Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.03.2016 23:12 - Невероятната история на Съединението
Автор: didanov Категория: История   
Прочетен: 1530 Коментари: 1 Гласове:
1

Последна промяна: 17.03.2016 23:11


Понякога с човека, па бил той и княз, се случват странни обрати в живота - изведнъж ставаш противоположното на онова, което си бил: скъперникът става щедър, жестокият става милостив, курвата става моралистка, страхливецът става храбрец и т.н., и т.н. (само глупакът, уви, не може да стане умен).

 

Когато през нощта на 28 срещу 29 август 1883 година в двореца бяха нахлули генералите Соболев и Каулбарс с група руски офицери, за да арестуват княз Батенберг, но той бе спасен от щиковете на българските войници, в този тъмен час на нощта, треперейки (о, позор!) от страх и унижение, князът чу собствените си думи, които бе казал преди пет години на сестра си принцеса Мари-Каролине:

- О, не ми пожелавайте да приема този трон само и само да се съобразя с желанията на нашите руски роднини. Тогава за мен ще отлети завинаги всяко желание за щастие, защото ако отида там, аз ще служа само на българските интереси, а не на руските. А това Русия никога няма да ми прости.

Тези думи звъннаха в ушите му като плесница: той бе излъгал!

Защото досега, цели пет години, той бе служил не на българските, а на руските интереси и едва не се превърна в ординарец на царските генерали.

В този именно час, когато Соболев и Каулбарс, псувайки, отстъпваха пред щиковете на българските войници, князът коленичи пред иконата на Богородица, шепнейки:

- Заклевам ти се, Божа майко, че остатъкът от своя жалък живот ще посветя на тази нещастна България, закриляй ме!


Случиха се наистина чудни неща: да състави ново правителство князът възложи не на кого да е, а на най-големия си довчерашен враг - Драган Цанков, а Драган Цанков включи в правителството си най-големия довчерашен свой враг Григор Начович; това не стигаше, либералът Цанков се огради в правителството с консерватори, сред които бяха най-върлите - Константин Стоилов и Тодор Икономов.

Това, разбира се, разгневи либералите, Цанков беше обявен за предател и Либералната партия се разцепи.

Оттук нататък започват странните метаморфози на Драган Цанков.

Той бе човек с биволски характер: тръгне ли - няма спиране, като ще става католик - ще е по католик от папата, като ще е предател - ще е предател до край!

 

И той възложи на Стоилов да изготви проект за изменение на Конституцията - и тя бе изменена: въвеждаше се имуществен ценз за избирателите (къде е либералната мечта за равенство?) и се създаваше мечтаният от консерваторите Сенат, наречен в случая Горна камара.

(Казват, че Драган Цанков създал Сената не поради някакви политически или идеологически съображения, а защото си бил намислил да прекара старините си в дембелхането като сенатор...)

 

Към княза той се държеше като с безсловесна пионка и според тайни източници - още тогава бил в заговор с руското агентство за изпъждането му от България, а наивният княз нищо не подозирал...

Но нека засега спрем дотук и докато бившите смъртни врагове Драган Цанков и Григор Начович, притихнали в съмнителна братска прегръдка, въртят заедно щурвала на държавния кораб, мъчейки се да избегнат айсбергите на европейската дипломация и свистящите над главите им гюлета на руския гняв - нека напуснем за малко Княжеството, читателю, и да видим какво става през това време в „република" Източна Румелия.

Както вече казахме, княз Александър Богориди посрещнал с радост изгнаниците от Княжеството Славейков, Каравелов, Захарий Стоянов и пр., назначил ги на държавна служба (Захария - съдебен следовател, а Каравелова направил даже кмет на Пловдив), за месец-два те съживили хилавата тукашна Либерална партия, след година спечелили изборите и взели властта,

 

Богориди се сближил с тях и нашите приятели, особено Каравелов, който тук още по-вдъхновено попържал руските офицери, Русия, царизма и царя, който мъчи 120 милиона човешки същества, раздухали в стария русофоб още по-силно старата му омраза към Русия - така че всяко руско вмешателство тук срещало съпротивата както на либералното правителство, така и на самия Богориди (той дори отказвал да разговаря с руските консули); от друга страна, използвайки доверието на султана към него, княз Богориди умело избягвал всяка намеса и на Турция - така Източна Румелия се превърнала в независима българска държава, във всеки случай по-независима, отколкото било тогава Княжество България.

