Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.02.2016 00:07 - Царският генерал - Три години в Македония
Автор: didanov Категория: История   
Прочетен: 5683 Коментари: 14 Гласове:
4

Последна промяна: 27.02.2016 00:33

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Три години в Македония

Подготвих се за път и тръгнах с колата си през Кюстендил за Македония, за да приема командването на армията. Спрях за малко в Перник, където трябваше да помогна на един трудовак с два счупени крака, пострадал при камионна катастрофа.
Когато преминах границата при Осоговската планина, на Деве баир, ме обзе особено чувство на вълнение. Слязох от колата и застанах на билото. Насреща високият връх Султантепе с направле­ние към гр. Руен напомняше за минали битки от 1913-1916 г. Границата ми се видя така неестествена.
Наблизо на сянка се бяха събрали мъже и жени, които дойдоха при мен, разбраха, че съм „голям човек”, и започнаха да се ръкуват, някои посегнаха да целуват ръката ми. Стар човек, почти просълзен, каза:
- Ех, доживяхме да се видим и съберем свободни с нашите роднини от България! Ние сме от близкото село Жидилово, на 6 км оттук към Крива паланка. А тези са ми снахи и живеят в Гърлино, Кюстендилско. Отивам на гости на сватовете. Па пийни на здраве от ракията - и той поднесе стомничката с ракия.
- Аз, синко - продължи старецът, - имам син, убит на Беласица в 1916 г. в 6-и Македонски полк... Пийни за Бог да прости!
И поднесе отново стомничката.
По лицата се четеше радост, заградите от телени мрежи бяха паднали. Разделихме се и отново поехме на път. Потънах в дълбоки размишления. Трагична беше съдбата на този народ. Сърби и гърци бяха успели да го разделят. Напразни бяха досега опитите за освобождение, дано сега краят е по-щастлив! Някога Стамболов мисле­ше Македония да стане автономна. Колко по-друга би била истори­ята на Балканите! Българите от двете страни на Стара планина винаги са мислили за своите братя в Македония, останали под роб­ство. Навред се пееше песента:

Зад Рила снежна
плач, стон се чува,
скръб безнадеждна!
Народ там мре,
напред за слава,
напред в борбата,
ден светъл до ще,
напред, напред!
Юнак е роба
край буйний Вардар!
Не, там народа
не ще да умре!

Великите държави обаче създадоха съперничество между бал­канските държави и всяка една от тях имаше претенции, че Македо­ния е нейна. Търсеха се аргументи в географията, историята, етног­рафията и езика, мъчеха се да оспорят безспорните права на Бълга­рия.
Историците смятат, че следната територия влиза в македонс­ката област: коритата на реките Места, Струма, Вардар, Дрин, гор­ното течение на българска Морава. Тази страна е наведена към Бяло море. Главният гребен на Родопите отделя Македония от Тракия.
По-късно при посещението си в село Царев двор на Преспанското езеро видях каменна плоча с надпис: „Това българско училище е основано в 1858 г. в нашето село.Плочата дълги години беше прекарала под прага на същата къща на един стар македонец. Тя бе скрита и предавана от бащи на синове като ценна реликва.
Намерих писано в книга от 1892 г., че френският монарх Луи Филип изпратил Бланки в 1841 г. на Балканите да изучи положението на българите, станало особено тежко след Пиротското и Нишкото въстание. Тогава Луи Филип (бащата на баба Клементина, майка на Фердинанд) чрез посланика си пръв протестирал остро пред великата турска Порта. С първата си нота международната конференция в Цариград през януари 1877 г., макар и безрезултатна, за пръв път признава местата, в които преобладава българското население в Македония. Това население е обемало каазите Скопска, Битолска, Серска, Струмишка, Кафадарска, Велешка и Костурска.
Македонското движение за свобода се раздели на крила и крил­ца, изроди се във вътрешни борби, чети, контрачети и в тероризъм. В тези борби идеализмът за поробеното отечество доминираше, но същевременно и робуваше на ниски, необуздани страсти. Няма да изброявам всичките убийства, но едно от тях е убийството на Паница в Бург-театър от съмишленицата на Иванчо Михайлов - Менча Кърничева, и още много други такива между братя-македонци от двете страни.
Няма да забравя образа на Мара Бунева. Тя живееше в София и бе омъжена за майора от лейбгвардейския полк Хранков. Един ден бяхме на гости у тях. Тук беше и нейният брат поручик Бунев, с когото служихме заедно в 1-ви конен полк в София. Мара Бунева беше любезна домакиня и отлична съпруга. Не мина много време и научихме, че се развежда със съпруга си. Изненадахме се много, защото познавахме семейството, което живееше отлично. Отначало помислихме, че е станало нещо скандално в интимния им живот. Тя замина при своите родители в родния си град Тетово, а оттам се прехвърлила в Скопие. Тук уби сръбския бан Прелич и ние разбрахме истинските причини за развода. Тя като съпруга на български гвар­дейски офицер се е бояла да не се създадат някои политически неприятности.
Унесен в такива мисли, не усетих как стигнах Крива паланка. На края на града ме спря един полицай. Поиска ми личната карта - имал такава заповед - да спира всекиго. Обясних му кой съм, но той ме накара да чакам да дойде старшият стражар, отнасяйки личната ми карта в полицейския участък. Полицейският офицер дойде ведна­га. Той беше толкова смутен и уплашен, че изпусна картата ми на земята. Още с първата си дума започна да се извинява и да хвърля вината върху подчинените си. Успокоих го: ищълнява само своя дълг.
Пред Страцин спряхме до едно хубаво ханче. Пътници маке­донци почиваха и закусваха тук. Жените бяха облечени в хубави премени, с жълти китки под забрадките си. Посрещна ме кръчмарят, представи ми се по войнишки и ме покани да седна. Веднага ми донесе бира. На тръгване поисках да платя, но той отказа с думите:
- Аз съм бил български войник В 5-и Македонски полк и искам да почерпя един български генерал, мой гост. Ето ми и уволнителния билет.
didanov.blog.bg/history/2015/09/25/donka-voivoda-e-edinstvenata-bylgarka-srajavala-se-v-tri-voi.1394432

