продължение от didanov.blog.bg/history/2016/05/03/stambolov-amp-ferdinand-kak-vlastta-promenia-vseki.1449049

.....След като се видяло, че превратите няма да успеят, русофилите минали към контратерор - към персонални убийства. Княз Лобанов насочил мерника, пошушвайки на граф Калноки1:

-Едно примирение между България и Русия, благосклонно за принца Фердинанд, надявам се, би било възможно, ако Стамболов бъде отстранен.

Ама така го пошушнал князът Лобанов, че да се чуе чак в България - и още на другия ден в София опозиционният вестник „Народни права" дал новата парола:

„Пречката се явява не Фердинанд, а Стамболов. Ако бъде отстранен Стамболов, съглашението с Русия ще бъде постигнато лесно".

В българския политически речник „да бъде отстранен" означава: „да бъде убит".

И над страната проехтял новият възглас на опозицията:

- Да живее княз Фердинанд! Смърт на Стамболов!

И една вечер, на 15 март 1891 година, в сладкарницата на Панах, сега кафене „България", Стамболов с Белчев стоят на една маса и нещо пият - разказва сладкодумният Добри Ганчев. -

На друга маса бяхме няколко души, между тях и Д. Петков. Стояхме докъде 9 часа.

Стамболов и Белчев си отиват, стана и компанията от нашата маса. Пред самата врата на сладкарницата и двамата се спряха да приказват с трето лице. Кой беше, не си спомням.Аз ги задминах, ала не бързах да си отида без тях, защото чаках да ме настигнат. Имах да моля за нещо Стамболов, пак някакво ходатайство бе.
Току-що стигнах до къщата на д-р Цачев, чувам до себе си два изстрела и вик: „Олеле!"
Обръщам се, виждам в мрачината една човешка фигура тича към мене, по посока към последната градинска врата, след нея друга такава. До самата врата втората фигура се спира, дава нов изстрел.

 

Тук да спрем разказа на Добри Ганчев и да дадем думата на Антон Страшимиров:

 

От датата на кървавото събитие ни дели близо половин век. Във Видин адвокатът Кръстю Ножаров (дългогодишен съдия, прокурор и окръжен управител като съпартизанин на Дядо Цанков) ме покани еднаж в секретното отделение на адвокатската си кантора и ми изложи следната своя изповед:

- Аз съм съучастник в убийството на министър Белчев. Димитър Ризов устрои всичко. Той беше тогава емигрант в Белград.2
Ние, македонски младежи, горяхме от жажда да отмъстим на Стамболов за разстрелването на Паница.
Работата се повери на двама от нас: Денчо Тюфекчиев от Ресен и на мен. Денчо познавал в Ресен някой си Халю, изпитан харамия, след някое време Халю се яви при нас и пристъпихме към работа.
Телохранителят на Стамболов - стражарят Спас, беше македонец. Ние искахме от него само едно: да не стреля срещу нас, когато нападнем Стамболов. И той обеща това. После наредихме плана: Халю и Денчо Тюфекчиев ще нападнат Стамболов, а аз ще държа под револвер стражаря Спас за всеки случай.
В деня на убийството видяхме Стамболов в кафене „България" и се зашляхме край градината. Знаехме, че Стамболов носи желязна ризница - Григор Начович разказвал, че тази ризница той е купил от Виена и я донесъл подарък на тиранина. Затова Халю и Денчо трябваше да стрелят само в главата на тиранина.
Зададоха се Стамболов и Белчев, а зад тях - стражарят Спас. Щом се изравнихме, Халю подскочи, хвана за ръката Стамболов и насочи револвера си в главата му. Стреля, но не го е улучил - куршумът му наранил Денчо в рамото. Стрелял и Денчо, но също не улучил. Неговият куршум пък закачил ръката на Халю.
Стамболов обаче се захлупи по очи на земята. Стражарят Спас удържа думата си: той дори не извади револвер. Халю и Денчо се нахвърлиха на Белчев и го повалиха с изстрели.
Улицата беше запустяла: паника. Използвахме момента и се пропиляхме по домовете си.
ега да видим какво прави през това време свидетелят Добри Ганчев:

 

 

Аз не мръднах от мястото си, едно, защото нямах нищо в ръка освен едно тънко бастунче, второ, защото съобразих, че ако река да бягам, може да ме вземат за убийцата, да почнат да стрелят в мене.