Понеже бил висш турски чиновник (бил е член на Държавния съвет, министър, губернатор на Молдова, посланик на Портата в Лондон и Виена и пр.), във фермана, с който султанът го назначил за генерал-губернатор на Източна Румелия, бил вписан с турското си име Алеко паша, но като дошъл в Пловдив, той възвърнал българското си име Александър Богориди и славянската си титла княз и отказвал да приеме каквито и да било прошения, ако там обръщението е Алеко паша, а не княз Александър Богориди.

 

Може би наистина трябва да съжаляваме, че Александър Богориди не бе избран за княз на България - щяхме да имаме своя българска династия (макар че Богориди нямал деца, но по-нататък ще видим кого щял да осинови), щяхме да провеждаме независима българска политика, а не да ставаме сателити на чужди държави поради чуждоземството на монарсите ни.

Както и да е. Колкото стои мирно шило в торба, толкова и Захарий Стоянов стоял в чиновническата си канцелария.

Старият харамия събрал около себе си бивши поборници: чирпанския комита Иван Андонов, хвърковатия четник на Бенковски Спас Турчев (според Николай Хайтов - бандит и предател на Капитан Петко войвода), опълченците Петър Зографски, Спиро Костов Кирпията, Димитър и Илия Куртеви и учредил Български Таен Централен Революционен Комитет (БТЦРК), станал му, естествено, председател; програмата на този Комитет била същата като на букурещкия Български Централен Революционен Комитет: той имал за цел окончателното освобождение на българский народ чрез Революция, морална и с оръжие, с което Захарий афиширал, че той и аверите му са наследници на Любен Каравелов, Левски, Ботев и пр.; бил привлечен и д-р Странски, близък някогашен приятел на Христо Ботев в Букурещ, негов кум1, сега един от лидерите на Либералната партия, около тях се събрали и майорите Сава Муткуров, Данаил Николаев, Димитър Филов, Райчо Николов и наистина замирисало на барут; край тях се завъртял и Продан Тишков, хъш и опълченец, смешник, пияница и патриот2, който на подбив прибавил към прякора си Чарда (понеже някога пасял чарда говеда) аристократичното фон (с което се перчели чужденците) и така влязъл в историята ни с името Чардафон, наречен от Захарий Стоянов Велики; накрая като капак на цялата работа (и за да оправдаят другия смисъл на думата хайдути) след аферата с ковчега на Раковски3 тук пристигнали погнатите от полицията в Княжеството Коста Паница и Димитър Ризов; чета без войвода обаче не може - пристигнал и Панайот Хитов с дългите мустаки.

И започнала подготовката на революцията, сиреч свалянето на генерал-губернатора и присъединяването на Източна Румелия към Княжество България.

Междувременно, както вече споменах, на 6 септември 1883 г. княз Александър възстановил Конституцията в Княжеството, дал властта в ръцете на Драган Цанков, той предателски се съюзил с консерваторите, но след изборите през пролетта на следващата, 1884 година властта била изцяло превзета от неговите бивши съидейници и сегашни врагове - крайните либерали: Петко Каравелов станал министър-председател, а Стамболов - председател на Народното събрание;

по същото време, през пролетта на същата 1884 г., под натиска на Русия княз Богориди бил отзован и на неговия пост бил назначен секретарят на Директората Гандю Къдюв Баюв, завършил юридически науки в Париж, прекръстил се там на Гавраил Крьстевич, заемал висши длъжности в турската съдебна йерархия, по-известен като Гавраил паша или, както го кръстил проклетият Захарий - Треперко паша;

 

девизът на този добър и страхлив човек бил: Ако не можеш да направиш добро, поне не прави зло.

Не знам дали Гавраил Кръстевич докрай е следвал този свой девиз, но той се боял от либералите като от бунтовници и с негова помощ на власт дошла консервативната, наричана тук Народна партия на богаташката фамилия Гешови,

в тази русофилска партия, поради нежната си любов към Русия, били и бедните поети Иван Вазов и Константин Величков.

 

(A propos, по това време Иван Вазов написал в Пловдив своята велика „Епопея на забравените".)

Насроченият ден на революцията бил 15 септември 1885 година. Планът бил:

въстаническите дружини на Чардафон от Голямо Конаре, на поп Ангел от Конуш, на Иван Арабаджията от Царацово, на Панайот Хитов от Сливен, на Коста Паница от Чирпан, четите от Панагюрище и Копривщица, от Татар-Пазарджик, от Ихтиман, от Катуница и пр.

