Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.03.2016 23:18 - Невероятната история на Съединението -сръбско-българската война
Автор: didanov Категория: История   
Прочетен: 4746 Коментари: 7 Гласове:
5

Последна промяна: 17.03.2016 23:10

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

 Стефан Цанев "Български хроники" поема

продължение...

На Свети Никола те бяха на зазарание -
разказва Димитър Маринов. - Оттук погледнаха на Южна България. Пред тях на двесте стъпки стоеше камъкът, който разделяше двете Българии. Князът с бързи и здрави крачки, в които се виждаше решителност и определена воля за самопожертвувание, дойде до камъка, стъпи на него с левия крак, премина с десния оттатък него и каза:

- Жребието е хвърлено! Рубикон е минат!

 

Тези думи изрекъл Юлий Цезар, когато преминал с легионите си река Рубикон между Галия и Умбрия, отправяйки се към Рим, за да завладее властта; те не са били особено уместни тук, защото са синоним на военен преврат, след който следва диктатура и граждански войни; казват, че след като изрекъл: „Рубикон е минат!", Цезар добавил: „Ако остана отсам Рубикон - това ще е нещастие за мен, ако го премина - ще бъде нещастие за света".

След „Рубикон е минат!" Александър Батенберг изрекъл други думи:

- Нека Бог пази България!

 

В тази минута - разказвал после разпалено Стамболов на Димитър Маринов - князът беше неузнаваем: лицето му беше получило такова изражение, като че беше осияно от някаква вътрешна божествена светлина, застинал на върха с издигнати ръце, с очи към небето и към Южна България... Мене се стори, че виждам сенките на мъчениците от Батак, Панагюрище, Клисура и Стара Загора, както и сенките на падналите опълченци как го бяха обкръжили...

В такива върховни моменти поетът се събуждал в Стамболов и той започвал да прекалява с приказките си:

- Ето, сенките на падналите герои са над Ваше Височество и ви посрещат с ура! - извикал екзалтирано той, но все пак се сдържал, слава Богу, да не каже, че и сенките на древните ни царе Симеон, Калоян и прочие викали ура на княза...

А Каравелов треперел цял. Князът му рекъл:

- Не бой се, аз взимам всичко на себе си.27

И там на върха, откъдето на север се виждала Мизия до Дунава, а на юг - Тракия до Родопите, княз Александър подписал следната прокламация, написана от Стамболов:

„Да бъде известно на моя любезен народ... че като имам предвид неговото горещо желание да се слеят двете български държави в една, аз признавам Съединението за станало и приемам отсега нататък да бъда и да се именувам княз на Северна и Южна България.

Нека Бог ни бъде на помощ в това трудно и велико предприятие!"

Файтоните се спуснали на юг и от село Шипка до град Пловдив князът бил посрещан и изпращан с нестихващи възгласи „Да живей!" и „Осанна!".

 

Могъл ли е някой в този радостен миг да помисли, че Русия, нашата освободителка, няма да се зарадва, като чуе, че е на път да се сбъдне нейната Санстефанска България?

И радостният наш княз побързал да зарадва всеросийския император с празнична телеграма:

„Вие обичате българския народ. Надявам се следователно, че ще одобрите това, което съм направил".

Последвал зашеметяващ отговор:

„Защото обичам българския народ, затова и осъждам това, което сте направили"28

 

И в допълнение, всеросийският император Александър III заповядал на военния министър генерал Кантакузин29 тутакси да напусне поста си и България и заедно с него всички руски офицери немедленно да се завърнат в Русия!

Князът наш бил съвсем зашеметен: българската армия била обезглавена! С изключение на тримата майори от Източна Румелия (Данаил Николаев, Сава Муткуров и Димитър Филов) сред младите 24-25-годишни български офицери по-старши от капитан нямало.

Това не стигало: Александър III заповядал да заличат името на братовчед му Александър Батенберг от състава на руската армия и му отнел званието генерал, дадено му от Александър II - и наш Александър останал пак подпоручик...

Въпросът не бил само личен.

Съединението беше самоволен акт на българите, този акт не бе съобразен с никого, нито с Русия, нито с която и да било от Великите сили, това беше дръзка демонстрация на независимост - тази независимост сепнала Великите сили и променила отношението им към България:

 

Русия искаше или зависима, или никаква България; Англия искаше или никаква, или независима България30 -зависима от Русия България означаваше руски плацдарм към Проливите;независима България означаваше преграда срещу руската инвазия към Проливите.31

И Англия, която на Берлинския конгрес направи всичко, за да бъде разединена създадената от Русия Санстефанска България, сега застана зад Съединението.

А Русия, колкото и да е куриозно, се обяви против Съединението - по-върло от всички Велики сили, по против и от Турция - руски дипломатически агенти тайно подкокоросвали турското правителство да окупира Източна Румелия (на какво не е способна братската любов!); това би било, разбира се, жадуван претекст за Русия да „защити" България: окупира ли Турция Източна Румелия, Русия ще окупира Княжеството, (на руския дипломатически агент в София Кояндер не му трябвал и претекст - той направо писал до заместника на Гирс А. Г. Влангали:

„Най-добрият изход би бил наша окупация на Княжеството и назначаването на руски генерал-губернатор с въвеждането в България на нашите закони "32)султанът се досещал за ищаха на Русия, чешел се по тила, сърбал шербетлия кафе, смучел чибука си и си правел ориенталски оглушки.

Напразно генерал Фон Дригалски паша, посветил в добросъвестна дейност и немска вярност 33 години от живота си на Турция33, изпращал до турското правителство рапорт след рапорт, предупреждавайки, че във Филипопол се готви преврат, а след преврата призовавал Турция към военна намеса - отговорът на Истанбул бил пълно мълчание.

„Турците нямаха нищо против Съединението - пише по-късно ядосаният Фон Дригалски на своя приятел Рихард фон Мах, - понеже съседството на една, макар и обединена, България за тях е по-драго, отколкото съседството на Русия".

И чудно, но султан Абдул Хамид, като изпращал Лебиб ефенди и Гадбан ефенди в размирния Пловдив да видят какво става там след Съединението, бил им рекъл:

- Аз обичам българите като свои деца и съм готов на всякакви отстъпки за тяхното щастие, само кръв да не се пролива...34

Другите ни братя, сърбите, и те хич не ни се зарадвали. И как да се радват - страхували се, че както е тръгнало, България ще присъедини и Македония.