Действително това беше така. От билета се виждаше, че е бил на фронта при Беласица. Веднага съзрях подписа на командира му полковник Бойдев, баща ми. След малко кръчмарят се върна с един вестник „Зора" и ми показа снимката, под която пишеше, че генерал Бойдев е назначен за началник на скопския гарнизон. Тогава той се обърна към мен с думите:
- Абе, господин генерал, да ви попитам нещо. Препираме се тук с тези хора, седнали край масата - дали той е бил нашият командир на полка или е някой друг? Нашият командир имаше големи мустаци и беше възрастен човек. Синът му е идвал на Беласица планина, виждали сме го, но той беше кавалерист, а този на снимката е в авиаторска униформа...
Шофьорът ми не издържа, започна да се смее и издаде играта. Тогава кръчмарят добави:
- Да не би да сте вие синът му?
Така се дсмаскирахме.
Преди още да бяхме станали, пристигнаха двама журналисти, познавах само единия. С голямо любопитство те поискаха непремен­но да узнаят защо е станала тази промяна с мене. Отговорих им, че досегашната ми длъжност в авиацията беше за командир на дивизия и понеже ми е ред за повишение, тя се оказва малка за мен, та отивам за командир на 5-а армия. Те не останаха доволни и единият от тях ми каза:
- Доколкото ние знаем, причините са отвън, но искахме да ги чуем от вас.
Те и друг път са идвали при мен да се осведомяват по въпроси за нашето въздухоплаване, та бяха свикнали с моите лаконични отговори. Взех си сбогом с тях и продължих за Скопие.
По-сетне винаги спирах на това ханче. Станахме приятели с кръчмаря и му оставях по някоя бутилка сливовица да черпи скъпи гости. Продължих пътя си. Пред силно укрепената страцинска пози­ция още стояха няколко повредени германски танка. Тук немците не дадоха много жертви, защото не атакуваха по фронта тази извънред­но силна позиция, а бяха оставили там само съвсем слаби части. Главните удари те нанесоха встрани, като обходиха страцинската позиция и слязоха в долината на р. Пчиня. През 1915 г. страцинската позиция падна много лесно, атакувана от 3-а Македонска дивизия, тъй като и генерал Рибаров, командирът на дивизията, я обходи от двата фланга, за да не дава жертви. През Куманово се отбих при грамадния сръбски паметник, издигнат в чест на падналите сръбски войници в боя с турците през 1912 г.
В Скопие на площада пред щаба ме очакваха официалните посрещачи и почетен ескадрон от лейбгвардейския конен полк. Ескадронът се командваше от моя син - подпоручик Стефан Бойдев. Армията ми сдаде командирът на 14-а пехотна дивизия генерал Петър Пенев, тъй като генерал Михов бе заминал.
Още на другия! ден след пристигането ми в Скопие тръгнах да обикалям и инспектирам войските си. Най-напред бързах да замина за Охрид. Нещо ме теглеше към него - миналото му и спомените, които имах за него от Първата световна война. Преминах през Градско, посетих старите развалини при Стоби. Те ме интересуваха много, защото сърбите направиха големи разкопки, той като Стоби съществуваше от древни времена и после е свързан с името на Александър Македонски. Основите на града, в мрамор и колони, действително представляват голям интерес. От Стоби продължих за Прилеп. Спрях в болницата, която навремето бе училище. То беше напълно разрушено. Тук през 1916 г. ние лежахме с баща ми, ранени и двамата. Не се бавих много и продължих за Битоля. С бинокъл дълго гледах южните поли на връх Каймакчалан, където навремето станаха страшни боеве между нас, французи и сърби. На този връх падна убит най-добрият ми приятел от млади години в Сливен - доброволецът от 6-и артилерийски полк Йордан Кираджиев. Каймак­чалан, завоят на р. Черна, Добро поле - това са гробниците на българските войски през Първата световна война. Земята е скрила телата на хиляди българи, сърби, французи, англичани, италианци и гърци. Разбира се, не по тяхна вина, а заради вината на неразумни политици и поради несъвършенството на човешкото сърце.
didanov.blog.bg/history/2015/06/18/makedonskata-shipka-bitkata-pri-chervenata-stena-iii-v-1917.1369840

През Ресен, край Преспанското езеро, прехвърлих Галичица планина и пред мен се показа Самушювата крепост и сгушеният в полите й гр. Охрид, разположен на бреговете на дивното едноименно езеро. Научили за моето идване, на площада в Охрид пред многове­ковния чинар ме чакаха стари приятели. Известните охридски музи­канти, наричани трубадури, засвириха любимата ми песен, която са свирили някога. Тя бе наречена „Изгонването на последния гръцки владика от Охрид”. Със своята музика трубадурите изпревариха военната церемония по приемане на гарнизона.
Военните бяха строени на пристанището. След като ги приех и дадох някои напътствия, аз се разделих с тях и ги освободих. Пред хотел „Белвю” ме чакаха вече други познати. Радваха се много, че ме виждат след 23 години отново. Набързо се разделих и с тях и се отправих към стария град по посока на манастира „Св. Климент”. Потърсих старата си квартира. Тук през Първата световна война хазаите ми дядо Димко и съпругата му Атина се бяха толкова много грижили за мен, когато бях болен от пневмония. Бях заболял на връх Томорос, където живяхме на 2600 м над морското равнище в снегове, дълбоки 1-1,5 м. Лекар нямахме, в полка имаше само един фелдшер. Болни и ранени лежахме в палатки, както споменах и преди, а времето беше много студено. Тогава дядо Димко ме прибра в дома си. Влязох сега в къщата. Зачудена от спрелия автомобил, баба Атина едва проговори:
-    Кого бараш? (Кого търсиш?) Отговорих:
-    Дядо Димко. Бабата тъжно каза:
- Той почина преди една година и не можа да се нарадва на българско. А ти кой си?
- Васко съм, както ме наричаше някога ти, бабо Атино... Изумената жена не можа да скрие сълзите си, прегърна ме и ме заведе в стаята, където някога лежах. Нищо не беше се променило от 23 години: същото легло, покривки, портрети, столове, килимче­та, малка масичка, на която стоеше моят портрет.
- Ела, синко, да спиш пак на твоето легло. То е чисто... Баба Атина беше сама, защото двете й дъщери се бяха вече омъжили в Скопие. Тя настояваше да остана при нея, но мен ме чакаха познати пред хотел „Белвю”. Седнахме в градината на хотела и дълго разговаряхме за миналото. Те не пропуснаха да изложат и техните болки и страдания.
На сутринта отидох във флотските казарми на около 3,5 км, до самия бряг на езерото. Тук трябваше да приема пограничния участък и да видя позицията си от Първата световна война пред с. Пещени. Натъкнах се на тъжен факт: и тук бе станало нещо подобно както при Ресен, където гробищата на града бяха попаднали в албанска тери­тория. Сега в е. Пещени бе настанен италиански гарнизон. Дължа да повторя, че това село се намираше между нас и французите и те, както и англичаните навремето, го биеха с артилерийски огън през деня. Селяните бяха принудени да идват сутрин по тъмно с добитъка и децата си зад нашата позиция, скрити зад един хълм. Аз съжалих тогава децата и прибрах 23 от тях зад хълма, направихме им землян­ки. Войниците им даваха по една бака чорба, правеха им разни играчки. Бяха деца на 6-7-годишна възраст. Всички ги обикнахме и с удоволствие ги слушахме, когато говореха на сладкото македонско наречие на българския ни език.
На италианския граничен пост се свързах по телефона с техния командир. Обясних кой съм и помолих да ме пуснат да вляза в селото, тъй като съм се сражавал някога пред него. Командирът на дивизията даде съгласието си и се извини, че не може да дойде да ме придружи и да ми се представи, тъй като по чип е генерал-майор, т. е. една степен по-долу от мен като генерал. Той поиска да му се обади пограничният офицер - капитан, и нареди да се изпълни всичко, каквото аз пожелая. Това значеше не само да отида в селото, но ако имам и други молби, да не ми се отказват. Помоли ме при друго мое идване в Охрид да му се обадя, за да дойде да ми се представи и да се опознаем, нещо, което беше в интерес на бъдещата ни служба.
Влязох в една кръчма в селото край езерото. Познавах я от по-рано. Бай Стефан - кръчмарят, изненадан от моето посещение, започна да се оплаква, че няма хляб за децата, че не могат да ходят на пазар в Охрид, че са им скъсани мрежите и повечето са отнесени от сърбите, че им е тежко положението при албанците. След малко селяните научават, че български генерал е дошъл в Пещени и че е в кръчмата на бай Стефан. Кръчмата се изпълни с хора. Колкото и да исках да не казвам кой съм, един от тях, сега учител, се досети, че приличам на оня поручик, и това внесе радостно настроение между всички ни. Установи се, че кръчмарят бай Стефан, както и учителят и още пет-шест селяни, са от отгледаните при мен навремето деца. Дойде и баба Неда, бившата ми хазайка тук. Можах да зарадвам пещенци с нарежданията, които щях да дам. щом се върна от Охрид. Наредих на италианския офицер съгласно даденото от командира на дивизията разрешение да пуска всеки петък жителите да отиват свободно на пазар в Охрид. Всеки ден ще идва с една каруца хляб, който ще се раздава на децата, за да могат що-годе да се прехранват. Сметнах, че 50 хляба на ден са достатъчни. Колкото се отнасяше до липсата на мрежи за лов на пъстърва, конци щях да им донеса от Тирана, а те щяха да си изплетат нови мрежи. Казах, ако има още нещо, което им липсва, когато дойда следващия път, да ме инфор­мират.
От това хубаво село се открива чудесен изглед към Охрид. Този град, от който някога Венецианската република е купувала жени, е чисто български. В библиотеката на Ватикана намерих документ, в който се казва: „Мария... по народност българка и много хубава, да й се платят 300 монети повече.”
didanov.blog.bg/history/2016/02/15/dramata-na-car-samuil.1430171

