БЛОГ за всичко важно за мен :: Старозагорското сражение от 19 юли 1877г.

Категории

Новини
Забавление
Лайфстайл
Бизнес
Хоби
Технологии
Музика
Спорт
Видео
Изкуство
Лични дневници
Политика
Тя и той
Регионални
Туризъм
Други
Поезия
История
Рецепти

Най-четени

1. zahariada
2. radostinalassa
3. varg1
4. leonleonovpom2
5. kvg55
6. mt46
7. wonder
8. planinitenabulgaria
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. zaw12929
14. tota

Годишна класация

Най-популярни

1. shtaparov
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. vidima
7. dobrota
8. ambroziia
9. bojil
10. donkatoneva

Годишна класация

Най-активни

1. sarang
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. iw69

Годишна класация

Календар

Април, 2024

П	В	С	Ч	П	С	Н
1	2	3	4	5	6	7
8	9	10	11	12	13	14
15	16	17	18	19	20	21
22	23	24	25	26	27	28
29	30

Blog.bg

Регистрирай си безплатно блог в Blog.bg

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

01.03.2016 23:33 - Старозагорското сражение от 19 юли 1877г.- разказ на очевидец

Автор: didanov Категория: История

Прочетен: 1294 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 01.03.2016 23:46

Авторът на настоящите спомени, осетинецът Николай-Дудар Караев е роден в затънтения аул Цмти, разположен в централната част на Главния Кавказки хребет, само на десетина км от неговите снежни върхове. Днес този аул е почти изоставен от своите жители, които са се изселили по полодородните земи на кавказките предпланини. Но там и досега се извисяват бойни кули - свидетели на феодалната откъснатост на хората в онези далечни времена.
Осетинците не са имали своя исменост - тя се създава едва в края на 19 век и началото на 20 век. По-голямата част от тях оставали неграмотни. Неграмотен бил и Николай-Дудар Караев, когато напуснал родния му аул. Както и другите осетинци, той имал две имена :едното национално - Дудар, другото православно, дошло в Осетия след присъединяването й към Русия в 1774г. - Николай.
Героичните борби на балканските народи, жестокостта, с която османската власт се опитвала, да потисне освободителното движение на балканците, особено на българите, предизвикали вълна от всенародно негодувание в Русия. Изпълнило се с въмущение и горещото сърце на Дудар. Той решил незабавно да замине с коня си на помощ на онези, които с оръжие в ръка се борели за национално освобождение от османското робство,
След края на Руско-търската война от 1877-78г. в резултат на която българският народ, сражавал се в тясно взамодействие с руския, получил своето национално Освобождение, Дудар пристигнал със завръщащите се войски в столицата на царска Русия - Петербург, където останал на военна служба още за известно време, а после се пенсионирал и постъпил в Попечителското дружество за народна трезвеност.
Излязъл от народния аул като неграмотен планинец, той станал офицер, чиито гърди били кичени с много бойни отличия. За отличие в боевете в състава на Тимошко-Моравската армия в Сърбия 1876г. той бил награден с ордена "Такова", с медала "За храброст" и с възпоминателен медал и бил произведен в подпоручик от сръбската армия. На 20 април 1877г. Дудар постъпил в Кишинев като редник от Българското опълчение и в неговия състав взел учстие във форсирането на Дунав, в Задбалканския поход на Предния отряд и в героичната отбрана на Шипченския проход, за което бил отличен с Георгиевски кръстове трета и четвърта степен, с български възпоминателен медал, със специално оръжие, с румънски кръст за форсирането на Дунав и с други медали. В ръкопашен бой край Ески-Загра той насича с шашка петима турски войници и един офицер. Генерал Депрерадович пише за Караев:"По време на битката край Шипка видях един осетински герой, не сте виждали такъв войн, него всички го обичат." Впоследствие Караев става командир на българските опълченци. По предложение на началника на Българското оппълчение ген. Столетов му било дадено първото офицерско звание от руската армия - прапорщик. От войната той се върнал не само напълно грамотен, но и като човек силно разширил умствения си кръгозор, много видял и препатил.

