Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.03.2016 00:50 - Грозното пате на Европа
Автор: didanov Категория: История   
Прочетен: 3122 Коментари: 7 Гласове:
5

Последна промяна: 17.03.2016 23:12

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

http://www.temanews.com
Индустрия, загубена в прехода
Димитър Събев

Промишлеността е не само средство за създаване на БВП; тя отговаря за поддръжането на техническите умения и развитието научния потенциал в едно общество. Ето защо Европейският съюз обръща огромно внимание на своята индустриална структура. Едно от препоръчителните пожелания на Брюксел е до 2020 г. индустрията да увеличи дела си до 20% в общия икономически продукт на Евросъюза. Този процент в момента в България се формира с общите усилия на промишленост, енергетика и водоснабдяване. Тоест има върху какво да се работи, но като цяло изоставането ни е много повече в качествено, отколкото в количествено отношение. 

  Най-голям брой заети в родната индустрия има в сектора текстил, следва хранително-вкусовата промишленост. Производството на текстил, облекла и храни безспорно е полезно занимание, въпросът е дали България може да разчита само на този неквалифициран, предимно женски труд за бъдещето си. Вече и в Китай страната ни се рекламира като място с евтина работна ръка.
Това ли е то европейското развитие? Ако моделът на евтина инвестиционна дестинация продължи да се възпроизвежда, не просто ще си останем бедни – така подготвяме почвата за най-мрачните сценарии за бъдещето на България: демографски, етнически, пенсионен, културен колапс.

Собствените ми изчисления на база данните от НСИ показват, че в момента *2011 над 80% от заетите в българската промишленост изпълняват нискотехнологични дейности, свързани основно с преработката на материали. Вероятно само 100 хил. души в индустрията използват в работата си по-сложни технологични умения. Това не е особено откритие: според Европейската комисия българската индустрия е в категорията на догонващите, както и в най-ниската категория според своята иновативност. Едва 3% от износа ни е високотехнологичен. Сериозният доклад „Индустриална структура на ЕС” посочва, че имаме конкурентни предимства главно в производството на облекла, в преработката на селскостопански суровини и в минното дело. Изчисленията на европейските експерти показват, че българската индустрия всъщност е силно специализирана, но за съжаление в грешните сектори. Заключението е, че „колкото по-развита е една страна, толкова по-малко значение за нея има първичният сектор”. В превод от брюкселски това означава, че за България първичният сектор (наличните суровини) има водещо значение и съответно страната ни е... недоразвита.  

Българският шанс 

е пренасочването на над 1 млн. работници, които сега са заети в непроизводителни дейности, към работни места, които създават по-висока добавена стойност. Това предложение, равносилно на ходенето из пустинята на еврейския народ, е дело на консултантската компания A.T.Kearney. През 2011 г. правителството й възложи да анализира как да се популяризираме като инвестиционна дестинация в чужбина, но откровеността на консултанта явно не е по вкуса на управляващите. Все още няма обществена дискусия, че в България над 600 хил. души са заети в сферата на търговията – при положение че в по-богата Унгария броят им е 200 хиляди. Що се касае до текстила, заетите в сектора 138 хиляди работници са с над 50% повече от общия брой на текстилните работници в Чехия, Естония и Унгария.

Да се пренасочат, но как? Не е реалистично да очакваме, че в измъчените от безработица региони Марийка или Айше доброволно ще зарежат нископлатената и непосилна, но все пак носеща някакви пари работа в шивашката фабрика и ще седнат да учат компютри. Докато 40% от българите са на границата на бедността, у нас ще идват „инвеститори”, за които е по-изгодно да използват евтиния ни труд в близост до богатите западни пазари, отколкото също толкова евтиния труд в далечен Виетнам. България вече няма жизнена сила за изграждане на индустриална структура. И политически консенсус за подобен ход няма, още по-малко гаранции, че две последователни правителства ще следват обща стратегия.

И все пак нещичко може да се направи.  Вижда се, че България действително има предимства в производството на текстил, облекла и обувки. Логично е това да породи държавен ангажимент към дизайна, така че предприятията да излизат на европейските пазари с готов продукт, а не да работят на ишлеме.