След смъртта на Самуил Василий Българоубиец превзема и Охрид въпреки юнашката съпротива на войводите Николина и Иваница. В Охрид е гробът на Григор Пърличев, учителствал тук.
didanov.blog.bg/history/2015/12/30/lavrov-venec-nad-robsko-chelo.1418595
http://didanov.blog.bg/history/2016/01/02/vtoriiat-omir-poemata-na-g-pyrlichev-quot-voivodata-quot.1419430?reply=4834675


Красиво е Охридското езеро - бистри води с виолетово-зелен цвят, с красиви околности, заградено от високи хълмове край двата му бряга - Галичица планина, стръмните склонове на Томорос и Нови сад. Тези високи планински хълмове, добре залесени, допълват чаровната му гледка.
Трябваше да продължа за Ресен. Влязох в село Янковец, където потърсих близките на Халю - убиеца на Стамболов. Една стара баба, вероятно негова сестра, като й споменах Сливенския затвор, само каза: „Да му бере греха Наум Тюфекчиев.” От Ресен има много изселници в Калифорния, донесли оттам най-хубавите сортове ябъл­ки. Напълниха ми колата с пресни плодове. Отидох да видя и стария си хазяин - турчин, у когото живях няколко дни през 1916 г., сега остарял. Той си спомни как вечер играехме на табла и залагахме по една турска лира. В с. Царидвор предупредих италианския офицер да изтегли поста си, оставен на самото шосе за Битоля и Ресен, защото македонците можеха да им сторят неприятности, за които аз не отговарям. Италианският офицер излезе благоразумен и въпреки решението на началството си ме послуша и изтегли поста на около 300-400 крачки от шосето. Посетих и село Подмочени, родното село на Трайко Китанчев, брат на моя бивш командир на полк през све­товната война - полковник Евтим Китанчев. Близките им не намерих. Тръгнах от Битоля да посетя позициите, на които съм се бил през Първата световна война. Намерих точно мястото, където бях ранен - между Лерии и Битоля. Всички окопи, места на батареи и галериите стояха. Въпреки изминалите 26-27 години намираха се още военни вещи: ножове, манерки, шанцов инструмент, каски и други. В Битоля посетих стария аптекар Чальовски, инвалид, останал без крак от Крушевското въстание, баща на Лиляна Чальовска, по-късно съпру­га на македонския министър-председател Лазар Колишевски. Това семейство беше най-уважаваното от целия град. Лиляна беше актив­на комунистка, затворена и преследвана от нашите полицейски власти още в София. Тя бе арестувана и държана под строг режим в полицейския участък в Битоля, но аз наредих да бъде освободена веднага.
Не можех да не си спомня и да не изпълня моя дълг към бойните ми другари, убити през войната при конната атака срещу французите през септември 1916 г. Знаех, че бившият ми ескадронен командир ротмистър Александър Симеонов заедно с група войници беше пог­ребан в гробищата на село Каленик. Обиколих навред. Разпитвах селяни, обаче не се установи точно мястото на могилата. Нищо не можах да направя за приятеля ми Христо Томов, защото в боя кракът му е останал в стремето и конят му го завлякъл неизвестно къде по посока на французите.
Изкачих се на връх Снягово, кота 1243, северно от Битоля, където на 28 ноември 1916 г. загубих почти една четвърт от състава на моя картечен ескадрон. Германците бяха издигнали тук грамаден паметник на север от Битоля за падналите свои войници. В Битоля се срещнах с областния директор Павлов, бивш депутат от турския парламент (1908), а после дипломат. Ловчанският митрополит Фи­ларет беше също изпратен тук да изпълнява длъжността си. Видях и кмета Светиев.
Прибрах се в Скопие. Трябваше да започна сериозна работа по строго определен план.
Пръв ме посети Величко Вилянов - скопски войвода. За него се твърдеше, че е физическият убиец на Александър Стамболийски. Той сам се е хвалил, че го е заклал като яре.
didanov.blog.bg/history/2016/02/25/narodniiat-tribun-i-zagovoryt-na-unijenite-1918-1923-1-chast.1433010
Първите думи на Вилянов, когато влезе при мене, бяха:
- Ха каза, господин генерале - ха го утепах тая вечер. Кажи кого да трепаме?
Смъмрих го с думите:
- Ние не сме дошли тук да трепем някого, а да си подадем ръце и да изградим благоденствието на изстрадалия македонски народ. Предупреждавам те най-строго: ако някой наруши това и се започнат кървавите бани като в София, войската ще се намеси против тия, които дигнат ръка!
Величко ми отговори тихо:
- Па кажи го и на другите.
И действително аз се обърнах и към другите - бай Коста Ципушев, зет на Тодор Александров, на Кленков, на Бомбалов, на бай Кръстю Лазаров, на Борис Бунев - секретар на Иванчо Михайлов и брат на Мара Бунева, на Кирил Дрангов, на Чундев, на инж. Чкатров, на Гюзелев и още други.
Трябва да призная с удоволствие, че всички проявиха голямо благоразумие и не се извърши нито едно политическо убийство по мое време. Не искам да си приписвам заслуги - това се дължеше на тяхното съзнание. И да имаха някои разногласия, те ги задушаваха помежду си.
Полковете водеха успешно летните си занятия под ръководс­твото на съответните командири на дивизии. Трябваше да присъст­вам на учение във Враня. Там ми се случи следното. Валеше дъжд, аз бях с мушама и влязох за малко в един ресторант, за да почакам да намалее дъждът. Ресторантът беше пълен с хора, имаше само една малка маса, до която седеше възрастен побелял човек с очила. Седнах до него. Той си подаде ръката, каза си името и професията - „професор музике”. Той не знаеше кой съм и започна да ми се оплаква от някои полицейски неуредици: били лишени от хляб всички граждани, които не са се писали българи. Това противоречеше на нарежданията на правителството, на официалния му курс. Много правилно ми каза този симпатичен бивш учител:
- Ние сме от български произход. Моите баща и дядо не го скриваха. Те са преселници от Свищовско. Сега сме посърбени, но по този ли начин ще ни карате да си върнем народността? Чрез глад за нас и децата ни ли? Нали те са бъдещите българи. Ето аз съм и без пенсия. Не мога да подам ръка никому, за да прося хляб, защото никой не го получава...
Наредих веднага да се отмени тази нередовност, а командирът на дивизията да следи строго за изпълнението на заповедта ми. Децата от Враня ходеха в българското училище и аз установих, че много от тях вече не употребяваха сръбски думи. Изглеждаше тия малки дечица с течение на времето да усвоят напълно българския език.
Македонците са свикнали да уважават войската и да считат нейния началник за върховната власт над всички други власти. За тях областните директори бяха обикновени администратори, поради то­ва всички най-разнообразни въпроси, често пъти и незначителни, трябваше аз да разрешавам. Занимавах се с доставката на рибарски мрежи и семена за посев, с отоплението на училищата и учреждени­ята, с набавянето на маково семе и лекарства, със строежа на жилища за бежанци от Дебърско и с какво ли не още.
Кабинетът ми се пълнеше от сутрин до вечер с молители. Разбира се, идваха и хора с цел да правят интриги по повод на някои назначения. Много пъти, след като проверявах техните доноси, се установяваше, че интригите са били по-лоши, отколкото техните обвинения.
Постъпиха оплаквания и от жените - искаха да бъдат премах­нати сръбските певачици от заведенията, където мъжете си харчели парите и си губели времето. Преди мен генерал Пенев бе изпратил 500 такива жени за България, но бяха останали още много. Това никак не беше лесна работа, но щом го искат хората...
Не беше изключено Скопие, както и други по-големи градове да бъдат изненадани и с въздушни бомбардировки. С инженерната дружина, подпомогната от другите войници в гарнизона, както и слабо от местното население, се започна пробиването на местността Калето до Вардар. Изкопите се извършиха на 40 м под земята. Изградиха се солидни скривалища с около 30 входа и изхода, които събираха около 70 000 души. По-късно се построиха скривалища и на Гаази Баба в Чеира, на височината Водно и на други места. Уреди се идеална сигнална служба и за 10 минути целият град можеше да бъде под земята. В скривалищата имаше електрическо осветление, санитарна помощ. Освен това за стари хора, които не можеха да тичат до скривалищата, се построиха на много места отделни бетонирани бункери. Някои солидни здания се определиха за убежища, понеже имаха няколко бетонни плочи - например трезора на Народ­ната банка.