 

 

Стоях така няколко секунди. Кога всичко утихна, аз доближих до вратата, дето се даде последният изстрел. Към там отиваха и други хора от кафенето.

 

 

Навлязохме в градината и на десет крачки от вратата видяхме паднал на лицето си човек. Всички, дето бяхме, помислихме, че е Стамболов.

 

 

Драсна се кибритена клечка, познахме Белчева. Издъхнал беше вече, ала имаше още конвулсивни мърдания на тялото.

 

 

Огледах се ужасен и почнах да викам:

 

 

-Къде е Стамболов?

 

 

Стеклата навалица се раздвои и се яви Стамболов с насочен револвер, обиколен от двете страни със стражари. Той викаше, задавен от ярост:

 

 

- Кой търси Стамболова, кой? Ей ме, аз съм!

 

 

Обаждам му името си. Той сне револвера и отиде до трупа на убития Белчев. Държането на Стамболова говореше, че той е много изплашен, че съвсем е загубил куража, с който бе известен.

 

Дали Стамболов е залегнал и се е направил на умряла лисица или е избягал като изплашен заек, дали убийците не са го улучили или в тъмното са го сбъркали с Белчев (те били еднакви на ръст и носели еднакви черни дрехи) - все едно; той наистина загубил куража си. Досега заплахите били само на думи. Сега чул свистенето на куршумите край ушите си.

Това не стигало. След няколко дни Димитър Ризов изпратил писмо на Стамболов:
„Убийците са тук, в Белград; съжаляваме, че не можахме да те убием. Но не е късно: ако не предадеш властта в ръцете на Русия и не премахнеш Кобурга, ние пак ще опитаме".3

Стамболов озверял. Този път озверял. От страх. И предприел безмилостни репресии с оправданието: не заради себе си, а заради убития невинен!

Като не са можали да бъдат изловени преките убийци, съдебните власти са привлекли на отговорност само интелектуалните - пише Димитър Маринов.
Започна голямо следствие и за русофилите настъпиха тежки дни - добавя Рихард фон Мах. - Те бяха немилостиво затваряни и освобождавани след седмици, месеци или години.
Непредпазливи думи в тесен кръг бяха достатъчни някой да бъде арестуван, интерниран или поставен под полицейски надзор.

Добри Ганчев заключава: Арестуваха без какви-годе улики, само по едно подозрение, по някой анонимен донос или пък защото някога си казали нещо лошо за княза или Стамболова. Участъците се изпълниха, нямаше място где да ги запират.

Все пак един от убийците бил заловен: Денчо Тюфекчиев. Но той не издал никого, въпреки че бил пребит и убит в полицията. И започнала дългата нощ на кървавата македонска вендета...

В очите на македонците Стамболов стана някакъв антихрист, виновен за тяхната страдалческа участ.4

Още течеше следствието по убийството на Белчев и на 12 февруари в Цариград бе забит нож в гърба д-р Вълкович - българският посланик, „най-способният между лицата, които Стамболов е имал за верни помощници".5

Д-р Вълкович бе известил българското правителство за четата на руския капитан Набоков и както видяхме, тя бе пресрещната и унищожена край Созопол, поради което   д-р Вълкович трябвало да бъде убит; убийството било възложено от руските тайни служби на споменатия в предишната глава Наум Тюфекчиев, брат на убития в полицията Денчо Тюфекчиев; истинските физически убийци не били заловени, но организаторът на убийството Тюфекчиев бил осъден на 15 години затвор, обаче руският посланик Нелидов успял да го измъкне, качил го на един руски параход и Наум изчезнал в Одеса.