 Възможности дава и производството на цветни метали. В мрачното социалистическо минало е имало заводи за проводници в Севлиево, в Бургас и в Смолян, които са задоволявали националните нужди и голяма част от продукцията е изнасяна за Арабския свят и Африка. В момента България едновременно е един от големите европейски производители на мед и внася медни кабели. Действително собствеността на мините (както на почти всички големи работещи предприятия) е вече чуждестранна, съответно не можем директно да принуждаваме собствениците да създават производствени цикли. Но държавата поне може да вземе поука за бъдеще. Също така следва да се насърчават интегрираните решения, а не всяка инвестиция, създаваща някакви работни места.

 

Моторни песни

 

И през XXI век българската индустрия има своите постижения. Според данните на ООН (Comtrade Database) износът на електрически машини и уреди за последните пет години се е увеличил с над 100% и през 2011 г. вече надхвърля 2 млрд. долара. Но все пак това е само частица от предишния блясък. Капиталовите вложения за развитие на индустрия и енергетика между 1950 и 1990 г. сумарно възлизат на почти 100 млрд. лева - според статистиката, обобщена от непредубедения историк доц. Рашко Иванов. Популярната история е, че българската промишленост се срива, защото губи съветските пазари. Това не е цялата истина, тъй като България е имала силни позиции също и в Близкия изток и в Африка. Например електропроводите в Ливан и Ирак са български; България е осъществила електрификацията на половин Йордания, както и телефонизацията на Кувейт.

 А късането на търговските контакти с Русия е политическо решение, което не е продиктувано нито от новите международни „приятели”, нито от каквато и да е необходимост. Бившият комсомолски секретар и външен министър на СДС Стоян Ганев през 1992 г. официално заплашваше да съди Москва. Заедно с постоянните заплахи за събаряне на съветските паметници това доведе до емоционална ответна реакция на Борис Елцин – драстично повишаване на вносните мита за българските стоки – което пък отне над 80% от външните пазари на нашите предприятия. 

Това, което оцеля от индустрията ни след това, беше разнесено от приватизацията на правителството на Иван Костов. Използваната хватка се нарича „икономическо обезценяване на производствените мощности”. Този тихомълком въведен в оценителската практика термин даде възможност да се продават държавни активи на 50 или дори 70% по-ниска „справедлива пазарна стойност” от реалната. Презумпцията е, че когато предприятието не работи и мощностите не са натоварени, справедлива пазарна стойност е в пъти по-ниска спрямо тази на едно работещо предприятие. Съответно в държавните предприятия се назначаваха директори, които имаха една-единствена задача – да спъват производството. Така при приватизацията купувачът, продавайки само част от машините, можеше да получи производствените площадки и сградите без пари. И тъй като новите купувачи твърде рядко имаха нагласа за производство, останалите машини заминаха за скрап, а сградите се превърнаха, образно казано, в молове. Не е ли това в схематизиран вид и съдбата на „Кремиковци”?

 

Кой имаше интерес

 

от разрушаването на българската индустрия? Не е нужно да си червен конспиратор, за да стигнеш до заключението, че победителите в идеологическия сблъсък гледаха на сриналия се СИВ като на нов пазар и предпочетоха да се освободят от досадната конкуренция. В тази връзка много наши патриоти скърцат със зъби заради плана „Ран – Ът”, който произнесе смъртна присъда за родното технологично производство и превърна страната в суровинен придатък на Европа. Но всъщност Западът нямаше нищо лично против България: към нас чисто и просто беше приложена стратегия, използвана още от 1950-те години спрямо страните от Третия свят. Известният американски професор Майкъл Хъдсън отдавна извади на показ американската доктрина за световна икономическа мощ, която в края на столетието „прегърна” и България (виж книгата от 1977 г. „Global Fracture. The New International Economic Order”). Първа точка от плана е чуждестранната собственост на полезните изкопаеми. У нас тя беше изпълнена с особено старание и отдавна огромните български залежи на злато и мед се отразяват само на статистиката за износа, но не и на реалния национален доход. 

