Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.05.2016 01:03 - Капитан Петко войвода
Автор: didanov Категория: История   
Прочетен: 1326 Коментари: 0 Гласове:
6

Последна промяна: 16.05.2016 23:59

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
Не ща везирин да ставам, не ща в сараи да седя, стига ми мене царството, дето ме тачи народа“…

Преди да се появи Петко войвода в Родопите, там е действал прославеният Ангел войвода, наричан още „Ангелчето“. Тоз страшен хайдутин пада, както вече знаем, от куршума на собствения му другар на 8 ноември 1860 година в подножието на планината Курудаг – с бъклица в едната си ръка и с ятаган в другата. Замаян от неочакваната си победа, предводителят на турската потеря кърагаларинът Осман ага побързал да отреже главата на войводата, забива я на кол и с кървавия си трофей начело се отправя за градеца Кешан, за да се похвали там с необикновена победа.

Наплашените бейове и агалари в Кешан не смеели да повярват изведнъж, че „крилатият“ Ангел е вече мъртъв, та станало нужда да викат хора, които познавали добре Ангел войвода, за да докажат, че „наистина“ това е страшният хайдутин.

Радостта на властниците е неописуема не само в Кешан, но и в Одрин, където Осман ага занася войводската глава, за да я търкулне в краката на Вали паша и да чуе радостен неговото „аферим!“ Заедно с това „аферим“ той получава нещо много по-голямо, за което не е дори мечтал: производство в бимбашия! По този радостен случай зурните в Одрин няколко дена неспирно вият, а даулите денонощно блъскат, за да чуе мало и голямо, че царският душманин Ангел, човекът, който цели тридесет години е стряскал бабаитите с мечия си глас, е вече мъртъв. Че няма вече кой да се опре на бейовете, когато грабят своите изполичари; на кърагаларите, когато в съдружие с разбойниците изтезават и убиват за пари, на всесилните прекупвачи на десятъка, които събличат ризите от гърбовете на сиромасите. Няма вече кой да плаши бабаитите, когато си разпасват пояса в беззащитните български села. Няма кой!

Радват се на това „няма“ Осман ага, радват се бабаити и разбойници, чифликчиите и слйовниците, без никой да подозира, че планината, свикнала да ражда хайдутин подир хайдутин, е откърмила нов – не по-малко силен и страшен от Ангел войвода, който ще отмъсти на Осман ага и ще бъде крило за беззащитната рая… Тоя силен и страшен хайдутин се появява на 7 май 1861 г., само няколко месеца след смъртта на Ангел войвода, точно по същите места, където треперливата ръка на Георги Влаха пролива кръвта на дивния юнак. Този нов хайдутин се нарича Петко, момче на ненавършени седемнадесет години, чиято бяла като мляко на момиче кожа още не е сетила бръснач.

За разлика от други български хайдути като Филип Тотю, дядо Илю Малашевски или Чакъра от Самоков, които рано проявяват буйност и непокорност, борят се, бият се с турските си връстници и си чупят главите един на друг, детството на бъдещия войвода Петко протича кротко и обикновено, сред осем братя и сестри, които се трудят заедно с родителите си по нивите и овчарските къшли за препитание на многолюдното семейство. Децата в Дуганхисар, Ференска околия, където Петко е роден, от шестгодишна възраст започват да водят воловете на бащите си, когато те орат, пасат телците и яретата, мулетата, ходят за дърва, а като подраснат, докъм десетата година, родителите им ги пращат аргатчета по чифлиците в другите села, да се научат сами да си вадят хляба. В това отношение и Петковият баща Кирко не направил изключение от другите. Когато станал на 10 години, Петко замолил баща си да го прати, на попа да учи писмо и четмо, но родителят на бъдещия войвода, сам безкнижен, сметнал това за глезотия и вместо в училището, пратил сина си да пасе овце в турското село Дуралкьой, Дедеагачко. Малкият Петко две години пасъл там бейските овце, а след това се върнал в село, заминал на „печалба“ в околийския градец Фере, но и там не успял много да се задържи и си допаднал в Дуганхисар. Когато навършил петнадесет години, той изявил отново старото си желание да учи и макар че и този път баща му Кирко не разрешил, сега Петко не му се покорил и на своя глава отишъл при даскал Лефтер в селския метох, където две години се учил да пише български думи с гръцки букви.

Учението допаднало на Петка и той намислил да навлезе в по-голямата наука, която се преподавала в Гюмюрджина и Фере, но тъкмо в туй време се случва онази мрачна поразия в живота му, която го отбива от книжовното поприще и го запраща в гората като професионален отмъстител.

