Княз Александър Батенберг, генерал Ернрот, полковник

На 19 февруари 1879 година, на веселието по случай откриването на Учредителното събрание, княз Дондуков-Корсаков запитал шеговито нашия екзарх Антим I:

- Е, Ваше блаженство, как мислите - България вече свободна ли е?
Дядо Антим отговорил още по-шеговито:

- Ваше сиятелство, вие ни освободихте от турците, но си мисля: а кой ще ни освободи от вас?

Голям смях паднало...1

Като се разчуло, че ще става български княз, на Сандро (така близките му наричали принц Александър Батенберг) хич не му било до смях, а казал на сестра си принцеса Мари-Каролине2:

- О, не ми пожелавайте да приема този трон само и само да се съобразя с желанията на нашите руски роднини. Тогава за мен ще отлети завинаги всяко желание за щастие, защото ако отида там, аз ще служа само на българските интереси, а не на руските. А това Русия никога няма да ми прости.

Приплакал той и на вуйча си Александра - руския цар, оня му станало жал и му писал: „Ще се постарая да те отмине тази чаша”3,но леля му Мария Александровна, царицата, не щяла да чуе - тя искала непременно да види любимия си племенник на българския трон!
Преди да дойде в България, Сандро обиколил европейските дворове, за да разбере как се отнасят към избора му за български княз.

Никой не бил против - племенник на цар Александър II, родственик на английската кралица Виктория (брат му Хайнрих бил женен за най-малката й дъщеря), германски принц, син на австрийски генерал - той бил компромис на компромисите.

Но и никой не му се зарадвал. Лорд Арчибалд Роузбъри, прочут политик и хомосексуалист, по някое време станал дори министър-председател на Англия, му рекъл:

А железният германски канцлер граф Ото Едуард Леополд фон Шьонхаузен Бисмарк го потупал иронично по рамото:

Отгоре на всичко на Сандро не му харесала и Търновската конституция: била прекалено демократична, личната му власт била силно ограничена.

Българското Княжество е монархия наследствена и конституционна, съ Народно представителство.

Князътъ е Върховенъ представитель и Глава на Държавата.

Князътъ може да распуща Събранието и да назначи нови избори на народни представителье.

Министрите се назначаватъ и уволняватъ отъ Князя. Единъ отъ техъ, по изборъ отъ Князя, назначава се за председатель на Министерский Съветъ.

Князътъ е представитель на Княжеството въ всичките сношения съ иностранните държави.

Князътъ е Върховенъ началникъ на всички военни сили въ Княжеството, както въ мирно, така и въ военно време. Който постъпя въ военна служба, дава клетва, че ще да е веренъ Князю.

Лицето на Князя е свещенно и неприкосновенно. На Българский Князь се дава титлата - Светлостъ, а нанаследника на престола титлата - Сиятелство7.

Законодателната власть принадлежи на Князя и на Народното представителство. Князътъ утвърждава и обнародва приетите отъ Народното Събрание закони.

Обаче:

Ни единъ законъ не може да се издаде, допълни, измени и отмени, докле той по-напредъ не се обсъди и приеме отъ Народното Събрание8.

Испълнителната власть принадлежи Князю, всите органи на тая власть действуватъ отъ негово име и подъ неговъ върховенъ надзоръ.

Обаче:

Наредбите и распорежданията, които излазятъ отъ Князя, иматъ сила въ такъвъ случай, когато те съ подписани отъ надлъжните министри, които приематъ на себе всичката за нихъ отговорность.

Ако би държавата да се заплашва отъ некоя външна или вътрешна опасность, а Народното Събрание не би могло да се свика, то само в такъвъ случай Князътъ, по представление на Министерский Съветъ и подъ обща отговорность на Министрите, може да издава наредби и да прави распореждания, които иматъ задължителна сила като законъ. Такива извънредни наредби и распореждания се представятъ за одобрение на първото, свикано следъ това Народно Събрание.

Само Народното Събрание има право да решава упазени ли съ всичките показани въ тая Конституция условия, при издаваньето на некой законъ.

И накрая обидното:

Народното Събрание определява за обдържанъе на Княза и на неговий дворъ шесть стотинъ хиляди франки на година9. Това количество не може да бъде нито уголемено безъ съгласието на Народното Събрание, нито намалено безъ съизволението на Князя.

Държавните имоти принадлежатъ на Българското Княжество и съ техъ не могътъ да се ползуватъ нито Князът, нито неговите роднини.

Днешният читател ще да е удивен: каква по-голяма власт може да иска човек? - но нека не забравяме, че принц Александър Батенберг е аристократ, бил е на „здрасти" с всички монарси в Европа, а всички монарси в тогавашна Европа (като изключим Франция, която се прави на република) са били с неограничена власт, в синята кръв на принца било закодирано презрението към плебса - как така в България разделение на съсловия не се допуща, как така титли за благородство не могат да съществуват?

Какво означава пълна свобода на словото и на печата - свобода срещу кого? Значи всеки може да говори и да пише срещу мен каквото му скимне и никаква цензура не се допуща?

Какво означават свобода на сдруженията, свобода на митингите без никакво дозволение - че това е плебейска анархия!