Заедно с това трябваше да се сложи край на самозадоволяващото се и сравнително иновативно селско стопанство, за да се създаде зависимост от вноса на храни – които ще ни продават западните страни. Преди десети ноември в аграрния сектор работеха около 30 хил. вишисти – само два пъти по-малко от общия брой на работниците и механизаторите, които сега обслужват зърнените ниви на арендаторите. 4% от обработваемите площи бяха заети със зеленчуци, а сега дори да искаш да замериш своя парламент с домати, ще трябва да купуваш вносни. Западът имаше интерес да се теглят заеми в чужда валута, които след това да се изплащат чрез износ; контролът върху цените на борсовите стоки означаваше, че за всеки един спечелен долар в чужбина трябваше да се изнасят още и още стоки.

Не на последно място, Вашингтон насърчаваше „третите” страни да строят транспортна инфраструктура, основно магистрали, за да подпомогне експортните, и по-специално своите предприятия, работещи в съответната страна. Тоест нищо ново под слънцето не се случва в България. Въпросът е, че повечето страни от СИВ успяха да се изплъзнат от тази хлъзгава примка. Не идват случайно коментарите на президента Росен Плевнелиев при посещението му в Австрия, че българската приватизация, за разлика от чешката, е най-неудачната в Европа: активи за 30 млрд. евро бяха продадени за три. Тази истина е бодлива и засегнатите предпочитат да се присмиват на българските постижения: през соца сме отчитали износ на компютри, а всъщност ставало дума за рекламация на компоти. 

В доклад от 2012 г. Световната банка рисува различна картина: „Преди 1990 г. българската компютърна индустрия беше внушителна”, пишат експертите. Банката също така отбелязва, че нашите химици, физици и биолози „работят на предната линия на световната наука” – но постиженията им се крепят на инвестициите, направени преди 1990 г.

 

Новият индустриален ред

 

В дискусията за развитието на българската икономика и в частност индустрия чуждестранните инвестиции обикновено се фетишизират. Старата инженерна генерация е на друго мнение: осигурете ни достъп до пазари, а продукти и инвестиции ще си намерим сами. Дори през еуфоричната 2007 г., когато в страната влязоха 9 млрд. евро, едва 12% от тази сума се насочиха към промишлеността. Нещо повече – чуждестранните инвестиции не са подарък, а вложение, предназначено да генерира печалба и съответно да изнася доход от България. Платежният ни баланс показва, че за 12-те месеца до края на септември от страната са изнесени почти 3 млрд. лв. (1.45 млрд. евро) само под формата на доход от преки чуждестранни инвестиции. И когато президентът декларира, че според изчисленията на екипа му до 2020 г. у нас ще се излеят 42 млрд. евро, си струва да се запитаме какво е останало, за да се купи с тези пари. Дори ако Плевнелиев е прав, фокусът на чуждестранните пари пак ще е „усвояване” на подземни и природни богатства, а не модерно производство, което да вдигне нивото на България.

Длъжни сме да отбележим заедно с това, че вече не е възможно да се върнем към диверсифицираната индустриална структура отпреди 1989 г.: светът е станал друг. Световната индустрия силно се е концентрирала и в нея доминират големите, които разполагат с десетки милиарди за поглъщания на по-малки компании от целия свят. В много сектори вече има място за само двама големи играчи, които се борят за икономии – изтъква Андрей Визяк, съдружник в „Прайсуотърхаус Купърс”. Преди дни консултантската компания издаде у нас книга, в която се твърди, че класическият модел на фрагментираната индустрия е минало.

Новите компании победители спадат към някой от следните четири профила:

  • местен специалист, който работи в един индустриален сегмент и в своята страна;

  • регионален герой, който присъства предимно на местния пазар, но с разнообразни продукти;

  • международен шампион, който се конкурира на световния пазар в тясна индустриална област;

  • индустриалната акула, която е голяма компания с висока степен на диверсификация и интернационализация.

Явно не е по силите ни да родим компания – индустриална акула. В близкото минало в лицето на предприятия като „Балканкар” и „Черно море” сме имали няколко международни шампиона. Но днес най-доброто, на което могат да се надяват родните предприятия, е да се превърнат в регионален герой – като обаче внимават да не привлекат вниманието на някоя гладна акула. Ето един характерен роден пример за инвестиционно убийство: в софийския силнотоков завод „Васил Коларов” работеха над 4 хиляди души. По информация на ръководен служител в завода, който е имал достъп до вътрешната документация, в навечерието на приватизацията предприятието разполага с поръчки за 7 години напред – доставки на големи трансформатори за Пакистан, Индия и други страни. След като Hyundai го придобива през 1997 г., купувачът прехвърля изпълнението на поръчките в Южна Корея. В момента в завода работят не повече от 200 души.