Друго важно мероприятие, върху което работеха 6-а и 12-а трудова дружина, беше свързването на жп линиите Куманово-Кюстендил и Щип-Горна Джумая (Благоевград).
Армията ни постоянно се увеличаваше и достигна състав от 14-а, 15-а, 17-а и 29-а пехотна дивизия, противоброневи армейски части, 1-ва конна бригада, група танкети (малки танкове), 6-а трудова бригада и 10-а погранична дружина, без да се смятат авиационните части в Скопие, както и мобилизираният военен железопътен персо­нал. Особена трудност ми създаваше проверката на пограничните участъци, пръснати на високи, слабо населени места. И аз можах да проверя само няколко от тях. Трябваше да се строят на много места нови погранични постове. Най-напред проверих 8-и пограничен учас­тък с щаб в село Грумчин, на около 20 км източно от Скопие по посока шосето за Тетово. Оттам проверих пограничния участък Пейчинович, бившето село Лошок. Тук е и едноименният манастир, където се намира и гробът на Пейчинович - македонски възрожде­нец, починал тук (1845).
***
Една немска поговорка казва: „Умрелите яздят много бързо”, т. е. живите забравят бързо мъртвите. Не само забравят, но и про­пускат, че историята е преди всичко дело на мъртвите. Гробовете на покойниците зеленясват и забравата ги скрива. Културните народи се познават по това, каква почит отдават на мъртвите.
Воден от такива размишления, реших да издиря гробовете на нашите герои от войните през 1913-1918 г. Работата беше трудна и огромна, но реших да има поне нещо, отколкото нищо. Възложих на началника на инженерния отдел в армията полковник Велинов част от тази задача и той се справи успешно с нея. Най-напред се издириха гробовете на войници и офицери от 11-и пехотен Сливенски полк, начело с храбрия майор Сяров, майор Мизов и други, паднали в боевете северно от Скопие. Издигна се голям паметник, наречен, както обикновено, „Паметник на незнайния войн”.
Макар костите на известния наш военен педагог и храбрец полковник Борис Дрангов да се намираха в църквата „Св. Никола”, на този паметник се постави и неговото име. Неговото семейство - съпруга и син Кирил - беше в Скопие. Дъщеря му се омъжи за кавалерийски офицер, когото по-късно доведох за командир на 2-ри конен полк в Скопие.
Може би всичко това, което сторих за момента, да се види малко. Беше замислено да се извърши нещо по-значително и на Каймакчалан, и на Битоля, и при завоя на Черна. Когато човек отиде около скопските казарми и погледне какво са направили французите за техните убити - какъв хубав парк, какви хубави паметници и как хубаво се поддържат, не може да не почувства срам, че ние нищо не сме сторили.
***
Имах среща с всички италиански командири на дивизии. В Албания се намираха: около Урошевац - дивизията „Пулия” с коман­дир генерал Д’Апонте, около Дебър, Тетово, Кичево, Гостивар - дивизията „Фиренце” с командир генерал Бозели, около Струга, Елбасан, Наградец - дивизията „Арецо” с командир, доколкото си спомням, генерал Риволта. В Тирана бяха Бързата дивизия, пехот­ната дивизия „Юлия” и въздушните войски под командата на генерал Ферони. В Тетово командир на полка беше Д’Агостино. Той стана впоследствие генерал в Дурацо. Беше коректен, възпитан и крайно услужлив, с добри чувства към българите. Групата армии в Албания командваше армейският генерал Далмаци, бивш адютант на царица Йоана. Отличен боеви командир, също много коректен. Преди е бил и военен аташе в Берлин. Началник на щаба му бе генерал Тучи, а на оперативния отдел - полковник Тоски. Офицерът за свръзка с моя щаб в Скопие беше полковник Корниани, по-късно го замести капи­тан Смеро. Спорните въпроси се уреждаха чрез тях, а такива за съжаление имаше много. Особено чести бяха недоразуменията по използването на мините в пограничната зона от германците. Начал­ник на всички мини в Македония много отдавна, още преди войната, беше германският минен инженер, сега мобилизиран, подполковник Дюригъл - по произход австриец от Виена. Приятен виенчанин. Имаше собствена вила в село Костово (Априево) на около 5 км от Скопие. Италианците му правеха всевъзможни спънки в погранич­ните мини с молибден, хром, антимон, мед и др. - от голямо значение за германската индустрия. Те неоснователно претендираха за тези мини, защото те фактически бяха зад пограничната линия, в наша територия. В Скопие имаше обогатителна инсталация, в която от рудата се извличаше само онова, което трябваше да се транспортира.
Една германска свързочна телефонна и телеграфна рота в Ско­пие поддържаше връзката с Атина, Белград и Берлин. Двама офи­цери от тази рота бяха женени за двете дъщери на Дюригъл. Ротата замина за Сталинград. После само една много малка част от нея се завърна - и двамата зетьове на подполковник Дюригъл бяха убити.
Офицер за свръзка с германския щаб бе подполковник Нойба-уер, също австриец. По-късно дойде един гестаповец - майор Гантер. Дали това беше истинското му име или някакъв псевдоним, не можах да разбера. С него се създадоха много лоши отношения, особено при желанието му да вербува руски емигранти за корпуса на Власов, както и по еврейския въпрос. При мене се явиха руски емигранти, възрастни и млади, които ми се оплакаха, че немците искат да ги вземат и изпратят насила в корпуса на Власов. Казах им да не се поддават на тия заплахи, ако немците се опитат отново да ги привик­ват, веднага да ми съобщят. Самите емигранти ми заявиха, че те са руснаци и че не желаят да се бият срещу своите братя руси. Те казваха: „Не ни интересува режимът, това си е наша вътрешна работа. Не желаем да се бием братя срещу братя...”
Повиках майор Гантер при себе си и му казах, че тук, в Маке­дония, има български власти, в чиито функции той няма право да се бърка. Сега тук всички са български поданици и държавата ни поема тяхната защита. Гантер ми отговори, че имал нареждания от някакъв немски щаб да извърши прибирането на емигрантите и евреите. Отговорих му:
- Мен не ме интересува какво вашите началници са ви предпи­сали, за мен е важно аз какви нареждания имам. Ако продължавате така, ще наредя да бъдете експедирани от Македония, като се свържа веднага по телефона с Берлин.
Той не остана доволен от моя отговор и не настоя повече на своето. По-късно получих анонимно писмо, в което един от неговите гестаповци ме предупреждаваше, че се готвят да ме убият. Разбира се, това нямаше никакво значение за мен.
В Скопие имаше много сръбски семейства, които се държаха добре и не ми създаваха никакви неприятности.
За скопски владика бе изпратен търновският митрополит Софрони, тракиец, аскет, отличен духовник, който остави добри впечат­ления в Скопие. Също добре се държеше неговият протосингел Стефан Софийски. И двамата бяха добри проповедници. На мястото на Стефан Софийски после дойде Мирон от Кюстендил, посрещнат добре от македонците. Битолски владика бе Филарет с протосингел Харитон.
В скопския народен театър бяха изпратени много добри артис­ти, за директор бе назначен Ст. Стоилов, завършил театрално изкус­тво във Виена, бивш директор на оперетния театър в София. Спом­ням си: представиха македонската пиеса „Милена скопска девойка”, която завършва със самоубийството на героинята. Македонската публика не одобри този край, тя желаеше Милена да убие турския валия-похитител, а не себе си. Имаше дълги коментари, докато управата на театъра извърши някои корекции в пиесата. Салонът обаче беше винаги пълен, публиката обикна артистите. Сред тях имаше и местни македонци - Николов и Кьостаров.
Административният апарат в Македония бе добре подреден, чиновническият персонал - подбран, нямаше ги корумпираните слу­жители от времето на Първата световна война, допуснатите тогава грешки сега бяха избягнати. Имаше неприятности във връзка с данъчното облагане, за което направих писмен доклад - така ми беше наредено от царя. Този доклад бил даден на министъра на вътрешните работи Габровски чрез Йордан Севов. Копие от него получил и министърът на войната Даскалов, който ми направи мъмрене, заявявайки ми да не пиша повече доклади и статии във вестниците. Министрите се бяха оскърбили. Министър Даскалов дойде лично в Скопие. А аз имах основание да напиша такъв доклад, защото тук, на самото място, най-добре се чувстват нередностите. Писах и ста­тия в македонския вестник „Независима Македония” под заглавие „Обществен такт”. В нея изтъквах, че известни нередности винаги се дължат на нетактичността на властите и че авторитетът на един властник, какъвто и да бил той, зависи напълно от това, как се отнася към хората, на които е задължен да служи.
Заварих издигнат паметник на Мара Бунева на улицата между двата моста, точно край Вардар, където е убила сръбския бан Прелич и себе си. На годишнината от това събитие почитателите й винаги организираха помен. Родителите й живееха в Тетово, тогава под албанска власт. Изпратих колата си да ги доведат. Дядо Никола Бунев и съпругата му едва не заплакаха. На честването присъства и братът на покойната героиня Борис Бунев, секретар на Иванчо Михайлов, който в момента се намираше в Хърватско при Анте Павелич. На поклонението на Мара Бунева имаше много хора.
Град Скопие беше беден откъм хотели. Министерството на просветата бе изпратило стотици учители и учителки, които пътува­ха с влак до Гюешево. Оттам до Скопие имаше само един автобус. Той не можа да превози всички пътници, наложи се да изпратя военни камиони, наредих да се поставят сламеници и одеяла във Военния клуб. Много учителки бяха назначени в отдалечени места с планин­ски колиби, неподходящи за жени. Трябваше да се положат големи усилия пред Министерството на просветата, за да се поправят тези недостатъци. На местата на такива учителки бяха назначени мъже.
Македония се изпълни с гости. Бивши бойци от Първата све­товна война идваха на групи да посетят познати бойни места. Дой­доха и много чужденци, между които пълномощни министри в София - японският Ямаджи, унгарският Арноти, немските генерали Рандулич, Райтел, Льор, Грунд, Кунце, бившият зет на граф Чано - Маджистрати, италиански пълномощен министър в София.
На всички оказвах необходимото съдействие. На бившите бъл­гарски бойци, когато имах възможност, давах военни коли и ги съпровождах. Мнозина целуваха земята, на която са проливали сво­ята кръв, и очите им сълзяха. Всичко това вълнуваше и мен.
Живите бойци от Крушевското въстание ми бяха любимци, слушах с интерес техните разкази. Издирих всички македонски бор­ци за свобода, начело с бай Кръстю Лазаров от Куманово, бай Коста Ципушев от Щип, съпруг на сестрата на Тодор Александров, двама гемиджии от Драчево, останали живи след солунските атентати, Чундев от Велес, госпожа Пиперкова, една от виновничките за убийс­твото на крал Александър. Срещнах се и с бившите студенти от известния Скопски процес, посетих гробовете на паднали в борбата в църквата във Велес, начело с Думбалаков, бивш юнкер от Военното училище в София по мое време.

