Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.02.2016 21:57 - Царският генерал - 1942г. Македония
Автор: didanov Категория: История   
Прочетен: 1209 Коментари: 0 Гласове:
6

Последна промяна: 27.02.2016 21:58

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
1942 година

Новата година беше тържествено посрещната в Скопие. Орга­низирано това стана в много салони и ресторанти, но най-тържест­вено беше във Военния клуб, където бяха поканени много граждани. Аз посетих всички места, за да честитя събитието.
На Богоявление се произведе традиционният парад с обичайния религиозен ритуал. Кръстът бе хвърлен във водите на Вардар и веднага го извадиха. По този случай граждани ми разказваха, че предната година хвърленият в реката кръст не бил намерен и това се взело като знак, че Македония ще се освободи. Интересно е да се отбележи, че кръстът не можа да се намери и през 1944 г. - значи следващата година ще бъде фатална...
Тъй като в края на 1941 г. и в началото на 1942 г., през февруари, немците бяха отхвърлени 120 км на запад, следваше да се
направи преоценка на общото политическо и военно положение. Висшият военен съвет се събра на пролетната си сесия, за да раз­гледа някои организационни, кадрови и други военни въпроси. За общото военно и политическо положение министърът на войната пак не спомена нищо. Някои от генералите поискаха отново по-подробни сведения по фронтовото състояние. Министърът на войната обаче съобщи, че щабът на войската ще издаде бюлетин. По-късно той излезе, обаче не засегна същността на въпроса.
Както отбелязах и по-рано, не за пръв път се постъпваше така - най-висшите началници във войската да се държат в неведение под предлог, че не бива да се занимават с политика.

