БЛОГ за всичко важно за мен :: Бог не ни опази, имаше си друга работа - семената на ненавист, посети тогава, дават изоб...

продължение
Бог не ни опази, имаше си друга работа - семената на ненавист, посети тогава, дават изобилен плод и до днес.
Политическото разделение на българския народ, породило се тихомълком преди век под сурдинката на робството, в първия ден на свободата избуяло на воля. Парадоксално е, но причината за това разделение бил въпросът за обединението на същия този български народ.
Пренията продължили цял месец, сигурно щели да продължат още, но на 7 март дошъл приказ (заповед) от Негово Императорско Величество Царя Освободител Александър II:
„По въпроса за поднасяне от името на Събранието меморандум до европейските държави - такива действия на Събранието са изходящи вън от пределите на задачата, която му е показана. Подобни отстъпвания трябва да се считат незаконни".
Точка.
За противодействие не можеше да става и дума – пише Симеон Радев и добавя: Царят Освободител бе най-висшата морална власт, която се е упражнявала някога над българския народ.
И депутатите послушно и дружно преминали към задачата, която им била показана: приемането на Органическия устав, сиреч - нашата бъдеща конституция, чийто проект бил изработен от царските хора и одобрен лично от Негово Императорско Величество Александър II.
Само един от депутатите - Т. X. Станчов от Русчук - демонстративно напуснал заседанията. В протокола от 14 март е записано:
„Понеже той видял и се уверил, че се пристъпва към разглеждането на Органическия устав, с което фактически доказваме, че приемаме разделението на Отечеството ни, то съвестта му и убежденията му буйно мъчат душата му, като му предсказват страшно осуждение и вечна мъка. Затова той си дава оставката от представителството и се счита свободен от всяко задължение".
(Боже, съвестта и убежденията на днешните депутати мъчат ли тъй буйно душите им, предсказват ли им страшно осуждение и вечна мъка - и колко от тях поради тази причина са си дали оставката?)
Този Органически устав е една голяма загадка, скъпи читателю. И досега нямаме отговор на въпроса: как така една държава с атавистичен феодален абсолютизъм, с монарх - неограничен самодържец, една държава, където цари цензура, където няма помен от свобода на мисълта и на словото, където няма парламент, няма партии, където всяка прогресивна мисъл е подложена на терор - как тази най-назадничава страна в Европа дава на България проект за конституция, която по своята демократичност и либералност надминава най-демократичните тогавашни конституции в Европа?
Разгадката може би се крие в сложната противоречива личност на Александър II.
Както вече стана дума, през 1861 година той отменил крепостничеството в Русия, освободил селяните от вековното робство, заради което е наречен Цар Освободител (дважди Цар Освободител бил наречен след нашето Освобождение), отслабил цензурата, въвел реформи в армията и в съдебната система (внимание: отменил смъртното наказание!);
като велик княз на Финландия (която била част от Руската империя) учредил там самостоятелно парламентарно управление, обявил финския език за официален и дори въвел тамошна национална валута (финландска марка) -
казват, че това било негов експеримент: ако излезел успешен, той имал намерение да направи същото и в Русия - да превърне феодалната деспотична империя в парламентарна федеративна монархия (и наистина, след като бил убит, намерили в чекмеджето на бюрото му проект за конституция, по-либерална от нашата).
Същевременно този либерален цар Александър II подлагал на безмилостен терор и русификация Полша, Беларус, Украйна и Литва, забранил в съответните страни употребата на полския, беларуския, украинския и литовския език;
особено жесток бил Царят наш Освободител към Полша: ликвидирал я не само като държава, но и като географско понятие - прекръстил я на Привислие,а по време на януарското въстание през 1863 година хвърлил срещу въстаниците цялата си армия и освен избитите безчет в осеммесечните кланета, заповядал да бъдат екзекутирани още хиляди поляци, а други десетки хиляди, оковани във вериги, били заточени в Сибир.
Може би чак сега ни става ясно, мили читателю, защо полският писател Михаил Чайковски (за когото споменавахме вече няколко пъти) се потурчил, прекръстил се на Садък паша и започнал да воюва против Русия - надявал се човекът с помощта на Турция да освободи родината си от руско робство (което не е било никак по-нежно от нашето турско робство);
и още по-ясно ще ни стане, защо точно след 4 години, на 13 март 1881 година, полякът Игнаций Грилевицки, член на руската терористична организация „Народна воля", ще се взриви като камикадзе, разкъсвайки на парчета заедно със себе си и кървавия Александър - така поляците наричат милия за българина Цар Освободител...
На 14 март 1879 година Учредителното събрание най-сетне започнало да обсъжда проекта за конституция на Княжество България.
Текстовете, осветляващи свободата и равенството на гражданите, били гласувани единогласно:
Всичките Български подданници са равни предъ закона. Разделение на съсловия въ България не се допуща.