И в края на краищата каква власт имам Аз, князът, монархът, владетелят на България, когато в тази България ни единъ законъ не може да се издаде, допълни, измени и отмени, докле той по-напредъ не се обсъди и приеме отъ Народното Събрание;когато наредбите и распорежданията, които излазятъ отъ Князя, иматъ сила въ такъвъ случай, когато те съ подписани отъ надлежните министри?

Да не говорим за мизерното обдържанъе на Князя и на неговий дворъ с шестъ стотинъ хиляди франки на година...

Каква монархия е Българското Княжество? Това е пародия на монархия!

Като прибавим към всички тези разсъждения на младия княз и предубеждението, което му било внушавано от европейските крале, князе, лордове, графове, барони, принцове и прочие, че България е варварска страна с примитивен народ, подивял10след 5 века безпросветно робство - как Негова Светлост (и защо Светлост, той по рождение си е Височество - принц!), как Негово Височество, което скоро ще стане Величество, да не се възмущава, че Събранието, това сборище от пияна тълпа, ще има по-големи права от Него?

Оплакал се Сандро на вуйча си Александра II, а той му рекъл:

Каквото било - било, трябвало да се пристъпва към работа. Князът поел по каменистите пътища към новата столица на княжеството си13, придружаван от Константин Стоилов - княз Дондуков-Корсаков му го препоръчал за секретар, князът явно бил изненадан, че в дивашка България имало такъв интелигентен човек, който говорел свободно немски, френски, английски и руски - и повече двамата не се разделили; със своята младост - пише поетично Симеон Радев, - с грацията на ума си, със светския си такт Стоилов очарова княза и го обхвана със своето влияние, както тънкият бръшлян обвива стъблото на някое високо дърво...

Пристигайки в София, тамошните диваци посрещнали княза също така неистово, но, о Боже, столицата на неговото княжество София била едно голямо село с 2969 къщи и 20 501 жители заедно с военния гарнизон!

В полово отношение жителите на София се делят на 12169 мъже и на 8332 жени, тъй че на 1000 мъже се падат само 684 жени. Във вероизповедно отношение са 14 052 православни, 4274 израилити, 1258 мохамедани, а при това между чужденците 714 католици и 136 протестанти.

Народности се наброяват не по-малко от 24, чието полиглотство бие в очи и по улиците на града. Българи има 13 195, евреи, които говорят испански - 4146, цигани 788, турци 535,

освен това: 327 немци (заедно с евреите, които говорят немски), 246 гърци, 225 румъни, 183 сърби и хървати, 166 италианци, 160 руси, 102 чехи, 73 французи, 71 арменци,  66 маджари, 43 черногорци, 40 албанци, 35 словаци, 27 поляци, 10 англичани, 9 персийци, 1 швед, 1 финландец, 1 арабин и 1 черкезин.

Хората, родени в София, наброяват 11 395, останалите 9106 са новопридошли.

По-голямата част носят селски дрехи и живеят много скромно и примитивно. Занаятчийското българско население се облича най-често по турски: палтенце, обшито с кожи, червен пояс, няколко пъти обточен около тялото, широки потури и тежки кожени емении14. Фесът съвършено изчезна пред българския черен калпак.

В последно време се разпространяват и облекла по западна кройка, някога, разбира се, като чувал ушити.

Жените носят на главата си черна кърпа, на гърба си подобно палтенце и черен сукман; от мохамеданките се научили да пушат тютюн. Появяването на забулена туршия с бял яшмак на главата и черно фередже на тялото стана вече рядкост.

Първата зима подир дохождането на княза българската столица изглеждаше по-лошо, отколкото по времето на Ami Воие15: запустелите джамии, полусъборените кервансараи, новоизгорелите сгради, пространните турски гробища, неравните купища от глина показваха местоположението на някогашните срутени след войната турски къщи, в дъждовно време колите затъваха в бездънните улици.

Къщичките повечето бяха вехти, тясно слепени колиби, като че ще се съборят, отвън не всякога варосани, с неправилни малки прозорчета и дървени решетки, ниски врата, които те карат да се наведеш, когато влизаш в тях, и керемидена стряха.

Теренът на улиците беше или грапав калдъръм от твърди речни обли камъни, или само природна глина, която в дъждовно време омекваше и зимно време се обръщаше в бездънна кал с дълбоки гьолове.

Главната артерия на стария град е чаршията; тя е крива, едвам достатъчна за две коли, с груб калдъръм и високи тротоари, на които има място само за един човек. От страните се намират ниски отворени дюкянчета; нощем те се затварят с големи кепенци, които заместват едновременно прозорци, врата и цялата фасада. Вътрешността на дюкяна с всичката стока и със занаятчиите, що там работят, седнали с кръстосани крака, съвършено е отворена за погледите на публиката.

Рано тук всякога бива оживено, окото се наслаждава на живописната смес на градските и селските носии, а до ухото достигат крясъците на продавачи и купувачи, в които се примесва викането на кочияшите и дрънкането на звънците от колите или от товарните конски кервани.

Викането на уличните продавачи трае досред нощ. Те излагат стоката си в кръгли големи кутии, които носят на главата си. Продават хляб, бели симиди, боза, халва, портокали и други овощия, а лятно време дондурма16 и лимонада.

