Тиберий Баръмов

 

Прелюдия към войната

Превземането на Одрин е една от най-забележителните победи в Балканската война, несъмнено. Тя изумила света не толкова поради непревземаемостта на крепостта – историята е показала, че непревземаеми крепости няма. Смразяващото тук е по-скоро очакванията към българската армия. Наистина, Европа след 1885 г., след Лозенград и Люлебургас не си позволява подценяване на българската армия. Никой не се съмнява в нейната възможност да бие османската, където и както свари. Неоспоримо е и нейното превъзходство пред съюзниците. Българите са най-ощетявани и знаят, че се биват за справедливо дело, а не просто за разпределение на турската баница в Европа. Минала е една успешна война, освен това разправата с доскорошния поробител е чакана и желана от цялото общество. Това е един от ония светли мигове на народно единство, които обикновено биват съпътствани от успеха. Но едва при Одрин нашата войска нашата войска започва да бъде сравнявана не с балканска мярка, а с европейска и световна. Одрин е едното от местата, където бойната ни слава няколко пъти е записвала победни страници¹. Нашите предци не изменят на традицията и доказват, че балканската мярка им е малка. Впрочем, това потвърждават и чуждите вестници.

Пресата в тази епоха не се е различавала много от днешната. Общо взето се е търсел скандалът, нещо пикантно, което ще възбуди интереса на читателя. Прекрасно това настроение е описано във Вазовата пиеса „Вестникар ли?“. Разбира се, когато вестникът е политически, противниковата партия бива редовно и обилно окалвана. Не се пестят епитети и обиди. Впрочем, за да сме честни, дори в такъв момент на всенародно въодушевление пак се намират „герои“, които разсъждават върху дребните страсти на злободневието. Но от запазените до нас стенограми се вижда, че народните представители напълно са се концентрирали върху войната. При заседанията изглеждат забравили партийните дрязги (макар че след покрусата от националната катастрофа ще се впуснат във взаимни обвинения за това кой я е причинил).

В това време Фердинанд е на върха на популярността си. Той се явява като изпълнител на народната воля и Божията промисъл. Целият манифест за обявяване на войната е пропит с този дух. Донякъде оправдано, донякъде поради личните амбиции на царя. България в предвоенните години е в икономически възход, в нея има много специалисти, много българи се обучават в чужбина.

 

 Н. В. цар Фердинанд

 

 

Друг един фактор, който ще играе огромна роля чак до 1944 г. е оземляването на селяните. Още през Руско-турската Освободителна война 1877-1878 г. масовото изселване на турци оставя много земи без собственици. Това оставя инициативата в ръцете на селяните, които ги обработват на своя глава. УС регулира на 16.IV.1879 г. този акт. Този Аграрен преврат позволява на селяните да осигурят достатъчно за себе си и своите семейства. Трябва да отчетем, че в онази епоха селското население е ок. 80%. Една такава огромна маса става гръбнак не само на селското стопанство, но и на армията. Разбира се, държавата полага огромни грижи за нейното оборудване, снабдяване и екипиране.

Санстефанска България и Берлинският конгрес са огромен шок за българското общество. Прекрасно е уловил тези настроения Димитър Талев в „Преспанските камбани“. Разпокъсаното българско Отечество е приело за своя кауза националното обединение. То е окуражено от акта на Съединението. Впрочем, през 1912 г. обстоятелствата се слагат така, че международната обстановка е до голяма степен в полза на съюзните държави. Османската империя е разгромена от Италия в Триполитанската война през 1911 г. която откъсва Либия и част от егейските острови. В същото време Русия вижда шанс да засили своето влияние на Балканите чрез изковаването на един Балкански съюз, който би ѝ осигурил сигурен плацдарм при една война срещу Османската империя и овладяване на Цариград – главна руска стратегическа, идеологическа и геополитическа цел от няколко века. В същото време самата Османска империя е в невероятна криза, от която армията страда най-много. Лоши пътища, липса на държавни железници, лоша координация, нисък морал на войниците, неспособно офицерство – целият този комплекс разяжда държавата и отнема преимуществото на огромните ѝ ресурси и чужди специалисти. В същото време трагичното състояние на империята не е тайна за никого. Става все по-ясно, че тя не може да се поддържа жива като един балансьор на Балканите и се отваря въпросът за нейното наследство. Съчетано с амбициите на балканските държави, това може да означава само война.