Ескизагорски случай с мен
Сутринта в 10 часа започна лют бой , както е известно на цяла Русия - през 1877г. на 19 юли. Сутринта в 10 часа врагът бе вече близо до града, нашите го отбраняваха, няма да давам подробности. Врагът се беше подредил съвсем не лошо - отзад бяха разположени батареи на около верста от града, а отпред веригите пълзяха по лозята, така никой не ги забеляза, докато не спряха. Спряха в пълен ред, т.е. допълзяха до рова, разположен вляво на четири версти от града, от нас също немного надалеч - срещу нас, а зад себе си на разстояние сто крачки поставиха няколко войници да се виждат.
Когато зорко наблюдавашият генерал Столетов забеляза, че наблизо стоят няколко войници от неприятелската армия, той бе поразен и веднага се обърна към кавалерията около него да разбере някой какви са тези хора. Никой от тях не се отзова доброволно и генерала започна да им се кара. От това аз се развълнувах до дъното на душата си, приближих се до полковник Калитин и му посиках разрешение аз да отида. Той ми разреши и сам отиде при генерала и му каза, че отива „моят Николай“. Генералът ме похвлаи за тоя и ми благодари. Обърнах повода на коня по посока на забелязващите се няколко войници от неприятелската армия с намерение да доставя някакво доказателство. Не знаех, че пред тях в рова лежат цели два табора, но те сами доказаха, че са турци с това, че когато аз долетях до рова, където лежаха турците, те не ме оставиха да продължа нататък, а дадоха залп, с което и доказаха, че са турци. Ако бяха по-досетливи, можеха да постъпят с мен по друг начин. Този залп ме порази във висша степен, т.к. не ги очаквах там. Не успях да спра коня си, когато бе даден втори залп. Тогава побързах да се върна назад, успях само да обърна коня и да им покажа гърба си, когато дадоха трети залп, но аз вече бях далеч от тях. Сега вече трудно биха ме хванали благодарение на моя усърден дорест кон.
Зорко наблюдаващият ме генерал, ме следеше и виждаше всичко, което ставаше с мен, и тогава той се разпореди и изпрати войски по местата, които считаше за удобни - къде дружина, къде две. Така се разбра, че са те са много. Споменах в моето писание, че турците не са досетлив народ, наричам ги турци, защотото можеха да постъпят другояче, т.е. можеха да ме хванат и никой нищо нямаше да научи, и можеха да посрещнат нашата войска и по този начин да ни причинят голяма вреда. В това време аз препуснах при ген. Столетов и исках да му доложа, че това са турци и т.н. Той не ми даде да се доизкажа, каза, че знаел. Благодари ми и ме пита дали не съм ранен. Не му разкрих за болката под лявото ми рамо и казах: „Не, ваше превъзходителство.“ Той“ Слава богу, Бог е милостив, ти ще си щастлив при мен.“ Аз:"Радвам се да се старая, ваше превъзходителство.“ Бях във възторг от тези думи, а конят ми нещо клати глава. Отдръпнах се настрана, започнах да се оглеждам отначало рамото си, а после коня. На рамото видях следи от куршум по дрехата. Отдръпнах се тогава съвсем встрани от тях, никой да не ме вижда, съблякох се в храстите и погледнах. Тялото ми беше черно, раната бе съвсем малка, също и кръв имаше незначително, която бе засъхнала от рамото до лакътя по тялото и ризата, отвън не се виждаше нищо. Помолих се на Бога, не се и порадвах на това, започнах да се обличам. Облякох се, конят ми все така продължава да клати глава толкова жално, че не мога да ви го опиша. Облякох се, отидох при него и гледам кръв по земята близо до муцуната му, там където стоеше. Започнах да го оглеждам, оказа се, че е ранен, шията му е простреляна. Не знам кога е могло да се случи това,, по всяка вероятност, когато се обърнах при втория залп. Тези рани ме поразиха до дъното на душата. Въпреки това се качих на него и яздейки, се помолих на Бога да не ме оставя без внимание и тръгнах натам, където стоеше внимателния генерал на всички воюващи и издаваше нареждания къде и как е удобно и плезно. Исках той да научи за моите случаи, .т.е. раните ми, но не посмях да му обясня, съвестно ми беше, а нямаше на кого другиго да разкажа. Но реших така, ще се приближа към него, може би той сам ще види раната на коня, а после ще му разкажа и за себе си.
Отидох при генерала и се спрях до него, огледах се на всички страни, където кипеше лют бой в облаци от пушек. Боят беше страшен, въпреки че турските колони откъм нас не бяха успели. Аз се позавъртях около него, но на генерал Столетов не му беше до това, и без мен имаше много ранени и загинали. Той самият не беше на себе си, много грижи имаше на главата си. В това време някой от щаба каза на генерала, че към полковник Калитин е изпратена голяма сила, Генералът веднага се разпореди и каза, че полковник Калитин е сигурен човек, разпореждането беше такова - изпрати две роти от първа дружина на помощ на трета дружина, да бъдат зад тях, когато ги потърси Калитин. Тази заповед беше издадена пред мен тогава, когато се въртях около генерала. При тези думи видях, че на генерала сега не му е до мен, тогава обърнах коня си по посока на трета дружина, изминах около 100 крачки, когато ме спират и питат къде отивам. Обясних, че при полковник Калитин. Те разбраха, че и се числях в неговата, в трета дружина. Тогава той ми заповяда да предам на полковника, че са му изпратени на помощ две роти, към които може да се обърне за всеки случай, началник ще бъде еди кой си. Аз обърнах коня си в посоката, където бе по това време Калитин. Тогава по пътя видях трупа на нашия другар капитан Усов. Никак не беше приятно да видиш трупа на свой другар. Долетях до полковник Калитин. Като ме видя той се зарадва от цялата си душа. Кипеше лют бой. Полковникът се бе разпоредил умно, т.е. две роти бяха изпратени в боя под названието стрелци и се биеха с врага, а три роти бяха оставени в резерв. Като пристигнах при него, предадох му каквото и беше казал генерала. Той се зарадва на тези думи и веднага ми нареди да предам на помня точно коя рота да се присъедини към стрелците, което и изпълних с голяма радост. Ротата се присъедини и явно боя се обърна в наша полза в центъра, но затова пък по фланговете - не, започнаха да отстъпват и т.н. Полковникът побесня, ругаеше всички, не искаше за нищо да отстъпва, нямаше никаква заповед. Той дойде при мен и ми каза:"Ради Бога, Николай, върни се обратно при този и този...и му кажи да бъде наблизо със своите хора, защото искам да пусна всичките си хора в атака.“ Той не знаеше. че фланговете отстъпват, а на дружинния адютант заповяда да отиде и съедини резервите със стрелците.