да обсадят Пловдив и като започне да бие в полунощ камбаната на църквата „Св. Георги", да нахлуят в града от всички посоки, а вътре в Пловдив майор Данаил Николаев да вдигне армията.

Докато в Източна Румелия се подготвяла революцията (или превратът), майор Муткуров и Димитър Ризов заминали за Княжеството, намерили княза в Шумен, там се провеждали военни учения, съобщили му за готвещата се революция и го призовали да се присъедини към великото дело.

Според Димитър Ризов4 князът се колебаел - страх го било от Русия, Муткуров мънкал (Захарий казвал за него: „Догдето да си отвори устата Муткуров, чаршията се затваря"), тогава Ризов взел думата и уж бил казал на княза смело5:

- Ваше Височество, без Русия вие стоите на престол, чийто един крак е счупен. За да се заздрави един такъв престол, трябва да се поправи счупеният крак. А туй може да стане само с народната любов. Ако вземете участие в Съединението. ..

И т.н. Князът продължил да се колебае, пратил ги при министър-президента Каравелов, който също бил в Шумен да наблюдава маневрите.

- Ама ти сериозно ли вярваш бе, Ризов, че ще стане нещо? - изсмял се Каравелов. - Като ви знам кои сте, всичко ще свърши с ограбването на два-три магазина...

Това било злъчен намек за участието на Ризов и Паница в аферата с ковчега на Раковски.

Както и през април 1876 година, така и сега, непредвидени събития ускорили избухването на революцията.

Сега, драги читателю, ще се опитам да възстановя картината на тази странна революция, използвайки събраните от Димитър Страшимиров документи в „Архив на Възраждането" (1908 г.), разказаното от Иван Куртев в документалната „Хроника на Съединението" (1985 г.), написаното от Симеон Радев в ,,Строителите на съвременна България" (1910 г.), а също така и спомените на участници или свидетели на събитията, събрани от Елена Стателова и Радослав Попов в „Спомени за Съединението от 1885 г.", като отбелязвам авторите в случаите, когато ги цитирам буквално.

 

На 2 септември в бунтовното Панагюрище ударили камбаните, три момчета развели трикольорното знаме и с гърмежи във въздуха и викове: „Долу Източна Румелия! Да живее княз Александър! Да живее Съединението!" разбудили града; капитан Кънчев, шеф на жандармерията в Татар-Пазарджик, отива там, изловил комитетските люде, отвел ги в гората, навързал ги по дърветата, обрал им лъвските знаци от калпаците и... потушил бунта.6

Полицията започнала да души, започнали арести, имало опасност делото да пропадне, затова БТЦРК решил превратът да се извърши 10 дни по-рано - и през нощта на 5 срещу 6 септември въстаническите дружини на Чардафон от Голямо Конаре, на поп Ангел от Конуш, на Иван Арабаджията от Царацово, на Панайот Хитов от Сливен, на Коста Паница от Чирпан, четите от Панагюрище и Копривщица, от Татар-Пазарджик, от Ихтиман, от Катуница и пр. тръгнали към Пловдив (както било уговорено), обсадили го в полунощ (както било уговорено) и чакали да удари камбаната на църквата „Св. Георги" (както било уговорено), за да нахлуят в града от всички посоки (както било уговорено), а майор Данаил Николаев повел дружината си към конака (както било уговорено)...

Обаче камбаната не удряла.

 

Селяните на Чардафона идеха накичени с цветя и пееха: „Напред ни чака слава" - пише немският кореспондент Рихард фон Мах7 в „Kolnische Zeitung". - Чардафон яздеше кон и покрай него, също на кон, беше девицата от Конаре - Делка Шилева, със знаме в ръка.

Това бе измислено от Чардафона. Като начетен човек, той обясняваше: когато френците потеглили за своята велика революция, имали също девица за знаменосец - Орлеанската Жанна д "Арк. А което могат френците, могат и Голямо-Конарчени!

Това се харесало на селяните и те избрали учителката си за знаменосец.

Докато въстаниците, водени от българската Жанна д"Арк, обкръжавали Пловдив, пеейки: „Напред ни чака слава", началникът на пощенската станция Тодоров тичал към своя позор: правейки се на по жандар от жандарите, тичал той из нощните улици на Пловдив с пищов в ръка и арестувал де когото срещнел в тъмното, душел като копой край плетовете, слухтял под прозорците, надничал през ключалките на вратите, в полунощ разбудил Гавраила Кръстевича и му съобщил, че в града се готви нещо страшно:

- Ваше Високопревъзходителство, скоро конакът ще бъде обиколен от въстаници, Паница се заканва лично да ви забие ятагана в гърдите!