 

Пътят към Одрин

Манифестът, с който цар Фердинанд обявява война на Османската империя е публикуван на 5.Х.1912 г. във вестниците „Мир“ и „България“ – официози на управляващите Народна и Прогресивнолиберална партия. Коментарите към него не оставят място за съмнение. „На оръжие, братя! Да сразим вековния враг и да направим от Македония огнище на цивилизация, благоденствие и мир!“². Виждаме едно подчертаване на Македония, издигането ѝ като лозунг. До голяма степен наблюдаваме това и днес. Причините разбира се са комплексни и се състоят както в огромното, наистина, значение на дейците от Македония за българското Възраждане, така и от македонската емиграция. Голяма част от нея при заселването си в свободна България започва да се издига по социалната стълба и да заема ключови постове. С особена сила това се отнася за областите на политиката и войната. Достатъчно е да споменем Андрей Ляпчев (от Ресен), ген. Климент Бояджиев (от Охрид), ген. Александър Протогеров (също от Охрид). Това са хора, които са определяли курса на държавната политика. Освен това Македония е натоварена със символното значение на третата българска земя, след Мизия и Тракия, на най-страдалата, на най-онеправданата. Всички тези фактори я превръщат в знаме на цялата борба за обединение чак до 1944 г., а неофициално – и до наши дни.

 

 Манифестът на Н. В. Цар Фердинанд
за обявяване война на Османската империя

 

 

Тази позиция впрочем не може да бъде разглеждана като изолирана пропаганда от страна на правителствените официози. Напротив, със същото увлечение говорят и всички други депутати. От трибуната се изказват, освен министър-председателя Ив. Ев. Гешов и Александър Малинов (Демократическа), д-р Н. Генадиев (стамболовисти), д-р Васил Радославов (либерали), Дим. Тончев (младолиберали). Протоколите са запазили, че речта на всеки един от тях е била прекъсвана от ръкопляскане и „Ура!“. Единственият, който е излязъл да „оригиналничи“, както се изразява в. „Мир“ е водачът на широките социалисти Янко Сакъзов. Той започва „ни в клин, ни в ръкав“ да критикува правителството, заради което и не му е обърнато внимание.

Като цяло виждаме в настроенията единство, ентусиазъм, дори превъзбуда от започващото дело. Войната е само едно продължение на сагата, наречена „български патриотизъм“, която е започнала дълго дори преди Възраждането.

Армията веднага нахлува в Тракия и помита турските части. Част от I и II армия настъпват и блокират Одрин. Другата част от I и III армия напредват към Лозенград. Лозенград е първият голям удар за българската войска. Българските части изтласкват дивизиите на противниковата Източна армия по всички фронтове в рамките на операцията. Гечкенли, Селиолу, Ериклер стават първите знакови имена, които прославят българското оръжие. Опитът на турците да окажат особена съпротива не е успешен. Дори можем да кажем, че се проваля с гръм и трясък. Българските атаки „на нож“ смущават противника и го карат не просто да отстъпи към града, но и да го опразни по най-бързия начин, оставяйки многобройни трофеи на нашата армия. На 13.Х.1912 официозите „Мир“ и „България“ излизат със съобщения за победата. Съобщението на „Мир“ е относително сухо, в телеграфен стил: „Лозенград след дълги и упорити сражения е завзет от българските войски. Взети са многобройни важни трофеи и пленници.“ Причината за това е наложена от условията, в които работи всяка една преса по време на война – цензура, бързината, с която идват съобщенията. Може да ни се струва несправедливо, дори нихилистично, но всъщност зад тези две изречения се крие цялото поражение на Османската империя.

Не се отнася само до реалните резултати на операцията, колкото до нейния психологически ефект. „Ужасната, трагичната паника“, както описва Стефан Лозан, кореспондент на в. „Matin“ ситуацията. При все, че фон дер Голц паша, немец на турска служба, е бил уверен в силата на крепостта и че тя може да бъде превзета „само от пруси, и то след три месеца обсада“. Впрочем, българската пропаганда не пропуска случая да прояви хумор като публикува картичка с портрета на пашата, укрепленията на крепостта и горепосочения цитат. За това преувеличение напомня и в. „България“, който предава събитията далеч по-емоционално. Уместно, трябва да кажа. Командващият Втора източна армия Махмуд Мухтар паша пише, че навсякъде са се виждали захвърлени оръдия, каруци и бягащи бежанци. На война като на война.