Което не било далеч от истината: БТЦРК събирал доброволци и стари войводи, за да ги прати да освобождават поробена Македония,

а Димитър Петков в „Македонски глас" открито призовавал тамошното население като един да се вдига на въстание;

 

наложило се министър-председателят Петко Каравелов да заплаши комитите с войска и Захарий спрял четите, като им писал: „Един наш вистрел е достатъчен да опропасти всичкото дело!"35

Тъй освобождаването на Македония се отложило в необозримото бъдеще. Тодор Икономов излязъл прав - спомняш ли си думите му, читателю:

С този прибързан преврат изгубихме Македония. Върху нея ще се нахвърлят и сърби, и гърци, а турците ще свият юздите й и нейното освобождение ще се затруднява и отдалечава извънредно много. Един Бог знае колко още жертви ще ни костува...36

Жертвите ще броим оттук нататък...

Крал Милан поискал уравновесяваща компенсация - сиреч, България да отстъпи на Сърбия територия, равна на половината Източна Румелия, по-точно: Радомирско, Трънско и Брезнишко, а столицата на България да се изместела в Търново;

Русия също искала „уравновесяващо възнаграждение на Сърбия".

За такова нещо България не искала да чуе дори на шега.

И докато Великите сили се туткали и се чудели какво да правят (никоя не искала да се намеси с оръжие, защото това означавало начало на европейска война), Сърбия се готвела за решителна схватка.

 

За последно бяхме воювали със сърбите преди 555 години, през 1330 година, когато крал Стефан Дечански победи Михаил III Шишман и даже му отряза главата.37

 

Сърбия се надяваше историята да се повтори. А и всички в Европа предвещавали погрома на България.

Граф Калноки, министър-председател на Австро-Унгария, казвал откровено:

- Ние желаем на Сърбия най-голям успех, защото през последните седмици полагахме усилия да подготвим събитието; военната акция вероятно ще бъде много кратка, като се има предвид нищожната съпротивителна сила на българите.

Граф Бисмарк, канцлер на Германия, бил още по-цинично откровен:

- Разрешаването на настоящата криза би могло да се търси в тласването на Сърбия под Божията закрила срещу България; и след като двете сражаващи се страни достатъчно се изтощят, за възстановяване на мира да се насъска Румъния срещу двете, румънците са много суетни и подобна мисия ще поласкае изключително тяхната суета.38

 

Русия нямало какво да казва: след като изтеглила офицерите си, тя подготвила неминуемия разгром на обезглавената българска армия; може днес да ни звучи перверзно и абсурдно, но тя ехидно желаела този разгром: Един неуспех би доказал на българите справедливостта на доброжелателните съвети на Русия и би ги подбудила да се сближат отново с нея.39

Само унгарецът Бениамин Калай40 (нали с унгарците сме от едно коляно и от една кръв) предупредил сърбите, като им рекъл:

- Вий не познавате българите, те са храбри хора и готови за война, най-добре не се залавяйте с тях!

На което крал Милан, живял преди това весело в Париж, се изсмял и отвърнал:

- Тази война за мен ще е като една разходка no Shamps Elysees.

Приказките са си приказки, но въпреки всичко, наивните и добросърдечни българи не вярвали, че братска Сърбия ще ги нападне,те очаквали, което било естествено, да бъдат нападнати от Турция, затова всички български войски били съсредоточени на югозападната ни граница.

Тези времена обаче са пълни с парадокси: турците продължавали да си сърбат кафето и да се почесват по тила, а сърбите внезапно нападнали България в гръб.

Било 2 ноември 1885 година, събота, 6 часът сутринта.

Сръбската армия прекосила нашата граница по фронт от 200 километра - от Кюстендил до Видин.

120-хилядната сръбска армия с 400 оръдия се изправила срещу нашите погранични войски, които заедно със стеклите се доброволци и опълченци41 наброявали едвам 17 000 души и 34 стари оръдия.

Съотношението било 7:1.

 image

И сърбите в тържествен марш се отправили към София. Някои софийски първенци начело с владиката Климент се бяха приготвили да посрещнат в двореца на българския Княз победителя Крал Милана.

Тоя позор обаче българският народ не преживя.42

Княз Александър издал заповед всички войски от турската граница да тръгнат към сръбската граница.

Пограничните наши войски и опълченците трябвало да издържат, докато пристигнат дружините от турската граница. Сражавайки се отчаяно, те отстъпвали крачка по крачка, сантиметър по сантиметър, накрая се окопали на възвишенията пред Сливница.

Минали ден, два, три - плъзнали слухове, че сърбите разбили нашите войски и стигнали до Владая, а вечерта ще влязат в София. Иззад Витоша ясно се чували топовните гърмежи. В столицата настанала паника.

 image
Първата чета доброволци, участници в Сръбско-българската война 1885.

На 5 ноември топовете се чуваха много ясно в София - пише свидетелят Добри Ганчев. - Уплаха голяма. Пред портата на Каравеловата къща застана файтон с три коня. Застана подир пладне. Стоя до вечерта на 7-о число. Туй усили още повече страха. Готви се да бяга, казваха хората. Война захваща, а гледа пръв да избяга. И за княз Александър тъй приказваха.

 

На 5-и срещу 6-и в полунощ княз Александър изпратил от Сливнишките редути депеша до правителството в София - предлагал София да се отстъпи без бой, заповядал хазната да се изпрати на сигурно място в тила - в Орхание, архивът на двореца - в германското посолство, а българската войска да се укрепи на Вакарелските или на Ихтиманските възвишения.

 

Младите капитани обаче не се подчинили.

- Такова предателство аз не ще извърша - казал капитан Рачо Петров43. - Ще ни бият, нека; но да запазим честта на България.

И когато княз Батенберг обърнал коня си, за да препусне назад към София, което би било знак за всеобщо бягство, командирът на артилерията капитан Олимпий Панов, известен с олимпийското си спокойствие, извадил револвера си и му извикал:

- Върнете се, иначе ще ви застрелям!