Ще видим ли скоро българска компания сред международните шампиони? Ще има ли отново български глобален продукт? Николай Добрев, директор на голямото българско изключение в областта на цветните метали – пловдивският „КЦМ”, твърди: много е вероятно, но първо има път, който трябва да се извърви. Да допълним металурга – по възможност посоката трябва да е напред, а не назад.

 

Кадрите решават всичко

 

Не толкова разпиляната индустриална база и загубените технологии, а липсата на човешки ресурси е онова, което трябва да ни плаши за бъдещето. Подготовката на качествени кадри за индустрията изисква поне 10 години в практиката. Предвид изчерпания човешки потенциал това означава, че дори държавата незабавно да започне да насърчава професионалното средно образование и техническите ВУЗ, положителният ефект ще се види най-рано след 2020 г. А фактите говорят, че това правителство няма добро отношение към производството: потвърждава го, ако щете, назначението на министър на несериозната възраст от 34 години начело на българските икономика, енергетика, че и туризъм.

Изследователи от МВФ (Anand, Mishra, Spatafora, 2012) доказаха наличието на зависимост между по-високото технологично ниво в една страна и по-високия й БВП. Шансът на България за по-добър живот се крие в развитието на модерна индустрия и информатика. Формулата „туризъм, селско стопанство и текстил” разчита на евтин труд, който ще ни държи завинаги в периферията на Европа. Освен износител на ценни суровини, така България ще продължи да е износител и на мозъци, тъй като нашата култура цени образованието, но добрите млади кадри не намират призвание в примитивната българска стопанска структура. Напълно естествено, младежите пренебрегват и техническите специалности, тъй като са преки свидетели на разрушаването на индустрията и на престижа на инженера. Едва 12% от българските студенти според A.T.Kearney учат професия, свързана с производството – а цели 30% са обучаващите се на бизнес и финанси. За младежите би било по-разумно тази пропорция да се обърне: влиятелни анализатори предричат, че за сметка на селското стопанство и промишлеността финансите ще играят все по-малка роля в света на бъдещето.

 

Петко Данев, бивш главен директор на НПК „Черно море”-Варна:

 

Формулата е наука - производство - маркетинг

 

Преди промените радиозаводът „Черно море” имаше около 18% световен пазарен дял. Имаше ли шанс след 1989 г. търговските контакти да бъдат запазени и неизбежно ли беше последвалото свиване на производството?

 

- Научно-производственият комбинат „Черно море”-Варна измина дълъг път до придобиване на национална значимост и световен ранг. Той започна дейността си с лицензни изделия с не толкова значим характер и стигна до производството на крупни системи от най-сложен тип. Само за 15 години постигнахме завидни резултати - средногодишни ръстове с по 15 млн. лева и производителност на глава от личния състав от 40 000 лв. Обемите на промишлената продукция бяха около 200 млн. лв. годишно. И ако не беше прекъснат устремът ни, мерникът сочеше порядък от 1 млрд. лева. Посоките на развитие бяха аерокосмическите технологии и продукти.

Като комбинат, специализиращ се в международното разпределение на труд в СИВ и Варшавския договор, „Черно море” продаваше най-вече в социалистическите страни и също така в страните от Азия, Африка и Америка, които бяха поляризирани около социалистическата общност. Сега... неизбежно ли беше ... Българската индустрия имаше добър рейтинг в света и беше възможно да се реализира на Запад, макар и като втори ешелон, но това не се случи най-вече защото у нас липсваха „големите индустриалци” в политиката. Това всъщност срина и науката, образованието, приемствеността, ешелоните и най-вече пазарите.

 

Всъщност десетилетия преди у нас да се заговори за „клъстери”, около радиозавода функционираше такъв клъстер?

 

- Структурата на нашия специфичен подотрасъл изглеждаше така: първа беше фундаменталната наука. В БАН и в Института по радиоелектроника в София се занимаваха с перспективното развитие от 5 до 25 години напред. После идваше приложната наука в няколко института, например варненския Институт за радионавигационна апаратура. Тяхна задача бяха иновационните процеси, автоматизираните системи в производствата, безотпадните технологии и т.н.