Кръстевич отвърнал:

- Аз не искам да ви слушам... Аз нищо не съм чул...

- Да телеграфирам в Цариград да пратят войска?

 

- Не трябва да се съобщава нищо в Цариград. И аз съм българин, каквото стане, нека стане. Идете си, лягам си...

Съблякъл се Кръстевич и си легнал.

Докато Треперко паша трепери под юргана, драги читателю, нека кажем за Гавраил Кръстевич добрите думи, които и аз, като мнозина други, пропуснах да кажа досега,

защото този деликатен човек, над чиято глава днес витае само присмехът, завещан ни от Захарий Стоянов, макар да е бил на турска служба, до болка е обичал Отечеството си и заслугите му към България не са оценени все още.

„Ах, любезно Отечество, колко те обичам и колко съм злочест, че не мога да ти помогна, та да дигнеш и ти малко глава си и да видиш какво прави светът!" - кае се той в едно писмо от Париж, а всъщност е помогнал на Отечеството си много повече, отколкото мнозина други, които геройски се биели в гърдите.
didanov.blog.bg/history/2015/06/05/edin-nezaslujeno-zabraven-bylgarin.1366657

Това до болезненост развито чувство на любов към народ и Отечество насочва всичката дейност на Кръстевич, която най-мощно и пълно се проявява в борбите около нашата църковна независимост - пише Иван П. Кепов през 1929 година.

В качеството си на висок турски сановник той действува коректно и безшумно, но всякога неотстъпно и решително. Той познава основно същността на въпроса във всичката му сложност и обширност и насочва борбата с такт и умение.

Със своето високо образование и обширни познания, със своите лични достойнства и с общопризнатия си авторитет Кръстевич умно и ловко подготвя турското правителство, пред което се ползува с пълно доверие, за най-изгодно и справедливо разрешение на голямото онова стълкновение между гръцката Патриаршия и българския народ.

Той е, който подготвя решителния удар и с издаването на фермана от 28 февруари 1870 (продиктуван, според М. Балабанов, от Кръстевич) предизвиква победен вик из гърдите на цял народ.8

Майор Николаев заобиколил с войниците си конака и извикал:

- Отворете вратата или ще докарам оръдието!

Зад желязната решетка се показал полицмейстерът майор Коростильов.

- Майор Николаев - казал той, - здесь хранится жизнь генерал-губернатора.

- Так, батенька - отвърнал Николаев, - мы будем лучше хранить его, чем вы. Известете на Кръстевич, че е свален, и ми донесете ключовете.

Вместо отговор полицмейстерът се обърнал към строената в двора охранителна рота и извикал:

- Приготви се за стрелба!

В редиците на ротата настъпило смущение. Някои от войниците вдигнали пушки.

Тогава майор Николаев извикал:

- Момци, слушайте! Аз съм българският майор Николаев. Да живее Негово Височество князът на България Александър Първи, да живее Съединението, ура!

- Урааа! - отвърнали дружно и гръмовито войниците. Тогава полицмейстерът Коростильов отключил вратите, но Николаев не влязъл, за да не излезе, че това е пронунциаменто (военен преврат), изпратил да извикат председателя на Революционния комитет Захарий Стоянов и заповядал да бият камбаните, за да се събере народът. Захарий обаче го нямало.

Компроматите, драги читателю, не са днешно изобретение. Чета аз в „Строителите" на Симеон Радев странни редове, заимствани от изгубените спомени на поручик  Стефов:

Захарий, седнал по турски на леглото, скръстил ръце, тюхкаше. Тоя възторжен революционер бе страхлив човек. Той бе побледнял сега като восък.

Това е още нищо. Д-р Димитър Виницки доукрасява картинката9:

Разправяха, че той от страх се бил скрил под кревата и когато дошле да му съобщят, че всичко било благополучно свършено, той едвам се решил да отиде на мястото на произшествието. Дотогаз дори не подозираха за извънредната плашливост на този революционер.

А каква била всъщност работата?

Нормално би било председателят на Революционния комитет, организаторът на преврата Захарий Стоянов, бившият овчар, тъй опитен в словоборство, който бе разпалил духовете в Източна Румелия10, след победата да обяви себе си за председател на временното правителство.

Захарий обаче не щял.