Князът се върнал, срамът събудил в него храбростта, размахал сабя и повел войниците в безумна атака...
image

И както преди 8 години опълченците защитаваха Шипка, така сега българските войници защитавали до смърт редутите на Сливница.

На 6 ноември сърбите започнали обща офанзива срещу българските позиции: сърби и българи се срещаха гърди с гърди, биеха се с щикове, револвери и ножове, когато оръжието падаше от ръцете им, те се пускаха с юмруци един срещу друг и се улавяха гуша за гуша, в падающата нощ не се чуваха никакви вистрели, а само глухи викове, бързи и веднага задушавани.

Това не бе война, а саморазправа на най-близки братя, жадни за кръв и възмездие.44

Боевете траяха три денонощия. Сражавайки се, бранителите на Сливница се оглеждали назад: не идат ли дружините от турската граница?

От турската граница - от Хасково, от Ямбол и Бургас до Сливница са 300 километра.

Представи си, читателю мой: ноември месец, дъжд и сняг, няма асфалт, черни пътища, най-много тук-там чакълено шосе, кал до глезените, дрехите са просмукани от дъжда, всички са мокри до кости, по височините снегът се превръща във виелица, мокрите дрехи замръзват върху мокрите тела, но войниците вървят, вървят ден и нощ, викайки ура срещу виелицата, пеейки в непрогледния мрак „Шуми Марица"; вървят в колона по трима, средният войник, облегнат върху раменете на другите двама, спи, вървейки, след два часа се сменят - и така без да спрат ни за минута, обувките - чепици, ботуши, цървули - са продънени, войниците газят ледената кал с боси окървавени нозе...

 

Минават дружини, полкове - пише Добри Ганчев. - Минават през София, не спират. Нито ден, нито час. Вървят весели, с песни, с провиквания.

Облечени кой както можел, каквото намерил. Някой нахлул широки дънести потури с яркочервен пояс, а на гърба му износена войнишка куртка или съдран мундир, и наопаки: кожух с войнишки панталони. Повечето с цървули. Някои с по един ботуш. Някои с калпаци, на тях забучени цветя. Раници рядко. Повечето шарени селски торби. На някои торбички висят птици, петел или кокошка. От къщи или крадени по пътя.

Задигнали бяха цялото мъжко население. Възраст най-различна. Като почнеш от 18 г., та до 50. И пушките различни. Повечето дебели тежки кримки. Върви туй множество свят, като да не усеща умора. Някои от Саранбей, а други от самата турска граница - все пеш. Върви, шуми, пее, крещи.

Офицери много рядко. На триста-петстотин души един. Подофицери или фелдфебели, произведени от нужда. Груби селски фигури като у обикновените войници. Коси и бради, невидели гребен и ножици. На други лицата същински стърнища.

Тази войска „печенеги" я казваха. Южнобългарските дружини.

Подполковник Брекнер от германския щаб ще възкликне:

- От времето на Александър Македонски и Юлий Цезар не е имало такъв маньовър, какъвто извършиха българските войски през 1885 година!...

И тъй, след четири-пет денонощия, на 6 ноември вечерта, първите колони се изкачват по забулените в гъста мъгла хълмове на Сливница, снегът тук е остър и бръснещ, ледовитият вятър втвърдява като стъкло мокрите дрехи и пронизва изтощените тела, босите нозе залепват по заледената кал, оставяйки кървави стъпки, но войниците не спират, а в движение, викайки ура и пеейки „Шуми Марица", без да стрелят, се втурват с насочени щикове срещу вражеските окопи - това бе великото и страшно българско „Напред, на нож!", което всяваше ужас, пред което никой враг не устояваше, захвърляше пушката си и побягваше с все сили назад; лудият капитан Паница яздеше пред своя летящ отряд от македонски харамии, дошли да помагат на майка България, и ги караше да викат ура, колкото могат, за да помисли врагът, че са многобройни, и техният рев наистина бил страшен в нощта; дори и селяните, въоръжени с остри сечива, се втурнаха в атаката заедно с войската; студентите от странство бяха напуснали университетите и тръгваха за България, акламирани по пътя; учениците от гимназиите се записваха в доброволческите дружини, голобради кандидати на славата, облечени в леките си есенни дрешки, отиваха на война като на някой празник, 6-годишното момче Мони Трайков Радев от село Ресен (което след 20 години ще напише горните редове в „Строителите на съвременна България") гледаше след тях и плачеше, че майка му не го пуска да отиде и то на война - да защитава България...

Целият български народ бе въстанал като един човек да защити свещената своя земя и още по-свещената си свобода - а това бе по-силно от всяко оръжие. Българската армия прекоси границата, превзе Цариброд и Пирот и се отправи към Белград.

 

Нямам намерение да описвам подробно бляскавия победен щурм на княза от Сливница до Пирот - пише споменатият вече пастор Кох - и да показвам как той покри името си с безсмъртна слава. По време на цялата война той беше там, където опасността бе най-голяма, обикаляше на кон ротите, за да възпламени смелостта им, делеше глад и студ с войниците и като тях спеше на голата земя.

Това беше последният случай в европейската история, когато владетелят на една държава застава начело на своята армия и взема лично участие в сраженията - яхнал белия си кон и размахвайки сабя, княз Александър препускаше по фронтовата линия под градушката от куршуми, това взривяваше храбростта на войниците, те се хвърляха в атака, с една само мисъл: да умрат за Отечеството си, предвождани от своя сияещ млад княз!

Напразно командващият западния корпус подполковник Данаил Николаев крещеше:

- Ваше Височество, Вашето място не е тук!

Но князът, веднъж посрамен като страхливец, бе станал безразсъдно храбър...

 

И тъй, всеобщият подвиг на българския народ и личният героизъм на княз Александър поразиха народите, стреснаха държавниците, объркаха дипломатите, разпалиха въображението на дамите, жадни за рицарски подвизи, начело с Виктория, кралицата на Англия, която следеше събитията и се застъпваше пламенно за славата на княз Александър45.

 

Тази негова слава доведе всеросийския император Александър III до умопомрачителна ярост.