Полетя дружинния адютант поручик Поликарпов с голяма радост да изпълни заповедта на полковника,а след него и аз. Поликарпов изпълни точно заповедта, а аз - не. Въпросът е защо не...
Когато аз препуснах до този началник, който стоеше зад нас с хората си - по-горе споменах подробно, и му предадох това, което ми каза и нареди Калитин, то той ме погледна с такова подозрение, като че ли говоря от мое име, и ми каза, че той не може да направи това, защото не му е било казано предварително: цялата дружина била съединена и се биела с врага на разстояние 40 крачки.
Калитин не даваше на нашите да вървят нататък, защото чакаше отговора от мен, и затова нашите ги пердашеха от лошо по-лошо.
Препуснах обратно до полковника с горното известие, полковника се разсърди страшно, да си кажа истината, боят кипеше от страшно, по-страшно, нашето положение беше много лошо, имахме да избираме две възможности - да отстъпваме или да вървим нататък, т.е. на нож, нямаше време за губене, всяка минута бе скъпа. По тази причина поковникът заповяда да тръгнем на нож, а на мен нареди колкото може по-бързо да отида при онзи наалник, при когото бях, и да му заповядвам от името на командира на цялото Българско опълчение генерал Столетов да придвижи хората си напред до поискване, а на дружинния адютант нареди да отиде в щаба и да обясни на генерала нашето положение и ако има възможност да ни изпрати на помощ поне три роти. Сам полковникът пред мен препусна и изкомандува:"Ура, момчета.“ При тези думи не помня точно коя рота се надигна, забиха барабаните и под звуците им тя тръгна в щикова атака. Другите роти взеха пример от първата и атакуваха под звуците на барабаните. Атаката беше толкова дружна, че повече от това не можеше да бъде. Българите се биеха с турците като зли вълци с овце. Когато въпреки кръвопролитието връхлетяхме, всички мислеха, че турците тук са слаби, напротив, тоно тук бяха основните им сили. Това аз го знаех, понеже го бях видял преди, но не исках да кажа, за да не навредя нещо, доста бойни полета и войници съм видял. Втурнахме се за втори път да изпълняваме заповедта на полковника. Отидох при началника и казах :"Негово високоблагородие половник Калитин ми бе наредил да Ви предам, че той Ви нарежда от името на командира на опълчението да с придвижите малко напред и да заемете мястото, което заемат нашите резерви,т.к. ние вече нямаме резерви и цялата дружина е в атака. Началникът размаха ръце и каза, че всиките му хора са заети във веригата, откъде да вземе и после какво право има полковника да ми заповядва, нямам хора. Добавих от себе си:"Ваше сиятелство, обърнете внимание на това, че дружината загива направете една божа милост и спасете поне знамето, единствено на Българското опълчение..“ На тези думи той ми кресна""Махай се, как смееш с мен да обсъждаш.“ Трябва да ви кажа, че в такива случаи аз имам много злощастен характер и за мое горчиво съжаление не можах да понеса тези думи и ми казах, че порядъчните хора не крещят така и още му казах, че хората му съвсем не са във веригата, а просто той не иска. Тогава той се нахвърли върху мен, извади револвер и ми казва с нахални думи, че ще ме застреля, ако много разсъждавам.И доближи до гърдите ми револвер със запънат спусък. Казвам му:"Ваше сиятелство, за нас не е страшно, но само за бога, спасете знамето.“ В това време той запъна спусъка и ми говори нахални думи. Като видях, че е запънал спусъка, грабнах револвера му у му го поднесох като чаша шампанско и му обясних, че е глупак и ако потрябва аз също съм майстор в стрелбата. Той отпусна спусъка и вика, че ще ме прати в Сибир. Виждам, че златно време пропада напразно, обърнах коня назад, за да съобщя това на полковника. Знаех си, че за тази работа полковника ще се разправи с него. Като препуснах с коня си към Калитин и се отдалечих от тях на няколко крачки, чух зад себе си изстрел и един куршум просвири край ухото ми, Помислих, че турците са се озовали отзад и затова се обърнах и тогава видях откъде се раздаде изстрелът и пушекът, но нямаше какво да се прави, и без друго бяха много, а и доста надалеч. Извадих, препускайки, сабята и си казах:"Аллах с тях, нека сам Бог ги съди.“ За този случай знае един господин, който беше около въпросния началник. За щастие тогава бях с моя дорест кон, който не се оплакваше от раната, препускаше накъдето го насоча въпреки изстрелите, въпреки страха, не променя стъпка, прескача трупове...
Долетях до полковника и му казвам, че помощ няма. Той вече беше много изтощен, но все пак попита какво е казал онзи.
Кипеше страшен бой, Българите бяха отбили турците, гонят ги, турците отстъпват бегом. Поручик Поликарпов го няма, дружината почти цялата е избита.
Като не срещнах Поликарпов веднага се досетих какво се бе случило с него макар че на никого на казах (той беше облекъл него ден бял кител и въпреки намека ми, че бялото се цели отдалече той не го свали). Когато разказах на полковника всичко, той почервеня и ми каза:"Е Николай, сега ни остава само едно - да отстъпваме, нищо друго.“ При тези думи неприятелят се появи отляво и отдясно, почти отзад. Аз бях забелязъл това преди и затова казах на полковника какво трябва да направим, Той се впусна с кариер и отпред изкомандува - „назад“. В това време се доближих до него и му обясних какво става отляво и отдясно. Оставаше ни само отстъпление назад като във врата, отстрани неочаквано се оказа неприятелската армия. Българите съвсем не отстъпват. Полковникът, като забеляза това, заповяда да ги върнат, а когато той препусна и викна назад, видя, че българите още по-силно подгониха турците. А турците ни обграждат още повече, така че върнахме българите с голям труд. Главната трудност бе, че нямаше офицери, Те бяха всички избити и тях ги бе обхванала злоба. И ето ние отстъпваме назад, а поручик Поликарпов все го няма.