Този ужас срива и последните остатъци от вяра в турското оръжие. Ако у него все още е имало някакъв блед отблясък от времето на Мехмед II и Сюлейман Великолепни, то той е затъмнен завинаги. Българската армия показва, че на Балканите има нови господари и това не са нито турците, нито чуждестранните им помощници. Българската войска печели горещите симпатии на много влиятелни хора по света. Разбира се, тук има известен рицарско-библейски привкус. Българската армия е един малък, но храбър Давид, който храбро преборва гиганта Голиат с правдата на своя страна.

Виенският „Neue Freie Presse“ подхожда далеч по-сдържано в анализа на ситуацията. Като цяло в едно комюнике се дават сведения за победите на съюзниците въобще. Много място е отделено на анализ на събитията на Тракийския театър. Остава въпросът защо точно така? „Neue Freie Presse“ е авторитетен вестник и може да ни послужи като отражение на официалното австрийско становище. След анексирането на Босна и Херцеговина през 1908 г. Виена е обнадеждена, че амбициите ѝ към Балканите ще бъдат задоволени. В известен смисъл има основание за едни такива надежди. Австрия е била наясно, че една война за турското наследство ще повлече неизменно и прекрояване на границите. Гонейки своята изгода, Виена подготвя почвата и във в. „Die Zeit“ излиза с материал, който предвещава мащабно преразглеждане на ситуацията на Балканите и не можем да се съмняваме, че Австрия вече прави, макар и завоалирано, своите заявки. В тази борба тя може, ако използва балканските държави правилно, да придобие влияние да изнесе целия фокус от Западните Балкани, които са зона на нейните специални интереси, доколкото те са ключ към Солун. Това обяснява сдържаността на Виена спрямо сръбските победи в Македония, понеже те стоят на нейния път към Егейско море. От друга страна империята ще използва и Румъния като балансьор, за да предотврати издигането на една балканска империя, която да срине нейните амбиции. Засега обаче тя се присъединява в хора на възхищението към българското оръжие.

По отношение на австрийското мнение народният представител Ванко Георгиев публикува във в. „България“ една статия, озаглавена „Виена и Балканите“. В нея се развиват теза и антитеза, като мнението на автора е несъмнено в полза на антитезата. Като начало Виена е похвалена, задето е изоставила „прийомите на Метерниха“. Клеменс фон Метерних е един от най-изтъкнатите политици от началото на ХIX в., истинско знаме на консерватизма, на статуквото. Поради това неговото име сред младите балкански народи става символ на тирания, на съхраняване на старите порядки. Ето защо едно отстъпване от неговата политика е възприемано като знак за прогресивност, за либералност. В същото време Виена е порицана, че имитира това отстъпване, а всъщност, както и казах по-горе, използва балканските държави за маши. Обвинена е, че е дала Ниш и Пирот на Сърбия, а Добруджа на Румъния, за да има ябълки на раздора сред балканските народи. Обвинена е и че насъсква Румъния като я поощрява да се държи войнствено спрямо България. Като се има предвид поведението на Австро-Унгария през 1885 г. и нейната подкрепа за Сърбия, едно такова обвинение изглежда правдоподобно. Ванко Георгиев резюмира и мнението на немския „Berliner Tagerblat“, който подлага на безпощадна критика сондажите на Виена за възвръщане на положението отпреди войната. Вестникът обвинява австрийския си съюзник в „детинщина“, във „весел характер и остроумие, които са склонни да пренесат и в политиката“. Разбира се, поведението на Германия не е извикано само от симпатии към нас. Голямата война наближава и Германия се стреми да привлече Балканите на своя страна, включвайки ги в сферата на влияние на Тройния съюз. Османската империя изпада във все по-голяма зависимост от Райха във военно и стопанско отношение. Следователно едни такива претенции на Австро-Унгария биха били пагубни и биха станали предпоставка за втори фронт на Балканския полуостров. Идеалният вариант би бил Германия да запази Балканския съюз и en gros да го привлече на своя страна – цел, която споделя и Русия. Впрочем, г-н Георгиев не крие злорадството си от това стечение на обстоятелствата и от краха (поне засега) на австрийската дипломация.

