1943 година
 
Бях три дни в София да отпразнувам именния си ден. Поканих военния министър генерал Михов, който току-що се беше завърнал от посещението си при Хитлер. Беше много доволен от разговорите си с него и ми заяви:
- Трябва да стягаме армията, защото ще ни дотрябва.
Попитах го:
- Как гледа Хитлер на приближаващата се катастрофа при Сталинград?
На този въпрос Михов ми отговори:
- Германците ще се държат докрай, докато се деблокират. Аз го помолих да ми каже какво отражение ще даде у нас едно плепяване и разбиване на армията на Паулус. Той накратко спомена - имало кой да мисли за това. Сбогува се с мен и излезе някъде. Изобщо даваше вид, че не е много загрижен. Дали наистина беше така, или не искаше да покаже слабост пред свой подчинен? Обаче аз останах с убеждение за второто. Генерал Михов беше много поласкан от факта, че е бил на разговор с фюрера. Мен повече ме заинтригуваха думите му - „трябва да стягаме войската, защото скоро може да се опрем па нея”. Лошо предсказание...
А за мен с армията на Паулус беше вече свършено.
Срещнах се с началника Fia генералния щаб генерал Лукаш, сменил генерал Хаджипетков, след като той си бе подал оставката, тъй като не споделяше много неща с бившия военен министър генерал Даскалов.
Прие ме на аудиенция и царят, но за кратко. Беше в лошо настроение. Стояхме прави повече от десет минути. Почти не говорихме по общото политическо и военно положение. Той се интере­суваше от армията и новите формирования. На раздяла ми каза:
- Бях решил да те назнача началник-щаб на войската, но после се разколебах. Сметнах за неправилно да те изтеглям от Македония и да се разруши това, което си направил там.
- Комплимент - отговорих му. - Не съм имал такива претен­ции, освен това длъжността ми командир на армия е равна на началник-щаб. Ще заемам стола, на който е седял генерал Радко Димит­риев, аз нямам по-големи амбиции. От друга страна, Михов и Лукаш са по-старши от мен.
Говорехме и слизахме по стълбите. Цар Борис видимо бързаше за някъде. Преди да се разделим, той поиска мнението ми за кава­лерията. Отговорих, че за нашите бойни театри конницата ни е още необходима, но в размер на една дивизия: нейната организация тряб­ва да се подобри, като й се предадат достатъчно бойни средства и преносима пехота. И най-важното - добър избор на командване.
Царят ме запита:
- Има ли много евреи в Македония? Не им пречете да се изселват в Албания, нека минават границата безпрепятствено, но без да вдигате шум за това.
Отговорих му - вече съм го сторил.
Какви бяха изводите ми от тези посещения?
И Михов, и Лукаш вярваха в твърденията на Хитлер, че имал смъртоносни оръжия, конто ще му осигурят победата. Да искаш чрез това да поддържаш духа на подчинените си е едно, а сам да вярваш в това - съвсем друго. Не така обаче мислеше генерал К. Янчулев - помощник началник-щаб.
В Чамкория (Боровец) бях за един ден на гости у мои близки и там видях бившия министър Никола Мушанов и Стефан Стефанов - лидери на Демократическата партия. Макар и цивилни, те преце­няваха правилно действията по фронтовете, както и вътрешното положение. Аз само слушах, но не вземах думата, тъй като моите схващания съвпадаха с техните, а те противоречаха на официалните гледища и може би щях да се злепоставя. Сметнах за достатъчна интервенцията, която бях направил вече пред военния министър.