Отстъпваме така: дружината вървеше напред, аз и полковника вървяхме зад всички. На турците само това им трябваше, т.е. да им обърне гръб. Щом само им обърнахме гръб, така започнха да ни солят от три страни, че да дишаме беше трудно. На падащите гледахме като че ли се шегуват. Нагледахме се на кръвопролитие. но не можехме да им окажем никаква помощ. И ето вее отстъпваме назад, турците стрелят залпово по сто-сто и петдесет изстрела наведнъж и усилват още повече, а при нас виждаш само как хора падат. Изведнъж полковник Калитин ми вика:"Боже мой Николай гледай какво става със знамето, за бога, гълъбче, не можеш ли да го вземеш някакси.“ И действително положението с нашето знаме беше много опасно. Много, много тежко бе да се гледа тази картина, с една дума, докато Калитин ми казваше тези думи, аз сам видях как падаха подред три подофицера, които го носеха. Турците разбраха, че това е знамето и изпратиха към него цели табори от хора и започнаха да стрелят по него безконечно, но все пака Господ го спаси от злодеите. Успях да отговоря:"Слушам, г-н полковник“ и се впуснах в тръс натам, където се сражаваше святото знаме, за да го спася. Бях подминал малко напред, когато чух някой да ме вика по име, преди да съм стигнал до святото знаме. Огледах се на всички страни и още веднъж - сред отстъпващата тълпа двама българи да носят щаб-капитан Стесел, с когото бях като брат, през целия поход живяхме заедно, Той ме бе помолил в случай на някакво нещастие да съобщя на жена му. Като го видях, не можех да го подмина. Приближих се до него и видях, че е прострелян в гърдите. Предложих му да се качи на моя кон и той, макар нищо да не каза, виждаше се, че иска. Слязох от коня, качих него и го предадох на българите, които го носеха, Единият от тях водеше коня, а на другия казах да държи него и ги изпратих. Полковникът нямаше нищо против това, даже се радваше. Като видя тази история, сам Калитин препусна към знамето, взе го и веднага счупи дръжката му наполовина и без да бърза, започна да уговаря войниците да отстъпват със стрелба. Не успях да направя и крачка от мястото си, когато Калитин извика:"Николай, вземи от някой войник пушка и ела при мен.“ Исках да направя така, но не успях да изпълня заповедта. Взех от един войник пушка. той носеше две, и поисках от него пачка патрони. Не успях да взема пачката от войника, когато Калитин излетя от коня, улучен от смъртоносен куршум. Толкова беше тъжно да се види как коня му вдигна опашка и препусна с всички сили покрай мен по посока на неприятелската армия и как гръмна сред тях „ой Аллах“. Кълна се в Бога, не мога да ви опиша тази мъка, колко тежко бе да понесеш това. Мисля, че който обича другарите си, той ще разбере положението, в което бях тогава. Но аз отмъстих веднага за него, по нашему, и си отдъхнах. Като гледах цялата тази картина, все едно ми беше, считах се загинал.
За героичния живот на Никола Корчев
didanov.blog.bg/history/2015/11/09/nikola-korchev-i-samarskoto-zname-jivot-geroichen-i-za-prime.1405798
Ние отстъпвахме от изток на югозапад и аз застанах вляво. В това време нашите отстъпваха, чувах някъде „ура“, но не знаех къде и как, започнах и аз да се оттеглям със стрелба. Забравих, че имам малко патрони, но никак не исках да отстъпвам. По време на стрелбата не гледах назад, имах намерение да отстъпя след всички, ако стане нужда. Турците идват към нас бързо, все по-близо и по-близо. Когато се приближиха, стрелях добре, без пропуски, но скоро ночаквано изхвърлих празната сумка. Ох, колко досадно беше това, но нямаше какво да се прави, турците бяха толкова близо, че се виждаха добре с човешко око. Сложих пушката на рамо, обърнах се кръгом и видях, че нашите вече ги няма, Това ме порази във висша степен, да си кажа право. Гореспоменатото „ура“ идваше от десния фланг - първа дружина тръгна в атака. Турците отстъпиха, Нашите запонаха да отстъпват по-нашироко, отстъпват от мен, така както съвсем не съм очаквал, И ето останах самичък. Като се обърнах назад и видях, че няма никой, то аз тръгнах от място и започнах да отстъпвам с големи крачки, жбз да се показвам, че съм се уплашил, И ето вече отстъпвам, без да се оглеждам назад, че само като се обърна назад и веднага ще забележат, че съм се уплашил. Нашите бяха вече далеч от мен, на около верста. Изведнъж неочаквано около мен забърбориха турци и ме хванаха за пешовете. Работата беше в това, че щом като съм се оказал в тила, те се отделили да ме догонят. И ето догониха ме, хванаха ме и ме дърпат към себе си. Във врявата получих още и един удар, от който пушката ми падна от рамото и те ме повлякоха. По Божия милост, не ме влякоха надалеч. Не мислех, че турците са глупави, а те наистина са недосетливи. Ако не бяха такива, щяха по-рано да ми вземат оръжието, докато не съм се окопитил, тогава можеха да ме заведат, където искат. Но те са си такива, не ми взеха никакво оръжие, падна ми само пушката, дето я взех от войника, и тях вече беше без патрони, а сабята, кинжалът и револверът бяха в мен. Макар аз да забравих за револвера, за книжала не забравих. Сабята при такова разстояние не е кой знае какво оръжие, още повече пешком.
Ето те ме влачат, колкото и да се дърпам, те продължават и гълчат страшно. приближаваме се отново към тяхната армия. Влачеха ме трима"единия ме държи за дясната , а другия за лявата пола на черкезката, третия вървеше, без да прави нищо, пушката държеше свободно, акто че ли бяха взели цяла руска армия или някаква крепост. Посъвзех се малко и веднага в мен възникна мисълта къде отивам с тях, та нали няма още дълго да живея, а могат още и да научат подробности от мен за разположението на нашите войски. Тези мисли бяха самата истина. Мога да кажа само едно, ако руснак попадне в плен при ттурците, може и да остане жив, но ако попадне нашего брата - непременно, в никакъв случай жив няма да го оставят. Ако началството не позволи, то войниците ще го убият а и при това, сигурен съм - с големи мъчения. Гледах фактите и знаех, че изобщо мюсюлманите имат жестоко отношение. Когато тези мисли ме налегнаха, аз реших просто да умра, нищо повече, в никакъв случай не мислех да остана жив. Гледам тази картина, не вярвам, че ще остана жив и извадих тогава кинжала, кинжалът ми беше много надежден и нанесох удар на този отдясно. Този удар излезе доста сполучлив, толкова сполучлив, че той падна, а другите не забелязаха, не можа и дума да каже. Ударът беше от дяната страна косо наляво и надолу, от единия до другия край го пронизах с кинжала. По същия начин нанесох удар и на средния, който се пишеше смелчага и бърбореше повече от всички. Като падна, той завика със страшно жален глас, като сега го помня. Третият, като видя това, явно искаше да избяга, отдръпна се от мен, пусна пеша ми и ме погледна със страх. Виждам, че го е страх, не успя да направи и крачка от мястото си, когато му нанесох еидн удар и после още един, Той гледаше какво правех, но нищо не можа да направи. В това време и той падна и изведнъж около мен се озоваха още трима. Дошли бяха бързо и в пълен ред, така бяха дошли. Щом като се освободих, те вече бърбореха на разстояние не повече от два-три сажена от мен. Откъде изникнаха и как изникнаха, не мога да си обясня, защото по време на боя, когато от двете ми страни се гърмеше, не бих могъл да чуя, толкова бяха зашеметен. Когато те забърбориха, погледнах ги - бяха много страшни, явно с ласкави думи нищо