Вестник „Times“ подхожда с известна изненада към българските победи. Английската политика тепърва има да претърпи една промяна, свързана с новите реалности. Обикновеното подкрепяне на „умиращия човек на Европа“ не е приемливо вече. Ето защо нейните материали се отличават със сдържаност и дистанцираност. Не забравяме, че Великобритания все още оценява обстановката в един все по-ясно очертаващ се европейски конфликт и избягва да дава оценки. Разбира се, присъстват редовните думи на възхищение спрямо нашия войник, които нито един европейски вестник не си позволява да пести.

А в Русия се намесват и политическите, и религиозните симпатии на обществото, съвпадащи по един чудесен за нас начин. В. „Русское слово“ очертава мащабите на българската победа и дори предвещава падане на Одрин, ако турският главнокомандващ Назъм паша продължава да следва тази линия. За Русия победата на Балканския съюз е нейна собствена, доколкото тя се смята за вдъхновителка на съюза. Тя продължава традицията на Третия Рим да издига православието като лозунг. За Русия това не е война. Това е кръстоносен поход и неговата крайна цел са, от геополитическа гледна точка Проливите, а от идеологическа – Цариград. Вдъхновен от тази победа, Василий Агапкин от VII. Тамбовски кавалерийски полк написва знаменития марш „Прощаването на славянката“, който се изпълнява в Русия неизменно при всяка една власт, та до ден днешен.

След блестящо проведената Люлебургаска-Бунархисарска операция и разбиването на основните турски сили в Тракия, никой не си прави илюзии вече, че статуквото може да бъде съхранено. Запазвайки досегашния си стил, българският печат продължава да уведомява населението за победите. Чуждестранният печат пък масово набляга на невъзможността да се преговоря и да се върне положението отпреди войната. За тях е ясно, че жребият е хвърлен и войната трябва да продължи до склоняване на Турция към преговори. За продължаване на войната е и българското командване, което дори атакува Чаталджанската линия – последна преграда пред Цариград. Наистина, атаката е по-скоро политическа и е въплъщение на мечтата на всеки от християнските владетели да влезе като освободител в Цариград, в града на Константин. В отразяването на нашите победи особено впечатление прави Дж. Баучър, кореспондент на „Таймс“, който се изказва много разумно, и в същото време с голяма симпатия за българската войска.

След Люлебургас-Бунархисар се чуват първите постъпления на Турция за мир. На 23.Х. в Берлин турският посланик връчва искане на немското правителство, щото Великите сили да разгледат възможностите за едно примирие. Агенция „Reuter“ цитира френския министър-председател Поанкаре, който предлага следните условия, за да посредничат силите в този процес: признаване на политическите и административни промени, извършени в окупираните от съюзниците земи, запазване на Цариград и околността му под властта на султана, свикване на европейска конференция. Европейските вестници излизат с похвални статии а българския войник. „Times“ не пести суперлативите си, румънският „La Roumaine“ заявява „тоя паметник трябва да е на великата победоносна България, в която са всички българи“. България ще е фактор в една предстояща конференция, поради което едни такива ласкави изявления са обясними.

В тази картина на еуфория атаката на Чаталджа е донякъде отрезвяваща за българското командване. Нито Европа, нито законите на военната наука биха позволили успех на тази операция. Но изкушението на Града е твърде голямо. Спирането на чаталджанската линия дава надежди на турското командване и позволява то да се договаря за по-изгодни условия.

А те включват отделни териториални промени, както и въвеждане на автономен режим на практика във всички области на Европейска Турция. По този начин националните интереси се удовлетворяват частично. В една по-неизгодна обстановка страната ни би приела. Но успехите от Лозенград и Бунархисар, както и желанието за окончателна разправа правят едно такова предложение незадоволително за амбициите на балканските съюзници.

 Представители на воюващите страни
по време на Чаталджанското примирие
 

От българска страна примирието е неприемливо, доколкото България няма намерение да използва посредници. Това е нейната заявка за голямата политика. България вече има самочувствието да преговаря самостоятелно, да отхвърли посредничеството и арбитража на Великите сили и да се включи в европейския концерт. Правителството на Ив. Ев. Гешов няма намерение да продава кръвта на българските войници. Тази позиция предизвиква великия везир Кямил паша да изпрати телеграма директно до цар Фердинанд. Отказът от посредничество е показателен за самочувствието на българската страна.