Разговор с Мажистрати – италианския пълномощен министър в София

Тъй като преговорите с италианците за определяне границата между Албания и България бяха завършени, макар ненапълпо, ве­роятно с цел да ми въздейства да приключат по-скоро окончателно, а и, от друга страна, с цел да ми въздейства за по-енергичи отстъп­ки, в Скопие пристигна италианският пълномощен министър Мажис­трати. Навремето той смени в София министър Пиячантини. Мажис­трати беше женен за сестрата на италианския външен министър граф Чано, която беше починала. Той и воешшят им аташе полковник Севера имаха много добри чувства към България. Мажистрати спря в Скопие под предлог, че отива в Албашм. Но, както споменах вече,  причина за идването му в Скопие беше да ми въздейства да намерим решение, задоволително и за двете страни.
Кметът на Скопие Китанчев беше наредил да му се даде общег­раждански банкет в големия хотел „Бристол”. Поканен бях и аз, както и лоста официални лица и видни граждани. Някои от тези граждаш1 бяха от Кичево, Гостивар, Струга и Тетово, останали в територията на Албания, където техните близки били зле третирани от албанците. Те повдигнаха пред мен своя въпрос на банкета. Помолих ги да направят писмено молби и да ми ги дадат, за да ги предам на министъра. По тия въпроси аз съм говорил много, главно с албанските министри в Тирана. Италианците не се бъркаха реши­телно в управлението освен по някои дребни искания, които се разрешаваха на местна почва.
Министър Мажистрати поддържаше пред мен тезата, че много са продължили преговорите и това създало неприятно впечатление за неразбирателство между двете приятелски страни. Затова трябвало да се ускори подписването па едно решение, което да ги задо­воли взаимно. Отговорих на Мажистрати, че претенциите на итали­анците са много големи и че съм готов да направя отстъпки в района западно от Качаник, където преобладава албанското население, за сметка на ония райони около Струга, Кичево и Тетово, където 90 на сто от населението е българско. Останах с впечатление, че Мажис­трати трябва да има някакви инструкции от Италия, защото той ми каза, че от Скопие заминава за Тирана. Допусках това поради факта, че и мен ме извика по телефона нашият министър в Рим Дечко Караджов. Той ми предаде, че трябва да избързам с приключването на въпроса и че в Рим има недоволство от мен. В края на краищата след срещата с министър Мажистрати, изглежда, стана някакво споразумение между него и италианската комисия, защото в Тирана ме запитаха кога ще можем да се съберем на заседание.
***
Към средата на януари поканих комисията от Тирана да дойде в Скопие и да продължим работата. Вместо генерал Далмацо прис­тигна началник-щабът му генерал Тучи с останалите членове. Към нашата делегация този път бе придадеп дипломатът Антон Каранжулов. Сега и в двете страни се чувстваше нов вятър. Отстъпиха италианците, отстъпихме и ние и за няколко дли се постигна разбирателство. Границата се отдалечи от Охрид на 8 км. Пещени и Трапезица останаха в българска територия. Северно от Струга, южно от Ресен и около Качаник също получихме разширение. Но на много места границата остана същата. Спорно остана едно прост­ранство около Кичево, за което италианците изчакваха някакво на­реждане от Рим. Спогодбата вече трябваше да се подпише в Рим. Комисията си замина за Тирана. Получихме чрез Външното минис­терство уверение да отпътуваме за Рим след няколко дни, за да се подпише там спогодбата. Поради лични настроения прочив мен ми­нистър Филов настоя въпреки исканията на италианското Външно министерство подписването да стане в Тирана или в Скопие. Разбира се, то стана в Тирана.
След подписването на спогодбата инспектирах граничните ра­йони, където имаше корекции по граничната линия. Още навремето, когато нашите войски са дошли в Скопие, те са заели определена линия като демаркационна. Обаче на много места някои села и махали помолили нашите войници да присъединят и техните селища към Македония. Българските войници бяха сторили това с удовол­ствие, и то на места доста дълбоко. Моето присъствие на тия места сега бе благоприятно, защото на местна почва със съгласието на италианците, където можеше, положението си остана така, както беше.