нямаше да постигна. Най-вече този отляво, той беше много страшен. А аз стоях сред три трупа. Единият зад мен, отдясно, другият -редом с мен, пак отдясно, на две три крачки. А третия отляво на същото разстояние. Стоях в такъв вид, с кинжала в ръце, ръкавите ми наполовина навити, ръката и кинжалът -целите в кръв. Стоях, отпуснал ръце. Единият от тях ме подмина и спря зад мен, двамата тръгнаха с щиковете и бърбореха страшно, особено този отляво, той беше много страшен. Минаха някоко секудни и вече забравих за този, който мина покрай мен и спря отзад. А тези бърборят и стоят с шикове насочени към мен, и аз стоя. В това време ме порази това, че видях как веригата премина покрай нас, бързайки след нащата армия. Сега вече за нищо на света не мислех, че ще остана жив, главата си бих заложил, че няма да остана жив. Виждам, че пак се намирам в такова положение и тези бърборещи хора искат да ме вземат в плен. Какво бърбореха не знам, не разбрах, понеже не знам турски. Прочетох си прав молитвата, молитвата ми беше такава:"за теб Господи, царю небесни, майчице Успенска, Казанска,Смоленска, божа майко, истински Боже наш Исусе Христе.“ Като свърших тези думи, хвърлих се към този отдясно, защото на него ми беше по-удобно да нанеса удар, отколкото на левия. Хвърлих се така: слявата ръка блъснах щика наляво и му нанесох удар с всички сили. Ударът беше от лявата страна, направо. В това време страшният човек ми нанесе удар с щика си. Но шика мина между краката ми,. А той падна, Хврърлих се към страшния, хванах го през рамото, за да не може да ми направи нищо с щика. А сам се мъча по-бързо да извадя кинжала. Извадих го с голям труд, ударих с него страшния веднъж, послед втори път и трети път. Но кинжала не стига докрай, ах, това беше непоносимо тежко и досадно. Виждам, че не стигам, а страшния човек ми е в ръцете. Блъскам се по-близо до него и му нанасям с острието три удара по главата. Страшният човек падна, което съвсем не очаквах. Това беше голяма радост за мен и подкрепа за духа ми. Тогава станах съвсем като вълк.
Ударите бяха нанесени по такъв начин: първият бе право по главата, вторият отстрани над лявото ухо, третият бе също отпред, но кинжалът се хлъзна по костта и изстръгна парче кост о цялата кожа на гавата до челюстта остана да виси на шията. И тогава той падна, мисля си, няма да умре.
Като се освободих, обърнах се назад и гледам, че стои онзи глупак, дето ме подмина преди това. Като го видях, пак бях поразен, т.к. бях забравил за него и не очквах никого повече около себе си. Не успях да направя и крачка от мястото си, когато той вече се обърна и побягна натам, накъдето ми трябваше. Виждам, че бяга, пристъпих няколко крачки и завиках след него на руски, Той забърза още повече и се втурна наляво, където се виждаха повече турци. Видях тогава, че в моята посока е свободно, никого няма, а отстрани са много, Тогава побягнах в тази посока така, че струва ми се не би ме настигнал и най-добрия жребец. Моментално се озовах сред лозята. Турците бяха зад гърба ми, а отпред няма никого. Мъчи ме страшна жажда. Знаех, че пред мен наблизо тече малък ручей, а по-нататък през лозята преминава пътят за дефилето, където отстъпиха нашите. Стигнах до потока, той беше само кал, защото всички наши бяха остстъпили през него. Въпреки това, не издържах, легнах и се напих до насита. Като се насмуках с тази кал, станах и и побързах да стигна до пътя и да тръгна по него след нашите.
Направих някоко крачки и гледам - конят ми стои оседлан. Като го видях, изпаднах във възторг. Изтичах към него и без да го погледна, го яхнах, бутам го с крак - той не помръдва. Забързан го побутнах още веднъж, той направи крачка и српя пак. Скочих, огледах го и се оказа, е левият му крак е прострелян под коляното, а от дясната му страна има следа от куршум, който по всяка вероятност е останал вътре. Отвързах от седлото качулката и бурката си (плътно и топло кавказко одеало), снех и юздата, т.к. при нас се счита , че да изнесеш юздата, значи да спасиш коня.
Едва бях успял да взема юздата, бурката и качулката, когато близо до мен се появи поручик Поликарпов, дружинния адютант. Отначало се уплаших, после го познах по кръста и по шапката. Той произнесе:"По какъв случай си тук самичък?“, но така, че едвам можах да го разбера. Погледнах го, ранен бе в челюстта, белият му кител отпред бе целия червен от кръв, а той самият ми казва:"По-бързо отстъпвай, турците са близо!“ И обърна назад. Аз му казвам:"Конят ми е ранен, трябва да го оставя, но какво да правя със седлото>"Той"Хвърли го"Аз:"Та нали е държавно?“ Той:"Дявол да го вземе, казвам ти, зарежи го.“ Хвърлих седлото до коня и забравих за парите - 25 златни монети, които бяха във възглавничката, взех под мишницата бурката, качулката и ‚здата. И побързах да стигна по-скоро до пътя.
Поликарпов изчезна пак. Почувствах болка в...там, където ме удари с щика страшния човек.
Ето вече пътя е близо, мисля си, че щом тръгна по него, ще ми бъде по-леко, отколкото по пътечката. Приближавам се, болката се засилва, страшно ме мъчи жажда.Изведнъж отдалеч ми се счу конски тропот. Трябва да ви кажа, че аз чувам надалеч. Погледнах наляво и надясно, пътят бе на осем крачки от мен, Изведнъж виждам отдясно препускат с всички сили 12 конници. Ясно бе - изпратени са за мен. Като ги видях тези конници, отмалях във висша степен, измъчваха ме болка и жажда.
Ивадих револвера и погледнах дали е зареден - беше готов. С него в ръка се хвърлих в една лоза и се скрих под нея като заек и ги наблюдавам. Препускат те, доближават ме. Приготвих се, но те препуснаха покрай мен. Когато се изравниха с мен, едва не стрелях, понеже ми се струваше, че идват право към мен, с мъка се удържах. Ако бях стрелял, щяха да дойдат и да ме съсекат. Като преминаха покрай мен, видях, че бяха черкези, както казва руската пословица - „истински главорези“. Двама бяха с фесове и с наша униформа, двама - с червени черкезки и черни шапки, а другите с различни дрехи, някои с черни черкезки и сиви шапки. Всичките имаха преметнати през рамото пушки - магазинки. Препуснаха те покрай мен,а аз дълго не можах да стана от впечатлението. Как да е станах, и сам не си вярвам, че съм пак жив. Паднах на колене и прочетох молитвата на светия мъченик Георги и си обещах винаги на този ден всяка година да му чета молитва в чест на този случай. Въпреки че около мен пропищяха няколко куршума, успях все пак да кажа няколко думи от молитвата, която казвам и до днес и ще казвам до гроб.