Когато българската армия, предвождана от княз Александър, превзе Пирот на 15 ноември, през нощта ясното студено небе се обсипа от хиляди падащи звезди46, войниците ги гледаха, занемели, и си мислеха: това са душите на загиналите ни другари в боя; а когато на сутринта протръби тръбата и те наскачаха, за да тръгнат към Ниш и Белград, откъм Ниш се зададе бяло знаме, ветрееше се на студения вятър - войниците помислиха, че сърбите се предават, но под бялото знаме вървеше австро-унгарският пълномощен министър в Белград граф Рудолф Кевенхюлер-Меч, влезе той на 16 ноември рано сутринта в Главната квартира на българското командване, изправи се пред княз Александър и му рече:

- Негово Величество Господарят телеграфически ми заповяда да се отправя в Главната квартира на Ваше Височество и да заявя на Ваше Височество, че тъй като Сърбия склони под натиска на Великите сили да спре неприятелските действия, да направите същото и Ваше Височество още днес.

А това Ваше Височество може да направи много по-лесно, тъй като Вие вече се намирате на сръбска територия, запазихте блестящо честта на оръжието си, Ваше Височество, устояхте като герой и българският народ се показа чрез своето юначество като народ, достоен за свободата си.

Ако Ваше Височество не изпълните това желание, Негово Величество Императорът ще издаде заповед на своите войски да преминат река Сава, с което Ваше Височество ще видят срещу себе си не вече сръбски, а императорско-австрийски войски!47

После добави конфиденциално:

- А влезе ли австрийска войска в Сърбия, това ще е претекст Русия да окупира България, което ще Ви коства най-малкото трона.

Князът не казал нито дума, мълчал, дълго мълчал, после заповядал и на българските оръжия да замълчат.

Замълчали и оръдията на Видинската крепост. През цялото това време капитан Узунов, разполагащ само с 5100 души, 2000 от които без униформа, отчаяно отбранявал крепостта, обсадена от 15-хилядната редовна армия на генерал Лешанин.

Като млъкнали оръдията на крепостта, въпросният сръбски генерал, въпреки че знаел за обявеното примирие, решил да извоюва победа чрез подлост: дал заповед през нощта да се щурмува Видин,

но претърпял ново поражение и, което е още по-позорно: опетнил офицерската си чест. (В ония времена, читателю, все още съществувало това изчезнало вече понятие.)
повече на
didanov.blog.bg/history/2015/11/13/neveroiatnite-podvizi-na-quot-golubchik-pri-obsadata-na-vidi.1406800

А капитан Атанас Узунов бил увенчан с геройска слава. (Запомни това име, читателю, то скоро ще бъде увенчано с позор...)

 

И последвало това, което ще последва и след другите наши по-сетнешни войни: завоюваното с оръжие бе изгубено от правителствата и дипломацията.

 

Или както го е казал не знам кой: България не загуби нито една битка, но не спечели нито една война.

 

Наистина, читателю, победителката България не спечели нито лев контрибуции, нито педя земя - напротив: загуби Кърджалийска околия и Тъмръшкия клин (тъй наречената Тъмръшка република) - общо 150 села с 50 000 население - дадени бяха на Турция като курбан за Съединението.

А Сърбия не загубила нищо, въпреки разкаянието на крал Милан, изречено точно година по-късно:

 

Ние тръгнахме на 20 ноемврий 1886 г. - пише Константин Хаджикалчев48 в спомените си, - намерението ни беше да не се отбиваме в Сърбия, а да вървим направо за Виена. За наша голяма изненада обаче един специален влак ни чакаше в Ниш, изпратен от крал Милана, за да ни посрещне и отведе в Белград като негови гости.

Приемът беше много сърдечен. При влизането подаде си и двете ръце много любезно, като каза буквално следните думи на французки език:

- Messieurs, la guerre с"etait une faute politique de ma part. Je l"avoue, soyons amis!49

Все пак Съединението беше спасено - на 5 април 1886 година Германия, Австро-Унгария, Франция, Англия, Русия и Турция подписаха Топханенския акт за съединението на Северна и Южна България.

И на всички упреци - че е предал националните интереси, отстъпвайки на Турция Кърджали и Тъмръш - Каравелов имаше право да отговори:

- Вие ми приличате на оня, що се давел в морето - като го извадили, почнал да се сърди и да крещи: „Защо не спасихте и капата ми?"50

А военният аташе на Русия във Виена генерал-майор барон Николай Василиевич Каулбарс (брат на оня генерал Каулбарс, Александър Василиевич, който през нощта на 28 срещу 29 август 1883 година нахлу заедно с генерал Соболев и група руски офицери в двореца, за да арестуват княз Батенберг), обаян от чара и славата на същия княз Александър Батенберг, докладвал възторжено на всеросийския император Александър III:

- Ваше Императорско Величество, княз Александър осъществи заветната мечта на българския народ: извърши Съединението, после покри българското оръжие със слава, като разби Сърбия. След две години той ще бъде цар!

Но Господарят охлади неговия жар:

- А аз мисля, че след 6 месеца ще го изгонят!51

Стефан Цанев"Български хроники" поема

------------------------------

 image
 

Сведение за загубите на войници в Сръбско-българската война през 1885 г.


27 Григор Начович, „Разказ на Негово Височество за Пловдивското въстание", 1886 г.

 

28 Из издадената от английското правителство „Синя книга".

29 Всички военни министри до 22 септември 1885 г. със съгласието на Народното събрание били все руски генерали: Паренсов, Ернрот, Крилов, Лесовой, Каулбарс, Редигер, Котелников; след оставката на генерал Кантакузин военен министър става българският капитан Никифоров и нататък военни министри на България са само българи.

още интересни материали четете на: vselenabg.blogspot.co.at/




Гласувай:
5
0



1. didanov - бележки
13.03.2016 23:21
30 Рихард фон Мах.
31 Както казвал дипломатично руският външен министър Гирс: „Русия силно ще се противи на всеки план, имеющ за цел създаването на една велика България, която би била отчуждена от всяко руско влияние".
32 Док. № 3 из „Авантюри русского царизма в Болгарии", 1935 г.
33 Според същия Фон Мах.
34 Според тогавашния префект на Пловдив Петър Димитров (1848-1919), из „Моите спомени и моята дейност по Съединението на Източна Румелия с Княжество Българияпрез 1885 год.", 1918 г.
35 Димитър Страшимиров, „Архив на Възраждането", 1908 г.
36 Виж в глава I на тази книга.
37 Виж в глава X на Книга втора.
38 Егон Корти, „Александър фон Батенберг".
39 Ю. С. Карцов, „Семъ лет на Ближнем Востоке".
40 Бениамин Калай - министър на финансите на Австро-нгария и бивш неин представител в Европейската комисия за Източна Румелия.
41 В случая нередовен набор стари войници.
42 Васил Радославов, „България и световната криза".
43 Според собствения му разказ.
44 Симеон Радев.
45 Принцеса Мари-Каролине фон Батенберг.
46 Само неаполската обсерватория тази нощ преброила 64 000 метеорита.
47 Архив на Министерството на външните работи.
48 Константин Хаджикалчев (1856-1940), „Спомени", 2006 г.
49 Господа, войната беше политическа грешка от моя страна. Аз го признавам, да бъдем приятели!
50 Из протоколите на Народното събрание.
51 Според Ю. С. Карцов.