***
И у нас станаха някои важни събития. В началото на годината Багрянов напусна кабинета на Филов. Турците предложиха на Бъл­гария приятелски договор при условие да не нападаме Гърция. Ние никога не сме имали такова намерение, откъде гърците бяха добили тези сведения, не ми е известно, обаче след 9.IX.1944 г. гръцкият делегат в Обществото на народите повдига въпроса, че аз съм бил подписал с фелдмаршал Лист договор за нападение на Гърция. Съ­ветският делегат В. Молотов веднага телеграфира в България да пита вярно ли е и ако има такъв договор, да се изпрати веднага. Бях повикан във Военното министерство при началник-щаба генерал Иван Кинов, а също и във Външното министерство, където имаше преписи от условията, които ще спазват германците, ако им се наложи да минат през България. Всичко това бе намерено в щаба на войската и изпратено с аероплан до Молотов. Въз основа на доку­ментите той успява да защити българската кауза, защото се устано­ви, че аз не съм подписвал никакви договори за нападение на Гърция. В същия документ беше ясно казано - ще пазим неутралитет!
В края на май Рибентроп и граф Чано уговарят демаркационна линия за войските, а не граница между България и Албания. Това ни създаде големи неприятности в Македония, защото едно е граница, а друго е демаркационна линия. На мене случайно ми попадна една германска карта, на която на Македония беше написано с немски букви само „Заето от българските войски”.
В XXV Обикновено народно събрание неговият председател Никола Логофетов, заедно с други народни представители протес­тира твърдо против заемането на градовете Струга, Тетово, Кичево и Дебър от албанците.
Към средата на август началник-щабът на войската генерал Никола Хаджипетков подаде оставката си поради несъгласие по някои въпроси с министъра на войната. За началник-щаб бе назначен генерал Константин Лукаш. Това не се отрази добре върху неговата работа. Към края на декември един корпус под командата на генерал Асен Николов зае Зайчар, Крагуевац, Прищина и Бяла паланка. Те трябваше да се заемат от нас сега, за да се освободят германски войски. Още през юни за пълномощен министър на Германия в София бе назначен Бекерле - един от най-доверените хора на Хит­лер, с крайни националистически убеждения. Към края на годината по настояване и под натиск на Германия българското правителство обяви война на Съединените щати и Англия. Това събитие, макар и да се оправдава от нашето правителство като „символично”, беше най-голямата ни грешка. Забравено беше, че войната вече се води не само по суша, а и чрез въздушните войски, за които разстоянието няма голямо значение.
didanov.blog.bg/history/2015/01/18/obiaviavane-na-voina-na-sasht-i-angliia-ot-bylgariia-stenogr.1331414

