маса от Таврида се сътресе от една вест: гайдарят дядо Видю от село Мъгла се решил да изнесе скритата си гайда и да устрои хоро сред селото! В началото на забраната имаше българи пребити от бой в участъците, а имаше и заточени като бунтовници. Но дядо Видю от Мъгла – 72 годишен старец, заявил в селската кръчма, че му е останало малко да живее, нека го заточат в Сибир, но той ще порадва за последен път българското сърце със своята звучна гайда, че да го помни народът. В села и паланки заочакваха с трепет уречения от дядо Видю ден.

Пишущият тия редове бях седемгодишно дете. Родителите ми бяха заселени в град Берданск, малко разбирах какво става, но помня как се вълнуваше целият град, как с часове ходеше баща ми мълчалив и строг, как накрая реши, че ще иде… И една заран ние, баща ми и аз, се понесохме на талига за село Мъгла. То беше на 40 километра от нашия град, но ние отидохме да чуем гайда… Не бяхме само ние: хиляден народ от всички страни бързаше към Мъгла… Няма да забравя този ден. Сред море от народ, от разплакан народ, дядо Видю наду гайдата си и часове свири, па и плака. Моят татко стискаше ръката ми и на няколко пъти през деня ми каза: „Добре слушай, синко, ние сме българи и само ние свирим на гайда. Но вече и нея не дават. Добре слушай, че надали ще я чуеш друг път в живота си – дядо Видю е последният от нашите гайдари”.

За щастие това не се оказва истина. Стреснати от масовата проява на непокорство от иначе кроткото население, властите отпускат хватката. А когато след няколко години забраната бива отменена „във всяко село от Таврида се намериха по няколко скрити гайди с добри гайдари, които изведоха народа на мегдана за буйно българско хоро”.

Авторът на тези спомени, Стефан Българов, става математик и журналист, а по-късно се преселва в България.
цитирай
2. didanov - Бежанка от Таджикистан: Срамувам се, че съм българка – навсякъде срещам злоба
19.05.2016 23:47
Казвам се Мария Николова. Родителите ми са таврийски българи. През 1942 година са били поканени от цар Борис в Силистренския край, село Искра. Там през 1944 година се родих аз.

През 1945 година по нареждане на Сталин родителите ми бяха изпратени в Таджикистан, където и аз израснах. Баща ми веднага беше арестуван и изпратен в сталинския затвор, където почина през 1949 година. Беше обвинен като изменник на родината (СССР)



за незаконно заминаване за България.



През 1968 година създадох семейство. Родиха ми се син и дъщеря. Синът ми почина, а дъщеря ми е омъжена в Сливен и има дете.

През 1992 година в Таджикистан започна гражданска война и налагане на исляма, заради което се наложи да бягаме оттам. България ни покани да дойдем тук, но след това се оказа, че не е ясно кой ни е изпратил поканата и останахме сами. Нямахме роднини, приятели или познати.

Сега живеем на село. Открихме много хубави хора, с добро сърце. Аз не знаех български език, но Тонка Демирева, която работеше в кметството много ни помогна. Намери работа за мъжа ми в Сливен. Тя беше всичко за нас – умна, грамотна, добра и човечна. Описвам хората, защото те бяха добри с нас, а такива се срещат рядко. Живеехме по чужди къщи, но всички гледаха да ни помогнат. Когато започнахме да строим своята къща се радвахме, че на стари години



ще имаме покрив над главата си.



Но не за дълго. Съседите ни започнаха да ни правят проблеми заради общинския парцел, който ни беше даден безвъзмездно като на бежанци. За тях ние бяхме втора ръка хора. С мъжа ми сме възпитани и спокойни хора и решихме да не отговаряме на забележките им. Това обаче ги накара да преминат към действия. Започнаха да влизат в двора ни без разрешение, да пръскат с препарати и да чупят дръвчета.

Нееднократно се обаждахме в кметството, на полицията, на кмета,



но резултатът е нулев.



Не знаем вече към кого за се обърнем. Когато живеех в Таждикистан се гордеех, че съм българка, сега вече се срамувам. В Таджикистан живееха толкова много хора от различни народности и се разбираха, а тук – само българи, злоба и завист.

Много се надявах, че когато дойда в България животът ми ще бъде по-спокоен, а той се оказа по-голям кошмар от войната в Таджикистан.



Мария НИКОЛОВА, с. Крушаре, Сливенско

От вестник „Златна възраст”
цитирай
3. didanov - преселението
20.05.2016 00:04
Подготовката за преселението навлиза в активна фаза през есента на 1943 г. Тласък на процеса дават някои събития по фронтовете в Украйна.