Поразията става с по-големия брат на Петко – Матьо, аргатин овчар у чифликчията Мехмед Кеседжи в турското село Бахшибей. Матьо бил добър овчар, весел и подвижен, чуден свирджия на кавал. Тези му качества се харесвали на бея и Матьо станал постепенно негов любимец между всичките чифлишки работници и овчари от Дуганхисар, които аргатували на бея. Не щеш ли, случили се между тях и върли завистници, които не могли спокойно да гледат как Матьо плава като зехтин над
всички, и се наговорили да го „подровят“. Удобният случай скоро им се представил. Като стрижели веднъж овцете, задал се и беят на бял кон, а Матьо, като го видял, рекъл на овчарите: „Кога ли ще дойде дядо Иван, да пояздим и ние на този кон!“ Казал ли е тези думи наистина, или враговете му са ги измислили – не е известно, но е известно, че един от тях, някой си Митьо Кофтанов, още същата вечер предал тези думи на бея и с това решил съдбата на Матя и на цялото негово семейство. Беят се вбесил от думите, които неговият любимец уж изрекъл, и в същата минута решил да погуби „върлия свой душманин“. Матьо се подсетил, че нещо лошо му се крои, та започнал да прибира туй-онуй от багажа си и да го праща в Дуганхисар с намерение и самият той, като си отиде, вече да се не връща в бейския чифлик. А имало и повод да си иде: в Дуганхисар на 15 септември ставало голям Богородичен събор и Матьо като годеник трябвало да бъде там на празничната веселба.

Беят разбрал това и когато в навечерието на празника Матьо отишъл в Бахшибей за ярма на овцете, Кеседжият вместо да го освободи да си върви, задържал го до късно през нощта, за да му свири. Докато Матьо свирил на двора, дошъл братовчедът му Вълчо. Досещайки се, че нещо около него не е в ред, Матьо замолил Вълча да го почака, докато беят го освободи, та заедно да си вървят към село. Вълчо наистина останал, а когато около среднощ беят ги освободил и тръгнали за в Дуганхисар, по пътя ги пресрещат няколко пратени от бея въоръжени турци главорези от село Чомлекчи, убиват двамата братовчеди – Матя и Вълча – и ги захвърлят във водите на Марица. Когато на другия ден се пръснала из Дуганхисар грозната мълва за „бастисването“ на двамата овчари, близките им тръгнали да ги дирят, но намерили само труповете и а мъртъвците, изхвърлени от реката сред едни върбалаци на брега.

Петко се намерил там, когато обезумялата от мъка негова майка се хвърлила да прегръща безжизнения труп на Матя, накълцан и обезобразен от ножовете на безпощадните палачи. Петко се намерил там и запечатал страшната картина в сърцето си, където след първите пристъпи на жалост и тъга кипнала неутолимата жажда за отмъщение, дошло смелото решение да стане хайдутин и да се разправи с убийците на брата си. На Петка може да му се е искало веднага да се отплати на душманите, но жълтите есенни листа на дърветата му напомняли, че ще трябва да потърпи до новата пролетна шума. Междувременно струпали се нови беди върху Пегковия дом: властите арестували баща му за някакви си уж провинения, държали го доста време в каушите, „изпитвали го“ за вината му, пуснали го, пак го задържали, за да го освободят отново, след като били дадени за подкуп много пари. Въпреки рушвета заплахата от ново преследване и произволи си останала и тя разсипала здравето и спокойствието на целия Кирков дом и нагорещявала все повече омразата на Петко към турските властници.

Тласкан от тези чувства, през зимата на 1861 година Петко започнал тайно да придумва неколцина измежду своите връстници в Дуганхисар и съседните села да зарежат оралата, овчарските геги, да направят хайдушка дружина и да отмъстят на турците за всичките зулуми и неправди. А зулуми и неправди ставали по това време безконечни и безбройни. Около 90 вида даждия и данъци обременявали бедното българско население. Някои от тези данъци, като например десятъка, държавата отдавала на откуп в ръцете на разни бейове и богаташи, които заплащали наведнъж тоя данък в хазната, а те самите го събирали от населението с помощта на въоръжени арнаутски шайки и, разбира се – в много по-голям размер. Тези арнаутски шайки, които събличали по три кожи от една овца, били страшен бич за българското население, а нямало власт, която да го защити, нямало сила, която да ги спре, защото прекупвачите на десятъка били все хора влиятелни. Друга една страшна напаст, която вгорчавала живота на раята, били турските разбойнически шайки. Местните властници не можели да се справят с разбойниците, а и не искали сериозно да ги преследват, защото повечето от тях били ортаци на разбойниците и получавали своя дял от тяхната плячка. На това отгоре правителството заселило между беломорските български села, преселени от Крим, полудиви черкези и татари, жестоки, професионални крадци, които направили живота на местното население още по-непоносим и тежък. Ето защо Петковите думи за отмъщение паднали като мехлем върху раните на неколцина озлочестени аргати и овчари, които се събират около Петка, въоръжават се и на 6 май (Гергьовден) 1861 година излизат в гората, след като си дали клетва, че ще бъдат верни един на друг, ще живеят като братя и няма да свалят оръжието, докато не отмъстят.

Когато се разчуло в Дуганхисар и съседните села за излизането на малката Петкова дружина (първоначално тя наброявала 7 души), мнозина се подемели на „вироглавите момчета“, че се дигнали против безчислената военна и полицейска турска сила, против опитните мустакати кърагалари и прославени бабаити-главорези. Затова пък тия същите недоверчиви хора си прехапали езиците, когато наскоро се разчула новината, че Петковата хайдушка дружина „сгащила“ убийците на Матьо и се разправила с тях по същия начин, както се бяха разправили те със своите жертви. Скоро след това хайдушкото отмъщение изпитал и главният виновник за убийството на Матя – бахшибейскйят чифликчия Мехмед Кеседжи.