След подписването на спогодбата много от албанците от двете страни на границата почнаха да нападат някои наши селца и даже спирки по линията за Качаник. Тази линия вървеше по тясна долина, обградена с високи и залесени върхове, които способстваха много такива нападения. Имаше и обири на вагони. Нашите етапни войски, бранещи линията, се комплектуваха от опълченци - възрастни хора, а постовете бяха пръснати на 3-4 км един от друг, даже и по недос­тъпни места. Командирите на пограничните участъци тук се оплак­наха постоянно, че на тази местност е много трудно да се борят с пристъпите на идващи от Албания крадци. Посетих пограничния участък в Качаник и сам се убедих, проверявайки някои от постовете, че тези стари хора, на които е възложена охраната на железопътната линия, дежурили денем и нощем, са толкова уморени, че всичко спеше. Още от Скопие бях събрал положителни сведения, че в Качаник има двама видни албанци, конто държат цялото население в ръцете си - единият Исмаил Ходжа, собственик на галантериен магазин, а другият - Абдил ефенди, професионален контрабандист, по занаят търговец на дърва. Неговият занаят му давал възможност да скита из горите и да прави кражби на хранителни припаси и от вагоните. В Качаник българи нямаше, освен няколко чиновници.
Когато отидох в Качаник, беше пазарен ден, площадът - пълен с купувачи и продавачи. Спрях автомобила си в центъра на града, пред магазина на Исмаил Ходжа. Намерих повод - влизам в магазина да си купя чорапи. Исмаил Ходжа беше видимо поласкан от внима­нието на „пашата”. Поднесе ми два чифта италиански мъжки чорапи, разбира се, контрабандирани, и ме покани да пия кафе. Навън се бяха събрали любопитни албанци и скоро целият пазар се струпа пред магазина. Платих си чорапите и тръгнах към пограничния участък. Исмаил Ходжа ме покани на обед. След като си свърших работата в участъка, взех в откритата си кола Ходжа и заедно отидохме у тях. Това направи голямо впечатление на албанците. Уведомен бе и приятелят му Абдил ефенди, който ме чакаше пред вратата с препа­сан силях, на който бяха забучени два ножа и един пистолет барета, италианско производство. Той се поклони дълбоко и ми се представи на чист „македонски” език. След като се нахранихме, аз извадих две кутии по сто къса български екстра цигари с лика на Борис и им ги поднесох - по една на двамата. Казах, че са подарък от падишаха. Зачудени, те запитаха:
- Нима падишахът ви познава?
Отговорих:
- Да! Когато преди известно време дойде в Скопие, той ме попита за вас.
След това начало трябваше да пристъпя към същността на посещението си. Обърнах се към Ходжа с думите:
- Вашата религия учи, че божието вероизповедание е ислямът, вие зачитате Мохамеда като божи пратеник. Неговото учение иска от вас да бъдете предани, добродетелни и верни поданици. В негово име аз искам от вас едно религиозно обещание - да издирите всички онези, които нападат и крадат вагоните из дефилето северно и южно от Качаник. Дайте ми вашата кръвна клетва „беса”, че ще сторите това. Ако не я изпълните, ще бъда принуден въпреки желанието ми да изселя целия Качаник на един остров в Черно море.
Двамата се спогледаха и аз, за да им дам възможност да си помислят сами, излязох за малко до колата си, уж да взема нещо. Когато се върнах, заговори най-напред Исмаил Ходжа. Той вдигна ръка и каза:
- Давам „беса” на падишаха, че ще издирим злосторниците и сами ще пазим линията.
След като същото повтори и Абдил, аз ти благодарих и зами­нах.
Оттогава насам посегателствата по линията се прекратиха. И Абдил, и Исмаил поставиха свои албански постове, за да бъдат по-сигурни, че няма да има кой да напада.
Интересен разговор имах с командира на гвардейския полк през 1945 г. Той ми разказа следния случай:
- Когато преследвахме германците по посока на Качаник, нас ни посрещнаха с огън от височините големи групи албанци. Трудно беше да се движим по дефилето. Ние спряхме. Изпратихме един албанец да им каже, че ние не идваме тук да завладяваме тия места, а гоним германците, които бягат към Белград. Албанецът се върна и ми разказа какво е чул от Исмаил Ходжа, който командвал и сега. Той запитал: „Генерал Бойдев ли командва вашите войски?” Алба­нецът му отговорил, че не е задавал такъв въпрос, но ще се върне да попита кой командва българските войски и дали генерал Бойдев е тук. Възползвах се от случая и казах на преговарящия да уведоми Исмаил Ходжа-Бойдев командва пак. Когато Ходжа научил за това, без това фактически да е така, той заявил на своите: „Да минат свободаш! Аз съм дал „беса” на генерал Бойдев”.
