Най-четени
1. zahariada
2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. varg1
5. kvg55
6. wonder
7. planinitenabulgaria
8. mt46
9. sparotok
10. hadjito
11. stela50
12. getmans1
13. zaw12929
14. tota
2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. varg1
5. kvg55
6. wonder
7. planinitenabulgaria
8. mt46
9. sparotok
10. hadjito
11. stela50
12. getmans1
13. zaw12929
14. tota
Най-активни
1. sarang
2. radostinalassa
3. lamb
4. vesonai
5. samvoin
6. hadjito
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. sekirata
2. radostinalassa
3. lamb
4. vesonai
5. samvoin
6. hadjito
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. sekirata
Постинг
03.03.2016 23:52 -
Келешъ Асанъ и Али Чаушъ - Кървавитe дни на Освободителната война
Автор: didanov
Категория: История
Прочетен: 2019 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 03.03.2016 23:56
Прочетен: 2019 Коментари: 0 Гласове:
3
Последна промяна: 03.03.2016 23:56
Внезапно нѣкой зачука на Кочови порти. Екове се понесоха въ далечинитѣ. Полунощь бѣше минала. Вѫтре всички дълбоко спѣха. Ударитѣ се повтаряха. Чамовитѣ дъски звънтѣха като монастирско клепало. Остри звукове се лѣеха на вълни. Половинъ часъ това продължи.
— Кой хлопа тамъ? — обади се извѫтре стара Кочовица.
— Отвори, мари дърта кукумявко, — последва отговоръ.
Никой другъ освенъ турчинъ тъй диво и смѣло не би отвърналъ. Акцента въ думитѣ потвърѫдаваше това.
— Бързо отваряй, или ще разбиемъ портитѣ.
Нѣколцина ядосано размѣниха думи на турски.
Явно бѣше — турци искаха да имъ се отвори. По това време не идѣха тѣ съ добри намѣрения. Кочовица стоеше на двора недалече отъ портитѣ — ни жива, ни умрѣла, като закована. Угасна нейното съзнание, не можеше вече да мисли.
Новъ ударъ — сега отъ сѣкира — върху портата проеча и стресна нещастната жена. Тя безъ да мисли продума високо, почти извика:
— Сега, сега, аги, идвамъ да ви отворя.
И затече се тя, зълъ вихъръ я на крила понесе. Тежко дърво — запъналка — тропна и падна въ страни. Широко се отвори двукрила порта. Нахлуха турцитѣ като глутница вълци. Удари отъ приклади се стовариха върху плещитѣ на Кочовица. Тя полетѣ и падна. Съ ритници я принудиха да стане. Отъ носа ѝ кръвь шуртѣше обилно.
— Води ни право при снахитѣ си, дърта джадио, и свѣщь или борна запали. Смѣткитѣ да си прегледаме.
Кочовица влѣзе. Тѣ се спрѣха на прага. Тя взе отъ огнището главня и запали кѫсъ борна. Въ широката стая лежѣха снахитѣ съ децата. Стрѣснати и ужасени, тѣ гледаха въ полумрака и още нищо не виждаха. Отъ борната кървава свѣтлина изпълни стаята. Нахлуха турцитѣ — на брой десетина души. Самси Келешъ Асанъ и Али Чаушъ стоеха между тѣхъ. Кочовица ги позна. Сърцето ѝ се сви отъ смъртна болка. Тъмнина засени очитѣ ѝ. Но тя се съвзе и облада. Снахитѣ наскачаха като отъ осойница ожилени.
— Какво стоите, мари, като магьосани? извика тя на снахитѣ си, — дайте по-скоро възглавници на агитѣ. Не виждате ли, че тѣ сѫ капнали отъ умора?
Келешъ Асанъ.
Младитѣ жени съ наведени срамежливи очи подадоха възглавници и турцитѣ насѣдаха. Децата се сгушиха и отъ страхъ завиха се презъ глава съ чергитѣ, за да не гледатъ турцитѣ.
— Хайде, какво чакате, какво се маете? — казваше на снахитѣ си Кочовица: — не виждате ли, че агитѣ сѫ гладни? По-скоро — баници, пържени яйца, чорба отъ пилета.
Келешъ Асанъ се усмихна, засука мустаки и лукаво смигна на Али Чаушъ.
— Намъ не сѫ нужни вашитѣ блудкави яденета, — Келешъ Асанъ сърдито продума на Кочовица: — на насъ пари ни трѣбатъ. По-скоро низитѣ жълтици на снахитѣ ти. Вадете и кюповетѣ. Тамъ сѫ вече мухлясали жълтицитѣ. Тия хора злато искатъ.
— Ние нѣмаме жълтици, Асанъ ага. Преди две години всичко ни обраха зли хора, — отвърна Кочовица.
— Не искамъ и да те чувамъ така да ми дърдоришъ, възрази люто Келешъ Асанъ. Отъ очитѣ му искри излетѣха. Скръцна съ зѫби, стисна юмрукъ и размаха.
Кочовица мълчеше — не знаеше, какво да каже. Сякашъ езика ѝ онѣмѣ.
— Що? Ти още мълчишъ и се маешъ? — Бѣсенъ извика Келешъ Асанъ и като мечка стръвница скочи. Изтегли ятагана и удари съ тильето нѣколко пѫти Кочовица. И тя и снахитѣ се разтрепериха като отъ люта треска разлюлени. Тѣ не можеха, пъкъ и не знаеха, какво да продуматъ. Чувствата имъ бѣха поразени. Тѣ виждаха, че смърть ги чака. Но тя не бѣ най-страшното: доде дойде тя, отъ нея по-страшни изпитания имаше да понесатъ.
— Стой, Асанъ Ага, — рече Али Чаушъ: — има едно срѣдство, което бързо ще ги принуди да ни послушатъ. Ние нѣмаме време да чакаме. У зори ще трѣбва да се връщаме къмъ града. Я скоро дигайте децата, — обърна се къмъ женитѣ.
И женитѣ откриха децата и ги дигнаха. Ни едно отъ тѣхъ не заплака, ни гласъ издаде. И тѣ бѣха слисани, занесени, безчувствени.
— Я ги наредете край огнището, — продължи Али Чаушъ: — ха тъй: най-напредъ малкитѣ, после срѣднитѣ и най-после голѣмитѣ.
И зе той да сваля отъ стенитѣ на огнището голѣми и малки перустии, прибра и всички ръжени и маши. Сбута огъня, притури чамови дърва и буйни пламъци извиха язици.
Па нахвърля перустиитѣ, ръженитѣ и машитѣ въ огъня, за да се нажежатъ и каза :
— Сега гледайте хала на децата си, щомъ паритѣ повече жалите отъ тѣхъ.
Али Чаушъ щѣше да гори децата.
Той щѣше да гори децата, за да принуди клетитѣ майки да извадятъ жълтицитѣ, които наистина отдавна бѣха изчезнали откѫщи. Женитѣ напразно мислѣха, че сѫ откраднати. Кочо си знаеше работата. Вече всичко стана ясно.
Голѣмитѣ деца гледаха тѫпо. какъ желѣзата зеха да червенѣятъ. Малкитѣ не разбираха, що става, но усѣщаха, че то е много страшно.
Изведнажъ Кочовица се сгромоли на земята предъ нозетѣ на разбойницитѣ, изпищѣ силно и извика въ ридание:
— Мили аги, като сте намислили това, сторете ни поне една малка милость — изколете по-напредъ насъ женитѣ, за да не гледаме . . .