Титли за благородство и други отличия, също и ордени не могътъ да съществуватъ въ Българското Княжество.
Сравнено с Русия, където било пълно с барони, графове, князе, величества, височества, светлости, сиятелства и всякакви благородия - това било истинска плебейска революция!
Но не съвсем. Имало едно изключение. „Раздѣление на съсловия в България не се допуща", а същата България ще се управлява от княз и лицето на Негова Свѣтлость Князя се обявявало за свещенно и неприкосновенно.
Тук е заложено първото противоречие, което ще се окаже фатално за по-нататъшната наша съдба. България ставала конституционна монархия.
Сигурно читателят ми си вика:
- Как така?! Нали Левски говореше за чиста и свята република - как така монархия? И как така нито един от народните представители дума не обели за републиката? Това не е ли предателство на идеалите, за което се бориха нашите възрожденци?

И аз така си виках, читателю. Дори бях написал цяла риторична страница. Но изведнъж се запитах:
- А дали някой от тези народни представители е знаел, дали някой е бил чувал за Наредата на Левски, дали до тези наши народни представители са достигнали думите му:
„С една обща революция да се направи коренно преобразувание на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (Народно управление)"?
Ако знаеха - как не са трепнали от застрашителното му предупреждение:
„Ако някой презре и отхвърли предначертаната държавна система „демократска република" и състави партии за деспотско-тиранска или конституционна система (сиреч конституционна монархия! - б. м.), то и таквизи ще се считат за неприятели на Отечеството и ще се наказват със смърт".
Уви, читателю мой, едва ли народните ни избраници са били чували за тези думи на Левски. Нали Каравелов ги беше зачеркнал (виж глава VII от Книга трета) и вместо тях в Програмата към Устава на БРЦК бе записано:
„Формата на бъдащето българско управление ще бъде неопределена до онова време, когато българското освобождение стане дело свършено".
Думите на Левски за демократската република стигнаха до всички нас по-късно - след като бе изровено газеното тенеке, в което Мария Николчова бе скрила архива на Дякона. (Виж глава VI от Книга трета.)
И вече беше късно, много късно. Монархията вече бе обявена...
С всеобщ възторг бил гласуван чл. 78 за народното учение: Първоначалното учение е безплатно и задължително за вситѣ подданници на Българското Княжество.
Тук искам да погъделичкам самочувствието ни на българи, да вдигнем глава и да се огледаме гордо, а не да подсмърчаме пред чужденците като хора втора категория - в Англия, драги мой читателю, в тази най-цивилизована държава в най-цивилизования континент, която е била под робство (и то римско, а не азиатско) само 40 години, в Англия задължителното основно образование е било въведено само 10 години преди Търновската конституция - през 1868 година, но в България фактически то е било въведено без закон много по-рано.
За да не заприличам на оглупял патриотар, за доказателство ще си позволя да повторя тук един пасаж от репортажите на американеца Макгахан, които публикувах в края на предишната книга29 - този пасаж се губи сред кървавите редове на описаните ужаси и читателят сигурно не му е обърнал внимание:
Аз мисля - пише Януарий Макгахан през 1876 година, - че хората в Англия и изобщо в Европа имат доста погрешна представа за българите. Винаги чувах да се говори за тях като за обикновени диваци. Аз бях учуден и вярвам, че и моите читатели ще се учудят, когато научих, че почти няма българско село без училище. Тези училища се издържат посредством доброволен данък, с който българите се самооблагат, напук на турското правителство. Образованието е безплатно и всички - бедни и богати - се ползват от него. Няма българско дете, което да не знае да чете и пише.

Така че...