***
На 2 февруари 1943 г. капитулира армията на генерал Паулус. Германски офицери, минаващи през Скопие, не пропускаха да хвърлят упреци за това бедствие върху Хитлер, пожертвал арми­ята, обкръжена в Сталинград. Обикновените хора в Македония нескрито твърдяха, че Германия пече е загубила войната. Мнозина от тях започнаха да избягват българските власти. Някои под предлог, че Скопие се бомбардира, се изселваха към Белград. Загрижени бяха и италианците.
Пристигнах в Тетово да уредя превоза на големи италиански групи войници-отпускари през Скопие-Качаник-Белград. От разго­ворите си с италианските офицери разбрах - вярата им в победата е окончателно загубена.
В края на март бях в София да получа инструкции във връзка с новоформиращите се части на армията ни в Македония. Съпругата ми отсъстваше и аз обядвах в ресторант „Славянска беседа”. Беше още рано, имаше само няколко заети маси. На една от тях седяха няколко народни представители, между които Серафим Георгиев, Сирко Станчев, Георги Лнповански и Стефан Радионов. Те спореха оживено. Поканиха ме на тяхната маса. Крайъгълният въпрос на споровете естествено беше положението при Сталинград. Не беше ми удобно да участвам в спора и само слушах. Те бяха отговорни фактори - депутати, а двама от тях са били и офицери. Имах впечатление, че правилно схващат положението по бойните театри. Всички бяха на мнение, че министър-председателят Богдан Филов не е в състояние да промени политиката на страната. Те се обърнаха към мен с думите:
- Защо министър-председателят поставя постоянно въпроса за нашето въоръжение - не сме били достатъчно въоръжени, чакаме да получим ново оръжие от Германия. Та това ли е сега най-важният въпрос? Срещу кого ще се бием? Вместо това нашите наивни управ­ници трябва да помислят за мир. Крие се нещо от нас. Германия загива, а те тръгнали да се занимават с евреите. Някои искат да се изпратят евреите в Палестина чрез англичаните, а Филов не дава. Поставихме въпроса и пред събранието на болшинството, а Филов заплашва да разтури камарата. Освен това поиска да свали подпред­седателя й Пешев, който настоява зa по-човечно отнасяне с евреите. Вижте с какви въпроси се занимават нашите отговорни фактори, когато светът се друса из основи и всеки мисли как да запази дър­жавата си. Очаквали били западните държави да се скарат със Съветския съюз, та от туй да спечелим и ние, и постоянно ходят при Хитлер, станал омразен и на целия народ.
На 1 май трябваше да отида в София, за да уточним с началника на софийския гарнизон Гергьовския парад по случай празника на храбростта. Съгласно дадените по-рано нареждания всички коман­дири на армии, когато дойдат в София, трябваше да се разписват в двореца и ако се намери за нужно, да бъдат приети на аудиенция. Разписах се в двореца. Флигел-адютантът ми нареди да се представя на царя, който току-що се беше върнал от Берлин след посещението си при Хитлер. Царят се интересуваше от състоянието на войската и какво е свършено в Тирана. Той не се чувстваше добре, беше седнал на една пейка в градината. Започна с думите:
- Щабът на войската не знае къде ще направят десант англичаните. Обаче аз смятам, че ние трябва да имаме по-ясна представа за него.
Запита ме какво е моето мнение.
Аз му отговорих, че изключвам десантът да стане на някой от нашите брегове и няма смисъл да държим повече войски в Македо­ния, те трябва да се намалят, тъй като издръжката им с вече много затруднена.
На това цар Борис отговори кратко:
- По въпроса ще получите допълнителни указания.
Разбрах, че трябва да отида в щаба на войската и там да сe уточним за възможния десант. На раздяла с царя той ми каза:
- Вашите впечатления от Тирана и от италианската армия не са пълни. Положението е много по-тревожно, отколкото вие го описвате.
И той завърши с обичайния си израз:
- Боже, пази България! Пази я и от някои ваши колеги.
Допуснах, че се касае за генерал Никифоров.
На път от двореца към къщи, точно пред градината срещу Военния клуб срещнах бившия министър на железниците и депутат Тодор Кожухаров (Федя Чорни, щабс-капитан Копенкин). С него бяхме съвипускници от Военното училище. Беше много нервирай. Седнахме на терасата на Военния клуб. Започнахме да говорим по разни въпроси, запитах го защо се намира в такова тягостно и възбудено състояние. Той ми отговори:
- От този политически некадърник Филов, който се мисли за всё и вся. Кисне пред вратите на немците и не вижда по-далече. Той ще ни погребе заедно с германците. Какво чака? И аз, без да съм бил германофил, навремето бях убеден, че те са непобедима сила. Дър­жах за тях, за да можем да излезем на Бяло море. Но сега времената се измениха. Упорството на Филов да не ревизира политиката си е слабоумие. А утре ще бъде късно. Трябва веднага да даде оставката си и заедно със себе си да отнесе и ангажиментите, които е поел към германците. Ако трябва да се бием, по-лесно ще се бием срещу тях. Руският фронт вече се приближава. Така че обяснегшето на Филов, че германците щели да ни бомбардират, е без значение за нас. Сега не ни ли бомбардират американците? Нашите 500 000 щика не са малко. За да объркат сметките на Хитлер, са достатъчно. Трябва да дойде ново правителство, което да анулира всички договори с нем­ците. При една такава обстановка те ще бъдат заплашени и от един руски десант във Варна и Бургас, в техния тил, и няма да посмеят да се бият с нас. Между нас казано, твърди се, че той замисля нещо. Мълви се, че няма доверие във войската. Кажи ми откровено — има ли нещо вярно в това?
Оспорих последната му мисъл, макар да ми беше известно, че във войската не всичко е в ред. Казах на Кожухаров следното:
- Тъй като не си военен и подчинен, можеш да говориш открито на царя.
Той ми отвърна:
- Ти като че ли не го познаваш. Той предоставя всичко на правителството. Бои се да не бъде обвиняван някой ден като баща си, че е провеждал лична политика. Друг е въпросът, ако правител­ството и камарата с болшинство приемат един нов ход в политиката. Тогава и колебливите биха се присъединили. От друга страна, ние трябва да дадем възможност да се защити авторитетът на царя. И без това ти е известно - има зли езици, които може предварително да издадат намеренията му, ако инициативата излезе от него. Това са деликатни въпроси за един държавен глава. Аз мисля така, ако греша - поправи ме.
Аз замълчах, защото малко вярвах да стане така, както иска Кожухаров.
През юни най-после получих извести, че италианското прави­телство е ратифицирало спогодбата за пограничната линия между Албания и България и следваше да заемем новите места по тази спогодба. Уведомих италианския офицер за свръзка капитан Омеро за това и отпътувах за Охрид, където границата се изместваше на няколко километра по източния бряг на Охридското езеро. Охридчани посрещнаха мен и полка с голяма радост. Над 200 лодки с хора, накичени с български знамена, тълпи от пешеходци по брега покрай флотските казарми чакаха да премине Охридският 55-и пехотен полк. Аз застанах начело на бял кон и с музиката премттахме първи границата. Италианските погратгчни войски отдадоха чест и се при­съединиха към нас. Селяните от Пещени се бяха събрали на площада и ни чакаха. Нескончаеми викове „ура” заглушиха всичко. Някои плачеха. По стар български обичай кметът ми поднесе на табла хляб и сол. Вълнение ме задави и приветствието ми бе кратко, едва можах да пожелая щастие на тия добри българи. Завиха се кръшни хора. Селяните целуваха и прегръщаха българските войници и офицери. Подарих 15 000 лв. за бедните и един радиоапарат с акумулатор. Той беше веднага инсталиран в училището. Около него се събраха мъже, жени и деца. Много от жените насядаха с хурки и кадели и когато се предаваха по радиото кръшни български хора било от София, било от Скопие, викаха: „И-ху-ху!”
Населението изпрати италианските граничари с малки дарове: кърпи, чорапи и други, тъй като те се бяха държали добре с него. Селяните канеха нашите войници и вкъщи. Черпеха ги и им разказ­ваха cnoени от Първата световна война. Край войнишките баки с храна се струпваха като гости някои пещенци, които споделяха скромната войнишка трапеза. С викове „ура” кметът прочете реше­нието на селската управа за прекръщаване на селото от Пещени в Генерал Бойдево. Тържеството продължи до мръкване.
Една несъобразителност на охридските митничари го огорчи малко. Тъй като селото е било в италианска територия, в селските магазини е имало и италиански стоки, които митничарите искаха да опишат и обложат с мито. Наредих им веднага да напуснат селото и да не се занимават с това. Късно вечерта се завърнахме в Охрид, където тържеството продължи и през нощта. Всички се радваха, само аз бях неспокоен, защото знаех колко кратко ще трае тяхната радост.