— Ахааа ! — отвърна Али Чаушъ: — въ такъвъ случай кой ще ни каже, де сѫ скрити паритѣ?
Въ тоя мигъ стана нѣщо, нечакано и за турцитѣ, и за женитѣ. Новъ пламъкъ въ огнището избуя. Гръмъ разтърси кѫщата. Съ огненъ гнѣвъ глъчка проеча на двора и нѣкаква буря нахлу вѫтре.
На вънъ тъмнината редѣеше. Просторитѣ побледнѣха. Отъ изтокъ пламтящи виолетови потоци изврѣха. Румѣна зора просия.
Предния день сутриньта Келешъ Асанъ пристигна съ другаритѣ си въ селото и отседна въ механата. Когато искаше да придаде официялность на своитѣ подвизи, той зимаше и Али Чаушъ, като царски човѣкъ. Всѣки мислѣше — което е Али Чаушъ, това е и Келешъ Асанъ. Тѣ изпълняватъ волята на падишаха. Затова никой небива да имъ се противи.
Ядоха и пиха въ механата. Случайни цигани чалгъджии свириха имъ. Циганки имъ играха кьочекъ. Веселиха се. Кроиха по своитѣ работи и зеха важни решения. Въобще деня минаха много приятно. Тѣ разпитаха механджията българинъ за Кочо и синоветѣ му. Той не знаеше де сѫ, но не искаше да помислятъ турцитѣ, че крие нѣщо, та имъ разправи, че ужъ били отишли въ Солунъ по търговия. Щѣли да се бавятъ тамъ, още нѣколко дни. Между другото механджията повика тайно Кочовия ратай, та му обади своитѣ подозрѣния. Ратаятъ изчезна откѫщи. Не обади на женитѣ нищо, за да ги не смути. Нито имъ каза нѣкакъ да се притулятъ, защото мислѣше, че преди слънце да зайде, ще се върне съ своитѣ господари и съ още тѣхни приятели. Келешъ Асанъ не ще да налети презъ деня. Ще дочака потайна нощь, кога всичко заспи. Това стана тъй, но смѣтката на ратая — да намѣри господаритѣ си лесно и бързо не излѣзе вѣрна. Тѣ бѣха много далече. Едва предъ зори успѣха да стигнатъ докѫщи, когато Али Чаушъ се вече готвѣше да извади първата нажежена перустия и да я надене върху шията на най-малкото дете.
Кочо съ четирмата си сина, чичо Стоименъ, даскалъ Димитъръ и още дестина други — всички въорѫжени до зѫби, съ голи ножове въ рѫце, бѣсно налетѣха върху турцитѣ. Огънь и мъсть горѣха въ очитѣ имъ. Тѣ се нахвърлиха съ такова презрѣние и самонадеяность, като че имаха предъ себе си псета, а не печени разбойници, известни кървопийци, отъ които треперѣше околията. Наистина за мигъ турцитѣ се стѫписаха. Но веднага следъ това се съвзеха. Преди да ги сдавятъ Кочо и другаритѣ му, тѣ скочиха като тигри, изтеглиха ятагани и кървава среща настана. За ножове, обаче, размахъ нѣмаше. Още единъ скокъ и враговетѣ се заловиха гуша за гуша. Зѫбитѣ кѫсаха, ноктитѣ дерѣха. Това даваше по-силенъ изразъ на гнѣва и отмъщениего. Борба кървава почна. Незабелязано женитѣ и децата се изпокриха, спотаиха се въ ѫгли между сандъци и едра селска покѫщнина. Шарко зимаше живо участие. Хапѣше и теглѣше крачули и дъна на потури, помагаше съ всичка сила, но поемаше и той удари. Скоро турцитѣ разбраха, че врага не е за презиране. Нккои отъ тѣхъ се поддадоха и паднаха, за да не станатъ никога. Ето и отъ Кочова страна паднаха. Келешъ Асанъ и Али Чаушъ не искаха и да знаятъ своитѣ загуби. Борѣха се съ пълна самоувѣреность. На челата имъ бѣше избилъ кървавъ потъ. Не можеха тѣ да не надделѣятъ. Още никой не бѣше ги надвивалъ. У тѣхь и воля и мисъль бѣха устремени да поразятъ противника, па билъ той и два пѫти по-многоброенъ. Гяурка не е раждала мѫжъ, който да се мѣри съ тѣхъ. Макаръ двама да останатъ, евалла на гяуринъ нѣма да сторятъ. Бѣсъ ги бѣше обхваналъ. Утроена сила ги изпълняше. Колцина несрѫчно ги доближиха, паднаха подъ ударитѣ имъ. Редъ идѣше на чичо и даскалъ Димитъръ, които до сега гледаха по-лесното да свършатъ . . . Настанаха върховни усилия ....
.............
Не бѣха други пѫть отсѫтствували отъ града толкова дълго чичо Стоименъ и даскалъ Димитъръ. Баба и тета Мара зеха да се безпокоятъ много. Кѫде се дѣнаха тия хора? Дали не ги сполетѣ зло? Охъ, тия потайни пѫтища какви изненади криятъ и какви беди! Нѣма ли край да има това ? Баба се често питаше, защо ѝ е този животъ, защо Господъ не я прибере тамъ, дето е легналъ нейния другарь дѣдо? Отдавна той е умрѣлъ. Оставилъ я е да тегли. Почива сладко той въ рида надъ самата църква подъ голѣмия брѣстъ. Тамъ турчинъ не смущава неговия блаженъ сънь. Мѫкитѣ на живота не го засѣгатъ.
Вездень се луташе баба ту вкѫщи у насъ, или у чичови, ту по двора, или въ градината. Краката ѝ отслабнали, та приседне да почине, но отмора нѣма. Помраченитѣ ѝ отъ плачове очи търсятъ унесено все него — чичо. Той се мѣрне за мигъ въ нейното въображение и пакъ изчезне. Мѫчи се тя да го догони, да го стигне и пригърне, да му разкаже, какъ дълбоко се кае невѣстата му, но не може. Ето тя земе да мисли, че руситѣ сѫ вече прогонили турцитѣ, дошли сѫ у Брѣстово, всичко се е помирило, най-после и той се е прибралъ. Колко е хубаво всичко това! Но за жалость не е истина, празна мечта е, която само разврежда нейнитѣ болки. Тя ходи всѣка зарань и вечерь у църква — свѣщица пали за негово здраве. Моли се прецъ образа на Матеръ Божия, но и това зе да ѝ омръзва. Нѣкакъвъ дяволски огънь опърли надеждата ѝ. Вѣрата ѝ постепенно отслабва. Тя вижда това. Черна скръбь я пари. Горещи сълзи бликнатъ ненадейно и облѣятъ бузитѣ ѝ. И подигне отново очи къмъ небето за подкрепа, за утѣха. Тя проси отъ Бога вѣра и надежда. Но думитѣ на молитвата ѝ не се възнасятъ на горе, а сякашъ като едри камени падатъ край нея. Не чува ли тя тѣхния грохотъ ?