В страната започнаха да се чувстват вече липсите на много хранителни продукти. Това наложи да се намалят дажбите, което се отрази много лошо върху духа на населението, а така също и върху духа на войската. Войниците получаваха писма от своите близки, които се оплакваха, че въпреки подпомагането им от общините се хранят съвсем недостатъчно. Имаше и други причини, отразили се зле на техния дух. Жените трябваше да орат и сеят, да жънат и косят и макар и подпомагани от старците - да носят риска за реколтата......
image
Спомени. [General Boidev"s memories, Воспоминания генерала Бойдева]. Подготвил за печат Иван Пейковски. Обнародвани в: Сп. Летописи, 1994, № 5-6, с. 25-66, № 7-8, с. 85-108, 1995, № 3-4, с. 9-33, № 5-6, с. 48-86.
Офицерски звания
  • 2 август 1912 - Подпоручик
  • 2 август 1914 - Поручик
  • 14 октомври 1917 - Ротмистър
  • 27 ноември 1923 - Майор
  • 5 декември 1927 - Подполковник
  • 18 юли 1934 - Полковник
  • 1 януари 1940 - Генерал-майор
  • 1 януари 1943 - Генерал-лейтенант







Гласувай:
4
0



1. germantiger - Как така тази Македония стана българска - с чия кръв, с боеве, без ?!
27.02.2016 02:52
НИТО ДУМА ЗА ОСВОБОДИТЕЛУТЕ ГЕРМАНЦИ, зщаото руснаицте са "ви" освободители, а въпроса с Македония в над 90% от всичко българско което съм чел СЛЕД 1989 Г забележи дори, е точно така представен... "хоп" Българска Македония, преди това понякога дори НЯМА упоменаване на Германия и Хитлер дори, а понякога с едно притеснен изречение има нещо от типа - германсците преминаха през Сърбия или нещо подобно.

НЯКАКВА БЛАГОДАРНОСТ КЪМ ГЕРМАНЦИТЕ, ЩОТО АКО БЯХА РУСНАЦИ УБЕДЕН СЪМ ОТ БОЙДЕВ ЩЕШЕ ДА ИМА ТОПЛИ ДУМИ?!

...

Другото в менмоарите му е ок и нямам грам забележки, напротив - беше ми ПРИЯТНО за първи път да го прочета отначало докрай.

Един детайл - генерала е РЕндулич, на РАндулич, посел става и генерал-фелдмаршал, но това е незнаничтелен детайл, не е длъжен да го знае, аи грешки се допсукат, все пак се е срещал с хиляди хора.
цитирай
2. didanov - здравей
27.02.2016 21:05
според мен има логично обяснение:
спомените на БОйдев са записани 1969г. но излизат от печат чак 1994г. тоест след 89г. Явно не е било възможно или позволено да се издадат по комунистическо време (или записалият спомените го е било страх знам ли) ако това е така, то явно е нямало никаква комунистическа цензура върху мемоарите - тогава може да се заключи, че самият автор не е смятал германците за освободители на Македония. Ще поясня защо - като съвременик на събитията, като участник в подготовката за подписването на Тристранния пакт, той прекрасно е знаел, че такава опция - освобождаването на Македония липсва в предварителното споразумение. По простата причина, че когато БЪлгария влиза на 1 март 1941г. се очаква и Югославия да подпише и тя подписва малко по-късно края на март - нито Хитлер нито някой друг е имал намерение да "дава" Македония на България, нито Борис е поставял такива условия. Македония е била разглеждана от германците като част от евентуално съюзна Югославия. Единственото, което е можело да се договори за присъединяването на БЪлгария към пакта е била южна Тракия, но в замяна Хилтер е искал включване във военни действия на български войски.
Значи въпросът за Македония става аактуален едва, когато Хитлер разбира за преврата в Югославия и отказа да се пропуснат германските войски в посока Гърция - Македония или голяма част от нея е дадена за администриране на българските войски като отмъщение или наказание на Югославия за "предателството" след нейната капитулация в средата на април 1941г. БЪлгарското аташе стои като гръмнат, когато Хитлер след преврата отваря дума за Македония, Борис също т.к. тя не е била тема за предварителни договорки, а в следствие на непредвидо стечение на обстоятелствата.... това е и разликата с отстъпената Добруджа, която не е дадена само за админстриране но изцяло спада под българската юрисдикция. Разбира се това става скрито от населението, българската и германската пропаганда работят с пълна сила и "освободителите"
са налице.
цитирай
3. didanov - с временното отстъпване на
27.02.2016 21:12
Македония от германските войски на българската армия се цели и освобождаване на повече германски дивизии в посока ГЪрция, където англичаните струпват войски както и по-късно за плануваното нападение над СССР, не случайно след битката за Сталинград, германците поради нуждата от свежи германски сили ни "отстъпват" още повече територии този път небългарски в посока Солун и територии от същинска Сърбия.
МОже да се каже , че германците проливат кръвта си в Македония, по-скоро за да накрат Югославия да капитулира, а не за да освободят за нас Македония.
цитирай
4. didanov - да ти кажа честно
27.02.2016 21:19
Бойдев освен мисията си в Москва, почти никъде не говори за руснаци та камо ли за СССР. С това, с което аз разполагам като информация (може да не е цялата т.к. се говори за около 500 страници мемоари) братушките са споменати точно в едно лаконично изречение :"Дойде 09 септември 1944г." Представяш ли си?Все едно го е писал древен спартански командир!
ето и БОйдевото заключение на мемоарите му:
Прекарах моя живот от края на XIX докъм превала на XX в. - време, през което отечеството ми изпита редица големи военни и политически борби. Спомням си от дете войната между Турция и Гърция през 1897 г., след нея Англо-бурската война от 1900-901 г. Тогава деца, играехме с дървени пушки на бой между бури и англичани. След това дойдоха Японско-китайската войша, Руско-японската война, Балканската, Съюзническата и двете световни вой­ни.
Написах моите спомени не защото смятам, че много от съби­тията иде се изгубят за историята, а за да дам и аз своя принос главно върху онези събития, на които съм бил не само зрител, но и дейс­тващо лице.
Случаят ми даде възможност да заемам и по-високи постове и затова се стремя да опиша вярно това, което съм сторил и което съм мислил тогава. Държал съм да имам винаги свое мнение, да бъда аналитичен и критичен.
Накрая, вярвам, че може да не съм се освободил от субекти­визма, макар да съм се стремил да бъда напълно обективен. Но това често е слабост на човешката природа.
Ще излязат спомени на други участници в събитията и истори­ята ще присъди всичко.