След това се нареждаха ешелоните - мрежа от заводи и цехове, разположени по цялата територия на страната. В нашия ешелон например бяха заводът за тренажори в Шумен, заводътза вити магнитопроводи в Айтос, цехът за револверно-автоматна дейност във Вълчи дол, пресовият цех в село Доброплодно и т.н. Тези заводи и цехове обезпечаваха голямото производство, като същевременно не източваха доходи от комбината. Търговската дейност беше на финала на отрасловата ни структура.

 

Вие бяхте начело на огромно социалистическо предприятие. Какви бяха недостатъците на социалистическата промишленост? Кои бяха преимуществата й спрямо сегашния пазарен модел?

 

- Естествено, и тогава, както и сега, се допускаха грешки. Голяма централизация; планове, необвързани с материално обезпечение или пазари; уравниловка, която водеше до демотивация. Твърде голяма беше намесата на партийните органи.

Но за сметка на централизираното планиране на средствата имаше диференцирани фондове, които водеха до хармонично развитие. Никой ръководител на предприятие нямаше право да прехвърля средства от един фонд в друг. Така се развиваха всички направления - новите производства, ремонтът, техническото усъвършенстване, социалните дейности, подготовката на кадри и т.н. По такъв начин не се допускаха диспропорции в развитието. Мисля, че плановото начало и днес дава добри резултати в Китай и други страни. Европейският съюз все повече планира. Не е лошо и в България да се прави така.

 

Бихте ли описали общото състояние на българската индустрия към края на 1980-те години?

 

- Нещата, свързани с индустриалното развитие в България по време на социализма, не са такива, каквито се представят днес от някои среди. До 1989 г. придобихме относително добър индустриален облик. Неслучайно в световните класации попадахме в графата „индустриална страна.” Основните производствени фондове надхвърляха 150 млрд. лева. Националният доход беше 62 млрд. долара, а доходът на глава от населението - 7500 долара (повече, отколкото през 2011 г., бел.ред.) В класификацията на развитите страни България се редеше между 30-35 място в света.

 

Тоест приватизацията е била твърде изгоден (за приватизаторите) процес?

 

- От приватизацията започнаха бедите. Приватизацията в България протече стихийно - без виждане и политика как да бъдат използвани тези огромни производствени фондове при новите условия. Държави като Чехия и Полша проведоха приватизацията си поетапно, под пълен контрол на държавата и ръководени от натоварване на наличните производствени мощности. В България се случи тъкмо обратното - приватизацията беше подчинена на користни цели: машините на скрап, оцелелите предприятия се управляваха некомпетентно, а голяма част от най-доброто попадна в ръцете на чуждестранни инвеститори за жълти стотинки и солидни комисиони. Създадените приватизационни фондове със задача да преструктурират икономиката се превърнаха в извор на корупция.

 

Все по-малко подготвени кадри, все по-труден достъп до пазари: има ли шанс българската индустрия за нов подем?

 

- Възраждането на индустрията днес е сложен и труден въпрос. Изпуснатото не може лесно да се компенсира. Налице е убийствена конкуренция на световните пазари, в световна криза сме, потреблението е свито, рискът от грешки ескалира и т.н. Но за да имаме поне някакъв шанс, налага се, и то безусловно, ново радикално мислене: преосмисляне на действителността чрез дълбок анализ на характеристиките на съвремието като бързина, посока, ускорение. Ако не го направим, новата среда ще ни накаже.

И кои според вас са пазарните ниши и отрасли, към които сега следва да се ориентират българските предприятия?  

- Необяснимо е защо, след като светът има проблем с изхранването, нашето селско стопанство и хранителната промишленост не се възползват от тази ниша. Холандия разполага с 1/3 от нашата обработваема земя и произвежда селскостопанска продукция за повече от 40 млрд. Долара, а ние не можем да достигнем и 10 млрд. Налице са много други примери, които също налагат извода, че е необходима друга, нова струя на философската и научната мисъл. Необходими са нови модели на стратегическо поведение. 