Другъ пѫть презъ време на скръбь тя залавя работа, залисва се и се разсѣйва. Така на сърцето ѝ става и леко и сладко. Сега и това не помага. Понѣкога ѝ се струва—ето идатъ жени да я утѣшаватъ: — нѣкой имъ е обадилъ, каква мѫка тежи на душата ѝ. Ахъ, това не иска тя, че не може да ѝ помогне. Само той да си дойде — това може да я утеши — нищо друго, нищоооо. . .! Ами ако Келешъ Асанъ — тая мечка стръвница — и него е срещналъ, ако го е връхлетѣлъ нѣкѫде? И заптии, и аскеръ вредомъ кръстосватъ
и лесно подушватъ . . . Ако сѫ го уловили нѣкѫде, ще е свършено вече съ него.
Тия мисли се трупаха въ съзнанието на баба. Отъ време на време неи се струваше, че нѣкаква мѫтна, буйна, дълбока рѣка я е понела къмъ незнайна страна. Тя се бори съ озвѣренитѣ вълни, подема се, сетне силитѣ ѝ отпадатъ, почне да се дави. Ето смъртни болки я душатъ. Тя се насилва да извика, но не може — езика ѝ е сдървенъ, устата — скована. И всичко това като че нѣма край. Животъ ли е това или начало на мѫкитѣ въ ада?! Де е сгрѣшила тя, що е сторила, та е стигнала до това безбрѣжно тегло?
На друга страна, сѫщо тъй самотна, страдаше тета Мара. За първи пѫть такъвъ страшенъ огънь обгаряше нейната душа. До вчера, вика се, тя бѣше като птичка безгрижна. Предъ нейнитѣ духовни очи се простираше живота утрупанъ съ цвѣтове, съ чародейни прелести. Извори на щастие бликаха вредомъ за нея. Тя имаше чуденъ гласъ. Безспирно нейнитѣ пѣсни се носѣха и сливаха съ пѣснитѣ на славеи и чучулиги. Дето и да се обърнѣше, неи се струваше, че слънчеви дворци се разтварятъ и я привличатъ въ своитѣ дивни покои. Къмъ приказни страни се понасяше нейното въображение. Тя не бѣше чула за мѫкитѣ на ада, не бѣше вкусила отъ отровата на суровия животъ.
А сега ?
Не стигаше страданието, което идѣше отъ неизвестната сѫдба на братъ ѝ, не стигаха майчинитѣ ѝ мѫки, които просмукваха и нейната душа. Къмъ това се прибавяше още и неизмѣримата ѝ печаль за Димитъръ. Нѣкакъвъ червей дълбаеше въ сърцето ѝ и день и нощь, и презъ работа, и презъ почивка. Въ пламъци се задушваше тя. Нѣкой копаеше, дълбоко копаеше въ душата ѝ. Ударитѣ ечеха и оглушаваха ушитѣ ѝ. Тамъ нейното светилище се разглобяваше и разпадаше. Хищници разпиляваха въ праха нейнитѣ съкровища. Тамъ дето до вчера бѣше тихо, сега бури вилнѣятъ, вихри се биятъ, кървави пожари бушуватъ.
Самотна тя понася всичко. И какъ не се пръснатъ отъ мѫки тия млади гърди, какъ не се разбие тая млада глава какъ не угасне тоя крехъкъ животъ?
И бѣгаше гя отъ дружки, отъ свои, бѣгаше отъ свѣта. Избираше потайни мѣста да лѣе топли сълзи за него. Въ тѣхъ се мѫчеше да гаси черна печаль. Очитѣ ѝ подкопани, обгорѣли. Угасналъ пламъка въ тѣхъ. Черна сѣнка замрежила лицето ѝ. Наведена, тя се лута като призракъ и никѫде миръ не намира. На кѫде да се обърне, де да отиде, въ кои друми да се отправи?
— Маро, ти пакъ си плакала! — кажеше ѝ мама: — не дей каки, не се предавай толкозъ, грѣхота е. Всичко ще се оправи. Господъ е милостивъ.
За мигъ тета се спираше унесено. Изправѣше хубава глава, дигнѣше молитвено очи къмъ небето и въздъхнѣше издълбоко. Не знаеше тя, какво да отвърне, що да продума.
И страдаха поотдѣлно тета и баба, безъ да могатъ една друга да утешатъ, да облекчатъ. Мълчаливо понасяха всичко. Затова никой не можеше да ги доближи, да надникне въ душитѣ имъ, да имъ види живитѣ рани и съ мехлемъ да ги намаже. Отъ никѫде свѣглина не можеше да ги огрѣе.
дна вечерь и тета остана да нощува съ баба у чичови. Следъ полунощь на вратата, отъ която се отиваше по стълби на горния етажъ, се дочу драскане и леко бутане. И баба, и тета, и стрина се събудиха, но не смѣеха да се обадятъ една на друга. Страхъ изпълни душитѣ имъ. Отново драскане и бутане на вратата проечаха въ безмълвиего като удари отъ сѣкира, като гръмове. Баба тежко изпъшка, едва-едва се надигна — стана. Отправи се полека на долу по стълбата. Като слѣзе до вратата, спрѣ се и се вслуша. Куче на вънъ скимтѣше . . . !
Шаро, Шаро! — тихо рече баба, за да види дали ще е той.
Шарко радостно лавна. Баба му отвори. Той отново заскимтѣ, като че се оплакваше отъ нѣщо, изправи се и я обгърне.
— Шаро, Шаро! де е господаря ти, Шаро? — изохка баба и заедно зеха да се изкачватъ. Като галѣше кучето, тя забеляза, че козината му е нѣкакъ лепкава. Стигнаха
горното антре. Тя присегна въ огнището, разрови съ маша, зе вѫгленъ, и духна, та запали кѫсъ борна. Кучето махаше опашка и не се отдѣляше. Тя го загледа и що да види ? — на бедрото му прѣсна широка рана съ загорѣла кръвь окрѫжена. Съсирена кръвь и на други мѣста по тѣлото му. Баба изрева необуздано. Изведнажъ скочиха като попарени тета и стрина.
— Явно е вече, защо се бавятъ, та не си идатъ, — едва изговори баба. Дружно ридание обхвана и тритѣ жени. Плачове, хълцания събудиха Гошко. — — — — — — — — — .............
— — — Келешъ Асанъ и Али Чаушъ мѫжки продължаваха борбата. Съ очи разширени, въ които се люлѣеше кърваво море, тѣ обгръщаха всичко. Съ воля, въ която цѣлъ адъ бѣше влѣлъ силитѣ, тѣ напрѣгаха жилаво рѫце и нозе, напъваха чиличени мищци.
— Какво се криешъ отъ мене като жена ? — бѣсно изрева Келешъ Асанъ на чичо, за да го унижи и предизвика, като видѣ, че отъ челото и темето му се спускаха струи кръвь.
Въ отговоръ чичо се спусна съ ножъ върху него, за да свърши съ единъ мѫжки ударъ. Но келешъ Асанъ ловко му улови рѫката при китката и тъй силно я стисна, че ножа падна. Чичо пъкъ съ всичка сила му захапа рѫката, за да го омаломощи и смути. Келешъ Асанъ, увлѣченъ стихийно въ боя, сякашъ и не усети. На свой редъ, той замахна съ ножъ и въ мигъ щѣше да свърши съ чичо. Изведнашъ Шарко се хвърли върху него, сдави го и заби въ гушата му зѫби, онесвести го и го събори. Той падна като дѫбъ отъ буря поваленъ. Ножа му, обаче, бѣ вече успѣлъ да се забие въ бедрото на кучето вмѣсто въ чичовата снага.