Италианският командир на корпус в Ялбасан генерал Мундини, когато разбрал, че съм в Охрид, дойде да ме види. На връщане за Ялбасан, близо до западния бряг на Охридското езеро, около село Лин, албанци стреляха по него и той беше тежко ранен. Генерал Мундини не заслужаваше такава участ. За отплата италиански тежки бомбардировачи почти сринаха селото.
След няколко дни заминах за София. Имах разговор с минис­търа на войната, пред когото изразих впечатленията си от италиан­ската армия, която се разкапваше. Той ме прекъсна с думите:
- Не трябва да се губи вяра в победата. Вие лесно се поддавате на пораженски слухове. Гледайте трезво на фронтовете, където се развиват боевете, и на общото положение. Крайната победа е наша.
Аз само се засмях иронично и казах:
- Дано да се лъжа.
И си спомних думите, които беше казал царят: „Безим театро бидти” (Нашето театро свърши). Напомних му и думите на генерал Мунднпи: „Много здраве на моя братовчед, другото той го знае.” И действително нашето театро беше свършено вече. Разгово­рите, които трябваше да водя с царя, се свеждаха към следното: познавайки добре положението на италианските и германските войс­ки, да му направя някои предложения. Те се заключаваха в това: да се сведе армията ми от около 5 на 2 дивизии. Тези дивизии да се попълват само с войпици-македонци, останалите да се демобилизи­рат и си отидат по селата. Срещам голяма трудност и по прехраната на хората и конете, а също и трудности с превоза. На това царят ми отговори:
- Така е дошло, че ако не държим войски в Македония, ще ги искат на друго място. Независимо от това още не с известно дали няма да имаме работа и с някой американски десант на Солун и Адриатика. А никой не иска да ни помогне.
Не разбрах добре дали не е правил опит да се сближи с англи­чаните, както се носеха слухове. Говореше се, че му било отказано. Той не вярваше много и на войската, и на висшите военни, които нескрито наричаше „апартаментаджии”, а някой от тях - и германо­фили.
На следния ден заминах за Самоков. В ресторанта в Чамкория срещнах мой далечен сродник - проф. Никола Долапчиев, и жена му. След обеда се разхождахме и бързо преминахме по злободневютя въпрос. Долапчиев се интересуваше от настроението във войските и главно във висшите военни кръгове на армията. По-специално той каза:
- Не мислите ли вие, генералите, генералният щаб, да направите една интервенция пред правителството и да промени курса на своята политика?
Запитах го:
-    В какъв смисъл? Той нервно отговори:
Кой е компетентен по военностратегическите въпроси? Кой ръководи войската? Не са ли началник-щабът, гепералният щаб, висшият военен съвет, но не, разбира се, и тези, които в момента... Не се доизказа. Значи вие сте абдикирали от правата си?
-Да. Нещо подобно. Нашите права са узурпиранн от правител­ството и военния министър, които искат от нас само подчинение и ни информират съвсем погрешно за събитията.
- Значи - каза той - вие ще останете спокойни зрители на бедствията, които скоро ще сполетят страната ни. С поражението на германците идва и нашето поражение. Символичната война, която обявихме на Америка, ще се прояви още по-жестоко от тяхна страна, отколкото досега. А не се знае дали противниците ни няма да дойдат тук, у нас. Те са вече на Балканите и скоро ще дойдат до нашата граница. Вие, висшите военни, ще носите отговорност за поражени­ето, което ни очаква. Аз смятам, че генералитетът може да изиграе историческа роля за спасяване на отечеството ни. Вие не може да не сте разменяли мисли по тези въпроси, но, изглежда, ви липсва смелост. Предполагам, че треперите и за столовете си, от които и без това скоро ще слезете. С един преврат вие ще облекчите и положе­нието на царя.
Отговорих му:
- Какво да сторим ние, когато не сме единни в мненията си. Има и такива, които мислят като вас, но други вярват в новите оръжия на ланците и на уверенията на Хитлер.
- Това са глупости - каза Долапчиев, - не виждам нищо престъпно в това да поискате аудиенция от правителството и да заявите исканията си. Първо да се скъса с германците и второ - да се постигне разбирателство с противниците пи, които в момента са във война с нас.
Накрая Долапчиев завърши с мисълта:
- Пък най-добре е, ако всички си подадете оставките, правителството ще се замисли върху този факт. Няма по-компетентни от вас по военните въпроси и щом вие го вършите, значи има нещо...