Какво тогава следва да се направи, в частност от държавата, за да може българската индустрия да заеме водещи позиции?

 - Мисля, че след като парите се концентрираха в частни банки, за предприемачите стана по-тежко. В много страни въпросът за кредитирането на предприемачите е под контрола на държавата и производствената сфера е облагодетелствана с по-приемливи срокове, лихви, предоставят се и гаранции.

В по-стратегически план - не може да се стигне до нещо достоверно, без да се ползва получен от другите хора фонд и без да се попълни този фонд с някакъв нов принос. Безспорният успех на НПК „Черно море” се дължеше на комплексния ни подход: наука - производство - маркетинг - квалификация - организация и управление. Симбиозата между наука, производство и маркетинг при нас пусна дълбоки корени, върху които можеше да се надгражда.

 Късметът да ти откажат в България

Когато специализираната в производството на електрически задвижвания сливенска фирма „Артех" ООД се сблъсква с поредния мълчалив отказ да приложи иновативните си решения в българския тролейбусен транспорт, шефът й Аврам Аврамов все още не знае какъв късмет ще му донесе това. Разочарован, дългогодишният преподавател от Техническия университет изоставя опитите да заинтересува със своята идея общинарите и колегите си от бранша. Той обаче публикува идейния проект на фирмения уебсайт - „просто така". Фирма от Канада, която има друг бизнес в нашия регион, случайно попада на въпросната документация и е впечатлена. Бизнес срещите се оказват ползотворни и вече над 5 години „Артех" изнася задвижвания през океана. Канадците не просто са съгласни да плащат транспортните разходи за вноса на български продукт, но вече настояват и за модернизацията му - тоест поръчките стават все по-дългосрочни и изгодни.

Освен за Канада „Артех" изнася различна продукция също за Германия, Турция, Русия, Украйна, Сърбия. Във фирмата работят около 40 души, една трета от тях са инженери. Това е типично иновационно предприятие, което се опитва да се движи на вълната на най-новите технологии. В момента в „Артех" се разработва двигател за електромобили; заедно с това се подготвя серия вятърни генератори с малка мощност - между 5 и 30 kW, тоест подходящи за инсталация във ферми или селски къщи. „Имаме прекалено много работа" - посочва пред „ТЕМА" инж. Аврамов.

За научна или логистична подкрепа от държавата не става и дума - задачите, за които по-рано са съществували цели институти, сега се извършват от едва няколко души, и то в рамките на фирмата. Няма особена перспектива и в българския пазар като цяло: „Кое наше предприятие работи, за да му продадем нещо?" Българските фирми най-често търсят „Артех" за ремонт на електрически машини. Пресен пример е предприятие, платило за ремонт на стар електродвигател, макар че ако го подмени с нов, само от икономиите на ток ще си избие парите за една година. Българските фирми като цяло нямат свободни средства, отчита Аврамов - високата междуфирмена задлъжнялост се оказва жестока спирачка за дейността им. „По принцип българските промишлени предприятия имат работа, но това им пречи" - така той описва парадокса да имаш да взимаш много пари от контрагентите и в същото време да не можеш да си позволиш и елементарни инвестиции.

Според Аврамов моделът на максимално отворената икономика у нас предполага, че страната ни е източник на „груб евтин труд за чужбина". Затова според него дейността на неговата фирма е „достойна за уважение".

Технологиите водят до по-добър живот

Инвестициите на една нация - нови машини и оборудване, нови заводски сгради, нови мостове и магистрали, нов софтуер, нова комуникационна инфраструктура, имат огромно значение за икономическия й просперитет. Тези инструменти превръщат нашия прост труд в модерен и сложен резултат. Колкото са по-добри нашите инструменти, толкова по-висок ще е стандартът ни на живот. Ако една страна внася най-модерните машини и софтуер, или още по-добре - ако си ги създава сама, работниците й са принудени да учат и да придобиват опит, който ги държи на вълната на най-новото в технологичната мисъл. Инвестициите водят до опит от първа ръка за новите технологии. Задълбочени изследвания потвърждават, че страните, които са правили повече такива инвестиции, имат по-висок жизнен стандарт.