В началото на септември 1943 г. съветските войски извършват десант в района на Приазовието и на 6 септември с.г. превземат гр. Бердянск. Българските селища Преслав, Инозов, Троян и др. стават отново арена на тежки боеве, по време на които таврийските ни сънародници дават нови жертви. Германските войски започват да се изтеглят на запад, като опожаряват изоставените селища.

Създава се критично положение. В доклада си от 21.09.1943 г. Ив. Д. Станчов отбелязва, че населението на българските села в Таврия между Мелитопол и Бердянск напуска панически района на бойните действия. Според консула над 20 000 българи се насочват към гр. Николаев. По това време той е най-западната точка на контролираната от украинските националисти територия и изходен пункт към румънската окупационна зона, т. нар. Транснистрия.

Бежанците изминават над 200 км. път пеша с надежда да минат през Румъния в България. Румънските власти обаче не пропускат бежанския керван в Транснистрия. Затова българите са принудени да останат под открито небе, без храна и средства за оцеляване. Тук трябва да чакат месеци наред, за да бъде решена тяхната съдба.

В спомените на голяма част от преселниците този период (есента на 1943 г.) е посочен като начало на тяхното преселение към Родината.

Междувременно настъпват важни промени в управлението на България. След смъртта на Н. В. Цар Борис III на 28.08.1943 г. на престола се възкачва малолетният му син Н. В. Цар Симеон II. Назначено е регенство в състава проф. Б. Филов, генерал Н. Михов и Н. Ц. В. Княз Кирил Преславски. От 14.09.1943 г. на власт в България е правителството на Добри Божилов. Тъкмо то раздвижва разработените проекти за преселение на таврийските българи.

Д. Божилов успява да сключи на междуправителствено ниво с Германия споразумение за преселение на 2500 души от Украйна. Преселниците трябва да се набират от района между р. Днепър, Одеса и п-в Крим. Формално това е район под германска окупация, но фактически се управлява от румънска администрация в т. нар. Транснистрия и от украинските националисти.

С изпълнение на тази мисия в октомври 1943 г. правителството упълномощава М. Хаджийски и Л. Кузупов - съветник в МнВР. Те трябва да установят контакт с бежанците и да подготвят и организират преселението им в България.

В края на декември 1943 г. Л. Кузупов и М. Хаджийски пристигат в Одеса и веднага се заемат с изпълнение на своята важна мисия.

Л. Кузупов споделя в спомените си: "Трябваше да се уредят много въпроси: първо: да се издадат открити листове; да се получи разрешение от украинските власти тия българи да напуснат украинската територия; трябваше да се уреди въпросът с тяхното идване в територията на Трансистрия, а след това да бъдат пуснати от транснистрийските власти да преминат в Румъния - Бесарабия; да се получи разрешение от румънските власти за влизането им в Бесарабия и пътуването им през последната до България. Нашето правителство не ми отпусна нито лев кредити. Нашите бежанци бяха в мизерно положение - без пари и без средства за преживяване. Трябваше по-скоро да се измъкнат от това положение. " (7)

При много тежки условия Л. Кузупов започва работа по организиране на преселението

на българите. Първо в Одеса осигурява отпечатването на специални открити листове.

От преселниците такива получават само тези, които са бежанци, имат паспорти (лични карти) и са с българска народност.

Желаещите да се преселят са прехвърлени на територията на Транснистрия, като са насочени към граничното българско село Паркани, Тирасполско. Тук се събират над 1000 българи мъже, жени, деца. (8)

Според спомените на Л. Кузупов са били обаче по-малко - около 500 души. (9)

В спомените си Л. Кузупов описва тяхното мизерно състояние: "В Паркан положението беше отчайващо. На над 500-те души формено гладуващи германците даваха само по малко хляб, за да не умрат от глад, и никакви съедни продукти. На тях се разрешаваше да вземат вътрешностите на коления от германците добитък - карантията; и с това живееха тия нещастни наши сънародници. А селото - голо, нямаше нито една свободна квартира, нито едно легло, нито една завивка. А беше студено - сред зима; януари и февруари." (10)

Л. Кузупов оставя М. Хаджийски в Одеса да се занимава с издаването на откритите листове. Посещава Николаев, за да уговори с германските окупациони власти пускането

на българските бежанци там. В Одеса провежда лична среща с управляващия Транснистрия проф. Антонеску (брат на диктатора генерал Антонеску) и издейства от него разрешение идващите отвъд р. Буг преселници да бъдат допускани в Транснистрия, а след това да им се разреши да всички да влязат в Румъния. В Одеса Л. Кузупов уговаря с германците да отпуснат влакова композиция, която да натовари част от бежанците.

За да прехвърли българите и да ги спаси от тези нечовешки условия, при които са поставени в тежките зимни месеци Л. Кузпов се среща с германския комендант на гр. Тираспол и му дава обещание, ако му съдейства да получи български ордени.

Както отбелязва в спомените си това е "трик", който е прилагал още през Първата световна война в Македония, понеже знае, че "германците са големи любители на ордени".