Нагледали сме се, читателю, как след някаква победа най-храбро изскачат из мишите си дупки най-големите страхливци, бият се храбро в гърдите и се юрват да докопат кокала на властта, а наш Захарий наопаки - като победил, взел, че „се скрил под кревата".

 

Да се бори срещу властта не го било страх, а от властта се страхувал...11

Тогава - пише Иван Андонов - тръгнахме със Захария да дирим хора и ги наредим за временно правителство. Захарий предложил за председател д-р Странски, а себе си наредил на девето място - досущ като девета дупка на кавала.

Е, как да го обичаш, как да не го окепазиш такъв глупак? И храбрите страхливци наврели Захария „под кревата"...

 

В това време бърза откъм градската градина към конака Дригалский паша12 - разказва майор Николаев пред журналистите Евгений Лвов и А. фон Хун - и виждайки, че войниците не му отдават чест, свирепо се нахвърля върху мен и крещи:

- Major, qu"est се que cela veut dire?!13

Отговарям:

- Не Ви познавам.

- Comment?!14

И крещи нещо на адютанта си, адютантът превежда:

- Ще ви дам всичките под съд - от майора до последниявойник!

Тогава моят адютант поручик Стефов не издържа и крещейки в лицето на Дригалски: „Вие сте арестуван!", изпразниреволвера си в краката му.

Дригалски подфръкнал и изчезнал.

 

След всичко гореописано - пише по-късно в спомените си майорът15 - най-после се яви и Захарий Стоянов, на когото себях много ядосал, че не се явява овреме при изпълнението натакъв съдбоносен акт, толкова повече че споразумението ми сКомитета беше още при влизането на войските в града да бияткамбаните на всички черкви в града - нищо от тая програма не се изпълни.

- Хайде бе, комитаджии, къде сте? - сърдито извикал майор Николаев на дошлите най-сетне Захарий и Иван Андонов16. - Вървете да съобщите на пашата, че е свален!

- Ама защо ние... - мъчел се да се измъкне Захарий. Само няколко дена преди това Захарий храбро пишеше във вестника си „Борба" за Треперко паша: „Прочее, нека пукне! Неговото падане е нашата национална победа!",но сега, като влезли с Иван Андонов и поручик Стефов в спалнята на пашата и като видели клетия старец да лежи буден в железния креват, покрит с юрган, само главата му открита, а палтото и панталонът му окачени на таблата на кревата, Захарий не знаел какво да каже.

 

- Облечете се, бае Кръстевич - мънкал той17, - и дойдете с мен вън, защото народът иска да ви види...

Иван Андонов бил по-куражлия и, според собствените му скромни признания, произнесъл следната храбра реч:

- Господин Кръстевич, ние сме упълномощени със Захария Стоянов от името на народа и войската да Ви обявим, че Вашата власт е съборена и престава да съществува вече; вместо нея прогласено е съединението на Южна България със Северна в името на Негово Височество българския княз Александър Батенберг!

Кръстевич безмълвно се надигнал от леглото и започнал да се облича, но ръцете му треперели и говорел на пресекулки:

- Съединение - съединение... та какво от това? И аз съм българин...

Захарий му помагал да се облече, закопчавал му копчетата на мундира и му говорел дружелюбно:

- Ние нямаме нищо против вас, а само против пашата, бай Кръстевич...

 

- Тъй, тъй... и аз съм българин - промълвил пак старецът. - Ако съм изгубил всичко, то поне народът спечели...18

 

Двамата със Захария - продължава Иван Андонов, - той отдясно, аз отляво, го хванахме и го поведохме по коридора. Щом се показахме вън, народът почна да вика:

- Да живее Съединението! Долу Румелия! Долу Треперко паша! Урааа!

Това се продължи близо 10 минути. Дворът беше пълен с граждани, селяни с десетина разни знамена. Спряхме пред стълбата, дето чакаше впрегнат пашовският файтон.

Щом Кръстевич се качи на файтона, отляво влезе Голямоконарската девица Недялка Шилева, годеницата на Чардафон Велики, облечена в комитаджийски дрехи, въоръжена с револвер и гола сабя, и при буен смях на селяните и войниците, седна до Гавраил паша.

Додето да тръгне файтонът, Кръстевич се обърна към нас:

- Съединение разбирам, но това голямо оскърбление за мене, да ме конвоира една жена...

Ние му отговорихме, че това е волята на народа и той е длъжен да се подчинява.

Поразкарали го така Треперко паша из града за смях на народа, конвоиран от Чардафоновата Жанна д"Арк, откарали го после в Голямо Конаре, оттам - в София, от София - в Цариград.