След като видях тези главорези, пресякох пътя и тръгнах тогава не към долината, а направо към планините. Сега вече не бързах и гледах да съм прикрит изодзад, т.е. вървях през гори и лозя. След известно време се зовах в подножието на планината, гората се бе вече свършила, лозята също, издигаше се едно голо нанагорнище. Отначало си помислих, че ще бъде страшничко да се изкачвам, защото имаха „пибоди“ - страшно оръжие, което стреляше надалеч. Е, каквото даде Бог, едва ли ще се намери при тях такъв стрелец, който да може да уцели човек тук.
Започнах да се изкачвам, стигнах до средата на планината. Изведнъж - изстрел, куршумът пропищя далеч от мен, къде падна не знам. Е, мисля си слава Богу, стрелецът също е глупак, скоро ще му омръзне. Имаше още някоко изстрела, те също полетяха по този начин, къде -Бог знае. После престанаха да стрелят. Продължавам да се изкачвам. Изкачих се до самия връх, седнах и погледнах назад какво правят те. Планината беше стръмна, гори наоколо нямаше, затова седях, без да се боя, а който би пожелал да се покатери, щеше да си го получи.
Какво мислите правеха турците? Като стигнаха до това място, където стояхме ние преди, те не направиха повече крачка. При тях засвири музика и както се виждаше, те тържествуваха, крещяха „Аллах“. Бяха цели тълпи, а отзад прииждаха все нови и нови. Градът Ески Загра гореше целият. Черкезите,които бяха препуснали покрай мен, действуваха по своему: отзад бяха планини, а в клисурата -отстъпващите българи, именно тях ги бяха отрязали и върнали и сега препускаха от всички страни, на слънцето често проблясваше оръжието им, явно работеха до насита варварите.
Добре, че турците са такива, ако бяха досетливи, можеха да ни преследват по тази клисура и боже мой, какво можеха да направят с нас.
Като видях всичко това и разбрах, че зад нас няма преследвачи, спуснах се в клисурата и „хайде краченца“ , по скоро да настигнем нашите. Денят бе страшно горещ, да се върви бе много тежко. Тогава се напих с вода и отново почувствах болката от удара на страпния човек, кокото повече върях, толкова ставаше по-силна.
Вървях сам, няма никого, попоглеждах често назад. От мен се лее пот до безконечност, качулката и черкезката ми станах вир вода, боли ме все повече и повече.
Ето започнха да настигам някои българи, местни жители, които отстъпваха сами след нашата армия.
Настигнах и някои наши войници, изостанали или помагащи на жителите. Болката ми стана все по-силна, даже не мога да ходя, седнах, поседях, но от това на ми стана по-добре. Тогава станах и тръгнах, доколкото можех. Накрая се стигна дотам, че вече не можех да ходя, оттокът расте. Вървя пряко сили. Изведнъж гледам на пътя стои кон. Приближх се, разгледах го, цял е. Много се зарадвах, какъвто и да бепе, щеше да ме довлачи.
Сложих му юздата, постлах бурката и седнах върху нея. Чудна картина бяхме за гледане. Този кон бе изоставен от планинската артилерия при отстъплението й. Беше слаб, кожа и кости. Вървеше с бавна стъпка. Така подминах няколко души от отстъпващите наши. Но ето, че коня спря и както и да го удрях, като че ли нищо не чувстваше, даже опашката си не маха. Тези, които бях изпреварил, започнаха да преминават покрай мен, тогава го изоставих. Отдалечих се малко, той стои на същото място, където го оставих. Погледнах го и казах:"И за това ти благодаря“ и продължих. Болката все така продължава. Знаех тук наблизо трябва да има българксо село, не зная как се казваше. Ето веч то се показа. Срещу селото имаше нещо като площадка, през която преминаваше пътят. Виждам, че на площадката нашите се събират, имаше и няколко кавалеристи. Това бе н.й.в. великият княз Романовски, херцог Лейхтенбергски. Той събираше заедно всички отстъпващи, пропускаше ги покрай себе си и ги отпращаше нататък, а сам остана назад. Отстъпващите преминаваха покрай него и внимателно оглеждаше всеки човек, кой страдаше, кой - не, всички ги виждаше. Не пропусна нито един ранен, без да го попита къде е ранен и откъде родом. Тук вече напълно се успокоих, макар и са не настигнах дружината, разбрах - че са близо.
Сред отстъпващите и аз преминах покрай него. Под мишница носех бурката, качулката - през рамо, а отзад в пояса ми бе втъкната юздата. Отдадох чест, като го гледах, и забелязах, че той ме погледна внимателно. Всички останах назад. Продължих да вървя по-бързо. Научих, че князът е заповядъл да вървим до местността Горещия Ключ в Казанлъшката долина, да пренощуваме там, а на сутринта ще ни даде специална заповед.
Като научих тази радост за себе си, успокоих се и продължих да върва по-нататък, без да бързам. Като се успокоих си спомних за моя кон, коко той беше усърден и безотказно добър към всички, а сега бе в ръцете на врага, поне можех да го закопая, но и това не можах да направя за него. Слава Богу, че успях да си взема бурката и качулката, които тук за никакви пари не можеш намери. Спомних си смъртта на полковник Калитин, доста си поплаках, но с това няма да помогнеш. В него ме поразяваше най-много добротата му, неговите винаги ласкави думи и голямата му храброст. Това ме караше да ходя на гроба му.
За неговата доброта ще ви разкажа следното: преди боя ние всички живеехме заедно през цялото време и полковник Калитин страшно скучаеше, че не ни испращат на бой. Полковникът неведнъж ми казваше, че ако след неговата смърт няма да има повече нешастия, стига му толкова. Но трупът му да бъде изнесен и да се прати съобщение в Туркестан за случилото се с него до неговите другари в Туркестанския стрелкови батальон, в град Ташкент, в Хива. Туркестанските стрелкови офицери въобще се отличаваха със своята храброст и военната си съобразителност.
Те не знаеха страх под куршумите, затова в този бой ги избиха до един, а които останаха живи, ги избиха на Шипченския проход, защото те не обичаха да отстъпват. Когото и да попиташ, всеки ще ти казже, че по-добре да паднеш, отколкото да отстъпиш. Затова и всеки от тях бе надежен началник. Където е туркестанския офицер - там като че ли има цяла крепост. Всеки знае, че той няма да отстъпи.
Ето вече приближавам до мястото, където бе казано да нощуваме. Великият княз го няма още. Слънцето залязва. Научих, че князът останал там да нощува. Това бе много полезно за поддържането на духа. Зашо да отиваме далеч, аз самият се успокоих така, както вероятно всички се успокоиха с изключение на стенещите и охкащите.
Изкачвам последното нанагорнище, а после се спуснах в долината. Тук настигнах един войник от нашата дружина, който ме познаваше още от сръбската кампания, той служеше в Сърбия в моя взвод. Той бе....(бел авт. за съжаление последната страница от този интересен разказ за битката при Стара Загора липсва)