цитирай
2. didanov - АТАКА НА ПЕТРОВ КРЪСТ
14.03.2016 21:22
Проведена на 7. XI. 1885 по време на тежките отбранителни боеве на Сливнишката позиция. Тя имала за цел да подпомогне отбраняващите се войски с нанасяне на удар пред предния край на отбраната, в направление на височината Петров кръст. Това било продължение на удара на войските под командването на ротмистър А. Бендерев (три роти от 1. пловдивска, една рота от 4. струмска дружина), които, след като овладели северния връх Три уши, продължили настъплението си към масива Чепан с в. Петров кръст. Въпреки голите и стръмни скалисти сипеи струмци и пловдивци настъпвали стремително. Те били поддържани от огъня на една полубатарея, заела удобна огнева позиция в района на северния склон на Мека цръв. Противниковата съпротива се засилила. Втори батальон от 15. сръбски полк продължил стрелбата от близко разстояние. Това внесло известно колебание, но напред излязъл командирът на пловдивската дружина. Последвали го подпоручиците Свинаров, Минчев и Динков. Когато достигнали на 150— 200 м от противника, те запели „Шуми Марица”. Войниците ги последвали и с мощен вик „ура” се хвърлили в щикова атака. Сръбските подразделения не дочакали удара и се оттеглили. Върхът бил овладян, но още неукрепили се, нашите подразделения трябвало да посрещнат и опита на 3. батальон от 15. сръбски полк за провеждане на контраатака. След като и той бил отбит, българските подразделения станали господари на върха, с което се явили във фланг на настъпващите към Сливнишката позиция първоешелонни полкове на сръбската Нишавска армия.

АТАКА НА ОСТРИ ВРЪХ
Проведена на 11. XI. 1885. След успешните отбранителни боеве на Сливнишката позиция българските войски минали в решително преследване на неприятеля към Драгоман — Пирот. Като използвал височините около Цариброд и преди всичко удобния за отбрана Остри връх, 9. сръбски полк се опитал да спре настъплението на българските колони. На 11. XI. 1885 обаче една дружина от 5. дунавски полк и 6. пех. търновски полк атакувала сръбските подразделения на върха. Четвърта дружина от 5. полк заедно с отряда на ротмистър А. Бендерев обхванали левия фланг на противниковата съпротива и значително облекчили действията на 2. дружина от 6. пех. полк и 1. дружина от 8. пех. полк, настъпващи по фронта. Във втори ешелон настъпила 4. дружина от 8. пех. приморски полк и една рота търновци. Настъплението срещу върха било стремително. Силно пресечната местност и скалистите сипеи не могли да спрат устрема на българските бойци. Сръбските подразделения се опитали да задържат заетата позиция, а след.това, като използват нощта, да се оттеглят. Привечер обаче се чула бойна тръба, зовяща за атака. Духов оркестър засвирил „Шуми Марица”. Подет бил мощен вик „ура”. Барутен дим обхванал Остри връх. Недочакал удара, противникът се оттеглил към с. Милойковци и с. Петерлаш. Падналият нощен мрак не дал възможност на българските бойци да преследват. Овладяването на Остри връх принудило 12. сръбски полк да се оттегли от Нешков връх. Така пътят на българските войски към българо-сръбската граница бил открит.
цитирай
3. didanov - АТАКА НА МЕКА ЦРЪВ
14.03.2016 21:23
Проведена без предварителен замисъл, а по преценка, че тази височина пред Сливнишката позиция давала редица предимства на войските, които я владеят. На 5. XI. 1885, когато противниковото настъпление срещу Сливнишката отбранителна позиция започнало, ротмистър А. Бендерев организирал настъпление пред предния край срещу конната сръбска бригада в района на с. Мало Малово. Когато ротите на кап. А. Букурещлиев излезли в седловината между в. Леща и вис. Мека цръв, те били обстреляни с плътен пушечен огън. Това накарало кап. Хр. Попов да създаде първоначално заслон срещу Мека цръв със силите на 14. и 16. пехотна рота. По-късно, когато в това направление били изпратени и ротите на 3. дружина от 3. пех. видински полк, те го вдигнали заедно със струмци под звуците на духовия оркестър и с мощен вик “ура” атакували височината и я овладели. Вечерта положението на фронта не било много изяснено и вис. Мека цръв била изоставена от пашите подразделения, които се върнали на Сливнишката позиция. На следващия ден — 6. XI, настъпващите към хребетите Чепан и Три уши български подразделения попаднали под огъня на противниковите батальони от 15. сръбски полк, които били заели височината. Това наложило 3. пех. видински полк (с командир кап. М. Маринов) отново да я овладее. В състава на групата, на която била възложена тази задача, влизали 2. видинска дружина, 1. пловдивска дружина, 1. планинска дружина и батареята на кап. Силяновски. Въпреки стръмните планински сипеи настъплението било стремително. Артилерийската батарея на кап. Силяновски успешно поддържала- настъпващите роти. Когато достигнали на 300 — 400 крачки от върха, те се вдигнали на щикова атака. Сръбските подразделения не дочакали удара и се оттеглили към хр. Три уши. С това десният фланг на Сливнишката позиция бил осигурен. Овладяването на вис. Мека цръв и задържането й на 6 и 7. XI, когато се водели най-тежките и кръвопролитни боеве за Сливнишката позиция, имали важно значение за успешните боеве на десния фланг, тъй като ротмистър Бендерев, като смятал, че се готви контраатака срещу нашите подразделения на вис. Мека цръв, ги усилил до 27 роти, 8 оръдия и 1/2 ескадрон. Това дало възможност не само да се задържи височината, като се спре настъплението по това направление на сръбската Дунавска дивизия с командир полк. Хорстиг, но да се съдействува и за овладяването на хр. Чепан и вис. Три уши.