И това щяло да бъде най-голямото насилие, което си позволила тази революция...

(във Възванието на Българския Таен Централен Революционен Комитет се казвало:

Граждани! Помнете, че строго ще бъде наказан секи един от вас, който си позволи някакво насилие или грабеж, особено ако това насилие е против чуждите народности, които секи трябва да защищава като свои братия!)

...и тази революция щеше да бъде най-безкръвната революция в историята, ако майор Райчо Николов (45-годишен), наричан дядо Райчо заради благия си характер, не беше отишъл да дири началника на пощенската станция Тодоров да даде ключа от пощенската каса, понеже фурнаджията Яни Колети си търсел пратката от 400 лири (Яни Колети бил цинцарин, а нали БТЦРК прокламирал, че революцията защищава чуждите народности като свои братия, и оплакването на цинцарина прозвучало като нарушение на тази прокламация), намерил дядо Райчо началника на станцията в бирарията на Венети при Джумаята, Тодоров там пиянствувал, дядо Райчо слязъл от коня си, влязъл в бирарията и го повикал, но Тодоров, понеже бил изхарчил парите на цинцарина и мислел, че идат да го арестуват, вместо да последва дяда Райча, извадил револвера си и стрелял много отблизо, един куршум улучил дяда Райча в челото, паднал той възнак и издъхнал.

Събралите се от гърмежите хора, като видели обления в кръв майор и че от дупката на челото му изтича мозъкът, погнали Тодорова:

- Тодоров го уби! Дръжте убиеца!

Тодоров се впуснал да бяга нагоре, влязъл в Карамановото кафене, та се скрил,множеството, настръхнало и наелектризирано като стихийна сила, готова да се разрази и изтреби от лицето на земята всичко онова, което й се противопоставя,се втурна след убиеца и влезе в кафенето, гдето под стълбите в кюмюрлука намери Тодорова, легнал по очите си. Иван Шопов, запасен фелдфебел, гръмнал с револвера си и го убил.

Множеството, недоволно от това, направи трупа му на решето: около 500 куршума се хвърлиха върху него.

След това трупът беше вързан с въже за краката, влачен по калдъръма чак до Джумаята, отдето бе натоварен на една кола за боклук и откаран в Марашките гробища, дето бе погребан, без да се опее от свещеник, настрана от другите мъртъвци, като предател...19

После множеството се пръснало по улиците, ревейки:

- Смърт на предателите! Да живее княз Александър!

 

Оказва се, за съжаление, че това не са единствените жертви на революцията. Никола Нанчев разказва20, че когато чирпанската чета, на брой около 100 души, се отправила на 5 септември следобед към Пловдив, по дирите й тръгнали 60 войника под командата на поручик Жейнов,

от желание да се прояви и предан на румелийските управници, той дава заповед на войниците си да бият и да убиват, безразлично дали четниците ще се противят или не.

Имайки предвид тази строга заповед, войниците откриват стрелба против една група почиващи четници и убиват Иван Данчев, Димитър Йовчев-Яврука, Петко Запрянов u Г. В. Сербезов от Чирпан и Алекси Радушев от Сливен.

Вечна им памет, макар че никой не ги помни...

Сега да оставим народа да вика „Долу!" и „Ура!", „Смърт!" и „Да живей!" и да видим какво прави Негово Височество князът български Александър I.

Князът спеше в резиденцията си „Сандрово" край Варна (ако читателят си спомня, близките на Александър Батенберг го наричали Сандро). Събудиха го в 6 часа сутринта. Беше се получила депеша:

„До Негово Височество българския княз. Днес Съединението прогласено по цяла Румелия в името на Ваше Височество. Правителството съборено. Живейте. Ваши верни поданици. Чакаме Ви след час на телеграфа. Временното правителство".

В 7 часа телеграфът затрака.

 

Пловдив: На телеграфа д-р Странски, председател на временното правителство.

 

Варна: На апарата е българският княз Александър Първи.

 

Д-р Странски: Ваше Височество още не е заявил, че приема под своя скиптър Съединението. Нужно е Вашето присъствие в Пловдив.

 

Батенберг: Тръгвам веднага за Търново. Там са министър-президентът Каравелов и председателят на Камарата Стамболов. Оттам ще ви проводя официалния акт за провъзгласяване на Съединението или моя отказ.