"Това мое хрумване подейства чудотворно - отбелязва Л. Кузупов.

Германската комендатура осигурява на бежанците храни (ориз, захар, мазнини и други продукти) и даже обещава специална влакова композиция от 30 вагона за извозване до България. (11)

М. Хаджийски остава в Одеса, където работи по снабдяване на българите там с открити листове. Тук, в Одеския район по това време са живели над 25 000 българи. (12)

За тях обаче няма разрешение за преселение. Такива са инструкциите на МнВР от София, с които М. Хаджийски трябва да се съобразява. На одеските българи е отказано преселение въпреки желанието на мнозинството от тях да се върнат в Родината. Изключение М. Хаджийски прави за единици от тях, които поради различни причини не могат да живеят повече под съветския режим. (13)

В крайна сметка около 500 български бежанци от Таврия и Южна Русия се концентрират в гр. Одеса. Решено е те заедно с част от хората от Паркани да бъдат качени на подготвяната влакова композиция. Първи са се натоварили на него бежанците в Одеса.

Л. Кузупов разказва какво се случава по-късно с товаренето на преселниците от Паркани:

"Най-после съобщиха, че влакът е тръгнал от Одеса. Натоварихме жените и децата на каруци и ги откарахме на гара Тираспол. Чакахме цял ден, но влакът не дойде. Върнахме ги пак в Паркан. На сутринта пак ги откарахме и пак ги върнахме. Казаха, че товаренето ще стане на гара Паркан. Едва на третия ден влакът пристигна с голямо закъснение.

Тия, които щяха да се товарят, трябваше да бъдат проверени по списъците.

Оказа се, че много от тях ги няма (близките им не ги бяха пуснали,…), а имаше и такива, които не фигурираха в списъците. Голяма разправия, но най-после ги заведоха на перона да чакат влака. Влакът пристигна, но за моя изненада бе препълнен с пътуващи от Одеса наши бежанци. Много от последните се бяха настанили комфортно и нашироко: инсталирали в товарните вагони легла, печки и пр. и носеха много багаж. Изглежда, че Хаджийски бе уговорил с някои изселващите се да си пренесат повече багаж. Вагоните се оказаха затворени отвътре. Нямаше много време - влакът трябваше да тръгва, а хората останаха на перона. Тръгнах от вагон на вагон, яростно затропах по вратите и принудих намиращите се вътре бежанци да отворят. И във всеки вагон наблъсках по още двайсетина от "моите" бежанци". (14)

За повечето от бежанците от Паркани е намерен друг изход. За тях е решено да потеглят самостоятелно по шосетата със своя конвой от каруци и коне, с които са разполагали.
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: didanov
Категория: История
Прочетен: 2909220
Постинги: 1149
Коментари: 3364
Гласове: 5866
Спечели и ти от своя блог!
Блогрол
1. Цар Мидас, бриги и пеласги – Троя е на Балканите?
2. Българското хоро - древно писмо от живи йероглифи
3. Тракийският император Роле и паметника на цар Мида
4. Корените на българската народност
5. Българският генетичен проект
6. "Как ни предадоха европейските консули"
7. Мегалитите - трогателно свидетелство за детството на човечеството
8. ДЖАГФАР ТАРИХЫ, ПЕЛАСГИТЕ и остров КРИТ
9. Сурва Година, Сура Бога и Веда Словена
10. Древно-тракийско скално светилище под Царев връх – предшественик на Рилския манастир
11. неизвестното племе на мияците
12. Масагетската принцеса Томира и битката й с персийския цар Кир
13. Хубавата Елена в Египет
14. Склавини и анти в долнодунавските земи
15. Кои са мирмидонците?
16. Еничаринът Склаф, името Слав и робите
17. Аспарух, Мемнон и етиопските българи
18. Името на Кан(ас) Аспарух не е случайно
19. Срещата м/у Калоян и Пиер дьо Брашо
20. Амазонките на Тезей, Херодот, Дахомей, Южна Америка и Африка
21. Фердинанд I, славянин и потомък на витинските князе.
22. НОВ МЕТОД ЗА РАЗЧИТАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ РУНИ
23. Амазонките в древността (Тракия, Мала Азия,Либия)
24. ПОЛИСЪТ СРЕЩУ ДЪРЖАВАТА
25. АТЛАНТИ ЛИ СА МИТОЛОГИЧНИТЕ ТИТАНИ?
26. Черноморската Троя – тайната на Ропотамо
27. Брут Троянски - легендарният първи владетел на Британия
28. ЧУЖДИЦА ЛИ Е НАИМЕНОВАНИЕТО "ТРАКИ"?
29. О неразумний, защо се срамиш да се наречеш...мизиец?
30. Черноморската Троя - коя българска река е Омировата Симоис?