цитирай
5. germantiger - ...
27.02.2016 21:34
Разбира се, и какво от това?!

- разбира се, че ще ви дадат Македония за да улеснят и себе си, или ти си го "представяш" да вия дадат, да не се улеснят, да не направят нищо за себе си, да ви се поклонят няколко пъти, да не ви барнат летищата, да не поискат нищо от вас, вие нищо да не се напънете

- осовбодители ли са ви руснаците - да, направили ли са го за руската империя по заповед войниците - да, осовобождават ли ви финалндци, поляци, румънци - какъв те го дирят тук - никакъв, заповед от империята

- това применя ли факта че са ви осовбодители - не, или вие искат (нарочно пиша вие, зщаото много народ мисли така) или вие искате да водят овйни з вас, да ви махнат турците, да ви дадат всичко в ръцете, да сте независими, да сте царе, господари на земите си, да сте равни на империята

че как като не сте?????????????!!!!!!!!!!!!!!!

ТА ВЪРНЕТЕ МАКЕДОНИЯ, ДА БЯХТЕ ВЪРНАЛИ, ТА ВЪРНЕТЕ СИ ОСВОБОЖДЕНИЕТО, ЩО НЕ СЕ ОСВОБОДИХТЕ САМИ С ЧЕТИТЕ, ЩО НЕ СИ ВЗЕХТЕ САМО Ю'ЖНА ДОБРУДЖА, ЗАЩО САМИ НЕ СЕ ОБЕДИНИХТЕ, ЗЩАО САМИ НЕ БИХТЕ ГЪРЦИЯ И СЪРБИЯ?

Защо вие специално, точно ама само вие българите искате някой да прави нещо само за вас, винаги коректно, най-безкористно,м да ви уважава да ви има за равни, след като не сте му равни, след като сами не можете, след като сте тарикати, след като не се напъвате, след като САМИТЕ ВИЕ НИКОГА НЕ СТЕ ОСОВБОДИЛИ НИКОЙ ЗА БЕЗ НИЩО

ВАШИЯ ТЕРВЕЛ ЗАЩО СПРЯ АРАБИТЕ, ОТ ЛЮБОВ КЪМ ВИЗАНТИЯ ЛИ
ВАПИЯ КАЛОЯН ЗАЩО ПОМОГНА НА ГЪРЦИТЕ ПРИ АДРИАНОПОЛ, ЩОТО Е БЕЗКОРИСТЕН ЛИ, ТА ПОСЕЛ ГИ ЗАВЛЕЧЕ С ДЕЦАТА И ЖЕНИТЕ КАТО ПЛЯЧКА ГЪРЦИТЕ КЪМ ЗАГОРАТА
НЕ ЗНАМ ВИЕ ДА СТЕ БИЛИ С КРУМ ОСВОБОДИТЕЛ СЪС СИМЕОН ОСВОБОДИТЕЛИ, С АСПАРУХ

Как вие които не сте чисти искате другите да са чисти и тов борба сила, интерес

вие идиоти ли сте, богоизбрани ли сте или сте4 само сияйни, е другите не са сияйни, не могат като вас
цитирай
6. germantiger - 2
27.02.2016 21:35
Колкото до заключението на Бойдев - хуабво го е написал човека, нужни мемоари, другарите не са ги издали защото не са достатъчно антигермански тези мемоари а съвсем малко и не са дфостатъчно антимонархически а съсвем свъсем малко, много малко

добри са мемоарите на Бойдев, вероятно никой друг не е писал по-обективни и обрани
цитирай
7. germantiger - 3
27.02.2016 21:36
Независимо от това аз както се очкаваше съм прав

- човека не е споеманл за тоива какво прави ссср с България

- не е споменал проблемите си с руснаците които ви вземат не летищата а цялата държава

- ще рече - не излезе обективен Бойдев, не излезе безпристррастен и няма как да е в онези времена

та аз това казвах отначало
цитирай
8. didanov - до Македония
28.02.2016 17:48
идеята ми беше , че не е била разменна монета за включването на БЪлгария в пакта, не е била предварително обещавана, а е отстъпена впоследствие по инициатива на германците - сцел не да се обедини България, а даубеди БЪлгрия да участва активно във войната на страната на пакта, а не да пази неутралитет - вярно това не може да измени факта за добруджа и македония, които благодарение на германците са получени, но мотивите са различни. може би ако бяха спечелили войната или я бяха прекратили навреме, щяхме да ги славим и до ден днешен - факт е обаче че я загубихме, независимо какви са били мотивите на страните и това изглежда натежава на везните, като добавим и 45г. активна просъветска пропаганда, германските заслуги дори и да ги имало, са напълно забравени.
истинските мотиви на руската дипломация вече бях изнесъл в постинг за Сан Стефано- са за малка война не за освободителна, събитията обаче се развиват по друг начин и военните вземат превес и ни освобождават.В последвщия Берлинск конгрес Русия е притисната до стената ор Англия и Австро-Унгария и само подкрепата на Берлин, запазва Княжеството и Румелията. АКо не беше Бисмарк, София и Варна щяха да имат навярно друга съдба
В случая балканстата политика пре ВСВ на германците мотивите на дипломацията съвпадат с военните, без да се развива специално отношение към един или друг народ. АКо в Югославия не бяха направилии преврат, то щяхме да видим Македония през крив макарон, както се казва. Така че няма нужда излишно да спекулира по темата.
цитирай
9. didanov - до ком 3
28.02.2016 17:56
няма как да си бил прав, защотото явно БОйдев описва само това на което е бил свидетел или съвременник и то по време на 40 годишната му служба , когато идват руснаците той вече отдавна е в пенсия а и при това интерниран. НО иначе би било интересно да чуем мнението му макар, че си имисля, че няма да бъде по ралично от това към германците.
Трудове на Бойдев

„История на Първата световна война“
„Конница и авиация“
„Тактика на конницата“
„Снабдителните служби и превозите във военно време“ (в съавторство)
„История на Девети пехотен полк“

цитирай
10. germantiger - ...
29.02.2016 19:06
Сериозно ли не съм прав?!