Макар че нещата стоят тъкмо така, днес правителствата (с някои малки изключения) не вземат решенията за инвестициите в своята страна. Вземат ги бизнесмените. И тъй като са ограничени от финансови параметри, те също така трябва да вярват в своите инвестиции. Техният процес на взимане на решения е изцяло интуитивен и психологически. Тоест бъдещето на всяка страна е в ръцете на бизнесмените, които вземат решенията за инвестициите - и до голяма степен зависи от тяхната психология.
още интересни материали четете на: vselenabg.blogspot.co.at/




Гласувай:
5
0



1. indiram - Здравей, Диданов!
12.03.2016 01:30
Дълго е, а в този час - само преглеждам....
Все пак, забелязах нещо - Моторни песни... и се сетих за Вапцаров - за неговата "ВЯРА", пък и за моята...
Относно заглавието, чудя се (въпреки, че съм научила някои чужди думички), как се превежда Грозното пате...

Поздрави!
цитирай
2. elcho - Икономика и заплатите в Царство България !
12.03.2016 16:58
Как се развива стопанството в този период от време? През 1921 г. в Царство България има 1544 промишлени предприятия (включително насърчаваните от държавата) с общо 55 000 работници.
През 1928 г. е приет Закон за насърчаване на местната индустрия, който предвижда безмитен внос на непроизвеждани в България машини и съоръжения, безплатно отпускане на държавни и общински земи за строеж на фабрики, намаление с 25 до 30% от тарифите на БДЖ, освобождаване от някои данъци и такси и др. До 1929 г. (от 1923) индустриалното производство в България се увеличава с 88% , или средногодишен ръст от 11%. Една от причините за това е силният протекционизъм на държавата.

През 1941 година индустриалната продукция възлиза на 18,16 млрд. лв. срещу 11,16 млрд. лв. през 1934 г. при средногодишен ръст от 6,9%. Водеща е хранително-вкусовата промишленост / 62%/.
В предприятията с над 50 работници работят 75,2% от всички работници в промишлеността, а с над 200 работници – 40%.

Икономическият възход на България в навечерието на Втората световна война може да се види, като се направи сравнение на нейните постижения с тези на съседните държави. Да вземем само пшеницата. На глава на населението в кг през 1938 година тя е била 280 кг за България, 142 – за Гърция, 245 – за Румъния, 248 – за Турция и 197 за Югославия.
В началото на 30-те години с приемане на различни закони земеделското производство се увеличава средно с 18% за периода 1934-1939 г., а увеличението на земеделската продукция е около 70% в сравнение с довоенното ниво.
През1939 г. доходът в земеделието нараства с 37% в сравнение с 1935 г. Средната надница на професионален работник е 66,60 лв., средната месечна заплата на чиновниците – 2500 лв., а средната пенсия – 1400 лв.
цитирай
3. born - Много е тъжно !
12.03.2016 18:31
И е жалко, че сме в тази ситуация.
цитирай
4. didanov - здравей индира
12.03.2016 23:36
indiram написа:
Дълго е, а в този час - само преглеждам....
Все пак, забелязах нещо - Моторни песни... и се сетих за Вапцаров - за неговата "ВЯРА", пък и за моята...
Относно заглавието, чудя се (въпреки, че съм научила някои чужди думички), как се превежда Грозното пате...

и аз направих веднага асоциация с Вапцаров....на украински например грозно пате е гадкий утьонок. поздрави

Поздрави!

цитирай
5. didanov - здравей елчо
12.03.2016 23:38
elcho написа:
Как се развива стопанството в този период от време? През 1921 г. в Царство България има 1544 промишлени предприятия (включително насърчаваните от държавата) с общо 55 000 работници.
През 1928 г. е приет Закон за насърчаване на местната индустрия, който предвижда безмитен внос на непроизвеждани в България машини и съоръжения, безплатно отпускане на държавни и общински земи за строеж на фабрики, намаление с 25 до 30% от тарифите на БДЖ, освобождаване от някои данъци и такси и др. До 1929 г. (от 1923) индустриалното производство в България се увеличава с 88% , или средногодишен ръст от 11%. Една от причините за това е силният протекционизъм на държавата.