Въ това време даскалъ Димитьръ, раненъ на нѣколко мѣста, макаръ и леко, цѣлъ упръсканъ съ кръвь, забравилъ себе си, искаше да довърши съ Али Чаушъ. Въ увлѣчение и двамата бѣха изпуснали ножове, борѣха се, преплели рѫце и нозе, носѣха се несвѣстно надъ трупове, биеха се като два люти вихъра, като два огнени змея. Най после Али Чаушъ падна. Отъ носа и устата му бликна кръвь. Следъ малко и той бѣше мъртъвъ.
Всички турци бидоха избити. Паднаха и четирима отъ чичовитѣ другари, които бѣха по-малко опитни. Самъ Кочо и двама отъ синоветѣ му бѣха доста сериозно ранени, останалитѣ двама бѣха леко засегнати. Нѣмаше човѣкъ неодрасканъ, неокървавенъ. Стаята бѣше заприличала на салхана. И стенитѣ, и тавана бѣха упръскани съ обилна кръвь. Ятагани, ножове, пистолети, пушки, трупове — всичко плуваше въ кръвь.
Следъ боя.
Презъ едничко малко прозорче на изтокъ нахлу потокъ слънчева свѣтлина. Гледката бѣше ужасна. Най-напредъ женитѣ изнесоха децата на двора. Мѫжетѣ изнесоха убититѣ си другари. Следъ това на близката рѣка се измиха. Превързаха ранитѣ си. Набързо женитѣ изпраха на мѫжетѣ кървавитѣ дрехи. Трѣбаше да се бърза. Всичко по-ценно измѫкнаха изкѫщи и товариха на коне и мулета.
Между два явора наблизу заровиха четиримата си другари, и ги оплакаха. Женитѣ запалиха свѣщици. Следъ това запалиха отъ четири страни кѫщата, за да изгорятъ турскитѣ трупове и да се заличи всѣка следа. На много мѣста изъ гѫнкитѣ на планината Кочо имаше и егреци, и колиби. Нѣмаше семейството да остане безъ подслонъ.
Чичо бѣше приседналъ на една височина надъ рѣката, додето Кочови стѣгаха кервана. Край него се бѣше сгушилъ Шарко. Жално мѣташе уморени очи и го гледаше. Бързо се подемаха гърдитѣ му, често дишаше. Лека-полека зе да се отпуска, да бере душа. Нежна скръбь изпълни чичовото сърце къмъ храброто куче, което спаси живота му, като понесе само смъртоносния ударъ.
Най-после всичко бѣше готово и потеглиха низъ безкрайнитѣ гори. Чичо хвърли за последенъ пѫть просълзени очи къмъ Шарко, който оставаше, за да дочака смъртьта. Като отминаха стотина крачки, всички нагазиха въ рѣката и по водата тръгнаха на горе, за да заличатъ следитѣ си. Никаква потера, никакви кучета не можеха въ такъвъ случай да имъ уловятъ диритѣ.
Постепенно сутрешната прохлада ободри дружината. Кошмара отъ страшната кървава борба, който притискаше всички, ослабна и се разнесе. Слънчевитѣ лѫчи прогониха мъглата отъ настръхналитѣ души. И усмивки зеха да просияватъ по обгорѣлитѣ лица. Разговори проечаха, изпърво предпазливо, тихо, по-сетне свободно и громко. Ето страхътъ изчезна отъ сърцата. Нова радость нахлу въ душитѣ: — нѣмаше вече ни Келешъ Асанъ, ни Али Чаушъ. Скоро вѣтъра ще разпилѣе праха имъ изподъ пожара. Нѣма да остане отъ тѣхъ ни следа. Ще си отдъхнатъ селата. Тревожнитѣ сѣнки на безбройнитѣ жертви, загинали мѫченишки отъ рѫцетѣ на тия злодеи, ще се успокоятъ въ своитѣ знайни и незнайии гробове. Мѫчно можеше дружината да свикне съ мисъльта, че Келешъ Асанъ и Али Чаушъ сѫ вече мъртви. Тѣхнитѣ безбройни приятели и ятаци дълго време напразно ще ги чакатъ да се върнатъ като всѣки пѫть съ тежко злато.
Пъкъ и кой можеше да повѣрва, че Келешъ Асанъ ще срещне по-голѣми майстори отъ себе си !
Разбушувалия пожаръ скоро привлѣче вниманието на туку що пробуденитѣ селяни. Кървави огнени езици, размѣсени съ димъ, виеха се високо въ небето и обаждаха за онова, що бѣ се случило. Но никой въ село Делва не можеше да ги разбере. Една мисъль се носѣше у селянитѣ: — че Келешъ Асанъ и Али Чаушъ сѫ извършили още едно грозно дѣло . . . Сега тѣ сѫ се промѫкнали презъ горитѣ като два звѣра, отминали сѫ — за да продължатъ другаде страшната си работа. И оплакаха селянитѣ Кочозица, снахитѣ, децата, оплакаха Кочо и синоветѣ му. Новъ страхъ обхвана душитѣ на всички. А руситѣ все още бѣха далече. Края не се виждаше . . .
Слънцето силно припече надъ Шарко. Той облещи очи и едва-едва се отмѫкна на две-три крачки до единъ шумакъ, подслони се и отново се сви на колело. Тука, укритъ отъ свѣта, можеше необезспокояванъ да чака края на мѫкитѣ си. Кочовия ратай, който последенъ се оттегляше, видѣ го и го съжали. Не за първи пѫть го виждаше въ господарската кѫща. Познаваше го и знаеше, колко ценно куче е.
За чудо — на втория день отъ случката Шарко, вмѣсто да умре, решилъ да се върне дома. Куче и котка иматъ по деветь души. Останалото е известно.
Единъ день следъ Шарковото връщане дойдоха си дома и чичо Стоименъ съ даскалъ Димитьръ. Нечаканъ, слънчевъ празникъ настана за всички насъ. Баба и тета проклеха своето нетърпение и своята безумна скръбь. . .
— Кой хлопа тамъ? — обади се извѫтре стара Кочовица.
— Отвори, мари дърта кукумявко, — последва отговоръ.
Никой другъ освенъ турчинъ тъй диво и смѣло не би отвърналъ. Акцента въ думитѣ потвърѫдаваше това.
— Бързо отваряй, или ще разбиемъ портитѣ.
Нѣколцина ядосано размѣниха думи на турски.
Явно бѣше — турци искаха да имъ се отвори. По това време не идѣха тѣ съ добри намѣрения. Кочовица стоеше на двора недалече отъ портитѣ — ни жива, ни умрѣла, като закована. Угасна нейното съзнание, не можеше вече да мисли.
Новъ ударъ — сега отъ сѣкира — върху портата проеча и стресна нещастната жена. Тя безъ да мисли продума високо, почти извика:
— Сега, сега, аги, идвамъ да ви отворя.
И затече се тя, зълъ вихъръ я на крила понесе. Тежко дърво — запъналка — тропна и падна въ страни. Широко се отвори двукрила порта. Нахлуха турцитѣ като глутница вълци. Удари отъ приклади се стовариха върху плещитѣ на Кочовица. Тя полетѣ и падна. Съ ритници я принудиха да стане. Отъ носа ѝ кръвь шуртѣше обилно.