Но, хайде, скромно да замълчим и да продължим нататък.
Опирайки се на древния обичай славяните да се събират и да решават заедно проблемите си, чл. 82, гарантиращ свободата на митингите и събранията, минал също безпрепятствено:
Жительетъ на Българското Княжество иматъ право да се събиратъ мирно и безъ оръжие, за да обсъждатъ всекакви въпроси, безъ да искатъ по-напръдъ за това дозволение.

Но въпросът за свободата на сдруженията срещнал голяма съпротива - и то отвън.
Първа свирила тревога Русия: Българското Княжество става гнездо на анархия, руските нихилисти ще пренесат тук своите организации!
Европейските вестници вдигнали още по-голяма аларма: българското събрание дава свобода на комунистическите завери!
И след: Българските граждане иматъ право да съставляватъ дружества безъ всекакво предварително разрешение - народните представители били принудени да добавят: стига само цельта и средствата на тия дружества да не принасятъ вреда на държавний и общественъ поредъкъ, на религията и добрите нрави.
Голям спор се разгорял около въпроса за свободата на печата. Член 74 в руския проект гласял:
Печатътъ е свободенъ, но който злоупотреби съ тази свобода, ще отговаря споредъ особенъ за това законъ.
Депутатите били нащрек и зад уговорката „но който злоупотреби с тази свобода" съзрели подлата сянка на цензурата, затова отхвърлили руското предложение и го заменили с категоричния чл. 79, взет от белгийската конституция30:
Печатътъ е свободенъ. Никаква цензура не се допуща,... писателътъ, издателътъ, печатарьтъ и раздавачьтъ нема да се преследватъ.