Овладяването на вис. Мека цръв, както и общото настъпление пред предния край на десния фланг, организирано от ротмистър А. Бендерев. и реализирано от кап. Кр. Бахчеванов, кап. Маринов и др, били дело на воинското умение на тези млади български командири, които твърде много допринесли за успеха на Сливнишкото отбранително сражение.
цитирай
4. didanov - Войната:
14.03.2016 23:59
Войната:

Сърбите разделят своите сили на две части – основната Нишка армия (42 800 души) се позиционира с цел настъпление посока Пирот -> Цариброд -> София и целта й е да неутрализира максимално бързо българската столица с което да предреши изхода от войната. втората част от армията – Тимошка (21 000 души) – е дислоцирана по посока Видин, като целта й е да завземе дунавския град и след това да напредне до поречието на р. Искър, която според Милан трябва да бележи границата между двете държави.
Пушката Маузер-Миланович, основно стрелково оръжие на сръбската армия.

Пушката Маузер-Миланович, основно стрелково оръжие на сръбската армия.

Противно на масовото схващане, българското командване не е било съвсем неподготвено за действията на сърбите. За това свидетелстват три прости факта – 1) Трън е превърнат в укрепена позиция; 2) Видин е укрепен; 3) Т.нар. Западен корпус от армията е оставен, макар и с по-малка численост, като подсигуряване на границата със западната ни съседка. Поради тази причина не бива да ни изненадва и решителността, с която нашата армия се заема да гради поредица от отбранителни позиции около Сливница, чиято цел е максимално да забави сръбското настъпление и да даде време на останалата част от армията да се предислоцира от южната граница.
Бердан - основната пушка на българската армия, осигурена чрез прочистване ан руските военновременни складове и раздаването на оръжията на новосформираната българска армия.

Бердан – основната пушка на българската армия, осигурена чрез прочистване на руските военновременни складове и раздаването на оръжията на новосформираната българска армия.

Сръбската армия се намира в състояние на реорганизация. Офицерският й състав се подменя в сравнение с предишната война и голяма част от по-опитните висши офицери отсъстват от щаба на крал Милан. Войниците са зле обучени, тъй като наборната система е въведена по-късно отколкото в България. Личното въоръжение на сърбите е по-добро по отношение на по-голямата еднаквост в типовете пушки и калибри, които се използват. Сърбите имат, макар и в ограничен смисъл, елементът на изненадата и ако успеят бързо да нанесат решително поражение на по-малобройните български части, могат да се надяват на успех във войната.

Българската армия разполага с по-добре подготвени наборници, а броят на обучените във Военното училище офицери е далеч по-сериозен, отколкото се предполага. Да, Русия изтегля своите офицери, но те са едва 1/8 от общия офицерски състав на армията и това само по себе си не е прекалено сериозен проблем, който да окаже непреодолими последици върху боеспособността на българската военна машина. Проблемите на армията ни са най-вече логистични – снабдяването е лошо, войниците са въоръжени с множество, разнокалибрени руски оръжия, за които невинаги достигат муниции. храната се набавя чрез контарактори, а липсата на медици се усеща изключително остро. Основните предимства на българската армия са, че се бие на свой терен и е съставена от силно мотивиран числен състав, който се сражава буквално в името на родния си дом, земя и Отечество.
Български войници по време на войната

Български войници по време на войната

Българите вземат стратегически правилното решение да се изоставят Западните покрайнини и да се търси по-лесно защитима позиция, каквито са Сливнишките хълмове. По протежение на стария път София-Ниш са изградени поредица от отбранителни позиции, които изиграват решаваща роля за изхода от войната. Първите два дни от конфликта стават свидетел на успешното изтегляне на българските сили в посока София, като сърбите са сериозно забавени в района на Трън и Брезник, а опита за овладяване на Драгоман остава неуспешен. На 17ти ноември започва Сливнишката битка – решителното сражение във войната. Битката завършва на 19ти с пълна победа на българите, които след като първоначално успяват да задържат сръбския устрем преминават в поредица контраатаки и в края на 19ти, българската армия започва да преследва отстъпващия неприятел. По същото време, в района на Видин, Белоградчик и Кула, сърбите постигат по-сериозен успех и притискат българските части, които, обаче, заемат стабилни позиции и към 18ти ноември вече са спрели настъплението на врага.
Княз Александър Батенберг на бойното поле

Княз Александър Батенберг на бойното поле

Следващият етап от войната се състои между 20 и 24 ноември, когато след поредица от успешни офанзиви българската армия успява да изтласка сърбите до границата от преди войната. Атаките „на нож“, които са основен концептуален елемент от полевата тактика на Българската армия дават поразителен ефект и цели сръбски полкове отстъпват позициите си пред устрема на българския войник. Шанса да преминат в контранастъпление е изключително положителен за действията на българската армия, тъй като тя по устав винаги се стреми към тотална офанзива спрямо своите противници и първоначалният, дефанзивен, етап от войната е един вид „непознати води“ за българските части, които още от момента на своето създаване тренират настъпление като своя основна тактика на бойното поле. Важна роля в успеха на прийома „На нож“ изиграва и високия морал на българската амрия, която компенсира липсата на опит сред част от войниците и липсата на модерно въоръжение със жертвоготовност и себеотрицание, които остават непонятни за мнозина съвременници. Изглежда Свободата е била твърде сладка за да се откажат от нея дедите ни с лека ръка.
Отстъплението на сръбската армия

Отстъплението на сръбската армия

На 25ти ноември българската армия се подготвя да атакува Пирот. Срещу града са съсредоточени 42 000 войници, докато броя на протвниковите части в района на града надхвърля 60 000, но немалка част от тях са набързо мобилизирани младежи, които нямат никаква бойна подготовка. На следващият ден българските части затягат обръча около града, а самия щурм, отново на нож, се води на 27ми ноември. в разразилите се улични схватки българите излизат победители и разбитите сръбския части отстъпват града. Жертвите остават относително скромни и приблизително равни – около 1300 убити и ранени за всяка от двете страни.
Капитан Атанас Узунов - човекът, който не даде Видин