— Води ни право при снахитѣ си, дърта джадио, и свѣщь или борна запали. Смѣткитѣ да си прегледаме.
Кочовица влѣзе. Тѣ се спрѣха на прага. Тя взе отъ огнището главня и запали кѫсъ борна. Въ широката стая лежѣха снахитѣ съ децата. Стрѣснати и ужасени, тѣ гледаха въ полумрака и още нищо не виждаха. Отъ борната кървава свѣтлина изпълни стаята. Нахлуха турцитѣ — на брой десетина души. Самси Келешъ Асанъ и Али Чаушъ стоеха между тѣхъ. Кочовица ги позна. Сърцето ѝ се сви отъ смъртна болка. Тъмнина засени очитѣ ѝ. Но тя се съвзе и облада. Снахитѣ наскачаха като отъ осойница ожилени.
— Какво стоите, мари, като магьосани? извика тя на снахитѣ си, — дайте по-скоро възглавници на агитѣ. Не виждате ли, че тѣ сѫ капнали отъ умора?
Келешъ Асанъ.
Младитѣ жени съ наведени срамежливи очи подадоха възглавници и турцитѣ насѣдаха. Децата се сгушиха и отъ страхъ завиха се презъ глава съ чергитѣ, за да не гледатъ турцитѣ.
— Хайде, какво чакате, какво се маете? — казваше на снахитѣ си Кочовица: — не виждате ли, че агитѣ сѫ гладни? По-скоро — баници, пържени яйца, чорба отъ пилета.
Келешъ Асанъ се усмихна, засука мустаки и лукаво смигна на Али Чаушъ.
— Намъ не сѫ нужни вашитѣ блудкави яденета, — Келешъ Асанъ сърдито продума на Кочовица: — на насъ пари ни трѣбатъ. По-скоро низитѣ жълтици на снахитѣ ти. Вадете и кюповетѣ. Тамъ сѫ вече мухлясали жълтицитѣ. Тия хора злато искатъ.
— Ние нѣмаме жълтици, Асанъ ага. Преди две години всичко ни обраха зли хора, — отвърна Кочовица.
— Не искамъ и да те чувамъ така да ми дърдоришъ, възрази люто Келешъ Асанъ. Отъ очитѣ му искри излетѣха. Скръцна съ зѫби, стисна юмрукъ и размаха.
Кочовица мълчеше — не знаеше, какво да каже. Сякашъ езика ѝ онѣмѣ.
— Що? Ти още мълчишъ и се маешъ? — Бѣсенъ извика Келешъ Асанъ и като мечка стръвница скочи. Изтегли ятагана и удари съ тильето нѣколко пѫти Кочовица. И тя и снахитѣ се разтрепериха като отъ люта треска разлюлени. Тѣ не можеха, пъкъ и не знаеха, какво да продуматъ. Чувствата имъ бѣха поразени. Тѣ виждаха, че смърть ги чака. Но тя не бѣ най-страшното: доде дойде тя, отъ нея по-страшни изпитания имаше да понесатъ.
— Стой, Асанъ Ага, — рече Али Чаушъ: — има едно срѣдство, което бързо ще ги принуди да ни послушатъ. Ние нѣмаме време да чакаме. У зори ще трѣбва да се връщаме къмъ града. Я скоро дигайте децата, — обърна се къмъ женитѣ.
И женитѣ откриха децата и ги дигнаха. Ни едно отъ тѣхъ не заплака, ни гласъ издаде. И тѣ бѣха слисани, занесени, безчувствени.
— Я ги наредете край огнището, — продължи Али Чаушъ: — ха тъй: най-напредъ малкитѣ, после срѣднитѣ и най-после голѣмитѣ.
И зе той да сваля отъ стенитѣ на огнището голѣми и малки перустии, прибра и всички ръжени и маши. Сбута огъня, притури чамови дърва и буйни пламъци извиха язици.
Па нахвърля перустиитѣ, ръженитѣ и машитѣ въ огъня, за да се нажежатъ и каза :
— Сега гледайте хала на децата си, щомъ паритѣ повече жалите отъ тѣхъ.
Али Чаушъ щѣше да гори децата.
Той щѣше да гори децата, за да принуди клетитѣ майки да извадятъ жълтицитѣ, които наистина отдавна бѣха изчезнали откѫщи. Женитѣ напразно мислѣха, че сѫ откраднати. Кочо си знаеше работата. Вече всичко стана ясно.
Голѣмитѣ деца гледаха тѫпо. какъ желѣзата зеха да червенѣятъ. Малкитѣ не разбираха, що става, но усѣщаха, че то е много страшно.
Изведнажъ Кочовица се сгромоли на земята предъ нозетѣ на разбойницитѣ, изпищѣ силно и извика въ ридание:
— Мили аги, като сте намислили това, сторете ни поне една малка милость — изколете по-напредъ насъ женитѣ, за да не гледаме . . .
— Ахааа ! — отвърна Али Чаушъ: — въ такъвъ случай кой ще ни каже, де сѫ скрити паритѣ?
Въ тоя мигъ стана нѣщо, нечакано и за турцитѣ, и за женитѣ. Новъ пламъкъ въ огнището избуя. Гръмъ разтърси кѫщата. Съ огненъ гнѣвъ глъчка проеча на двора и нѣкаква буря нахлу вѫтре.
На вънъ тъмнината редѣеше. Просторитѣ побледнѣха. Отъ изтокъ пламтящи виолетови потоци изврѣха. Румѣна зора просия.
Предния день сутриньта Келешъ Асанъ пристигна съ другаритѣ си въ селото и отседна въ механата. Когато искаше да придаде официялность на своитѣ подвизи, той зимаше и Али Чаушъ, като царски човѣкъ. Всѣки мислѣше — което е Али Чаушъ, това е и Келешъ Асанъ. Тѣ изпълняватъ волята на падишаха. Затова никой небива да имъ се противи.
Ядоха и пиха въ механата. Случайни цигани чалгъджии свириха имъ. Циганки имъ играха кьочекъ. Веселиха се. Кроиха по своитѣ работи и зеха важни решения. Въобще деня минаха много приятно. Тѣ разпитаха механджията българинъ за Кочо и синоветѣ му. Той не знаеше де сѫ, но не искаше да помислятъ турцитѣ, че крие нѣщо, та имъ разправи, че ужъ били отишли въ Солунъ по търговия. Щѣли да се бавятъ тамъ, още нѣколко дни. Между другото механджията повика тайно Кочовия ратай, та му обади своитѣ подозрѣния. Ратаятъ изчезна откѫщи. Не обади на женитѣ нищо, за да ги не смути. Нито имъ каза нѣкакъ да се притулятъ, защото мислѣше, че преди слънце да зайде, ще се върне съ своитѣ господари и съ още тѣхни приятели. Келешъ Асанъ не ще да налети презъ деня. Ще дочака потайна нощь, кога всичко заспи. Това стана тъй, но смѣтката на ратая — да намѣри господаритѣ си лесно и бързо не излѣзе вѣрна. Тѣ бѣха много далече. Едва предъ зори успѣха да стигнатъ докѫщи, когато Али Чаушъ се вече готвѣше да извади първата нажежена перустия и да я надене върху шията на най-малкото дете.