Истинската буря обаче се разразила при обсъждането на въпроса да има ли парламентът две камари: долна (Събранието) и горна (Сенат)?
Консерваторите, имащи самочувствието на нотабили, се виждали седнали горе в сенатските кресла, откъдето ще имат възможност да дърпат юздите на плебса долу в Събранието – и всячески доказвали необходимостта от Сенат: така са устроени повечето държави в Европа и извън нея - говорел Тодор Икономов; в Събранието ще влизат хора със слабо политическо възпитание, млади и ревностни момци и самодоволни еснафи, склонни към увлечения подир всяка нова идея за разни реформи, което гибелно ще действува върху държавния порядък в страната, та Сенатът, съставен от умни, благонадеждни и честни люде, от заслужени и отличивши се по-високи чиновници, литератори, учени и духовни лица, ще може да ги озаптява.31
-Представете ми, моля ви, поне едного от сегашните дейци, които са за сенатори? - провикнал се от галерията за публика Стамболов. - Да не би хаджи Иванчо хаджи Пенчович, дето обеси Левски?
А на трибуната излязъл Петко Рачов Славейков и се провикнал:
-Оскърбително е за целия народ да се приеме една предубедителна присъда за пълната му неспособност и некомпетентност в решенията на народните дела и да признае за способни и компетентни само някои привилегировани лица. Много по-добре и по-умно мисли за себе си сам един народ, който носи тегобите и разбира де му утрепва, отколкото могат да мислят за него привилегированите люде, които и при добра воля мъчно угаждат де и как могат да му помогнат и много пъти го чешат там, дето не го сърби. Имайте, господа, по-голяма вяра към народа и към неговото благоразумие32.
В онова възрожденско време мнозинството от народните представители, прости и необразовани, неизкушени все още да се мислят за хора по-горе от другите, наистина се чувствали част от народа, а вземи и похвали народа, че е умен, честен или храбър - и той ще тръгне след теб, готов на всичко.
Залата се тресяла от ръкопляскания и овации. Вече ставало безпощадно ясно, че Сенатът ще пропадне безвъзвратно.
Тогава внезапно, когато посред речта си Славейков споменал с присъщия си чепат селски хумор за нещо адвокатите и ги нарекъл скакалци, от залата се разнесъл вопиющ вик:
-Нас псуват! Какво прави председателствующият? Защо не спре оратора?
Викал Григор Начович.
- Долу председателят! - извикал друг консерватор, Балабанов.33
Никой от тях не бил адвокат и нямало защо да се обижда - те просто търсели повод да провалят Събранието и да отложат обсъждането на въпроса за друг ден, та да имат време да предизвикат намесата на Русия, която в проекта за конституция предлагала да има Сенат (наречен там Държавен съвет). В своите спомени Димитър Маринов пише:
Депутатите чорбаджии бяха насядали не на обикновените си места, а между селяните и еснафлиите депутати, което показваше, че нещо изнапред е скроено, а сега сновяха между депутатите и викаха:
-Бягяйте! Ще ни избият!
А пък дядо Милетий34, дядо Григорий35 и архимандрит Константин (днешни Врачански) отидоха по-далеч. Като напускаха залата с демонстрация, обръщаха се към селяните и другите с думите:
-Бягайте! Вярата ни пропада!
Депутатите бяха настанали на крака със стиснати юмруци едни срещу други и викаха, колкото ги глас държи, а на някои места се дадоха и по някоя плесница.
Кореспондентите, слисани, избягаха в съседните стаи и оттамо наблюдаваха грозната сцена, очаквайки тая караница да свърши с кървава схватка.
Още минутка и залата щеше да бъде празна, защото не само селяните и еснафлиите депутати, но и мнозина от болшинството паднаха в недоумение. Психиката на тълпата, по закона на сугжестията, беше обхванала всички.
Настъпил бе критически за съдбата на Събранието момент. От прага на отворената врата преосвещенство Милетий викаше:
-Бягайте! Що стоите още?
Тая последната дума не беше доизказал, когато някой го сграбчи отзаде под мишниците и тласна го така силно низ стъпалата надолу, щото всички чуха как владиката се сгромоляса, а задните чинове бяха видели как калимавката на архиерея се търкулнала надолу.
Тоя някой беше Драган Цанков. Като тласна владиката, той затвори вратата и със стиснати юмруци се обърна пребледнял, със светнали очи към депутатите и викна:
-Всеки на местата си!
Цанков беше в този момент безподобен. Всеки замръзна на мястото си.
Славейков, който през всичкото време стоеше на трибуната с хладнокръвие, продължи и свърши своята реч:
-Няма по-голяма глупост от тая да счита човек себе си по-умен от всички и да претендира да управлява другите. Приемем ли Сената, ние ще утвърдим помежду си един клас хора привилегировани, които не ще са освен едно съсловие. Помислете и тогаз решавайте!
- Нам дембелхане36 не ни е нужно! - изръмжал рошавият Каравелов.
И Сенатът бе отхвърлен.
По тоя случай Симеон Радев казва 30 години по-късно37:
- Българският либерализъм има своята първа победа и демагогията влезе официално в политическия ни живот.
Кой крив, кой прав - може и днес38, век по-късно, да се спори. Но подплашени от спомена са довчерашното робство или пък опиянени от свободата, нашите предци са записали в тази конституция най-красивия сред всички закони в нашата история:
Всекой робъ, оть какъвто полъ, вера и народностъ да бъде, свободенъ става, щомъ стлти на Българска територия.
Само това да беше записано в първата наша конституция, щеше да е достатъчно, за да я наречем велика.
И така, на 16 април 1879 година Учредителното събраниев в Търново приело Конституцията на Княжество България, два дни по-рано европейската комисия (в състава й влизали представители на Турция, Русия, Австро-Унгария, Англия, Германия, Франция и Италия) приела Органическия устав (конституцията) на Източна Румелия.
Органическият устав бил доста либерален, съобразен с нормите на европейските конституции.39
Начело на изпълнителната власт стоял генерал-губернатор (главен управител), който се смятал за представител на султана. Той управлявал с помощта на Директорат (министерски съвет), съставен от началниците на дирекциите (министерствата) в областта.
Законодателната власт била съсредоточена в ръцете на Областното събрание (за избраниците бил наложен нищожен имуществен ценз, който не се отнасял за свободните професии). Измежду членовете на Събранието се избирал Постоянен съвет, който действал, когато Събранието не заседавало.
Гарантирани били равенството на всички пред закона, правото на собственост, свободата на словото и печата, на събранията и сдруженията.
Най-опасни били споровете за езика. Турците искали официален език да е турският, което означавало, че Източна Румелия се запазвала като турска област,но руските славянски братя били непреклонни защитници на българския език и след дълги дебати се приел компромисен вариант: трите езика - турският, гръцкият и българският - били признати за равноправни,а в Областното събрание, в окръжните, околийските и общинските служби предимство щял да има езикът на мнозинството от населението
и тъй като българите били мнозинство (над 85 %) както в областта, така и в Събранието40, българският език се наложил като единствен официален език в Източна Румелия.