Капитан Атанас Узунов – човекът, който не даде Видин

На северния фронт Видин е обкръжен и обсаден на 23ти ноември. В следващите дни генерал Лешанин опитва безуспешно да превземе града и да принуди командващият гарнизона – кап. Атанас Узунов да сложи оръжие. На 27ми българите съумяват да изненадат сърбите с внезапен излаз и да разгромят част от вражеските позиции около града. когато на 28ми е подписано примирие, Лешанин отказва да зачете споготбата и продължава да щурмува неуспешно града още едно денонощие.
цитирай
5. didanov - някои интересни факти
15.03.2016 00:14
6.Предвид скорошното Освобождение на България и липсата на добри офицерски кадри и точно обратното за Сърбия, която разполага с многобройна войска и артилерия и възможно най-модерните оръжия за времето си, очакванията на западните Велики сили на този етап са бърз и пълен разгром на България. В източната велика сила - Русия мненията са по - противоречиви, мнозинството предрича загуба за българите, но част от руските офицери, които скоро са се върнали от България и познават българската армия казват, „че българите ще избият до крак сърбите“.

7. Много мъртви и ранени има на двете страни. Българите се бият като лъвове, даже без офицери ...те заслужават един спомен в историята даже ако бъдат победени." ( вестник „Stamboul“, 7 ноември 1885 г.)

8. Отзив в английския вестник "Таймс" от 10 ноември 1885г., във връзка с обрата във войната : " Сега не може да има вече съмнение, че сърбите са претърпели сериозни несполуки (...) Победата на българите, победа на правото и правдата (...) ще предотврати една голяма и може би всеобща война."

9. Във Видин, на поканата на генерал Лешанин, обкръжил града с две девизии, кап.Узунов, който има по - малко от полк отговаря : " Учил съм се да превземам крепости, а не да ги предавам." А през нощта напада с две роти дивизиите на Лешанин и ги гони до Ново село.11.Ето и една история с полулегендарен характер : при българското отстъпление от Трънската позиция,дядо Рангел - пъдар и местен бракониер отказва да изпълни заповедта и се скрива със своята пушка в кухо дърво.С точни изтрели успява да убие 25 сръбски офицера и по този начин да спре за един ден настъплението на цялата Моравска дивизия.Към края на деня е открит от сърбите и е убит. Според друга теория дядото остава жив и след войната. На въпроса как така е успял сам да спре сръбската армия при Трън той отговаря просто: "Царевицата тамън беше узрела, ако бех пущил сърбетата - 'се щеха да я оберат".

12. В контраатаката във Видин участвала доброволческа рота от 100 ученика от гимназията! Понеже много настоявали, ги включили в сражението със задачата да викат "ура" отзад. Те обаче атакували сръбската позиция и пленили един взвод с оръжието.На 11 ноември четвърта дружина е ляво от шосето за Сливница, на 3 км от населеното място. Пета дружина получава заповед начело с капитан Тодоров да замине за Радомир със задача оттам са се упъти за Брезник. Ако гр. Брезник е още в ръцете на сърбите, да не им се позволи да настъпят към Радомир, ако са напуснали града, дружината да се присъедини към дружините от Конарския полк. На следващия ден ожесточен бой се води на 4 км от гр. Пирот при Кел Теш. За този бой капитан Кисов до края на живота си разказва за следния случай: „Виждам ранени – един сърбин и един българин да лежат редом. В това време се приближават до тях двама санитари и се готвят да дигнат българския войник.

– Оставете мен за по-после – каза раненият българин. – Аз ще почакам. Занесете по-напред ей този нещастник”.
цитирай
6. didanov - СРЪБСКО-БЪЛГАРСКАТА ВОЙНА КАТО ГЕОПОЛИТИЧЕСКИ СБЛЪСЪК, Пламен Димитров
15.03.2016 00:20
Сръбско-българската война е събитието, което откроява геополитическата слабост на Гърция и особено на Сърбия и ускорява преговорите за съюз между тези две държави. Всъщност първият съюзен договор между Белград и Атина е подписан още през 1867 г., но той е повече с антиосманска, отколкото с антибългарска насоченост. Активната външна политика на сръбския княз Михаил от 60-те години на ХIХ век до голяма степен се базира на “Начертанието” на Гарашанин и цели създаването на голяма държава на основата на славянската солидарност. Тогава балканските национално-освободителни движения все още са в своя романтичен период. След Берлинския конгрес обстановката е друга. С нападението срещу България през 1885 г. Сърбия окончателно зачерква “Начертанието” като своя външнополитическа доктрина. Най-сериозният сръбски противник вече не е друговерската Османска империя, а славянска и православна България. Затова подновените сръбско-гръцки преговори от началото на 90-те години на ХIХ век се фокусират изключително върху общата борба срещу българското влияние в Македония. Белград и Атина се договарят да се борят срещу назначаването на български владици и срещу откриването на български училища в Македония.

Българската победа от 1885 г. обезпокоява и Румъния, която чувства застрашена позицията си на най-голяма християнска държава на Балканите. По географски причини тя може да търси териториална компенсация преди всичко за сметка на България. Така предпоставките за формирането на геополитическата конфигурация периферия (Сърбия, Гърция и Румъния) срещу център (България), която изкристализира през 1913 г., са заложени още с края на Сръбско-българската война.

Войната от 1885 г. е източник на важни изводи и за политическия елит в София. За България става ясно, че въпреки победата териториално разширение на запад не може да бъде търсено, защото то би срещнало съпротивата не само на преодолимия съперник Сърбия, но и на непреодолимия в лицето на Австро-Унгария. В еуфорията от успешно защитеното Съединение малцина обръщат внимание на този факт, но той е важен, защото преди 1878 г. Нишко, Вранско и Пиротско са в границите на Българската екзархия. За България остават две посоки за териториално разширение - юг и югозапад. Като приоритетна се налага втората. Това се диктува от вече споменатата стратегическа важност на Македония като балкански Римланд и най-вече от силните етнокултурни позиции на българите в спорната област. Етническият аргумент обаче се оказва нож с две остриета. Масираният приток на емигранти от Македония в София постепенно и неусетно интериоризира македонския въпрос в българския вътрешнополитически дебат. Вследствие на това Сърбия и Гърция водят борбата за Македония, осланяйки се на хладнокръвния геополитически разчет, докато България често попада в плен на обществените емоции.