Между къщите са разпръснати множество турски джамии, все каменни, които сега служат за складове. Около минаретата се въртят хиляди гарги, които с отвратителен крясък събират, каквото намерят. По улиците се скитат стотици кучета, главно около касапниците и кръчмите. Принадлежаха към различни породи: едни бяха малки, черни, други пък жълти и краткоуши, трети имаха вълче лице, тук-там се съглеждаше и бяла хрътка, подивял остатък от ловджийските кучета на някой софийски бей. Нощем на глутници се гонят по пустите места между къщите, а в лунна нощ със своето жално виене не оставят да се спи.

Вечерното осветление ставаше не с газ или свещ, поне лоена, а с борина, като на село.

Княжеският палат е конакът на турските паши, съграден в 1873 г., малко преди войната. Първоночалната сграда е имала един кат с 23 прозореца и с балкон над вратата.

Подир дохождането на княза тя се намираше в жалко положение. В горния кат само две стаи бяха удобни за живеене, в останалите места поставените тук-таме качета показваха, че през тавана вали, а в долния кат в стаята на секретаря, която едновременно служеше и за чакалня, жабите весело подскачаха по пода.

Дотук описанието на тогавашна София взех от „Пътувания по България" на Константин Иречек.

Представи си за минута, мой любезни читателю, как се е почувствал в тази своя столица 22-годишният княз, роден в замъка Хайлигенберг, израсъл във Виенските и Петербургските бляскави салони, красавецът, в чиито крака са припадали графини и принцеси, а сега между краката му подскачали жаби!

Накрая ще добавя краткото, използвано и от Симеон Радев, описание на Феликс Каниц в книгата му „Дунавска България и Балканът":

Турският конак бил преправен набързо на дворец, от Виена бяха купени мобилите на една фалирала певачка и с тях беше нареден салонът на българския владетел;

никакъв светски живот не съществуваше тогава в София, в целия град само едно семейство имаше ренде в кухнята си и то минаваше от къща на къща в три махали;

само Бурмови17, които бяха живели в Цариград, бяха успели да се настанят горе-долу по европейски –

И докато седял на филигранния виенски стол и си пиел кафето, поднесено му от кипрата Бурмова съпруга Марионка в чашка от истински китайски порцелан, князът решил кой да бъде първият министър-председател на първото българско правителство - естествено, кой друг, ако не хазяинът на този дом Тодор Бурмов, 45-годишен улегнал мъж, слава Богу - консерватор, чийто характер бил благ, шлифован в Киевската духовна академия, той чинно целувал ръка на княза и противно на противната конституция го наричал с молитвен глас „Ваше Височество".

Помещението на туй министерство [правителство] бе една еврейска къща, тъкмо при южния изход на улица „Леге". Широка паянтова сграда на два етажа. В средата просторен вестибюл, отстрани по две стаи. Горният етаж има същото разпределение.

(Не ти ли се изправи косата от ужас, читателю, сравнявайки днешните министерства с тази мила картинка?!)

По конституция обаче князът бил длъжен да насрочи избори за Народно събрание и - о, Боже! - резултатът бил съкрушителен: консерваторите спечелили само 30 места, а либералите - 130!

В това Народно събрание се разиграла една прелюбопитна история. Според Търновската конституция право да избират имали всички мъже, навършили 21 години, и трябвало да са навършили 30 години, за да бъдат избирани.

Стефан Стамболов бил избран незаконно - тогава бил навършил едва 25 години. Консерваторите настоявали да касират избора му. Стамболов упорито лъжел, че е на 30 и кусур години, като казвал:

- Моите 20 000 съграждани, които са ме избрали, знаят най-добре на колко съм години.

Тогава Бурмов запитал телеграфически ректора на Одеската семинария - оня отвърнал, че според регистрите на семинарията сега Стамболов трябва да е на 24 години.

Тогава скочил Петко Рачов Славейков и се провикнал:

- Вие на кого вярвате - на един руски чифутин или на 20 000 българи?

И Народното събрание утвърдило с огромно мнозинство избора на 25-годишния Стамболов. Фактите са безсилни пред демагогията.

Това не стигало, през следващата 1880 година 26-годишният Стамболов бил избран за подпредседател на Народното събрание, а на 30 години станал председател на Народното събрание.

След като либералите спечелили изборите, князът трябвало да повери новото правителство на тях. Ами сега?

Той се боял от либералите като от чума (благият Тодор Бурмов ги наричал разрушители, нихилисти и пройдохи),особено противен му бил този грубиянин Драган Цанков в шаечни дрехи и онзи некъпан несресан нихилист Петко Каравелов!

И му минало на княза през ума да вземе да суспендира конституцията, писал на вуйча си Царя Освободител Александър II, но той му отвърнал с решително не!