Кочо съ четирмата си сина, чичо Стоименъ, даскалъ Димитъръ и още дестина други — всички въорѫжени до зѫби, съ голи ножове въ рѫце, бѣсно налетѣха върху турцитѣ. Огънь и мъсть горѣха въ очитѣ имъ. Тѣ се нахвърлиха съ такова презрѣние и самонадеяность, като че имаха предъ себе си псета, а не печени разбойници, известни кървопийци, отъ които треперѣше околията. Наистина за мигъ турцитѣ се стѫписаха. Но веднага следъ това се съвзеха. Преди да ги сдавятъ Кочо и другаритѣ му, тѣ скочиха като тигри, изтеглиха ятагани и кървава среща настана. За ножове, обаче, размахъ нѣмаше. Още единъ скокъ и враговетѣ се заловиха гуша за гуша. Зѫбитѣ кѫсаха, ноктитѣ дерѣха. Това даваше по-силенъ изразъ на гнѣва и отмъщениего. Борба кървава почна. Незабелязано женитѣ и децата се изпокриха, спотаиха се въ ѫгли между сандъци и едра селска покѫщнина. Шарко зимаше живо участие. Хапѣше и теглѣше крачули и дъна на потури, помагаше съ всичка сила, но поемаше и той удари. Скоро турцитѣ разбраха, че врага не е за презиране. Нккои отъ тѣхъ се поддадоха и паднаха, за да не станатъ никога. Ето и отъ Кочова страна паднаха. Келешъ Асанъ и Али Чаушъ не искаха и да знаятъ своитѣ загуби. Борѣха се съ пълна самоувѣреность. На челата имъ бѣше избилъ кървавъ потъ. Не можеха тѣ да не надделѣятъ. Още никой не бѣше ги надвивалъ. У тѣхь и воля и мисъль бѣха устремени да поразятъ противника, па билъ той и два пѫти по-многоброенъ. Гяурка не е раждала мѫжъ, който да се мѣри съ тѣхъ. Макаръ двама да останатъ, евалла на гяуринъ нѣма да сторятъ. Бѣсъ ги бѣше обхваналъ. Утроена сила ги изпълняше. Колцина несрѫчно ги доближиха, паднаха подъ ударитѣ имъ. Редъ идѣше на чичо и даскалъ Димитъръ, които до сега гледаха по-лесното да свършатъ . . . Настанаха върховни усилия ....
.............
Не бѣха други пѫть отсѫтствували отъ града толкова дълго чичо Стоименъ и даскалъ Димитъръ. Баба и тета Мара зеха да се безпокоятъ много. Кѫде се дѣнаха тия хора? Дали не ги сполетѣ зло? Охъ, тия потайни пѫтища какви изненади криятъ и какви беди! Нѣма ли край да има това ? Баба се често питаше, защо ѝ е този животъ, защо Господъ не я прибере тамъ, дето е легналъ нейния другарь дѣдо? Отдавна той е умрѣлъ. Оставилъ я е да тегли. Почива сладко той въ рида надъ самата църква подъ голѣмия брѣстъ. Тамъ турчинъ не смущава неговия блаженъ сънь. Мѫкитѣ на живота не го засѣгатъ.
Вездень се луташе баба ту вкѫщи у насъ, или у чичови, ту по двора, или въ градината. Краката ѝ отслабнали, та приседне да почине, но отмора нѣма. Помраченитѣ ѝ отъ плачове очи търсятъ унесено все него — чичо. Той се мѣрне за мигъ въ нейното въображение и пакъ изчезне. Мѫчи се тя да го догони, да го стигне и пригърне, да му разкаже, какъ дълбоко се кае невѣстата му, но не може. Ето тя земе да мисли, че руситѣ сѫ вече прогонили турцитѣ, дошли сѫ у Брѣстово, всичко се е помирило, най-после и той се е прибралъ. Колко е хубаво всичко това! Но за жалость не е истина, празна мечта е, която само разврежда нейнитѣ болки. Тя ходи всѣка зарань и вечерь у църква — свѣщица пали за негово здраве. Моли се прецъ образа на Матеръ Божия, но и това зе да ѝ омръзва. Нѣкакъвъ дяволски огънь опърли надеждата ѝ. Вѣрата ѝ постепенно отслабва. Тя вижда това. Черна скръбь я пари. Горещи сълзи бликнатъ ненадейно и облѣятъ бузитѣ ѝ. И подигне отново очи къмъ небето за подкрепа, за утѣха. Тя проси отъ Бога вѣра и надежда. Но думитѣ на молитвата ѝ не се възнасятъ на горе, а сякашъ като едри камени падатъ край нея. Не чува ли тя тѣхния грохотъ ?
Другъ пѫть презъ време на скръбь тя залавя работа, залисва се и се разсѣйва. Така на сърцето ѝ става и леко и сладко. Сега и това не помага. Понѣкога ѝ се струва—ето идатъ жени да я утѣшаватъ: — нѣкой имъ е обадилъ, каква мѫка тежи на душата ѝ. Ахъ, това не иска тя, че не може да ѝ помогне. Само той да си дойде — това може да я утеши — нищо друго, нищоооо. . .! Ами ако Келешъ Асанъ — тая мечка стръвница — и него е срещналъ, ако го е връхлетѣлъ нѣкѫде? И заптии, и аскеръ вредомъ кръстосватъ
и лесно подушватъ . . . Ако сѫ го уловили нѣкѫде, ще е свършено вече съ него.
Тия мисли се трупаха въ съзнанието на баба. Отъ време на време неи се струваше, че нѣкаква мѫтна, буйна, дълбока рѣка я е понела къмъ незнайна страна. Тя се бори съ озвѣренитѣ вълни, подема се, сетне силитѣ ѝ отпадатъ, почне да се дави. Ето смъртни болки я душатъ. Тя се насилва да извика, но не може — езика ѝ е сдървенъ, устата — скована. И всичко това като че нѣма край. Животъ ли е това или начало на мѫкитѣ въ ада?! Де е сгрѣшила тя, що е сторила, та е стигнала до това безбрѣжно тегло?
На друга страна, сѫщо тъй самотна, страдаше тета Мара. За първи пѫть такъвъ страшенъ огънь обгаряше нейната душа. До вчера, вика се, тя бѣше като птичка безгрижна. Предъ нейнитѣ духовни очи се простираше живота утрупанъ съ цвѣтове, съ чародейни прелести. Извори на щастие бликаха вредомъ за нея. Тя имаше чуденъ гласъ. Безспирно нейнитѣ пѣсни се носѣха и сливаха съ пѣснитѣ на славеи и чучулиги. Дето и да се обърнѣше, неи се струваше, че слънчеви дворци се разтварятъ и я привличатъ въ своитѣ дивни покои. Къмъ приказни страни се понасяше нейното въображение. Тя не бѣше чула за мѫкитѣ на ада, не бѣше вкусила отъ отровата на суровия животъ.
А сега ?
Не стигаше страданието, което идѣше отъ неизвестната сѫдба на братъ ѝ, не стигаха майчинитѣ ѝ мѫки, които просмукваха и нейната душа. Къмъ това се прибавяше още и неизмѣримата ѝ печаль за Димитъръ. Нѣкакъвъ червей дълбаеше въ сърцето ѝ и день и нощь, и презъ работа, и презъ почивка. Въ пламъци се задушваше тя. Нѣкой копаеше, дълбоко копаеше въ душата ѝ. Ударитѣ ечеха и оглушаваха ушитѣ ѝ. Тамъ нейното светилище се разглобяваше и разпадаше. Хищници разпиляваха въ праха нейнитѣ съкровища. Тамъ дето до вчера бѣше тихо, сега бури вилнѣятъ, вихри се биятъ, кървави пожари бушуватъ.