Съединението и победата във войната от 1885 г. слагат точка на българските надежди за извоюване на автономия за Македония. Нито великите сили, нито малките балкански държави, нитъ пък самата Османска империя биха допуснали Македония да последва съдбата на Източна Румелия. Първият успех по пътя на българското националното обединение е постигнат с оръжието на етническата доминация, но след 1885 г. борбата вече се води с други средства.

Сръбско-българската война показва, че и Сърбия и България трудно могат да разчитат на териториално разширение по паралела. Естествената географска посока за уголемяване на двете държави е меридионална - за Сърбия по линията Морава-Вардар, а за България - по линията Искър-Струма (Места) плюс беломорското крайбрежие. Разширението по паралела би донесло решителнонадмощие за силата, която го е реализирала. Това може да се случи ако България овладее Вардарска Македония, или ако Сърбия присъедини Босна и Херцеговина. Такава рязка промяна на статуквото обаче се оказва невъзможна, защото войната от 1885 г. създава едно динамично балканско равновесие, при което относителното преимущество на България е балансирано от потенциалния съюз между Сърбия и Гърция. Ако погледнем картата на трите териториални разширения на Сърбия в периода 1833-1913 г., ще видим, че те са само в южна посока. По линия на меридиана са и придобивките на България след Балканските войни. Българо-сръбската граница, определена с Букурещкия договор от 1913 г., се оказва едно естествено географско продължение на юг за граничната линия, потвърдена с първия Букурещки договор от 1886 г. Така водосборните басейни на реките Морава и Вардар от една страна, и на Искър и Струма от друга, са разграничени не само географски, но и политически. При тогавашното ниво на комуникации географските аргументи се оказват по-силно оръжие от етническите. Показателен е фактът, че първият влак тръгва по ж.п. линията Белград-Солун само три години след Сръбско-българската война, докато София и до днес няма железопътна връзка с Вардарската долина. Интригата в сръбско-българското противоборство се запазва чак да края на Първата световна война, когато Сърбия получава голямо разширение по посока на паралела и е преформулирана като една балканска миниимперия.

Съединението и Сръбско-българската война от 1885 г. са решаващият тласък, който размества сравнително ясните до тогава граници между руското и австро-унгарско влияние на Балканите. В по-далечна перспектива утвърждаването на България като сила №1 в балканския Хартланд предопределя и поведението на държавите от европейския югоизток в започналата през 1914 г. Голяма война. Съюзът между София и Берлин е естествен и възможен, защото Германия има същата геополитическа позиция в общоевропейски мащаб, каквато България притежава в балканското пространство. Пак по тази логика Сърбия, Гърция и Румъния се оказват в лагера на големте държави от европейската периферия, които в крайна сметка печелят войната. Така въпреки блестящото представяне на своите войници България става жертва на геополитическата си съдба. Оказва се, че битката за надмощие на Балканите наподобява древногръцка трагедия, където съдбата (т.е геополитиката) е по-силна от героите.
цитирай
7. didanov - АВСТРО-СРЪБСКИ СЕКРЕТЕН ДОГОВОР 1881
15.03.2016 14:09
Договор между Австро-Унгария и Сърбия, сключен от княз Милан Обренович, а подписан от сръбския министър на външните работи Ч. Миятович на 28. VI. 1881. Сърбия се задължавала да не прави агитации в полза на сръбския елемент в Австро-Унгария и окупираната след 1878 г. Босна и Херцеговина и да не сключва договори с други държави без предварително споразумение с Виена. Австро-Унгария обещала да признае Сърбия за кралство, когато то бъде провъзгласено, и да подпомага разширяването на Сърбия на юг към Македония. Този договор насочвал сръбската националистическа пропаганда към Македония и изиграл известна роля при определяне враждебната позиция на крал Милан към Княжество България след Съединението (1885).

цитирай
Търсене

За този блог
Автор: didanov
Категория: История
Прочетен: 2351541
Постинги: 1136
Коментари: 3354
Гласове: 5813
Спечели и ти от своя блог!
Блогрол
1. Цар Мидас, бриги и пеласги – Троя е на Балканите?
2. Българското хоро - древно писмо от живи йероглифи
3. Тракийският император Роле и паметника на цар Мида
4. Корените на българската народност
5. Българският генетичен проект
6. "Как ни предадоха европейските консули"
7. Мегалитите - трогателно свидетелство за детството на човечеството
8. ДЖАГФАР ТАРИХЫ, ПЕЛАСГИТЕ и остров КРИТ
9. Сурва Година, Сура Бога и Веда Словена
10. Древно-тракийско скално светилище под Царев връх – предшественик на Рилския манастир
11. неизвестното племе на мияците
12. Масагетската принцеса Томира и битката й с персийския цар Кир
13. Хубавата Елена в Египет
14. Склавини и анти в долнодунавските земи
15. Кои са мирмидонците?
16. Еничаринът Склаф, името Слав и робите
17. Аспарух, Мемнон и етиопските българи
18. Името на Кан(ас) Аспарух не е случайно
19. Срещата м/у Калоян и Пиер дьо Брашо
20. Амазонките на Тезей, Херодот, Дахомей, Южна Америка и Африка
21. Фердинанд I, славянин и потомък на витинските князе.
22. НОВ МЕТОД ЗА РАЗЧИТАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ РУНИ
23. Амазонките в древността (Тракия, Мала Азия,Либия)
24. ПОЛИСЪТ СРЕЩУ ДЪРЖАВАТА
25. АТЛАНТИ ЛИ СА МИТОЛОГИЧНИТЕ ТИТАНИ?
26. Черноморската Троя – тайната на Ропотамо
27. Брут Троянски - легендарният първи владетел на Британия
28. ЧУЖДИЦА ЛИ Е НАИМЕНОВАНИЕТО "ТРАКИ"?
29. О неразумний, защо се срамиш да се наречеш...мизиец?
30. Черноморската Троя - коя българска река е Омировата Симоис?