Тогава князът се решил на по-малкото зло: разпуснал Народното събрание и насрочил нови избори, надявайки се този път консерваторите да ги спечелят; за председател на временното правителство назначил друг възпитаник на Киевската семинария - Климент Браницки митрополит Търновски (бившият драмописец и бивш харамия Васил Друмев), след което заминал за Петербург да участва в тържествата по случай 25-годишнината от възшествието на Александър II върху трона на Русия и докато митрополит Климент, този калугер без религия, излегнат в министерското кресло, вместо да пише наредби и заповеди, пишел сонети, в които възпявал хубостите на няколко жени, и то с такова художество и сладострастие...21; през това време князът с не по-малка страст се мъчел да убеди вуйча си да му разреши най-сетне да суспендира конституцията и да поеме в свои ръце юздите на България, но Царят Освободител и този път му отказал, като му казал:

Князът бил съкрушен, но още повече го съкрушил резултатът от новите избори в България - консерваторите били съвсем съкрушени. Нямало вече накъде - князът поканил Драган Цанков да състави новото правителство от либерали.

Дълго не можал да мели князът наш с „простака в шаечни дрехи" и след 8 месеца го сменил с „немития несресан нихилист" Петко Каравелов, но и него изтраял едвам-едвам 5 месеца.

На 1 март 1881 дошла страшната вест: атентатори убили Царя Освободител Александър II.

В Русия започнало безмилостно преследване на убийците му - страшните нихилисти; към хайката се присъединила цяла Европа - молепсвали нихилистите във вестниците, анатемосвали ги от амвоните...

Започнали да се оглеждат и в България: няма ли у нас нихилисти?

За зла участ на 7 март в русенското вестниче „Работникъ", което минавало за орган на радикалните либерали, излязла анонимна статийка, в която се казва:

Току-що пристигна известието, че всероссийският император, Царят Освободител Александър II Николаевич, е свършил дните на живота си с ужасна смърт, причинена от две бомби. Наистина жалостни новини.

Колкото до цар Александра, взглядовете на различни люде са различни. Един мисли така, друг мисли инак.

За мене си аз ще да кажа, че положението на работите, ако не другаде, а то поне в Россия, ще да се обърнат на добро.

Ето ги, значи, нашите нихилисти! Дори император било написано с малка буква!!! Цареубийци, значи, имало и в България!

Редактори на това вестниче били Георги Кърджиев, Захарий Стоянов и Димитър Маринов.

Тие десетина редовце родиха българския нихилизъм - казва Захарий Стоянов в книгата си „Превратът през 1881 година" и твърди, че дописката била написана от едно младо момче, по народност сърбин, скромен работник в печатницата на г. Блъскова в гр. Варна.

Симеон Радев обаче пише в „Строителите на съвременна България", че тя бе писана от Захарий Стоянов.

А Димитър Маринов разкрива в „Стефан Стамболов и новейшата ни история", че тая дописка не беше от Варна, а беше написана от Георги Кърджиев, който беше главен редактор на в. „Работник". За тая дописка той бе укорен от всички ни и вестникът му се взе от ръцете.

Но било вече късно.

Александър I Батенберг заминал за Петербург да присъства на погребението на Александър II и казал на Александра III:

- България е станала огнище на руските анархисти и държавните дела се управляват от тия руски анархисти, начело на които стоят министрите и видните либерални депутати, които всички са бивши ученици в Русия, изпъдени от полицията за нихилизъм - и Стамболов, и Каравелов, и други...

Александър III бил потресен. Извикал министрите си и взели да обсъждат какво да правят с тази нихилистична България: дали да я окупират немедленно и да я присъединят към великата Всероссийска империя; дали да разрешат на немеца да отмени съвсем и завинаги проклетата конституция и да въведе в България абсолютна монархия по примера на Русия; или да суспендира временно конституцията и постепенно да я прочисти от демократичните плевели.

Решили последното: да суспендира князът наш проклетата Търновска конституция за 7 години и да управлява през това време като абсолютен монарх (обаче под руски контрол!), пък нататък каквото Господ покаже...

Князът дал знак от Петербург на своите хора - на Стоилов, Начович, Греков и пр., и в България започнал лов на нихилисти.

Александър II бе обожаван в България, той се явяваше във въображението на народа нещо като Бог, по-близък от Господа и по-милостив от него и всяка лоша дума за неговото име се считаше за кощунство.

Едно буйно възмущение почна да се шири при мисълта, че приятели на министрите величаели убийците на трагично загиналия цар.

Кой казва, че печатът не е велика сила? Ако повторим една лъжа три пъти, народът ще повярва - казвал Бисмарк, и то в цивилизована Европа, обръгнала от политически шарлатанства, а на българския народ, нагазващ току-що в джунглата на политическите битки, живеещ още в мъглата на своя светъл и наивен идеализъм, нему не трябвало да се повтаря дори два пъти - видел ли веднъж нещо написано във вестниците - значи е истина, да излъжеш с уста - може, но печатното слово било за народа наш нещо свещено, в него никой не се съмнявал.

Придружаван от новия руски посланик Хитрово, идеологът на бъдещия преврат, князът се завърнал в България и щом стъпил на българска земя, към него се юрнали делегации - молели го да спаси България от нихилистите, от цареубийците.

В Русчук народната воля бе изразена в лицето на святи Доростоло-Червенския дядо Григорий, т.е. нему се падна жребието да отиде и изрази в София на господаря болките на русенската епархия - пише в „Превратът" Захарий Стоянов.

- Ваше Височество, любезний       баща и господар на България! - изревал насреща му владиката. - Отърви ни! Нихилисти и проклети либерали погубиха народа!