Източна Румелия фактически получавала статут на почти самостоятелна република. Правата на султана се свеждали до правото му да назначава генерал-губернатора и да санкционира законите, приети от Събранието,но тук била направена една дребна уговорка: ако в срок от два месеца султанът не отхвърлел приетия от Събранието закон, той влизал в сила. Тъй като два месеца за султана били бързина непостижима, равна на скоростта на светкавицата, той така и никога не се наканил да отхвърли някой закон...
Населението било доволно. Открит оставал само въпросът за присъствието на турски войски. Но „гимнастическите дружества", в които били влезли всички мъже, способни да носят оръжие, изтропали такъв военен парад на централния площад в Пловдив,
че европейските депутати, които присъствуваха на това военно тържество и видяха ентусиазма на населението, писаха на правителствата си, че турците не ще могат да влязат в областта без кръвопролитие.41
И султанът се отказал да изпрати войски в Източна Румелия.
Може да се каже, че на румелийци съвсем им провървяло: на 14 април 1879 година султанът назначил за главен управител на Източна Румелия българин - члена на Държавния съвет на Високата порта княз Александър Богориди (наричан от турците Алеко паша), син на княз Стефан Богориди!
Че е българин - българин е, но българите от опит знаят, че има българи по турци от турците, затова тревожно се питали: с фес ли ще дойде той или с калпак?
Никога това, което човек туря на главата си, не бе имало в историята такова съдбоносно значение - подхилва се Симеон Радев и разказва една смешна история, която му бил разказал генерал Николаев (тогава той е бил поручик или капитан, генерал става през 1909 година), същата история ми се ще да ти разкажа и аз, читателю.
Данаил Николаев бил член на делегацията, която отишла да посрещне княз Александър Богориди на границата.
- На човек с фес на главата аз няма да рапортирам! - заявил гордо героят от боевете на Шипка, и разказва какво станало нататък:
Ето пристига и тренът. Д-р Чомаков и Евстати Гешов се качиха при Богориди. Връщат се след това при мене и ми съобщават, че бил с фес.Д-р Чомаков, с когото се знаели от Цариград, отиде пак при пашата и го предупреди, че ако слезе в Пловдив с фес на главата, населението няма да му позволи да влезе в града.
Това заявление не изненада пашата. Той тъй добре го бе предвидял, че покрай феса бе взел със себе си и един калпак. Пашата го тури на главата си и аз се явих да му рапортирам.
Когато пристигнахме в Пловдив, целият град бе на станцията, мълчалив, с очи, втренчени във вагона, отдето щеше да се покаже губернаторът.
Когато старият паша се подаде с калпак на главата, избухна от публиката едно ура! - каквото втор път не съмчувал в живота си.
Станало това на 15 май 1879 година. Да се върнем сега месец назад, читателю, и да видим какво става в Търново - избраха ли си там княз на Княжеството...
Както вече казах, на 16 април същата година Учредителното събрание в Търново приело Конституцията на Княжество България, след което Учредителното събрание се разтурило и още на другия ден се учредило като Велико народно събрание почти в същия състав42, дневният му ред се състоял от една-единствена точка: изборът на княз.
Кандидатите за българския престол, да не се надява човек, били много: датският принц Валдемар, германските принцове Хайнрих XXV Ройс и Александър Батенберг; влашкият княз Бибеско, братовчедът на черногорския княз Никита Божо Петровия, сръбският княз Милан Обренович (станал после крал на Сърбия), румънският княз Карол I (станал после крал на Румъния);австрийският граф Пеячевич - потомък на древната българска болярска фамилия от Чипровци, кандидатирал се и друг българин - Александър Екзарх43, а княз Александър Богориди тихо се надявал да му бъде предложен софийският престол, а не пловдивското кресло;много му се щяло на княз Дондуков-Корсаков да стане княз на България, на Стамболов пък му се щяло княз да ни стане граф Игнатиев44, имало приказки и за белия генерал Скобелев, но от Санкт Петербург дошъл приказ на Негово Императорско Величество Цар Освободителя по никой начин да не се избира руски поданик за княз на България, да не би да рекат европейските държави, че Русия я тъкми за своя губерния...
Едновременно с това Царят Освободител скромно препоръчал на признателните българи, ако искат, разбира се, тяхна е волята и правото да изберат свободно и доброволно за свой княз неговия любим племенник, 22-годишния германски принц Александър Батенберг:
Александър II бил женен за лелята на принц Александър - Мария фон Хесен, сиреч за сестрата на баща му - принц Александър фон Хесен-Дармщат, а майката на Батенберг -полската графиня Юлия фон Хауке - била придворна дама на руската царица, сиреч на леля му.
Александър II наистина обичал много принц Александър, а леля му - Нейно императорско величество царица Мария Александровна - се прехласвала по стройния, изящен, благороден на вид и по сърце свой племенник.
За да бъде по-близо и до майка си, и до леля си, цар Александър II приел немския подпоручик Александър Батенберг на служба в руската армия и когато обявил през 1877 година война на Турция, го пратил да участва в нея - още тогава, изглежда, го е готвел да стане княз на страната, за чиято свобода го пратил да се бие.
Тази любов на Александър II към Александър Батенберг родила черна ревност в сърцето на тромавия, грубоват, простоват и плешив негов син пак Александър - следващия руски цар Александър III45, който, както ще видим по-нататък, няма да забрави да отмъсти на бащиния си галеник.
Както казал Царят Освободител, така и станало. Ако отвориш някой учебник по история, читателю, там ще видиш да пише:
„На 17 април 1879 година Великото народно събрание с рядко срещано в новата ни история единодушие избира за князАлександър Батенберг".
Но хайде да затворим учебника по история с признателност за научно поднесената ни обективна историческа истина и да видим все пак как е бил избран първият княз на Третото българско царство според участника в това събитие Димитър Маринов:
Дойде 17 април 1879 г. Тоя ден беше рожденият ден на Царя Освободителя. (Какво съвпадение!)На площада пред правителствения дом, където заседаваше Народното събрание, в 10 часа, н. блаженство Видински Антим отслужи тържествен молебен.На молебена присъствуваха парадно облечени: императ. руски комисар княз Дондуков, цялото дипломатическо тяло, висшите офицери, гражданските чиновници, градският съвет, всичките депутати и множество търновски граждани и друг многохиляден свят.После молебена всички начело с комисаря и дипломатите се отправихме в Народното събрание, дето имаше да стане изборът на княза.
Императорският комисар възлезна на председателското място и прочете своята реч46:
- Достопочтеннейшее собрание представителей Болгарского княжества! Не допускаю со своей стороны какого-либо влияния на предстоящий вам совершенно свободный вибор будущего правителя Болгарии, но считаю однако долгом торжественно заявить Собранию, что, вследствии политических соображений, ни один кандидат из руских подданних не может битъ допущен Государем на Княжеский болгарский престол. Да внушит Вам Всемогущий Бог решение, которое би могло поставить дорогую родину вашу на ту степень самостоятельности и благоденствия, которая составляет единственную целъ вашего Освободителя, целъ, к которой так сердечно и искренно, всегда и везде относился и ныне относится еднокровный братский болгарскому народу - народ русский.47