Разделихме се с Долапчиев и за дълго бях под впечатлението на неговите думи. Чувствах тяхната убедителност, радвах се, че цивилни хора в страната имат такъв усет за положението за разлика от много наши военни във върхушката. Знаех, че проф. Долапчиев симпатизира на звенарите, без да е активен техен член. Може би той очакваше все пак под влияние на звенарите да се стигне и до репуб­лика.
След завръщането ми в Скопие се наложи да отида до границата при Тетово във връзка с укрепването й с бункери. Бях с началника на артилерията в армията - полк. Ив. Калайджиев, и с началника на инженерния отдел - полк. Стефан Шопов. От манастира Лешок при село Пейчиново преминахме за по-направо през Тетово (в албанска територия) за Скопие. В Тетово бяхме на обяд у едно познато бъл­гарско семейство - Драго Грънчаров. Посещавал ги бях и друг път. Къщата му се намираше на главната улица, точно срещу италиан­ското военно комендантство, пред което имаше двама часови. А нашите шофьори стояха пред вратите на къщата. Тъкмо започнахме да обядваме и изведнъж в стаята влязоха двама въоръжени албанци с насочени срещу нас пистолети. Ние нямахме никакво оръжие, бяхме го оставили в колите си. Домакините пребледняха. Аз запазих присъствие на духа и запитах албанците защо са дошли и кого търсят. Единият от тях, висок, снажен, физически развит албанец, отговори:
- Патрули сме.
Домакинът се опита да го дръпне в другата стая:
- Ти знаеш ли кой е тук?
Албанецът отговори:
- Генерал Бойдев. Но аз не търся него, а майор Зафиров – него искам да убия.
След като ни огледа добре и видя, че майор Зафиров, команди­рът на пограничния участък, го няма между нас, той и другият албанец се поклониха, казаха: „Здраво”, и се измъкнаха през задния вход на къщата. Нашият неканен гост се оказа известният албански разбойник Мамиш ага, който имаше смъртни присъди за убийства и от сръбската, и от албанската, и от италианската власт. Известно ми беше, че го търсят под дърво и камък. Преди някое време той беше минал границата ни с чета от 6 души и извърши грабежи и убийства на живеещи при нас албанци. Един от нашите погранични постове му бе устроил засада и уби двама от разбойниците. Майор Зафиров бе дал обещание, че няма да безпокои семействата на убитите четници-албанци. Той наредил да дойдат в общината, за да им се издадат открити листове, та никой да не ги безпокои. Мсмиш ага научил, че ги викали в общината и без да разбере защо, решил да убие майора, дето не си спазил бесата.
По-късно италианският полковник дойде на гости при нас и се чудеше как са минали. Нареди да ги търсят, но не можаха да ги намерят. През нощта се върнахме през Групчин и предупредихме майор Зафиров. Той обаче не се стресна много от заканите на Мемиш ага. С помощта на албанци, които знаеха къде се намира агата, те се срещнаха на един вардарски остров. След бурен разговор, в който и двамата се обвинили и заплашвали с убийство, те се споразумели и се разделили.
Имах интересен разговор с един германски генерал, идващ от Крит, който ми заяви следното:
- Ние трябва да приемем безусловпата капитулация, за да не допуснем съветските войски да влязат в Прусия. Договорът за мир няма да бъде по-тежък от Версайския. Обаче Хитлер няма да се съгласи на такава безусловна капитулация.
Запитах го:
- Е, тогава какво ще правите?
Той каза:
- Тогава ще стане същото, както и ако капитулираме. Разли­ката ще бъде само, че ще бъдем окончателно разорени.
Думите на този германски генерал бяха правдиви и впоследс­твие атентатите срещу Хитлер доказаха какво са мислили и други немски висши началници.
Събитията продължаваха своя ход. През юни Мусолини получи вот на недоверие от висшия фашистки съвет и бе арестуван.
Бях по служба при командира на корпуса в Ниш - генерал Асен Николов, който беше с щаба си в Нишки бани. Между другото той ми заяви, че заедно с германското командване в Ниш са сключили споразумение да поддържат войските на полк. Дража Михайлович против партизагпгге на маршал Тито. Той настоя и се мъчеше да ме убеди и аз да сторя същото на територията на Македония. Аз му възразих: те се намират на сръбска територия и могат да сключват каквито искат споразумения. Аз обаче се намирам в Македония и ако сключа подобно споразумение, значи официално да призная наличи­ето на сърби в нея, а такива права нямам. Отношенията между Дража Михайлович и Тито са чисто тяхна вътрешна работа, засягаща само сърбите. Независимо от това армията на Тито е силна и борбата на Дража Михайлович против него няма да бъде успешна.