Н. Височество бил трогнат твърде чувствително от тие пастирски думи, така щото очите му се налели със сълзи.

- Ваше преосвещенство! Уверете народа, който ви е изпратил тука, че техните праведни желания ще бъдат взети твърде наскоро във внимание. Патриотически дълг ме кара да взема браздите на управлението в свои ръце - казал господарят.

Речено - сторено.

На 27 април 1881 година из цялата страна била разлепена прокламацията на княз Александър Батенберг (препечатвам я тук с малки съкращения):

Условията, които князът щеше да предложи на Великото народно събрание, бяха: първо, да му се дадат извънредни пълномощия за седем години, вследствие на това да издава укази, с които да се създават нови учреждения (Държавен съвет) и да се въвеждат подобрения във вътрешното управление и, второ, преди изтичането на седемте години да свика Великото народно събрание с единствената и нарочна цел да се прегледа конституцията.

Това беше ултиматум. Обсъждане на въпроса не се позволяваше.

Правителството на Каравелов бе уволнено и князът назначи ново правителство начело с военния министър руският генерал Йохан-Казимир Густавович Ернрот.

(В това правителство участваше като министър на просвещението и чешкият професор и историограф на България, авторът на „История на българите" Константин Иречек.)

Страната беше разделена на пет области, всяка област бе поставена под абсолютната власт на чрезвичайни комисари, назначени от генерал Ернрот, всичките руски офицери: полковниците Котелников, Ремлинген, Кащалински, Логвенов и Боборикин - те държаха в свое подчинение войската, администрацията, полицията - всичко.

Преди още да се е свикало Великото народно събрание и да са му дадени каквито и да било пълномощия да издава укази, Александър I, с Божия милост и пр. издаде указ 404, с който постановихме и постановяваме:

Статия I. Да се учредят специални военни съдове при сякого от нашите чрезвичайни комисари; тие съдове ще съдят само ония престъпления, които имат характер на възбуждение на метежи и неподчинение на законоустановените [по кой закон?] власти.

Статия II. Специалните военни съдове ще се състоят от един председател, по звание командир на дружината, и двама капитани или поручици.

Статия III. Специалните военни съдове ще налагат изключително следните два вида наказания: а) смъртна казн и б) затвор не повече от един месец.

Статия IV. Присъдите за смъртна казн ще се утвърдяват от нашия военен министър и 24 часа подир това ще се привеждат в изпълнение чрез застрелвание на осъдените.

Издаден в Наший дворец в София, 24 май 1881 г.

Александър

Указът бе подписан от ген. Ернрот и от проф. Иречек (с този си подпис професорът се подписа в една от най-позорните страници на нашата история).

Всъщност в България бе извършен преврат с помощта на руски офицери и бе обявено военно положение.

Либералите, изненадани по бели гащи, бяха като парализирани. Народът бе объркан и подплашен.

Има обаче два документа, които защищават честта на нацията. На 10 юни еснафите в София се събраха в църквата „Св. Параскева" и пратиха до царя Александър III следната телеграма25:

Простете великодушно, загдето се обръщаме към Ваше Величество с телеграма. Принудени сме от важността на момента. Времето е кратко, ножът е на гърлото ни. Ако не го задържите, ние сме загубени. Не допущайте да ни лишат от свободата, която ни подари Вашият августейши родител Царя Освободител. Ние сме вече половин роби. Вие лично се сражавахте за нас. Неужели ще пожелаете да ни видите пак роби? Заповядайте поне едно: щото Вашите поданици да не помагат за потъпкването на нашите народни права. Без помощта на Вашите поданици никой не ще ни пороби.

Другият документ е писмото на Драган Цанков до един от въпросните руски поданици - до руския посланик Хитрово. След като споменава, че Царят Освободител бе казал на княза: „Конституцията е волята на народа, която Аз му дарих заедно със свободата, ти се закле в нея и си длъжен да я пазиш ненарушимо!", Драган Цанков се провиква:

А що виждаме? Виждаме:

Руските офицери кръстосват по княжеството за сметка на бедния български народ, събират чрез стражари тоя народ по разни пунктове и му разправят от името на руския цар и на руския народ, че той трябва да се съгласи на всички искания на княза, че ако князът си отиде, турците пак ще превземат България и пр.

Самият руски представител, т.е. вий, господин агенте, пътувате заедно с княза из княжеството, като го придружавате от място на място. С каква цел го придружава руският представител? Оставям на вас, г-н агенте, да помислите и да решите в каква смисъл народът ще изтълкува това спътничество...

Аз ще кажа само това: че такива и подобни руси заставят българите да си припомнят думите, които един древен мъдрец отправил към пчелата: „Не ща ти нито меда, нито жилото!"

Това бе първият знак за раждането на русофобството в България и този знак бе даден от човека, който само след няколко години ще стане най-яростният русофил.

Хитрово веднага поиска от Ернрот арестуването на Цанков. Князът отменил заповедта: да не се създава на Цанков ореол на мъченик.