Като свърши речта, комисарят и дипломатическото тяло напуснаха залата, а така също се оттегли и публиката и вратите бяха заключени, а така и прозорците затворени.
В Събранието владееше гробна тишина и мълчание. Пръв поиска думата епископ Климент48 и отиде на трибуната. Той при общо вълнение душевно и напрегнато внимание на депутатите отпочна да говори.
- Най-естествено беше - каза той, - господа представители, щото ний, за да засвидетелствуваме своята признателност към руския народ, да изберем за български княз някой руски княз. Но Негово Величество Царят Освободител, както чухте, е изрично забранил това. Затова трябва да изберем за наш княз някой европейски принц.
Аз се спирам с уважение на трима кандидати, еднакво достойни за нашето внимание. Те са: принц Валдемар Датски, принц Ройс и принц Александър Батенберг.
От тия тримата кандидати, господа представители, по моето мнение ние трябва да предпочетем последния кандидат. (Голямо вълнение между депутатите.)
Ние трябва да предпочетем него поради тия съображения:
1-о. Принцът Батенберг е внук на Царя Освободител, син на брата на Нейно Величество царицата;
2-о. Той е кръщелник на Царя Освободител и носи неговото име, и
3-о. Принцът Батенберг от любов и обич към българския народ в последната освободителна война взе живо участие и в редовете на руската войска воюва и изложи живота си за нашата свобода.
Прочее предвид на всичко това аз предлагам да изберем за български княз принц Александър Батенберг.
Епископ Климент не беше свършил последната дума и в цялата зала загърмя:
- Да живее! Да живее княз Александър Батенберг! Ура!
Един от депутатите на задните чинове, до един прозорец, не можа да се стърпи, той отвори за минутка прозореца и извика:
- Да живее княз Александър Батенберг! Ура!
И целият многохиляден свят, натрупан на площада, който чакаше да чуе името на народния избраник, загърмя със същия вик и цепеше въздуха.49
По някаква случайност и двамата князе - на Княжеството и на Източна Румелия, носели името Александър, а инициалите на двете им имена образували символичното АБ - сиреч: започвали двете държавици историята си от аб...
За да не помисли подозрителният ми читател, че Димитър Маринов украсява нещата, защото е българин, нека видим как описва посрещането на Батенберг в Търново кореспондентът на руския вестник „Голос" А. Ф. Головин, който тогава споделял раздразнението на руските офицери, защото те не бяха се били, за да се възцари в освободената с руска кръв земя един немец50, но това раздразнение и явната ирония на Головин към Батенберг не може да скрие възторга на българите:
Господи, какво се започна, когато стана тъмно! Кой турил фенерчета под самите стрехи, кой при един плет запалил една бъчва със смола, а кой просто насред пътя наклал огън.
Улиците тесни, криви, ту надолу, ту нагоре, народ се събира по тях страшно количество. Към всичко това прибавете едно непрестанно стреляне, като че в града става битка.