През 1941 година индустриалната продукция възлиза на 18,16 млрд. лв. срещу 11,16 млрд. лв. през 1934 г. при средногодишен ръст от 6,9%. Водеща е хранително-вкусовата промишленост / 62%/.
В предприятията с над 50 работници работят 75,2% от всички работници в промишлеността, а с над 200 работници – 40%.

Икономическият възход на България в навечерието на Втората световна война може да се види, като се направи сравнение на нейните постижения с тези на съседните държави. Да вземем само пшеницата. На глава на населението в кг през 1938 година тя е била 280 кг за България, 142 – за Гърция, 245 – за Румъния, 248 – за Турция и 197 за Югославия.
В началото на 30-те години с приемане на различни закони земеделското производство се увеличава средно с 18% за периода 1934-1939 г., а увеличението на земеделската продукция е около 70% в сравнение с довоенното ниво.
През1939 г. доходът в земеделието нараства с 37% в сравнение с 1935 г. Средната надница на професионален работник е 66,60 лв., средната месечна заплата на чиновниците – 2500 лв., а средната пенсия – 1400 лв.

през 1941г. едва ли България произвежда за себе си, нали се сещаш? преди ВСВ производството е предимно селскостопанско, не друго.
цитирай
6. didanov - жалко е наистина борн
12.03.2016 23:40
born написа:
И е жалко, че сме в тази ситуация.

но във всяко зло се крият условия за развитие (за нещо по-добро), какот и обратното. АКо успеем да използваме разумно това, то не всичко е загубено. Но колко разумни хора останаха в управлението на тази държава се питам?
цитирай
7. krumbelosvet - Не можеше България да прокопса след промените,
15.03.2016 15:22
Защото знаещите и можещите вече се бяха изявили и трябваше да бъдат сменени като "бивши". Не можем да се мерим с католическите и антируските, бивши соц. нации. Те бяха сред победителите в студената война, а ние - сред най-презрените победени, "най-робски покорни на русите" по идиотското пропагандно клише. Показателно е, че един колега блогър не издържа на истината за разцвета на соц-икономиката, и вметна пасаж за напредъка преди 9-ти, да съществен, но несравним с възхода след тази дата. Нас ще ни съсекат, каквито и гении да се опитаме да издигнем начело.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: didanov
Категория: История
Прочетен: 2349809
Постинги: 1136
Коментари: 3354
Гласове: 5811
Спечели и ти от своя блог!
Блогрол
1. Цар Мидас, бриги и пеласги – Троя е на Балканите?
2. Българското хоро - древно писмо от живи йероглифи
3. Тракийският император Роле и паметника на цар Мида
4. Корените на българската народност
5. Българският генетичен проект
6. "Как ни предадоха европейските консули"
7. Мегалитите - трогателно свидетелство за детството на човечеството
8. ДЖАГФАР ТАРИХЫ, ПЕЛАСГИТЕ и остров КРИТ
9. Сурва Година, Сура Бога и Веда Словена
10. Древно-тракийско скално светилище под Царев връх – предшественик на Рилския манастир
11. неизвестното племе на мияците
12. Масагетската принцеса Томира и битката й с персийския цар Кир
13. Хубавата Елена в Египет
14. Склавини и анти в долнодунавските земи
15. Кои са мирмидонците?
16. Еничаринът Склаф, името Слав и робите
17. Аспарух, Мемнон и етиопските българи
18. Името на Кан(ас) Аспарух не е случайно
19. Срещата м/у Калоян и Пиер дьо Брашо
20. Амазонките на Тезей, Херодот, Дахомей, Южна Америка и Африка
21. Фердинанд I, славянин и потомък на витинските князе.
22. НОВ МЕТОД ЗА РАЗЧИТАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ РУНИ
23. Амазонките в древността (Тракия, Мала Азия,Либия)
24. ПОЛИСЪТ СРЕЩУ ДЪРЖАВАТА
25. АТЛАНТИ ЛИ СА МИТОЛОГИЧНИТЕ ТИТАНИ?
26. Черноморската Троя – тайната на Ропотамо
27. Брут Троянски - легендарният първи владетел на Британия
28. ЧУЖДИЦА ЛИ Е НАИМЕНОВАНИЕТО "ТРАКИ"?
29. О неразумний, защо се срамиш да се наречеш...мизиец?
30. Черноморската Троя - коя българска река е Омировата Симоис?