Но по-късно, след прокламацията на либералната партия, публикувана във в. „Независимост" (4 юни 1881), в която се казваше:

Съществуващите договори между княза и народа бидоха разкъсани. Страх и ужас навсякъде се е възцарил. Нас ни смущава настоящето, бъдещето ни ужасява. Търсете человеци, искрено предани на Отечеството! Далеч от хора непознати, чужденци и пришълци, които и да са те, каквито и да са... Призоваваме ви към Отечеството!" -

още същия ден подписалите се под тази прокламация Каравелов, Славейков, Цанков и Сукнаров26 бяха призовани в участъка, а вестникът бе забранен...

Захарий Стоянов, който по това време бил в Русе, разказва една невероятна история, чудя се дали да ти я разкажа и на теб, читателю, но ако почнеш да псуваш, моля те да не е по мой адрес.

Както вече стана дума, княз Александър пътувал из България, придружаван неотстъпно от руския посланик Хитрово. Когато се задали към Русе, тамошният чрезвичаен комисар полковник Лонгвенов събрал населението и произнесъл следната реч:

- Вие сте научили, господа, че господарят княз е излязъл да забиколи своята държава. Може да сте чули даже и това приятно и патриотическо дело на някои добри хора по разни градове, които по един стар обичай на нашите деди, като излязват да срещат владетеля на страната, изпрягат му кониете из хамутите и наместо тях тие теглят своя княз и баща? Да живеят подобни българи, ще кажа аз. Вие, господа, не мислите ли да постъпите по примера на своите съотечественици? Ето на, подир няколко деня князът е вече в града ни. Ще останете ли по-долу от другите?

Няма майтап, читателю. Гледай какво става нататък:

- От мене имате петнадесят пехливана заедно с въжетата - отговаря една чалма, Мустафа ага, арабаджибашията на всичките кола в Русе.

Файтонът с княз Александър и Хитрово се задава, ура, цветя и т.н., начело на посрещачите в края на града е митрополит Григорий, съпроводен от чета опълченци, облечени с опълченски или по-добре хъшовски дрехи, с цървули, с бели навуща и козенови върви, с разни ордени на гърдите, с подсукани нагоре мустаки, с обесени на бедро ятагани, наредени двама по двама, с румънска музика начело, със знамена напред, два пъти пристъпяха, три пъти викаха „Да живей Негово Височество!",

дядо Григорий държи реч, опълченците викат ура, князът отговаря и преди да тръгне файтонът нататък към центъра на града,

от един път 10-15 въжета се източиха като смоци изпод гайтанлиите аби, пехливаните ги намятаха на вратовете си и се впуснаха да зимват хляба на четвероножните животни, да ги изместват из хамутите и да турят себе си на тяхно място,

бързат бедните турци един през други, а рошавите им чалми от бързите движения изпоразвиха се, в късо време ред чалми, ред бръснати глави стояха наредени в конските хамути.

Тая картина, състояща се от гъжви и бръснати глави, не се хареса на патриотите, Хитрово си тури очилата и погледна бедните турци, които се мъчеха като грешни дяволи в конските хамути, па и на Негово височество не стана добре.

Въпросът: „Няма ли поне един българин да влезе в конския хамут?” - сам по себе си възникна в главата на всички.

Естествено бе, че погледът не може да падне на никого други, освен на хероите от Шипка - опълченците, които бяха се наредили до князовите кола, начело с Геца, който държеше разкошно трицветно знаме в ръка.

- Гецо, остави байряка и поведи момчетата да направят една чест на Негово височество!

Чува този патриотичен призив Гецо, но изпада в дълбоко колебание: независимо от скъпите гости, не е почтено и достойно нещо да става човек четвероножен, да взема образа на добитък...

Обаче отвсякъде очаквателного гледат хиляди очи, в това число две княжески и две освободителски... и Гецо пречупи врат най-после.

Подаде той знамето другиму, позакопча си палтото, тръгна към хамута с такава охота, като кога отива човек на бесило. Един турчин метна на врата му едно въже, а друг му подава примката да си пъхне вътре главата. Два пъти я пъха той и вади, защото дългата му брада се заплиташе на въжетата.

Подире му дойдоха още няколко опълченци, които така също се впрегнаха в хамутите и колата на скъпите гости се поклати към града. Двукраките коние изкараха мисията си чак до Митрополията - нещо около половин час разстояние. А пуста местност, за зла чест, не е равна, питомните добичета, изплезили език да се напъват, трябваше да си почиват на няколко места.

Публиката викаше гръмогласно ура и букетите падаха както в краката на скъпите гости, така и по главите на човекообразните коние...

Да се смееш ли, да плачеш ли, скъпи мой читателю?

Точно по това време, 6 години след гибелта на Христо Ботев, на същия ден - на 2 юни 1882 година - умрял в самота Гарибалди и Захарий Стоянов написал следната епитафия:

Но да продължим нататък.

Как се осъществяло това на практика?

В Тутракан например подкомисарят се качил на масата, гдето стои урната, и извикал към избирателите:

- Който обича Негово височество - нека минува насам, а който е против - да си дигне ръката!

Вие, читателю, бихте ли си дигнали ръката?

Питам не аз, а Захарий Стоянов27, след което подкомисарят казвал:

- Понеже народът с акламация се произнася за Негово височество, то аз обявявам за избран тогова и тогова, за което ще се състави надлежният протокол.