При двореца на княза се дигаше страшен шум от викове, музика и стреляне. Той всяка минута излизаше на балкона, за да поздрави народа и да отговаря на неговите непрестанни приветствени викове с думите:
- Да живее България! Да живее българският народ!

(Това бяха единствените думи, които той знаеше тогава на български.)
А българите, които нямаха понятие от опасността, на която излагаха княза, в отговор на неговите думи направляваха фишеците тъй, щото те, като се пукат, да образуват над главата му един вид бляскав венец от разноцветни звезди.
Това даваше на стройния млад хубавец, който се възвишаваше над тълпата, един фантастически образ...

Моля те, читателю, запомни това посрещане на Батенберг, за да го сравниш с неговото изпращане след 7 години, за което ще стане дума по-нататък...

Стефан Цанев "Български хроники" поема
------------------------------

1 По „История на света в дати" от Rodney Castleden.

2 Из „Прошения на българите в Македония и в Източна Тракия до Великите сили през май-юли 1878 г.".

3 Васил Радославов (1854-1929), „България и световната криза", 1923 г.

4 В историческата литература е известно като Кресненско-Разложко въстание.

5 Султана Рачо Петрова (1868-1946), „Моите спомени", 1991 г., с. 207.

6 Филип Симидов (1825-1925), „Войводата Капитан Петко Киряков", 1994 г.

7 Из изложението на Н. Чалики до Руското консулство, август 1876 г.

8 Подвизите на този изрод са описани от Макгахан - виж „Писма от ада", глава XII на Книга трета.

9 Захарий Стоянов, „Тъмръшката република и нейниятпрезидент Ахмедаа ага", 1885 г.

10 Една моя читателка ми писа, че полковник Ангел Вълчев вкнигата си „Тъмраш" (1973 г.) твърдял, че въстанието в Перущица е потушено от редовна турска армия, башибозук и с участието само на неколцина тъмрашлии без знанието на Ахмед ага. Ахмед ага бил знаел за българския си корен и винаги бил закрилял съседните български села. Той се бил славел като жесток, но справедлив владетел както за християни, така и за мохамедани. С това се бил обяснявал радушният прием от българите при освещаването на манастира. Без коментар.

11 Според Димитър Маринов.

12 Димитър Маринов (1846-1940), из „Стефан Стамболов и новейшата ни история", 1909 г.

13 Всеки човек да се покорява на властите, що са над него; няма власт, която да не е от Бога; който се противи на властта, противи се на Божията воля (Павел към римляните, 13:1-2).

14 Виж „Писма от ада" на Януарий Макгахан, глава XII на Книга трета.

15 Симеон Радев (1879-1967), из „Строителите на съвременна България", 1910 г.

16 Никола Генадиев (1866-1923) - журналист, политик, много пъти министър, член на Народно-либералната партия (Ст. Стамболов, Д. Петков, Д. Греков), убит от ВМРО през октомври 1923 г.; автор на „Мемоари" (1923) и „Стамболов" (1925).