Къде е обектиността, безпристрастността на Бойдев след КАТО ОТЪСЪТВИЕТО НА ПАМЕТ В НЕГО ЗА КОМУНЯГИТЕ ДОКАЗВА , ЧЕ НЕ Е

ЗАЩО БОЙДЕВ НЕ ПИШЕ ЗА КОМУНИСТИТЕ, ЗА КЪРВИЩАТА, ЗА РУСНАЦИТЕ, той като е интерниран не чува ли, не вижда ли, не се ли осведомява, не болеели за неговата България, нима е толкова наивен та да няма позиция оценка, той мъжа на такива постове, той врелия и кипелия.

Работата е там, че Бойдев не е обективен и не е безпристрастен, защото ако беше такъув, щеше

- да осъди убийствата вършени от комунягите

- да осъди завоевателната съветска армия която обявява война на неговата бойдевска България

- да напише чутото, видяното, мисленото от него в тези събития и времена

ТОЙ НЕ ГО ПРАВИ И ЗА ТОВА ТОЙ НЕ Е ОБЕКТИВЕН И АЗ РАЗБИРА СЕ, СЪМ ПРАВ
цитирай
11. germantiger - Това е добро попадение
29.02.2016 20:28
„История на Първата световна война“
„Конница и авиация“
„Тактика на конницата“
„Снабдителните служби и превозите във военно време“ (в съавторство)
„История на Девети пехотен полк“

...

Това е интересно и вероятно на сериозно ниво!
цитирай
12. didanov - какво означава обективизъм?
01.03.2016 18:26
germantiger написа:
Сериозно ли не съм прав?!

Къде е обектиността, безпристрастността на Бойдев след КАТО ОТЪСЪТВИЕТО НА ПАМЕТ В НЕГО ЗА КОМУНЯГИТЕ ДОКАЗВА , ЧЕ НЕ Е

ЗАЩО БОЙДЕВ НЕ ПИШЕ ЗА КОМУНИСТИТЕ, ЗА КЪРВИЩАТА, ЗА РУСНАЦИТЕ, той като е интерниран не чува ли, не вижда ли, не се ли осведомява, не болеели за неговата България, нима е толкова наивен та да няма позиция оценка, той мъжа на такива постове, той врелия и кипелия.

Работата е там, че Бойдев не е обективен и не е безпристрастен, защото ако беше такъув, щеше

- да осъди убийствата вършени от комунягите

- да осъди завоевателната съветска армия която обявява война на неговата бойдевска България

- да напише чутото, видяното, мисленото от него в тези събития и времена

ТОЙ НЕ ГО ПРАВИ И ЗА ТОВА ТОЙ НЕ Е ОБЕКТИВЕН И АЗ РАЗБИРА СЕ, СЪМ ПРАВ

Концепция, според която научното познание трябва да се ограничи в рамките на обективното представяне на предмета на изследването, без да стига до критични оценки и партийни изводи....мисля, че в тази си част Бойдев се е справил отлично, е с някои изключения като един агент на Гестапо с който са се развили "лоши взаимоотношения", но никъде не срещаме "гадните германци" и прочие обидни епитети. Защо не срещаме "гадните комунисти" това няма как да знаем, можем само да предполагаме...можеш ли да ми посочиш пример с напълно обективни мемоарибез следа от субективизъм?
цитирай
13. germantiger - ...
03.03.2016 18:06
Серизоно ли според трябва да гадаем защо няма нищо за комунягите?!

СТРАХЪТ и РУСОФИЛСТВОТО са отговорите

страхът за живота му след 9-и и русофилството което личи в бол негови текстове
цитирай
14. didanov - страхът и русофилството
03.03.2016 23:09
че това си тавтология - хем русофил хем го е страх от русофилите...
искам да те питам нещо - ти и твоето семейство като репресирани от комунистически режим както твърдиш, не сте ли изпитвали страх да говорите или действате открито срещу властта? Та то обикновения човек го беше шубе да разказва вицове, та камо ли репресираните....не беше ли една комунистка помогнала на семейството ти? сам каза, е единствената, която уважаваш, значи човек може да бъде и човек, не само партиец...Бойдев обаче си е напълно безпартиен.. и чист военен, който не показва страх нито пред цар Борис (неговият главен шеф), нито пред Гестаповски и висши немски офицери, напротив - отстоява мнението си, ако смята, че истината е на негова страна и че интересите на страната са нарушени. Това много говори са силата на личността!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: didanov
Категория: История
Прочетен: 2322718
Постинги: 1136
Коментари: 3354
Гласове: 5790
Спечели и ти от своя блог!
Блогрол
1. Цар Мидас, бриги и пеласги – Троя е на Балканите?
2. Българското хоро - древно писмо от живи йероглифи
3. Тракийският император Роле и паметника на цар Мида
4. Корените на българската народност
5. Българският генетичен проект
6. "Как ни предадоха европейските консули"
7. Мегалитите - трогателно свидетелство за детството на човечеството
8. ДЖАГФАР ТАРИХЫ, ПЕЛАСГИТЕ и остров КРИТ
9. Сурва Година, Сура Бога и Веда Словена
10. Древно-тракийско скално светилище под Царев връх – предшественик на Рилския манастир
11. неизвестното племе на мияците
12. Масагетската принцеса Томира и битката й с персийския цар Кир
13. Хубавата Елена в Египет
14. Склавини и анти в долнодунавските земи
15. Кои са мирмидонците?
16. Еничаринът Склаф, името Слав и робите
17. Аспарух, Мемнон и етиопските българи
18. Името на Кан(ас) Аспарух не е случайно
19. Срещата м/у Калоян и Пиер дьо Брашо
20. Амазонките на Тезей, Херодот, Дахомей, Южна Америка и Африка
21. Фердинанд I, славянин и потомък на витинските князе.
22. НОВ МЕТОД ЗА РАЗЧИТАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ РУНИ
23. Амазонките в древността (Тракия, Мала Азия,Либия)
24. ПОЛИСЪТ СРЕЩУ ДЪРЖАВАТА
25. АТЛАНТИ ЛИ СА МИТОЛОГИЧНИТЕ ТИТАНИ?
26. Черноморската Троя – тайната на Ропотамо
27. Брут Троянски - легендарният първи владетел на Британия
28. ЧУЖДИЦА ЛИ Е НАИМЕНОВАНИЕТО "ТРАКИ"?
29. О неразумний, защо се срамиш да се наречеш...мизиец?
30. Черноморската Троя - коя българска река е Омировата Симоис?