Изборите, разбира се, били спечелени от княза. Само в гордото Търново, където бе създадена Конституцията, народът се осмели да избере четирима либерали: Каравелов, Славейков, Цанков и Сарафов28.

Великото народно събрание било свикано в Свищов, там за случая била построена временна сграда за 1000 души.

Тъкмо съм разгърнал Захарий Стоянов, да му дам пак думата:

В навечерието на 1 юли по улицата и по зданието на Народното събрание бе разлепено следното

ОБЯВЛЕНИЕ

Ред солдати, с щикове, купчинки шпиони стърчаха по улиците... зададоха се и тристата и толкова наречени народни депутати, двама по двама, мълчаливо и спокойно.

Откъм дунавската скеля вървеше господарят на страната, от дясна страна с Ернрота, обиколен от съветници, висши офицери, телохранители и пр.

Засвириха музики, гръмна нескончаемо ура, заваляха букети и цветя, изкривиха уста и солдатите и не млъкнаха вече. Позор ли бе това или слава - никой не искаше да знае.

Две или три минути не бяха се изминали, откак влязоха в зданието депутатите и държавният глава, когато гръмна потресающо ура от вътрешността на зданието,

на всеки прозорец се показаха по няколко души, които суета зяпаха, сръце махаха към вънкашната публика, други извадиха бели кърпи, трети подадоха знамена навън,

солдатите не закъсняха да викат ура под команда, музиките изсвириха, топове забухтяха, песни се запяха, всичко захуча и забуча...

И така, в две минути се свърши всичко.

На днешните млади хора това сигурно звучи като виц, но по-възрастните сигурно се оглеждат гузно: за кога всъщност става дума - за преди 120 ли, или за преди 20 години?

Историите се повтарят, господа, дано не се потретят...

Двуминутният председател на това Велико народно събрание (на което само позорът му бе велик) бе известният нам Тодор Икономов. (Понякога две минути стигат да опозориш целия си честен живот, читателю.) За награда князът после го назначил председател на Държавния съвет.

Този тъй мечтан от консерваторите Държавен съвет (Сенат) тъй и не влязъл в действие през следващите печални две години,

изглежда, нашите нотабили не били кастрирани от чувството за срам и един по един се разбягали -

пръв напуснал Държавния съвет теоретикът му проф. Марин Дринов и побягнал чак в Русия, след него си подал оставката председателят му Тодор Икономов и т.н.

Останал е в историята този Държавен съвет с печалния си Закон за печата, приет на 10 февруари 1883 г. Както ще видим по-нататък: зададе ли се диктатура, първото нещо е да се издаде Закон за печата, или обратното: издаде ли се Закон за печата, значи се задава диктатура...

Споменатите по-горе избрани либерали отишли в Свищов, но не били допуснати да влязат в Събранието. Дядо Цанков разказвал на младия летописец Симеон Радев:

- През нощта край квартирата ми една бясна шайка викаше „Долу!" и стреляше на въздуха, командуваше я Панайот Хитов.

Подплашеният от тълпите Каравелов избягал в Румъния и попържал на воля княз Александра, руските офицери, Русия, царизма и царя, който мъчи 120 милиона човешки същества29;

Славейков и Цанков били арестувани и заточени - Славейков в Трявна, Драган Цанков в Русчук;

Стамболов, както обикновено в такива опасни моменти, потънал като в мъгла (не случайно му викали Мъглата), а може би в обятията на Гранда Мола...

Славейков не издържал полицейския надзор, една нощ поел по балканските пътеки, стигнал до Габрово и оттам прехвърлил Балкана и се озовал на свобода в Източна Румелия.

Може да ти звучи невероятно и парадоксално, драги читателю, но Източна Румелия се бе превърнала в свободна българска република, където започнаха да търсят убежище подложените на гонение в Княжество България: един след друг там се събраха Петко Рачов Славейков, син му Иван Славейков, Петко Каравелов, Захарий Стоянов, по-късно ще дойдат Панайот Хитов и Коста Паница - все отбор юнаци, там бяха и поетите Константин Величков и Иван Вазов, там беше и бай Иван Арабаджията, старият съратник на Левски...

Александър Богориди посрещаше изгнаниците с нескрита радост, за да подскаже, че, ех, той щеше да бъде по-добър княз на България от Батенберг...

Оттук, от Пловдив, започна борбата против княза диктатор. По-правилно е да го наречем диктаторче, защото княз Александър току-що бе навършил 24 години.

Извършителят на преврата - руският генерал от финландски произход Ернрот, си подал оставката веднага, същия ден, когато Великото народно събрание с ура гласувало пълномощията на Батенберг.

Отчаяните молби на княза да не го изоставя били напразни - като войник Ернрот си свършил работата, но като умен човек не искал да си цапа ръцете в по-нататъшната диктатура.

Александър оглавил сам правителството (рядък случай монархът да е и министър-председател!), а за министър на вътрешните работи назначил друг руски офицер, най-свирепия от чрезвичайните комисари - полковник Ремлинген. Както казва Симеон Радев: Вътрешните работи са най-важното министерство на всяка страна без свобода.

Ако трябва да си признаем честно, по време на двегодишните си пълномощия княз Александър постигнал много повече, отколкото всичките предишни правителства.