С това Русия цинично признаваше вмешателството си в това грозно убийство - прави резонно заключение дори Султана Рачо Петрова.

Професионалният терорист Наум Тюфекчиев беше още нужен на Русия - след две години ще бъде пратен да организира убийството на Стамболов, ще организира още много убийства и атентати;

той не страдал от угризения на съвестта: хем бил в ръководството на ВМОК, хем продавал пушки на ВМОРО да стрелят с тях по турците, хем пък, подкупен от турската полиция, организирал атентата в софийското градско казино през 1915 година;изпълнявал мокри поръчки на Императорското руско правителство, а същевременно снабдявал с бомби революционерите на Ленин...

 

През 1916 година тръгнал да пътува за някъде с влака из Егейска Македония, на следващата гара в купето му влязъл скромен пътник, извадил револвер и го изпразнил в черепа му.

Ако убийството на Белчев бе изплашило Стамболов, убийството на д-р Вълкович вся в душата му смут.

Тези, които познаваха Стамболов от дълго време - пише кореспондентът на лондонския „Times" Джеймс Баучер, - не можеха да не забележат, че душевното му равновесие беше нарушено от тази трагична случка.
Минало бе времето, когато цялата му фигура излъчваше спокойната свирепост на тигър.6

Атентатите, заговорите, нападките чрез вестници и анонимни писма смутиха силния дух на смелия държавник - свидетелства и неговият съсед Добри Ганчев:
Стана подозрителен, недоверчив, виждаше зли умисли и намерения против личността си в най-обикновени деяния и разговори. Съзаклятия и атентати навред му се мерджеяха...

От следствието по убийството на Белчев се разви грамаден процес - съобщава кореспондентът на немския „Kцlnische Zeitung" Рихард фон Мах. - Голям брой обвиняеми (18 души) трябваше да се явят пред съда.

По твърде оскъдни свидетелски показания пред съда беше изправен бившият министър-председател Петко Каравелов. Когато чу присъдата, която предвиждаше смъртно наказание за четирима души7, Стамболов не беше единственият, който обвиняваше съда в голямо снизхождение. (Каравелов не бе сред осъдените на смърт.)

Наскоро след това имах разговор с тогавашния министър на финансите Григор Начович - продължава Фон Мах:

-Аз виждам - казваше той, - че вие не вярвате във виновността на Каравелов. Бъдете убедени, че той и само той е главният виновник за всички заговори и съзаклятия и че той заслужава смърт, вместо затвор.

След тези думи другият чужд журналист, A. X. Биман, има пълното право да каже:

-Политиката в България не е каквато е в Западна Европа. Политическите страсти там са така разсвирепени, щото всяка партия гледа на другата като на един истински физически неприятел, когото трябва да унищожи или осакати.

Дело за предателство бе заведено и срещу Екатерина Каравелова, но тя бе оправдана. Каравелов обаче, крив-прав, бе осъден на 5 години затвор.

Както винаги, когато предстои да се случи нещо ужасно, князът бе напуснал България, разхождаше дългия си нос из Европа и остави пак Стамболов на топа на устата.

Когато получи молбите за милост на осъдените, Стамболов написа отстрани:

„Предателите на Отечеството не заслужават милост".8

Нека спрем за малко, читателю. Разгръщам страниците назад - в повече от 100 става дума все за Стамболов, все за тази загадъчна и тъмна личност, повече от век оплювана и възхвалявана:

като се почне от „Това беше българският Омир, това беше един исполин, за когото майка България пет века се е мъчила, додето го роди"9,

като се мине през „Стамболов беше изрод, син на туркиня, полубългарин, полутурчин"10

и се стигне до „Секий проклинаше денят, в когото се е родил този тиранин, който със зверствата си опропастяваше бъдущето величие на България".11

И може би както Светоний12 казва за Калигула, тук трябва да спра и да кажа за Стамболов: Дотук ставаше дума за държавника, нататък ще се наложи да говорим за чудовището.