Николай Дудар Караев - "Записки на опълченеца"
свързани статии:

didanov.blog.bg/history/2016/02/09/otbranata-na-shipka-podroben-analiz.1428758
didanov.blog.bg/history/2016/02/07/ot-san-stefano-do-berlin-po-neizbejniia-pyt-na-kompromisite.1428168
didanov.blog.bg/history/2016/02/06/ot-sanstefano-do-berlin-triumfyt-na-iliuziite-v-san-stefano.1427782
didanov.blog.bg/history/2016/02/08/ot-san-stefano-do-berlin-krahyt-na-iliuziite-v-berlin.1428294
didanov.blog.bg/history/2015/08/23/da-si-spomnim-shipka-ili-po-skoro-da-ne-ia-zabraviame-re-pos.1385851
didanov.blog.bg/history/2015/11/22/quot-shipka-quot-ne-e-quot-shipka-quot-10-malko-izvestni-fak.1409017

коментар по случай описанията на Дудар

Мълниеносните победи на Предния отряд, овладяването на Шипченския проход от русите и значителните загуби в жива сила и оръжие предизвикват потресаващо впечатление сред мюсюлманското население. Значителна част от мирното турско население по поречието на Тунджа и Стряма се отправя в панически бяг към Одрин и Цариград. В същото време в Казанлък, където се установяват на кратка почивка освободителните войски, пристигат делегации от десетки околни български селища. Всички отправят към прославения нълководец Гурко една и съща молба — да изпрати в родните им огнища войски за закрила срещу настръхналите османски банди. Делегация пристига и от Ески Заара (Стара Загора). В специално писмо, подписано от Петко Р. Славейков, хиляди българи настоявали легендарните руски полкове да се насочат към родния им град, защото имало опасност той да „стане жертва на опустошителния гняв на вбесилите се от събитията в Казанлък мюсюлмани". На 10 (22) юли 1877 г. в Стара Загора влизат първите руски части — 9-и Казански драгунски полк, 1-ва казашка сотня и 2 оръдия.
Поставен под командата на подполк. Корсво, на следващия ден руският авангард се насочва стремително към железопътната линия Търново—Сеймен (Симеоновград)—Белово—Одрин, а в града се настаняват основни части на Предния отряд.
„Депутация от града начело с духовенството ни посрещна с хляб и сол. От всички страни се сипеха радостни и задушевни приветствия. Къщите с оригинална архитектура бяха украсени със знамена и с гирлянди от живи цветя. Над тесните улици се носеше непрекъснат шум от често гръмко „Ура"! Шапките, пушките и сабите на опълченците се украсяваха с цветя.
Гледана отдалеч, тази вълнуваща тълпа можеше да бъде взета за бушуващо море от живи цветя. Вино, тютюн, хляб и други продукти се предлагаха от добрите жители на нашите опълченци. Весело, леко беше на душата да се види и почувства неподправената, искрена радост на жителите и тяхното горещо внимание към войниците, отишли доброволно в редовете на защитниците на святото право дело — към войниците, положили началото на българското войнство..."
Заедно с руските войски пред възторжените погледи на старозагорци дефилират 1-ва, 2-ра, 3-та и 5-а опълченска дружина. Доброволците от 4-та дружина остават в околностите на връх Св. Никола, а 6-а дружина е изпратена за охрана на пленените турски войници до Велико Търново. Но край Стара Загора ген.-лейтенант Й. В. Гурко трябва да се откаже от плана си за по-нататъшното настъпление към Одрин. Български разузнавачи, а малко по-късно и бягащото мирно население известяват за приближаването на елитна противникова армия начело със Сюлейман паша.
Едва ли по време на цялата война би могло да се посочи друга османска военна групировка, извършила толкова насилия над беззащитните българи. Заедно с многобройните табори, спечелили си печална слава на жестоки усмирители в Черна гора, по фланговете на Сюлеймановата армия настъпва башибозушка маса, която превръща в развалини десетки тракийски селища. В с. Гюнели махле (Любенова махала) например всички християни са събрани в църквата и изгорени живи.
„По пътя изгаряли изоставени от българите села — пише съвременник. — изтезавали избягалите в горите мъже, жени, деца, а след това ги убивали. С тази цел обикаляли по горите черкези и башибозуци" [35, 176—177].
Срещу малкия отряд на ген.-лейтенант Й. В. Гурко турското командване изпраща около 35-хилядна армия, съсредоточена в следните пунктове: Дивизията на Реуф паша (около 8000 души) в Нова Загора, бригадата на оттеглилия се от Шипченския проход Хулюси ахмед паша (7 табора и други спомагателни части) в Чирпан и 41 табора начело със Сюлейман паша в района на Търново—Сеймен — с. Карабунар.
При тази обстановка щабът на Предния отряд решава да разбие противника на части. Към Нова Загора са насочени 3 руски колони. Ала на 17 (29) юли дясната колона, т. нар. Старозагорски отряд, се натъква на вражески сили край с. Дълбоки. Въпреки успеха на Гурко край Нова Загора, а малко по-късно и при Джуранлии, положението в руския лагер става все по-напрегнато. Главните турски сили, около 20 000 войници, без да се смятат башибозушките части, напредват неотклонно към Стара Загора.
На 18 (30) юли след няколко успешни акции срещу черкезка конница освободителните части напускат с. Дълбоки и се съсредоточават около Айданлии (Зора), на 3 км от града. Оказва се, че около 2600 души и крайно недостатъчна артилерия (разположени на протежение 4—5 км) и Старозагорският отряд трябва да отблъскват пристъпа на огромна армия. Призори на следващия ден, без да чака останалите две колони, Сюлейман паша дава заповед за атака. От българските дружини първа влиза в боя легендарната 3-та дружина, на която е поверено Самарското знаме. Само миг след това откриват огън и доброволците от 1-ва дружина. Подкрепяни от батареята на кап. Константинов, те често напускат своите прикрития и с атаки на нож отблъскват отчаяните пристъпи на противника. Още в първите минути на сражението пристигат десетки доброволци от старозагорското население.
„В началото на боя — отбелязва полк. Ф. М. де Прерадович — много въоръжени българи излязоха пред града и заеха краищата на улиците към лозята, в които бяха разместени дружините. Някои от улиците бяха заградени с празни коли. Както се вижда, доброволците не са очаквали нашето отстъпление и се готвеха да се присъединят в критическата минута към войските, да отбраняват наедно града, като отстъпят крачка по крачка и само с най-скъпа цена да го предадат на неприятеля... Смелостта на жителите достигаше дотам, щото даже някои жени бяха дошли да гледат на разпаления бой" [56, с. 148].