С негови укази са основани Българската народна банка, Сметната палата, Статистическото бюро, въведен е паричен данък вместо феодалния турски десятък, учредени са модерни правни институции, осигуряващи самостоятелност на съдебната власт; за да бъдат неподвластни на политическите борби, административните служители били деполитизирани; въведени били европейски закони, които извеждат от ориентализма търговията, индустрията и предприемачеството; започнало планомерно изграждане на пътища и железопътни линии, привлечени били чужди инвеститори за разработването на полезните изкопаеми; разширила се мрежата на пощите и телеграфите; князът заповядал да се съборят старите дървени къщи в центъра на София (виж описанието на Феликс Каниц преди десетина страници) и започнало сградо-строителство по предварителен архитектурен план.

От идването на Сандро бяха построени около 500 нови къщи, светли и приветливи, и навсякъде продължаваше неуморно да се строи - пише сестра му принцеса Мари-Каролине, посетила брат си в София през есента на 1884 г., и описва някои от новите сгради:

недостроената още Камара (Парламента), няколко казарми, голямо училище за езда, много красиви вили, между тях най-елегантната на австрийския дипломат барон Бигелбен - и други;

имаше нов голям хотел, за който казваха, че бил много добър; по новите улици има магазини в европейски стил с големи огледални витрини;

близо до двореца се намира градската градина с много нови насаждения и един павилион, където три пъти в седмицата свири музика.

Професионален военен, князът реформирал армията, въвел европейска вътрешна организация, централизирал командването, отпуснал грамадни средства за модерното й въоръжаване и екипировка; със специален закон била въведена единна образователна система, съобразена с най-високите постижения на образованието в Европа; изкуствата, хуманитарните и природонаучните науки щедро се финансирали от държавата. (Де си днеска, Александре?)

Подобни успехи диктатурите са жънали не само у нас. По времето на Хитлер през 1933-1943 година Германия постигна нечуван икономически растеж;

индустриализацията на Съветска Русия по времето на Сталин я превърна в световна военна сила;

режимът на полковниците (1967-1974) изправи следвоенна Гърция на крака, прекратявайки гражданската война и политическите битки...

И много други диктатури в света са допринасяли за благоденствието на народите си повече, отколкото демокрациите,

но въпреки това никой не си спомня с добро за тях, всеки народ ги брои за черни периоди в своята история - изглежда, народите ценят свободата повече от материалните блага...

Съпровождайки княза из Княжеството, Хитрово забелязал две неща: че българите обичат руския народ и че не обичат консерваторите, от което направил логическото умозаключение, че ако Русия подкрепя консерваторите, българският народ покрай тях ще намрази и Русия.

И той започнал да търси връзки с либералите. Това обаче ядосало княз Александра, защото, както знаем, той пък мразел либералите.

Масло в огъня налял спорът дали железницата да се построи в посока „север-юг" или „изток-запад", т.е. дали да води към Русия или към западните държави и кой да я построи: австрийският барон Хирш или руският барон Гинсбург (макар че Гинсбург бил руснак, колкото аз съм китаец); князът и консерваторите държали на проекта „изток-запад" и на Хирш, което накарало Ремлинген да ги нарече „австрийци" и че искат да изгонят от България всичко руско, следователно не са патриоти.

Започнала престрелка в печата, в открито писмо консерваторите отговорили, че няма да позволят на един чужденец да ги учи на патриотизъм.

Стигнало се дори до юмручен бой. Сприхавият Ремлинген, насъскван от Хитрово, насъскал шефа на тайната полиция Де Колини, тоже руски офицер, и руската нагайка заиграла по гърбовете и на либерали, и на консерватори.

„Български глас" писал: Достигнахме, прочее, като по времето на турските кърджалии и дерибейове... и прочие.

Ремлинген забранил вестника.

Накрая князът бил принуден да уволни Ремлинген, министър на вътрешните работи станал Григор Начович.

И започнали вълнения из цялата страна. Начович арестувал посред нощ Цанкова на 6 февруари, подкарали го стражарите без кожух, без калпак през зимната виелица към Враца, там го посрещнали като герой и мъченик,

Стамболов написал сърцераздирателно стихотворение:

О, братя мои клети, светец е помежду ни,
паднете на колени пред чудния му лик!

Светецът хич не стоял мирен - през хана, където живеел, се нижела непрекъсната върволица от хора, идващи тук от всички краища на Княжеството, идвали като на поклонение и със затаен дъх слушали неговите бунтовни думи срещу княза и срещу правителството и ги разнасяли обратно из цялото Княжество.

Като не можал да измисли друго, Начович обявил Цанкова за луд и го държал цял месец в лудницата.

Цанков издържал и това изпитание, докторите, за тяхна чест, доказали, че не е побъркан, тогава Начович предложил на стареца 10 000 лева пенсия, ако млъкне и спре да се занимава с политика.

Цанков обаче гордо отказал. Това вдъхновило още повече либералите и протестите из страната пламнали с нова сила.

Откъм Пловдив ехтели гласовете на Славейков и Каравелов (там те продължили да издават забранения в Княжеството вестник „Независимост" и нелегално го внасяли в Княжеството):

Може ли да има доверие народът към оно