Макар че ако се взрем по-надалече напред във времето, ще бъдем твърде много изненадани от неизбежните сравнения,

защото дори да не са пресилени данните, които дава пристрастният и върл антистамболовист Тодор хаджи Станчев: че за 8 години на смърт са били осъдени 14 души13, че около 360 са били убити по време на избори, че около 8500 са били арестувани и интернирани - какво са те в сравнение с хилядите екзекутирани и избити без съд по времето на цар Борис III през 1923-1925 и през 1934-1944 година;

какво са те в сравнение дори само с 2618-те осъдени на смърт от Народния съд през януари 1945 година и с хилядите безследно изчезнали през септември 1944-та;

какво са в сравнение с хилядите, хилядите арестувани, осъдени и хвърлени в затворите и още хилядите, хилядите, хилядите натъпкани в лагерите без съд и присъда през 1944-1962 година?

Въпреки това Стамболов остава в паметта на народа като пръв диктатор и пръв злодей - може би защото е бил пръв по време:

в края на XIX век българският народ не се е бил нарадвал още на свободата, след петвековното робство свободата му е била особено свидна, в наивните негови очи свободата е трябвало да бъде чиста и свята -

затова е посрещал на нож и с вик на болка всяко посегателство срещу свободата и демокрацията и тези първи посегателства са се врязали болезнено като с нож в паметта му;

нататък ще свикне, ще свикне, постепенно ще свикне и ще търпи, ще търпи и една след друга ще умират илюзиите му за свобода и демокрация и диктатурата на Стамболов, сравнена с по-нататъшните диктатури, ще заприлича на страшна детска приказка...

Но да не бързаме.

През годините 1891-1892 Стамболов взе да осамотява - пише Добри Ганчев. - По-видните му сътрудници се отдръпнаха от него, един по един взеха да го напущат...

Тук ще прекъсна за малко бай Добри, за да добавя пропуснатото. До началото на 1891 година Стамболов бе загубил най-близките си приятели.

Един след друг, поради завист или разочарование, неговите бивши съидейници му станаха врагове: Петко Каравелов, Драган Цанков, дядо Славейков, напуснал го и безскрупулният Радославов...

Вече стана дума за Олимпий и за Паница, по друг начин смъртта му бе отнела още Захарий и Муткуров:

Захарий бе умрял загадъчно в Париж през септември 1889 година, на 3 март 1891 година Муткуров умря също тъй неочаквано в Неапол;

със Захарий Стамболов бе започнал своята революционна дейност, Захарий не му цепеше басма, но му бе верен до смърт, а полковника Муткурова Стамболов ожени за сестра си и той му бе покорно предан;

чрез Захарий Стамболов държеше Народното събрание (Захарий бе негов председател), чрез Муткуров (който от 1886 година до смъртта си бе несменяем главнокомандващ и министър на войната) държеше армията; сега без двамата бе като без две ръце.

- Избиват ги моите приятели - викаше той по време на все по-зачестяващите гуляи, - ограждат ме със смърт, демек: сещай се, Стамболов, иде и твоят ред...

Да видим какво казва нататък Добри Ганчев за Стамболов:

Обиколи се с нищожества, видя се исполин помежду им, стана самоуверен, властен до цинизъм, надменен към чуждата воля, желания, мнения.

Като се виждаш дълго време сред глупци и нископоклонници, мож ли да уважаваш чужди мнения? От такваз позиция далеч ли е тиранинът? На диктатора не трябваха способни хора, търсеше предани.

Биографът му A. X. Биман добавя:

Често пъти той ми разказваше, че каквато важна постъпка и да предприемал, водим от собственний разсъдък, почти всякога излизала сполучлива, а когато оставял да се влияе от съжденията на други, той се е заблуждавал.