Самотна тя понася всичко. И какъ не се пръснатъ отъ мѫки тия млади гърди, какъ не се разбие тая млада глава какъ не угасне тоя крехъкъ животъ?
И бѣгаше гя отъ дружки, отъ свои, бѣгаше отъ свѣта. Избираше потайни мѣста да лѣе топли сълзи за него. Въ тѣхъ се мѫчеше да гаси черна печаль. Очитѣ ѝ подкопани, обгорѣли. Угасналъ пламъка въ тѣхъ. Черна сѣнка замрежила лицето ѝ. Наведена, тя се лута като призракъ и никѫде миръ не намира. На кѫде да се обърне, де да отиде, въ кои друми да се отправи?
— Маро, ти пакъ си плакала! — кажеше ѝ мама: — не дей каки, не се предавай толкозъ, грѣхота е. Всичко ще се оправи. Господъ е милостивъ.
За мигъ тета се спираше унесено. Изправѣше хубава глава, дигнѣше молитвено очи къмъ небето и въздъхнѣше издълбоко. Не знаеше тя, какво да отвърне, що да продума.
И страдаха поотдѣлно тета и баба, безъ да могатъ една друга да утешатъ, да облекчатъ. Мълчаливо понасяха всичко. Затова никой не можеше да ги доближи, да надникне въ душитѣ имъ, да имъ види живитѣ рани и съ мехлемъ да ги намаже. Отъ никѫде свѣглина не можеше да ги огрѣе.
дна вечерь и тета остана да нощува съ баба у чичови. Следъ полунощь на вратата, отъ която се отиваше по стълби на горния етажъ, се дочу драскане и леко бутане. И баба, и тета, и стрина се събудиха, но не смѣеха да се обадятъ една на друга. Страхъ изпълни душитѣ имъ. Отново драскане и бутане на вратата проечаха въ безмълвиего като удари отъ сѣкира, като гръмове. Баба тежко изпъшка, едва-едва се надигна — стана. Отправи се полека на долу по стълбата. Като слѣзе до вратата, спрѣ се и се вслуша. Куче на вънъ скимтѣше . . . !
Шаро, Шаро! — тихо рече баба, за да види дали ще е той.
Шарко радостно лавна. Баба му отвори. Той отново заскимтѣ, като че се оплакваше отъ нѣщо, изправи се и я обгърне.
— Шаро, Шаро! де е господаря ти, Шаро? — изохка баба и заедно зеха да се изкачватъ. Като галѣше кучето, тя забеляза, че козината му е нѣкакъ лепкава. Стигнаха
горното антре. Тя присегна въ огнището, разрови съ маша, зе вѫгленъ, и духна, та запали кѫсъ борна. Кучето махаше опашка и не се отдѣляше. Тя го загледа и що да види ? — на бедрото му прѣсна широка рана съ загорѣла кръвь окрѫжена. Съсирена кръвь и на други мѣста по тѣлото му. Баба изрева необуздано. Изведнажъ скочиха като попарени тета и стрина.
— Явно е вече, защо се бавятъ, та не си идатъ, — едва изговори баба. Дружно ридание обхвана и тритѣ жени. Плачове, хълцания събудиха Гошко. — — — — — — — — — .............
— — — Келешъ Асанъ и Али Чаушъ мѫжки продължаваха борбата. Съ очи разширени, въ които се люлѣеше кърваво море, тѣ обгръщаха всичко. Съ воля, въ която цѣлъ адъ бѣше влѣлъ силитѣ, тѣ напрѣгаха жилаво рѫце и нозе, напъваха чиличени мищци.
— Какво се криешъ отъ мене като жена ? — бѣсно изрева Келешъ Асанъ на чичо, за да го унижи и предизвика, като видѣ, че отъ челото и темето му се спускаха струи кръвь.
Въ отговоръ чичо се спусна съ ножъ върху него, за да свърши съ единъ мѫжки ударъ. Но келешъ Асанъ ловко му улови рѫката при китката и тъй силно я стисна, че ножа падна. Чичо пъкъ съ всичка сила му захапа рѫката, за да го омаломощи и смути. Келешъ Асанъ, увлѣченъ стихийно въ боя, сякашъ и не усети. На свой редъ, той замахна съ ножъ и въ мигъ щѣше да свърши съ чичо. Изведнашъ Шарко се хвърли върху него, сдави го и заби въ гушата му зѫби, онесвести го и го събори. Той падна като дѫбъ отъ буря поваленъ. Ножа му, обаче, бѣ вече успѣлъ да се забие въ бедрото на кучето вмѣсто въ чичовата снага.
Въ това време даскалъ Димитьръ, раненъ на нѣколко мѣста, макаръ и леко, цѣлъ упръсканъ съ кръвь, забравилъ себе си, искаше да довърши съ Али Чаушъ. Въ увлѣчение и двамата бѣха изпуснали ножове, борѣха се, преплели рѫце и нозе, носѣха се несвѣстно надъ трупове, биеха се като два люти вихъра, като два огнени змея. Най после Али Чаушъ падна. Отъ носа и устата му бликна кръвь. Следъ малко и той бѣше мъртъвъ.
Всички турци бидоха избити. Паднаха и четирима отъ чичовитѣ другари, които бѣха по-малко опитни. Самъ Кочо и двама отъ синоветѣ му бѣха доста сериозно ранени, останалитѣ двама бѣха леко засегнати. Нѣмаше човѣкъ неодрасканъ, неокървавенъ. Стаята бѣше заприличала на салхана. И стенитѣ, и тавана бѣха упръскани съ обилна кръвь. Ятагани, ножове, пистолети, пушки, трупове — всичко плуваше въ кръвь.
Следъ боя.
Презъ едничко малко прозорче на изтокъ нахлу потокъ слънчева свѣтлина. Гледката бѣше ужасна. Най-напредъ женитѣ изнесоха децата на двора. Мѫжетѣ изнесоха убититѣ си другари. Следъ това на близката рѣка се измиха. Превързаха ранитѣ си. Набързо женитѣ изпраха на мѫжетѣ кървавитѣ дрехи. Трѣбаше да се бърза. Всичко по-ценно измѫкнаха изкѫщи и товариха на коне и мулета.
Между два явора наблизу заровиха четиримата си другари, и ги оплакаха. Женитѣ запалиха свѣщици. Следъ това запалиха отъ четири страни кѫщата, за да изгорятъ турскитѣ трупове и да се заличи всѣка следа. На много мѣста изъ гѫнкитѣ на планината Кочо имаше и егреци, и колиби. Нѣмаше семейството да остане безъ подслонъ.
Чичо бѣше приседналъ на една височина надъ рѣката, додето Кочови стѣгаха кервана. Край него се бѣше сгушилъ Шарко. Жално мѣташе уморени очи и го гледаше. Бързо се подемаха гърдитѣ му, често дишаше. Лека-полека зе да се отпуска, да бере душа. Нежна скръбь изпълни чичовото сърце къмъ храброто куче, което спаси живота му, като понесе само смъртоносния ударъ.