 

Д-р Странски: Очакваме положителния отговор на Ваше Височество. Довиждане!21

На другия ден, 7 септември, по обяд князът пристигна в Търново. Посрещнаха го Каравелов и Стамболов.

- Е, господа, сега накъде? - попита князът.

 

- Ще ги избеся всичките онези лудаци в Пловдив, ако нарушат Берлинския договор! - изръмжа Каравелов, който беше против Съединението.22

 

- Ваше Височество - извика патетично Стамболов23, - Съединението е вече дело свършено. Пред Ваше Височество се простират два пътя: единият е през Балкана за Пловдив, па каквото Бог рече; другият е през Свищов и по Дунава за Дармщат24.

Князът ясно съзнаваше, че и двата пътя водят до загуба на короната.

- Ако отблъснех предложението - изповядва той в интервю пред немския журналист А. фон Хун25, - не ми оставаше нищо друго освен да се откажа от българската корона и да напусна минутно страната, българският народ щеше да ме свали веднага от престола. Следователно аз бих паднал от българския престол по един срамен начин. Също така знаех добре, че приема ли, тоже ме заплашва опасността да загубя короната.

Единият път бе пътят на страхливеца, другият - на рицаря.

 

След като бе причинил толкова злини на българския народ, Александър Батенберг реши сега да извърши нещо, което едва ли някой друг бе извършвал и не ще извърши в новата ни следвъзрожденска история - да пожертва личната си съдба заради съдбата на народа.

Княз Александър пристъпи към Стамболов, прегърна го и каза:

- Аз избирам пътя за Пловдив.26

И те тръгнаха. Каравелов бърже съобрази, че ако продължава да бъде против Съединението, както се казва, ще изпусне влака, и затова побърза да се качи на първия файтон заедно с княза, Стамболов се качи самичък във втория файтон.

 

На Свети Никола те бяха на зазарание - разказва Димитър Маринов. - Оттук погледнаха на Южна България. Пред тях на двесте стъпки стоеше камъкът, който разделяше двете Българии. Князът с бързи и здрави крачки, в които се виждаше решителност и определена воля за самопожертвувание, дойде до камъка, стъпи на него с левия крак, премина с десния оттатък него и каза:

- Жребието е хвърлено! Рубикон е минат!

 

Тези думи изрекъл Юлий Цезар, когато преминал с легионите си река Рубикон между Галия и Умбрия, отправяйки се към Рим, за да завладее властта; те не са били особено уместни тук, защото са синоним на военен преврат, след който следва диктатура и граждански войни; казват, че след като изрекъл: „Рубикон е минат!", Цезар добавил: „Ако остана отсам Рубикон - това ще е нещастие за мен, ако го премина - ще бъде нещастие за света".

След „Рубикон е минат!" Александър Батенберг изрекъл други думи:

- Нека Бог пази България!

 

В тази минута - разказвал после разпалено Стамболов на Димитър Маринов - князът беше неузнаваем: лицето му беше получило такова изражение, като че беше осияно от някаква вътрешна божествена светлина, застинал на върха с издигнати ръце, с очи към небето и към Южна България... Мене се стори, че виждам сенките на мъчениците от Батак, Панагюрище, Клисура и Стара Загора, както и сенките на падналите опълченци как го бяха обкръжили...




Гласувай:
1
0



1. didanov - бележки
13.03.2016 23:24


1 До д-р Странски (и до Грудов и Кавалджиев) е адресирано предсмъртното писмо на Ботев: „Аз съм весел и радостта ми няма граници, като си наумя, че „Моята молитва" се сбъдва!" (Виж в глава XI на Книга трета.) И по-нататък продължава: „Но колко по-весел и по-спокоен щях да бъда, ако да знаех, че вие няма да оставите жена ми и детето ми да теглят черно тегло!... Странски! Иди у дома, поздрави жена ми, детето ми и помни, че ако бъда жив, то аз ще бъда най-признателния твой приятел".

2 Симеон Радев.

3 Както вече стана дума по-рано (в глава V от Книга трета), през 1885 година Филип Тотю и Коста Паница, уж за да финансират четите в Македония, убили и ограбили един богат чокоин в Букурещ, изровили костите на Раковски, купили луксозен ковчег и до костите положили откраднатите от чокоина брилянти и ценни книжа, по този начин ги пренесли в България, но скоро аферата била разкрита (във Виена бил заловен съучастникът на Паница - руският капитан Колобков, който се опитал да пласира книжата в тамошните банки) и, за да не попаднат в затвора, Паница заедно с другия си съучастник Ризов (който пък осребрявал ценните книжа в софийските банки), избягали в Източна Румелия.