Войната е излязла, можем да кажем, от своята първа фаза с примирието. Това примирие дава шанс на вестниците да анализират ситуацията, да правят прогнози. В това отношение френският вестник „Le Soleil“ проявява особена активност. Той откровено сравнява турските оръдия Круп  българските Шнайдер. Ето защо всяка победа на българското оръжие над турското е всъщност победа на Франция над Германия, т.е. победа в задаващата се Голяма война. Подобна аналогия изглежда пресилена, но е показателна за духа и настроенията на времето в Европа. Надълго и нашироко вестникът изтъква, че българските офицери са завършили Франция, Белгия, Русия. В същото време се подчертава освободителната мисия на България. Този факт показва не само симпатиите на Франция към България. Това е отъждествяване на великата сила с нашата борба. Франция не е забравила Елзас и Лотарингия, отнети ѝ от Германия през 1870 г. От този момент нататък тя само чака случай да се възстанови и да и ги върне. Борбата с Османската империя е борба с германизма, с агресора. Неслучайно и Турция, и Германия са окарикатурявани като диви варвари. Франция съчувства не просто от хуманизъм, а от съпреживяване на българската кауза. Разбира се, влияние оказва и обективността в тази война. Тя става полеви тест за френската артилерия и отличен повод за последни корекции в техническите характеристики.

 

На прага на величието

Съюзниците нямат намерение да подпишат примирието. Турската страна става все по-отстъпчива в предложенията си. От друга страна сключването на един изгоден мир ще бъде глътка въздух за съюзниците и най-вече за България. Както съобщава румънският в. „Universul“, Румъния настоява за компенсации при едно драстично изменяне на ситуацията на Балканите. Става дума за това България да предаде като минимум Силистра, а като максимум – цяла Южна Добруджа. Също така се повдига въпросът за куцовласите в Македония, които се използват от Румъния като разменна монета при следващи претенции към България. Това започва да притеснява правителството, особено когато Румъния обявява мобилизация на 20.XII.1912, без официално да е обявила война комуто и да било. В същото време в Цариград е извършен преврат начело с младотурците на Енвер бей. Главнокомандващият и някои членове на правителството са убити. Военните действия са подновени. Провалът на преговорите е факт, така че подновяването на бойните действия не изненадва никого. Но събитията определено изпреварват очакванията на всички.

 

 

 Българска батарея на позиция

 

 

Още преди преврата Високата порта не възнамерява да предава Одрин. Причините за това са комплексни и биват както от обективно-стратегически, така и от пропаганден характер. Одрин (или Едирне) е завладян от турците през 1360 г. До 1453 г. градът е столица на Османската държава и след пренасянето на столицата в Цариград е един от най-големите стопански и военни центрове на империята. Освен това той е защита, бастион на защитната линия пред столицата.

Падането на Одрин винаги се схваща като последно усилие преди овладяването на града на Босфора. Подобно отношение е обосновано. Положени са огромни усилия градът да бъде осигурен с всичко необходимо. 70 000 души, 524 оръдия, 20 крепостни картечници, отлично снабдена и с енергичен комендант, крепостта е сериозно препятствие пред българската войска. Разбира се, тя е блокирана в хода на войната, ето защо Турция прави опит с десант на Чаталджанската армия (120 000 д.) при Шаркьой да деблокира крепостта. Поражението е пълно.

Впрочем, още преди подновяването на военните действия българската страна категорично отказва мир без превземането на Одрин. В. „Народни права“ от 23.XII.1912 подробно излага аргументите си, а именно че това не е обикновена война, а борба за освобождение на Македония и Одринско. Вестникът цитира и царя, който заявява, че ще използва, ако трябва, оръжие, но Одрин ще бъде освободен. Подчертава се неколкократно и изрично, че предаването на града е condition sine qua non дори за започване на преговори. Турция няма голям избор, освен да се надява на обрат в хода на войната.

Дотогава при мирните преговори дори в най-отстъпчивите си предложения империята запазва за себе си Одрин. В последното предложение на съюзниците са предложени всички земи на запад от Одринския вилает. Но приемането на подобно предложение би компрометирало сериозно правителството и царя, които са подкрепяни от целия народ в желанието си да превземат тази стара столица на султаните. "По-добре да загинат моите пет сина, но Одрин трябва да падне!" гласи известното писмо на Филип Филипов от с. Васил Левски. Тази мрачна решителност е видна в речите на народните представители, на царя, за да се претвори накрая в геройски дела.