Това вярвание в своето щастие, усилвано от сполуките по пътя на кариерата му, отиде до там, щото той ставаше все повече доверчив в себе си и нетърпелив към чуждите мнения.

Това негово суеверно вярвание в своята звезда съдействува много за неговото падание.

Тук трябва да поясним още нещо. Стамболов останал сам не само поради загубата на приятелите си.

Либералната партия, сформирана по време на Учредителното събрание през 1879 и оглавявана, както знаем, от Петко Каравелов, Драган Цанков, Петко Славейков и Стефан Стамболов, била мощна, докато била всенародна и единна, - тя печелела свободно и демократично изборите;

през 1883 година обаче Драган Цанков отцепил умерените либерали и оглавил Прогресивно-либералната партия;

през 1887 година, след като Стамболов свалил от премиерския пост Васил Радославов, той повел подире си антистамболовистите и се обявил за лидер на Либералната партия (радослависти);

след разрива с Каравелов и Каравеловите последователи напуснали Стамболов (по-късно, след убийството му, те се нарекли Демократическа партия);

от остатъка, който бил твърде жалък, Стамболов сформирал Народно-либералната партия.

Това не стигало, но и трите отцепили се партии се обявили за най-върли негови врагове - по-върли от консерваторите, и го омаломощили съвсем.

Нямайки зад гърба си силна партия, Стамболов не можел вече да провежда своята политика с демократични средства:

налагало се да печели изборите с насилие и фалшификации, да манипулира народните представители, да замества липсата на силна партия със силна полиция, все по-често трябвало да решава проблемите сам,

а колкото по-сам и по-слаб оставал, толкова по-необходимо ставало насилието.

Стамболовите гонения и насилия се усилваха от извършените вече насилия - продължава Добри Ганчев. - Повече преследвания - повече врагове, по-големи опасения и страхове - по-силна охрана.

Около къщата на първия министър сноват детективи, преоблечени стражари, всякакъв вид охранители. Такива стърчат пред зданието на Народното събрание, пред Министерския съвет, пред Министерството на вътрешните работи - навред, дето се движи първият министър.

Двама отпред, двама отзад, по двама отстрани. Твърде често и пристав с тях. Подир файтона му цяла ескорта от конни стражари. Страх побиваше срещаните по улицата опозиционери.

Ала по-голям страх измъчваше самия Стамболов. Ръката му постоянно в джоба, държи револвер, очите му безпокойно сноват ту на една, ту на друга страна. Речеш да го поздравиш, гледа те втренчено, подозрително: дали не вдигаш ръка, за да стреляш.

Горките тирани! - въздъхва съчувствено Добри Ганчев. - Какъв измъчен, страдалчески живот! Кой вярва, че големите хора, особено пък насилниците, живеят честит живот?!14

За Стефан Стамболов се говореше навред - спомня си Петър Нейков15, тогава 13-годишен. - Повече с уважение или със страх, рядко с обич.

Султана Рачо Петрова въздъхва с нежен укор:

- Дългото властвуване бе запушило ушите и бе затворило очите на Стамболова.

(Това явление с ушите и очите на властниците ще наблюдаваме до втръсване и по-нататък.)

- Кога други път, дори и в турско време, е имало повече души запрени, екстернирани, интернирани, бити, избити? – вика дядо Славейков, дето преди 20 години благоговееше пред „туй момче, което като говори, пламък изскача от устата му", а сега го ругае:

- Човек развратен душевно и телесно, у него е само характерно безсърдечието!16

Фердинанд също забелязал промяната:

-Как става така, че ние всички се променяме, и то за толкова кратко време! - възкликва той по хамлетовски пред Рихард фон Мах17: -

Стамболов не е вече веселият, всякога сигурен в своята победа, необуздан народен трибун, какъвто беше по-рано.
продължава тук:vselenabg.blogspot.co.at/2016/05/blog-post_11.html