Матьо и Вълчо били отмъстени, но Петко не сметнал, че с това неговата работа в гората се е свършила. Докато търсел убийците на брата си, младият войвода се натъкнал и на много други тъжни случки, неправди, които изисквали наказание и отмъщение, затова след първото накървавяване на ножа той не преставал да търси удобен случай да си премери силите с турските кърагалари. Тоя случай му се представил на 16 юни 1861 година, когато в околностите на село Бахшибей малката Петкова дружина неочаквано срещнала турската полицейска потеря, предводителствувана от един известен в околията със своята жестокост кърагалар. Макар че хайдутите били една шепичка в сравнение с потераджиите, те с такава стремителност връхлитат, че заптиите се разпръсват из полето и дълго след това не могат да се съберат един с друг. Двама от тях падат на полесражението, неколцина са тежко ранени, а останалите са така стреснати от буреносния пристъп на въоръжените българи, че дълго време не смеят да се покажат навън от Бахшибей. Две нови кървави схватки с потерите през месец август, и името на новия хайдутин Петко, наричан подигравателно „Петко Пантата“, влиза в устата и на старо, и на младо и – главно – влиза в сърцата на всички потиснати и пострадали от бейските зулуми, които дават на Петка не само своята обич, но и своята закрила.
image

Бързи и изненадващи удари – това е тактиката, която Петко следва още в самото начало на своята хайдушка дейност. Дружинниците му са малко – само шестима, – но те са млади и краката им са бързи: ако вчера са се сблъскали с турците при Бахшибей, след няколко дена ги връхлитат при Каракая, а на другия ден пушките им прогърмяват в Чомлекчи и създават впечатление, че са няколко отделни чети. Изобщо Петко още в началото действа като стар и опитен хайдутин и това не е случайно – той прилага дълголетния хайдушки опит на големите войводи преди него и особено на Ангел войвода, с когото брат му Матьо се е познавал и за чиито легендарни подвизи той е разправял на Петка със страст и увлечение.

Турците гледали отначало с пренебрежение на Петковите „голобради хайдамаци“, но след вразумителните удари, които получават през лятото на 1861 година, те започват усилено да ги преследват. Народът обаче с такова усърдие го крие, че всички опити да се „сгащи“ малката дружина остават безуспешни. Така изминава лятото и настъпва есента. Шумата опадала и според стария хайдушки обичай Дружинниците се пръснали по гюмюрджинските и фереиски села, у верните свои ятаци и покровители, където прекарали зимата на 1861 – 1862 година в нови кроежи за пролетта, с нови закани към тоя и оня зулумджия.

Николай Хайтов




Гласувай:
7



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: didanov
Категория: История
Прочетен: 2908196
Постинги: 1149
Коментари: 3364
Гласове: 5866
Спечели и ти от своя блог!
Блогрол
1. Цар Мидас, бриги и пеласги – Троя е на Балканите?
2. Българското хоро - древно писмо от живи йероглифи
3. Тракийският император Роле и паметника на цар Мида
4. Корените на българската народност
5. Българският генетичен проект
6. "Как ни предадоха европейските консули"
7. Мегалитите - трогателно свидетелство за детството на човечеството
8. ДЖАГФАР ТАРИХЫ, ПЕЛАСГИТЕ и остров КРИТ
9. Сурва Година, Сура Бога и Веда Словена
10. Древно-тракийско скално светилище под Царев връх – предшественик на Рилския манастир
11. неизвестното племе на мияците
12. Масагетската принцеса Томира и битката й с персийския цар Кир
13. Хубавата Елена в Египет
14. Склавини и анти в долнодунавските земи
15. Кои са мирмидонците?
16. Еничаринът Склаф, името Слав и робите
17. Аспарух, Мемнон и етиопските българи
18. Името на Кан(ас) Аспарух не е случайно
19. Срещата м/у Калоян и Пиер дьо Брашо
20. Амазонките на Тезей, Херодот, Дахомей, Южна Америка и Африка
21. Фердинанд I, славянин и потомък на витинските князе.
22. НОВ МЕТОД ЗА РАЗЧИТАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ РУНИ
23. Амазонките в древността (Тракия, Мала Азия,Либия)
24. ПОЛИСЪТ СРЕЩУ ДЪРЖАВАТА
25. АТЛАНТИ ЛИ СА МИТОЛОГИЧНИТЕ ТИТАНИ?
26. Черноморската Троя – тайната на Ропотамо
27. Брут Троянски - легендарният първи владетел на Британия
28. ЧУЖДИЦА ЛИ Е НАИМЕНОВАНИЕТО "ТРАКИ"?
29. О неразумний, защо се срамиш да се наречеш...мизиец?
30. Черноморската Троя - коя българска река е Омировата Симоис?