 

Български войници на позиция край Одрин 

 

 

Още с началото на операцията българската армия овладява инициативата. В. „България“ от 24.I.1913 пише, че единственият отговор на турците бил един опит за контраатака, при който са взети 1000 души пленници. Като цяло българските полкове бързо успяват да овладеят Източния сектор, подкрепяни от артилерията. Тази обсада продължава още близо два месеца, в които нашата армия се проявява като отлично подготвена. Основна заслуга има и артилерията, която с точни и унищожителни бомбардировки смазва всяка инициатива на неприятеля. Важно е да се подчертае делото на летеца Продан Таракчиев, който на своя Албатрос осъществява въздушни бомбардировки и разузнавателни полети. Наистина, противно на патриотичното мнение, това не е първият самолет за бойни цели. Италианците от Триполитанската война през 1911 г. ни изпреварват. Но този факт не намалява подвига на предците ни. В тази обсада за пръв път се прилага радиозаглушаване на турските радиостанции. Изобретателност, смелост и съзнание за дълг и пред човека няма непревземаеми крепости. Известни успехи турците отбелязват в Западния, където са разположени сръбските войски, пратени на помощ (тези помощници Сърбия по-късно многократно ще изтъква като довод в правото ѝ да владее Македония).

В началото на март действията стават особено активни. Айджиолу, Кестенлик, Айвазбаба, Йълдъзтабия, Топьолу, Кавказ – фортовете падат един след друг. На 13.III. в 8:30 сутринта от Димотика пристига сведението, че целият източен фронт на крепостта е в български ръце³. До обяд градът е напълно превзет. Редник Михо Георгиев от 29. пех. полк развява българския трибагреник над джамията Султан Селим. Иван Балахуров от същия полк пленява Шукри паша и го предава на Лейбгвардейския полк. Малко преди пленяването си Шукри паша взривява мостове и складове, с което обрича населението и войниците, вкл. и турските, на глад. Ето защо обвиненията в издевателства над турските военнопленници са неоснователни. Победата при Одрин реално слага край на войната.

 

 

 

 Лейбгвардейският конен полк влиза в превзетия Одрин
 

Новината за превземането на Одрин е посрещната с еуфория и обикаля светкавично обикаля света. Одрин е бил смятан, както и Люлебургас, както ще бъде смятан и Тутракан, за една непревземаема крепост, твърде голяма лъжица за нашата уста. В. „Мир“ изневерява на сдържания си стил и излиза с възторжена статия, посветена на подвига. Вестникът заявява, че за да иска мир сега, Турция трябва да се обърне директно към съюзниците. Тя е поставена на колене, напълно обезоръжена. Тя няма реално никакъв актив, който да изтъкне в своя полза при преговорите. Вестникът припомня няколко по-големи поражения и въобще цялата статия сякаш обобщава войната. Налага се впечатлението, че войната наистина е свършила.

В. „България“ излиза с друг тон. Той допълва нещо, което е присъщо на българина още от Сръбско-българската война. Статията е панихида, едно „Бог да прости“ не само българи, но и турците. Почетени са както турските войници, така и техния самоотвержен командир. Тази статия говори за възвишените чувства на българина, които той изпитва дори към врага си. Един такъв материал е действително рицарска постъпка. Такива прояви българинът е показвал преди, ще показва и след тази война. Забележително състрадание, смирение и достойнство от победителя към победения. Това могат само великите духом.

 

 Генерал Вазов и пленения комендант на
Одринската крепост, Шукри паша

 

 

Руската Дума посреща вестта с възторжен ентусиазъм, предават всички български вестници. Химните на двете страни, речи, молебен за благодарност към Провидението... само след две години тази цялата радост ще се превърне в огорчение от оръжията, насочени срещу нас. Но сега всичко това е само лошо бъдеще. „Одрин паднал!“. В. „Свят“ и „Новое время“ подчертават, че освободените съюзнически армии сега ще се превърнат в оръжие на православните славяни и ще укротят „немирните средноевропейски държави“ – очевиден намек за Тройния съюз и особено за Австро-Унгария, съперница на Русия на Балканите. Явна е надеждата на Русия да може да извръща според нуждата си острието на Балканския съюз, запазвайки го цял на всяка цена.