Спомени. [General Boidev"s memories, Воспоминания генерала Бойдева]. Подготвил за печат Иван Пейковски. Обнародвани в: Сп. Летописи, 1994, № 5-6, с. 25-66, № 7-8, с. 85-108, 1995, № 3-4, с. 9-33, № 5-6, с. 48-86.
Офицерски звания

• 2 август 1912 - Подпоручик
• 2 август 1914 - Поручик
• 14 октомври 1917 - Ротмистър
• 27 ноември 1923 - Майор
• 5 декември 1927 - Подполковник
• 18 юли 1934 - Полковник
• 1 януари 1940 - Генерал-майор
• 1 януари 1943 - Генерал-лейтенант

От Бойдев разбрах

- боклуците италианци, албанци или българи, не вярвали след Сталинград в победа?! в каква победа - същите боклуци никога не са се борили, не са се били и не са полагали усилия за никаква победа, те бих били същите ако техен съюзник бе друг, който и да е - това са балканските и южни тарикати. За тях няма победа, а само грабежи, бягане от отгвороност, манкиране на работа и усилия, скатаване

- Ген. Бойдев греши, но това му е простено, в думите, че за него с армията на Паулус било свършено - опит за деблокиране е имало и той е бил само на 48 км от Сталинград, ще рече на 2 дни "преход" в зимни условия при успешно развиващо се настъпление на танкови и моторизирани съединения. Опита не е успял поради съпротивата и превъзходството на руснаците, които са го отразили. С две думи - ген, Бойдев като военен трябваше да е по-предпазлив и да допуска всякакво развитие, нбо той явно не го е допускал тогава и ще рече е грешил или го е допускал, но е написал друго в мемоарите си, но това е детайл не толкова важен

- разговора му с някакъв германски генерал от Крит ме "ухили" - вероятно поредната лъжа от Бойдев - няколко такива вече маркйирах в мемоарите му. Разбира се, аз не мога да докажа, че лъже, но той написалия това също не доказва в мемоарите си тези разговори - някакъв генерал без точен ранг и име, поне фамилия, никаква конкретика за този генерал - какви войски, външен вид, войски подчинени, локация на Крит, оставям настрана разговора на такъв генерал и ТОВА което казва пред Бойдев - би трябвало генерала да е бил доста наивен глупак за да си го позволи. За мен е ясно - поредната партенка или бойдевски фишек

интересно наистина ли мислиш, че през 1943г. никой немски висш офицер не се е съмнявал в крайната победа? А как си обясняваш тези 40 -тина атентати върху Хитлер?
И защо Хитлер си избира "боклуци" за съюзници?

Ти не четеш внимателно или се правиш на улав... ?!

Къде пиша, че никой висш ГЕРМАНСКИ офицер не се е съмнявал в победата?!

Разбира се е имало такива още 1939 г. и аз знам за такива, защото в сранение с мен за онази война ти си в детската градина като знание.

Пиша нещо съвсем различно, ако желаеш да вникнеш - ще прочетеш втори път внимателно коментара ми или да го поясня още?

...

За въпроса ти - трябва да питате мустака, но тъй-като това по обективни поричини няма как да стане, то можем само да разсъждаваме на базата разговри, свидетелства и анализи.

съгласем съм, че можем само да разсъждаваме на базата разговори, свидетелства и анализи.