Най-после всичко бѣше готово и потеглиха низъ безкрайнитѣ гори. Чичо хвърли за последенъ пѫть просълзени очи къмъ Шарко, който оставаше, за да дочака смъртьта. Като отминаха стотина крачки, всички нагазиха въ рѣката и по водата тръгнаха на горе, за да заличатъ следитѣ си. Никаква потера, никакви кучета не можеха въ такъвъ случай да имъ уловятъ диритѣ.
Постепенно сутрешната прохлада ободри дружината. Кошмара отъ страшната кървава борба, който притискаше всички, ослабна и се разнесе. Слънчевитѣ лѫчи прогониха мъглата отъ настръхналитѣ души. И усмивки зеха да просияватъ по обгорѣлитѣ лица. Разговори проечаха, изпърво предпазливо, тихо, по-сетне свободно и громко. Ето страхътъ изчезна отъ сърцата. Нова радость нахлу въ душитѣ: — нѣмаше вече ни Келешъ Асанъ, ни Али Чаушъ. Скоро вѣтъра ще разпилѣе праха имъ изподъ пожара. Нѣма да остане отъ тѣхъ ни следа. Ще си отдъхнатъ селата. Тревожнитѣ сѣнки на безбройнитѣ жертви, загинали мѫченишки отъ рѫцетѣ на тия злодеи, ще се успокоятъ въ своитѣ знайни и незнайии гробове. Мѫчно можеше дружината да свикне съ мисъльта, че Келешъ Асанъ и Али Чаушъ сѫ вече мъртви. Тѣхнитѣ безбройни приятели и ятаци дълго време напразно ще ги чакатъ да се върнатъ като всѣки пѫть съ тежко злато.
Пъкъ и кой можеше да повѣрва, че Келешъ Асанъ ще срещне по-голѣми майстори отъ себе си !
Разбушувалия пожаръ скоро привлѣче вниманието на туку що пробуденитѣ селяни. Кървави огнени езици, размѣсени съ димъ, виеха се високо въ небето и обаждаха за онова, що бѣ се случило. Но никой въ село Делва не можеше да ги разбере. Една мисъль се носѣше у селянитѣ: — че Келешъ Асанъ и Али Чаушъ сѫ извършили още едно грозно дѣло . . . Сега тѣ сѫ се промѫкнали презъ горитѣ като два звѣра, отминали сѫ — за да продължатъ другаде страшната си работа. И оплакаха селянитѣ Кочозица, снахитѣ, децата, оплакаха Кочо и синоветѣ му. Новъ страхъ обхвана душитѣ на всички. А руситѣ все още бѣха далече. Края не се виждаше . . .
Слънцето силно припече надъ Шарко. Той облещи очи и едва-едва се отмѫкна на две-три крачки до единъ шумакъ, подслони се и отново се сви на колело. Тука, укритъ отъ свѣта, можеше необезспокояванъ да чака края на мѫкитѣ си. Кочовия ратай, който последенъ се оттегляше, видѣ го и го съжали. Не за първи пѫть го виждаше въ господарската кѫща. Познаваше го и знаеше, колко ценно куче е.
За чудо — на втория день отъ случката Шарко, вмѣсто да умре, решилъ да се върне дома. Куче и котка иматъ по деветь души. Останалото е известно.
Единъ день следъ Шарковото връщане дойдоха си дома и чичо Стоименъ съ даскалъ Димитьръ. Нечаканъ, слънчевъ празникъ настана за всички насъ. Баба и тета проклеха своето нетърпение и своята безумна скръбь. . .
Изгрѣва на свободата
(Кървавитѣ дни на Освободителната война)
Василъ Узуновъ
http://www.promacedonia.org
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
Блогрол
1. Цар Мидас, бриги и пеласги – Троя е на Балканите?
2. Българското хоро - древно писмо от живи йероглифи
3. Тракийският император Роле и паметника на цар Мида
4. Корените на българската народност
5. Българският генетичен проект
6. "Как ни предадоха европейските консули"
7. Мегалитите - трогателно свидетелство за детството на човечеството
8. ДЖАГФАР ТАРИХЫ, ПЕЛАСГИТЕ и остров КРИТ
9. Сурва Година, Сура Бога и Веда Словена
10. Древно-тракийско скално светилище под Царев връх – предшественик на Рилския манастир
11. неизвестното племе на мияците
12. Масагетската принцеса Томира и битката й с персийския цар Кир
13. Хубавата Елена в Египет
14. Склавини и анти в долнодунавските земи
15. Кои са мирмидонците?
16. Еничаринът Склаф, името Слав и робите
17. Аспарух, Мемнон и етиопските българи
18. Името на Кан(ас) Аспарух не е случайно
19. Срещата м/у Калоян и Пиер дьо Брашо
20. Амазонките на Тезей, Херодот, Дахомей, Южна Америка и Африка
21. Фердинанд I, славянин и потомък на витинските князе.
22. НОВ МЕТОД ЗА РАЗЧИТАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ РУНИ
23. Амазонките в древността (Тракия, Мала Азия,Либия)
24. ПОЛИСЪТ СРЕЩУ ДЪРЖАВАТА
25. АТЛАНТИ ЛИ СА МИТОЛОГИЧНИТЕ ТИТАНИ?
26. Черноморската Троя – тайната на Ропотамо
27. Брут Троянски - легендарният първи владетел на Британия
28. ЧУЖДИЦА ЛИ Е НАИМЕНОВАНИЕТО "ТРАКИ"?
29. О неразумний, защо се срамиш да се наречеш...мизиец?
30. Черноморската Троя - коя българска река е Омировата Симоис?
2. Българското хоро - древно писмо от живи йероглифи
3. Тракийският император Роле и паметника на цар Мида
4. Корените на българската народност
5. Българският генетичен проект
6. "Как ни предадоха европейските консули"
7. Мегалитите - трогателно свидетелство за детството на човечеството
8. ДЖАГФАР ТАРИХЫ, ПЕЛАСГИТЕ и остров КРИТ
9. Сурва Година, Сура Бога и Веда Словена
10. Древно-тракийско скално светилище под Царев връх – предшественик на Рилския манастир
11. неизвестното племе на мияците
12. Масагетската принцеса Томира и битката й с персийския цар Кир
13. Хубавата Елена в Египет
14. Склавини и анти в долнодунавските земи
15. Кои са мирмидонците?
16. Еничаринът Склаф, името Слав и робите
17. Аспарух, Мемнон и етиопските българи
18. Името на Кан(ас) Аспарух не е случайно
19. Срещата м/у Калоян и Пиер дьо Брашо
20. Амазонките на Тезей, Херодот, Дахомей, Южна Америка и Африка
21. Фердинанд I, славянин и потомък на витинските князе.
22. НОВ МЕТОД ЗА РАЗЧИТАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ РУНИ
23. Амазонките в древността (Тракия, Мала Азия,Либия)
24. ПОЛИСЪТ СРЕЩУ ДЪРЖАВАТА
25. АТЛАНТИ ЛИ СА МИТОЛОГИЧНИТЕ ТИТАНИ?
26. Черноморската Троя – тайната на Ропотамо
27. Брут Троянски - легендарният първи владетел на Британия
28. ЧУЖДИЦА ЛИ Е НАИМЕНОВАНИЕТО "ТРАКИ"?
29. О неразумний, защо се срамиш да се наречеш...мизиец?
30. Черноморската Троя - коя българска река е Омировата Симоис?