Обратно, Австро-Унгария настойчиво набляга на преговорите, които ще последват мира, надявайки се очевидно на раздор сред съюзниците. Австрия има основания да се надява на това. По време на примирието тя активно насърчава Румъния да търси компенсация, освен това заявява своите интереси  Албания, което би ощетило Черна гора и Гърция. Освен това Австрия използва случая да отреже пътя на Сърбия към Адриатическо море (основна цел на кралството) и да насочи апетитите ѝ към Македония за компенсация. По този начин Австрия събира за себе си цяла колекция от разменни монети в невралгични зони на Балканите с цел да разпадне една мощна балканска коалиция, от една страна, и от друга – да си разчисти пътя при едно бъдещо разширение на юг.

Френският вестник „Тан“ съветва великите сили да са умерени в своите становища. Безспорно Франция би искала един съюз от приятелски държави и чрез това становище си осигурява коз при бъдещи преговори за сформиране на коалиции.

Интересен е тонът на БРП. В „Работнически вестник“ от 16.III.1913. Яростно бива разкритикуван щурмът на Одрин като една авантюра на „буржоазна, монархическа, капиталистическа България“ в стремежа ѝ да излезе на Мраморно море.

Атаката е предтавена като ненужна при това, което предлагат Турция към момента преди превземането на крепостта. Впрочем „буржоазна, капиталистическа България“ се повтаря няколко пъти в неласкав, като че ли тези, които го списват, не са българи. Прокарва се идеята за формиране на една балканска федерация. Вероятно успехът на съюза е насърчил почитателите на този блян, но те не отчитат факта, че движещите сили, подтикнали страните към война, нямат нищо общо с федерализма, камо ли с някакво сближение на етническа или географска основа. Статията на „Работнически вестник“ може да бъде разглеждана единствено като екзотика, както впрочем и самите идеи на вестника, поне към този момент.

Турският вестник „Танин“ заявява, че падането на Одрин е безспорно трагедия, но тя трябва да стимулира Чаталджанската армия да продължи боя. Както и че вниманието на Великите сили трябва да се концентрира не върху Високата порта, а именно върху съюзниците. Въпреки това от Цариград нямат нито силите, нито желанието да продължават войната, когато европейската част от империята е на практика изгубена.

 

Звездата на славата

Още в края на войната си проличават дрязгите между съюзниците, които прерастват в престрелки. Подреждат се нови коалиции, излизат наяве тайни договори, а България ще трябва да се обърне срещу бившите си съюзници. Въпреки това победата при Одрин остава ясна заявка на българския войник за световната слава и отлично доказателство за неговите воински качества, както и за пълководческите умения на неговото офицерство. Слава, която, макар и поизбледняла, стои до ден днешен.

 http://istorianasveta.eu
още интересни материали четете на: vselenabg.blogspot.co.at/

Бележки:

¹813 г. – кан Крум превзема града. 1002 г. – цар Самуил превзема града. 1205 г. – цар Калоян разбива кръстоносците
²“България“, №170, 5.Х.1912
³В. „Народни права“ №60, 14.III.1913

 

Библиография:

„Балканските войни по страниците на българския печат 1912-1913“ Паша Кишкипова, Акад. издателство „Марин Дринов“ София, 1999
„Балканската война 1912-13“ Александър Въчков, изд. „Анжела“, София, 2005
„Войната между България и Турция 1912-1913 год. — Томъ V — Операциитъ около Одринската крепостъ“ Министерство на войната — Щабъ на Армията — Военно-историческа комисия, Държавна печатница, София 1930
„Сръбската гаубична артилерия дадена на българите при обсадата на Одрин въ 1913 г.“ ген. М. Михайлович, Военноисторически сборник, II/1-2 (1928), стр. 63-78
„Обсадата и сраженията около Одрин според описанията на руски и френски военни кореспонденти“ изд. Иван Лесичков, Шумен, 1913

Помня разказа на стар софиянец, роден през !915г. В трамвая някой казал "Няма вече балами, избиха ги на фронта." Надигнал се възрастен мъж и ударил плесница на оратора "Значи, моят син е бил балама?" Едно е като Франция да бъдеш бит почти без съпротива и с минимум жертви. Друго е да бъдеш победен след върховно усилие, велики победи и безброй жертви.

да не си загубил или да си спечелил войната, а да загубиш всичко заради некадърна дипломация!