4 Димитър Ризов (1862-1918), из „Княз Батенберг и Съединението" (1895 г.).

5 Както сам пише: Смелостта никога не ме е изоставяла, когато се намирам пред „големи хора"...

6 Тодор Мумджиев, автор на „Спомени по Съединението", 1915 г.

7 Рихард фон Мах, автор на „Из българските бурни времена", 1929 г.

8 Иван П. Кепов, Библиотека „Български писатели", том II, 1929 г.

9 Д-р Димитър Виницки, „Спомени за Освободителната война, за Източна Румелия, за Съединението, за детронирането на княза Батенберга и за Регентството", БИА.

10 Рихард фон Max.

11 Страхът му се оправдал: 8 месеца и половина след като станал председател на Народното събрание, Захарий Стоянов бил настигнат от загадъчна смърт в Париж на 2 септември 1889 г.

12 Генерал Август фон Дригалски паша - поляк на турска служба, командващ жандармерията и милицията в Източна Румелия (съгласно Органическия устав, чл. 7: „Н.В. султанът назначава началниците и висшите офицери на милицията и жандармерията"); дразнейки именно суетния и самозван ФонДригалски, Чардата се кръстил Чардафон.

13 Майоре, какво означава това?!

14 Какво?!

15 Данаил Николаев (1852-1942), из „Лични спомени и преживелици", 1925 г.

16 Иван Андонов (1854-1937), секретар на БТЦРК, автор на „Съединението", 1929 г.

17 Според Иван Андонов той бил казал това, а после Захарий бил повторил думите му...

18 Според поручик Вълю Стефов.

19 Според Иван Андонов.

20 Спомените на Никола Нанчев, писани през 1925 г., са публикувани в книгата на Иван Андонов „Съединението", 1929 г.



21 „Архив на Възраждането".

22 Григор Начович (1845-1920), из „Разговор с П. Димитров", 1910 г.; също и Никола Генадиев (1866-1923), из„Мемоари", 1923 г.

23 Според Димитър Маринов.

24 В Дармщат живеят роднините на Батенберг, баща му принц Александър носи титлата Фон Хесен-Дармщат.

25 А. фон Хун, автор на „Борбата на българите за съединението си", 1890 г.

26 Пак според Димитър Маринов.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: didanov
Категория: История
Прочетен: 2351633
Постинги: 1136
Коментари: 3354
Гласове: 5813
Спечели и ти от своя блог!
Блогрол
1. Цар Мидас, бриги и пеласги – Троя е на Балканите?
2. Българското хоро - древно писмо от живи йероглифи
3. Тракийският император Роле и паметника на цар Мида
4. Корените на българската народност
5. Българският генетичен проект
6. "Как ни предадоха европейските консули"
7. Мегалитите - трогателно свидетелство за детството на човечеството
8. ДЖАГФАР ТАРИХЫ, ПЕЛАСГИТЕ и остров КРИТ
9. Сурва Година, Сура Бога и Веда Словена
10. Древно-тракийско скално светилище под Царев връх – предшественик на Рилския манастир
11. неизвестното племе на мияците
12. Масагетската принцеса Томира и битката й с персийския цар Кир
13. Хубавата Елена в Египет
14. Склавини и анти в долнодунавските земи
15. Кои са мирмидонците?
16. Еничаринът Склаф, името Слав и робите
17. Аспарух, Мемнон и етиопските българи
18. Името на Кан(ас) Аспарух не е случайно
19. Срещата м/у Калоян и Пиер дьо Брашо
20. Амазонките на Тезей, Херодот, Дахомей, Южна Америка и Африка
21. Фердинанд I, славянин и потомък на витинските князе.
22. НОВ МЕТОД ЗА РАЗЧИТАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ РУНИ
23. Амазонките в древността (Тракия, Мала Азия,Либия)
24. ПОЛИСЪТ СРЕЩУ ДЪРЖАВАТА
25. АТЛАНТИ ЛИ СА МИТОЛОГИЧНИТЕ ТИТАНИ?
26. Черноморската Троя – тайната на Ропотамо
27. Брут Троянски - легендарният първи владетел на Британия
28. ЧУЖДИЦА ЛИ Е НАИМЕНОВАНИЕТО "ТРАКИ"?
29. О неразумний, защо се срамиш да се наречеш...мизиец?
30. Черноморската Троя - коя българска река е Омировата Симоис?