Макар и обградени от три страни, руските войници и български опълченци отблъскват с успех следващите на вълни атаки. Към обед на 19 (31) юли командването на отряда поема току-що пристигналият ген.-майор О. Е. Раух, прехвърлил част от защитниците към Джуранлии и надявайки се, че един бърз успех в този сектор ще позволи да се прехвърли край Стара Загора целият преден отряд. За съжаление планът не успява. Срещу оределите редици на защитниците противникът насочва още по-големи сили. Към 13 часа положението в руския лагер става твърде критично — турски части достигат до позициите на 3-та опълченска дружина. Командирът на дружината подполк. П. П. Калитин дава сигнал за атака на нож. С мощно „Ура!" опълченците се хвърлят към неприятелските редове. Последват ги стотици бойци от 1-ва дружина. Изненадани от дръзката атака, турците отстъпват, оставяйки на полесражението стотици убити и ранени. За да отрежат пътя за отстъпление на атакуващите опълченци, турците хвърлят в боя дори и части от своя резерв. Схващайки намеренията на противника, смелият подполк. Калитин нарежда да се контраатакува отново. Сигнал за започването на атаката дава офицерът от 3-та дружина подпоручик Стефан Кисов. С нечувана храброст защитниците полетяват отново към турските табори, които с плътни кордони обхващат в полукръг шепата герои. Смъртно ранен пада знаменосецът Антон Марчин. Самарската светиня поема унтерофицерът А. Цимбалюк, но само след миг рой куршуми изтръгват от ръцете му знамето, за да го поеме нов герой — този път българинът Стефан Минков. Никола Корчев, Петър Малкия, Никола Кръстев, Никола Караев, Христо Лазаров и десетки още опълченци построяват истинска жива стена пред скъпия руски дар. Атаките на озверелия неприятел обаче следват непрекъснато. Само миг и Самарското знаме ще се окаже в турски плен. Тогава „като орел над редиците" полетява на своя кон командирът на дружината П. П. Калитин. Той успява да изтръгне знамето от неприятелското обкръжение, но сам пада убит.
„На 19 юли под град Ески Заара — пишат по-късно героите от 3-та дружина до жителите на Самара — ние влязохме в бой срещу неприятеля, шесторно по-силен, но независимо от това под предводителството на нашия най-храбър командир подполковник Калитин дружният натиск на българите застави турците да побягнат. Но подкрепени, турците преминаха в настъпление и дружината, обкръжена от три страни, трябваше да отстъпи пред превъзхождащите сили на противника. По време на отстъплението пет знаменосци се смениха един след друг и всички паднаха или убити, или ранени. Последен от тях беше сам подполк. Калитин. Той взе вече знамето с прекършената дръжка, но веднага падна мъртъв, сразен от неприятелски куршум в главата. Знамето от боя беше изнесено от унтерофицера Тома Тимофеев. . . От 496 човеци ние сега наброяваме само 207 редници; от 14 офицери от боя излязоха невредими само петима" [42, с. 57].
По същото време упорити сражения водят и другите две опълченски дружини — 2-ра и 5-а. Отблъснали десетки атаки на противника, който се опитва да проникне в Стара Загора от запад, те позволяват на мирното население да напусне града и да потърси убежище на север — към планината. След 13 часа на 19 (31) юли по заповед на ген.-майор О. Е. Раух дружините напускат своите позиции и организирано се вливат в отстъпващия поток. Но сраженията не престават и по улиците на града.
На места артилеристите на кап. Константинов спират щурма на неприятеля с картечен огън от 30 крачки. Много от старозагорските къщи са превърнати от опълченците и бойците на Казанския драгунски полк в яки крепости, кои го противникът обсажда часове наред. Боят за Стара Загора продължава всъщност до вечерта на следващия ден. „Когато проникнахме в града — отбелязва в доклада си до Високата порта Сюлейман паша, — българите се барикадираха в каменните къщи, църквите и магазините. Те сипеха куршуми срещу нас. Те се сражаваха докрай." Под развалините на обхванатия от пламъци град намират смъртта си стотици български опълченци.
В бойния път на Българското опълчение сражението край Стара Загора отбелязва не само един героичен връх, но променя значително неговата роля във воденето на войната. От бойноспомагателна единица то се превръща в първостепенна бойна част, която отсега нататък намира място при разработването и реализирането на главните военни планове. Оценките на генералите О. Е. Раух, Зиков, на самия командващ Предния отряд ген.-лейтенант И. В. Гурко стават известни не само на Главното командване, но и на целия състав от Дунавската армия.
„Турците решително тръгнаха в атака — пише по повод геройското държане на българските дружини ген.-майор О. Е. Раух на главнокомандуващия. — но в това време вляво от 5-а дружина се чу задружно „Ура!" и чести пушечни залпове... Дружината, без да държи сметка за многото убити и ранени, усили огъня, неприятелят, зашеметен отначало, отново тръгва в атака, но ново „Ура!" от нашия ляв фланг го спря."
На друг участък на боя опълченците обръщат в бягство още по-многочислен противник.
„Сигналът за атака беше даден — продължава в рапорта си ген.майор О. Е. Раух, — веригите се впуснаха напред, командирът на дружината подполковник Кесяков доведе опълченците на 60 крачки от врага, извика „Ура!" и веригата се хвърли върху турците, които не издържаха и отстъпиха назад."
Възторга си от проявената храброст на Опълчението не скрива и ген.-лейтенант И. В. Гурко. В своята прощална заповед до героите от старозагорското сражение той пише:
Към вас се обръщам, дружинници. На 19 юли под Стара Загора вие привлякохте против себе си 15 неприятелски табора. т. е. почти четири пъти по-силен от вас неприятел, с многобройна далекобойна артилерия, срещу която вие можехте да изкарате 4 планински оръдия. Без да обръщате внимание на такова голямо превъзходство на турските войски, вие от 8 часа сутринта до 2 часа през деня с удивително мъжество защитавахте вашия роден град. Това беше първото сражение, в което вие влязохте в бой с врага, и в него вие веднага се показахте такива герои, с които цялата руска армия може да се гордее и може да каже, че тя не се бе излъгала, дето изпрати във вашите редове своите най-добри офицери. Вие сте ядката на бъдещата българска армия. Ще минат години и тази българска армия ще каже: „Ние сме потомци на славните защитници на Стара Загора" [8, с. 116].
Станал сам очевидец на изключителното упорство на българи и руси, на техния чутовен подвиг, Сюлейман паша не посмява да ги преследва с разстроените си войски. Вместо това той иска от Цариград разрешение за самостоятелни действия (не желаейки да се подчини на главнокомандуващия Мехмед Али паша) и трескаво се заема с концентриране на разпръснатите си войски. При създалата се благоприятна за противника обстановка планът на Сюлейман паша за форсиране на Балкана и стремително настъпление на север към бойните групировки на Осман паша и Мехмед Али паша е изцяло възприет от турския военен съвет. Управляващите кръгове в турската столица свързват спасението на империята до голяма степен с осъществяването на Сюлеймановите замисли. „Всички ние, от султана, та до последния човек — пише Изет Фуад паша, — сме възложили всичките си надежди на Сюлейман паша", на популярния военачалник, когото мнозина побързали да нарекат „спасител на Турция".