17 Цели години не се срещал Любен с него, а на смъртния си час [21 януари 1879 г.], когато му спомниха, че ще телеграфират на брата му Петка да дойде, той махна с ръка и произнесе тихо: „Не искам да го видя!" - пише Захарий Стоянов („Славейковщина и каравеловщина").

18 Добри Ганчев (1854-1936) - известен като учител по български на княз Фердинанд I, автор на „Спомени" (2005), предадени в БАН през 1923 г. с нареждане да се отворят след 25 години.

19 А често, казват, споменавал имена несъществуващи...

20 Според Симеон Радев.

21 Става дума за Източна Румелия.

22 Според Димитър Маринов.

23 Пак според Димитър Маринов.

24 Добри Ганчев, „Спомени", 2005 г.

25 Тодор Икономов (1838-1892), из „Мемоари", 1973 г.

26 Според разказ на Григор Найденов, председател на опълченското дружество в София. "Според Тончо Жечев.

27 Според Тончо Жечев.

28 Пак според Тончо Жечев.

29 Книга трета, глава XII „Писма от ада ".

30 Както признава един от „младите", д-р Моллов: „Всяка вечер първата ни работа бе да разгърнем белгийската конституция, за да направим справки върху материята, която бе утре на дневен ред".

31 Из речта на Тодор Икономов в Учредителното събрание на 27 март 1879 г.

32 Из дневниците на Учредителното събрание 1879 г.

33 Из дневниците на Учредителното събрание 1879 г.

34 Софийският митрополит.

35 Русчушкият митрополит.

36 Дембелхане, от перс.-тур. tembelhane - приют за мързеливци.

37 Първият том на „Строителите на съвременна България" излиза през 1910 г.

38 2007 г.

39 Някои казват, че либералността на руския проектоустав за Княжество България се дължала на амбицията Русия да се изкара по-свободолюбива и по-напредничава от европейските държави.Така че, без да щем, ние сме спечелили от това състезание по либералност...

40 Още при първите избори през октомври 1879 година от избраните 36 депутати 31 са българи, 3-ма са гърци и 2-ма турци.

41 Из „Строителите на съвременна България" на Симеон Радев.

42 Нови депутати бяха избрани много малцина - пише Димитър Маринов, - защото повече от две трети от всичките депутати бяха преизбрани в Учредителното събрание.

43 Кандидатура хумористическа - пише безмилостно Симеон Радев за журналиста Александър Стоилов, нарекъл се Екзарх с надеждата наистина да стане екзарх на българската църква след обявяването на нейната независимост. - Той даваше в своите печатни програми обещания, напомнюващи реториката на атинските политици от комедиите на Аристофана.

44 Санстефанска България е негово дело - държал реч Стамболов в една кръчма на Марно поле. – С него, господа, ние ще можем по-лесно и по-рано да си сдобием пак Санстефанска България.Нека него, и никой другиго, изберем за български княз!

45 Принцеса Мари-Каролине фон Батенберг - сестра на Александър Батенберг, описва в спомените си гостуването на този Александър в семейния й замък Шьонберг: „Той прояви голям интерес към нашия старинен порцелан, показа се като познавач, но по много простоват начин провери дали е истински. Докато седяхме около масата, той счупи една чиния на две върху коляното си и много доволен възкликна: „Да, порцеланът е истински!"

46 Предавам речта със съкращения.

47 Най-достопочтено събрание на представителите на Българското княжество! Не допускам от своя страна каквото и да било влияние на предстоящия ви съвършено свободен избор на бъдещия управител на България, но смятам обаче за свой дълг тържествено да заявя на Събранието, че вследствие на политически съображения Господарят не може да допусне на княжеския български престол нито един кандидат от руските поданици. Да ви внуши Всемогъщият Бог такова решение, което би могло да издигне скъпата ваша родина на такава степен на самостоятелност и благоденствие, което е единствената цел на вашия Освободител, цел, към която така сърдечно и искрено, винаги и навсякъде се е отнасял, отнася се и днес еднокръвният братски на българския народ - народът руски.

48 Васил Друмев.

49 "Из ,,Стефан Стамболов и новейшата ни история".

50 По-късно, превратности съдбовни, същият Головин става частен секретар на същия немец Батенберг и се претрепва да го хвали.

Нагоре