Наскоро ми се представи делегация от гр. Воден, останал под гръцко владение. На великолепен български език тя се оплака от гръцките власти. В присъствието на германските окупатори те про­явявали големи жестокости към българското население. Със сълзи на очи делегатите се оплакваха, че германците били съвсем равно­душни към техните страдания и фаворизирали напълно гърците. Отначало поради хубавия български език, на който говореха, аз помислих, че са от Воден, но живеят в София, обаче после всичко стана ясно. Обещах да сторя каквото мога. На мене ми беше забранено да пиша доклади, но можах да използвам личните си връзки с германците. В Охрид пристигна заместникът на генерал Линдеман - генерал-лейтенант Кунца с адютанта си. Той беше придружен от нашия офицер за свръзка генерал Атанас Жилков. Разведох ги да се запознаят със забележителностите и историята на града. Посетиха Самуиловата крепост, църквата „Св. Климент” и пожелаха да видят манастира „Св. Наум”, но когато обясних, че той се намира в албан­ска територия, те отказаха. Останаха учудени от факта, че чисто български земи са откъснати от майката-отечество. Те не знаеха, че ако не беше се намесил генерал Линдеман, и Охрид щеше да бъде албански. Линдеман, тогава по настояване на генерал Жилков, бе спасил Охрид. Използвах случая да спомена за молбите на нашите българи от Воден. Генерал Кунце обеща да проучи въпроса. Впоследствие разбрах - успял да прекрати издевателствата над българското население.
Кунце си направи снимка пред гроба на Пърличев, за да не забравя, че Охрид е български. Фотографира ни Савинов, който разказваше историята му с голяма вещина. Аз превеждах на немски. На общоградския банкет кметът държа патриотична реч, в която засегна проблема, че Охрид е откъснат от своя хинтерланд, останал в албански ръце. Генералът каза в отговора си, че след войната всичко ще се уреди.
Докато германците начело с генерала почиваха в хотела, ние с генерал Жилков седнахме край езерото на разговор. Отначало обяснението на генерал Жилков по някои въпроси беше много въз­държано, обаче като между стари приятели по-късно той се отпусна. Неговият кратък отговор се заключи в следното:
- Официално бюлетините на германското Главно командуване, които ми дават да изпращам в България, са оптимистични. Разбира се, аз съм длъжен да давам това, което те ми предоставят. Всъщност нещата не стоят така, за което отделно поверително съм информирал нашия щаб. Вярно е, че германците замислят някакъв нов маньовър на Съветския фронт. За тази цел те сформират нови дивизии и изтеглят други от останалите фронтове, разчитайки на успех. Веро­ятно това се отнася до обходния маньовър южно от Москва. От разговори с висши германски офицери зная, че са дадени вече много големи жертви и те се чувстват неуверени в крайната победа. Отрази се много лошо и намесата на Съединените щати. Бомбардирането на Лондон и другите големи английски градове не можа да даде решаващи резултати. Германците не могат да получат подкрепа както от страна на японците, така и от Италия, а това значи край на Тройната ос Рим-Берлин-Токио. Висшите германски военни чинове продължават да вярват в някакви нови оръжия, с които Хитлер поддържа духа на войските.
Накрая генерал Жилков завърши:
- Това да остане между нас. Много те моля да не говориш нищо на тая тема с генерал Кунце.
На сутринта гостите си заминаха за Солун. Аз вярвах на гене­рал Жилков, защото намерих в неговите схващания нещо сходно с моите. А го познавах - винаги се отличаваше с издържана логика на мисълта.
Над Македония започнаха да прелитат много английски само­лети, отначало поединично, а после и на групи. Преминаваха нощно време над Скопие и хвърляха и в Сърбия, и в Македония с парашути бойно оръжие, дрехи, обувки, боеприпаси за партизаните. Хвърляха и позиви, с които приканваха населението да се вдигне против гер­манците. Охридското езеро им служеше като добър ориентировъчен
На 5 октомври трябваше да се проведе молебен и строеви парад по случай годишнината от възшествието на царя на престола. Пона­чало той никога не присъстваше на празници, които засягаха него­вата личност. Не знам да е направил някакво изключение. Бях наре­дил на празника в Скопие да бъдат строени освен войските от гар­низона и делегации от всички организации, като Дружеството на запасните офицери, Работническия съюз, Македоно-одринското опъл­чение, спортните клубове, училищата и други. На молебена присъс­тва и дипломатическото консулско тяло. Бяха дошли граждани и селяни от цяла Македония. Парадът трябваше да се състои на голе­мия площад пред Военния клуб и да се командува от командира на 1-ва конна бригада полковник Неделчо Стаматов. Началото на мо­лебена бе обявено за 11 ч. и 12 минути. Винаги постъпвах така -определях час и минути, за да приуча всички официални лица да спазват точно времето. Събраните войски и народ вече чакаха в определеното време. Две минути преди да изляза от Военния клуб, влезе адютантът на царя генерал Жечев и ми каза:
- Вие, господин генерал, няма да приемате парада. Негово величество чака със своята кола зад моста над Вардар - до Метро­ полията. Елате с мене и посочете откъде да премине.
Излязох от задния вход на апартамента си, заобиколих покрай реката с цел да не се дадат команди на войниците за моето посре­щане. Причаках царя при моста в махала Чаира. Това забави тържес­твото и всички гледаха учудени към Военния клуб. Посрещнах царя на самия мост - на 200 метра от мястото на парада, и го поведох към площада. Полковник Стаматов даде команда:
- За среща на Негово величество - за почест!
Щом чуха тази команда, гражданите се втурнаха, смесиха се с войниците и ни препречиха пътя. Преди да тръгна, предадох чрез адютанта си на областния директор да не се поставят никакви поли­цаи и да не блъскат събралите се по този случай.
След приемането на войските царят обходи всички граждански групи. Поздравяваше шефовете и разменяше по някоя дума. Мнози­на му бяха и познати. Той се спря специално пред съпругата на полковник Драганов, който беше някога ротен командир на випуска ни. Царят разговаряше на езика на всеки един от консулите. Говори и на турски с турския консул, и на албански с помощника на итали­анския консул, по произход албанец. Това направи силно впечатле­ние. Разбрах, че като дете Борис е дружил с децата на албанец в двореца Евксиноград - рибар на Фердинанд. Колибата на албанеца е била почти включена в дворцовото имение.
По време на молебена княз Кирил ме бутна грубо по ръката. Той ми показа колоните на аналоя. Тук видях нарисувани на листи без рамки царя, царицата и Мусолини. Тези портрети, рисувани с пастели, бяха поставени на местата, където предния ден стояха големите портрети на царя, царицата и семейството му. Изненадах се силно. Областният полицейски началник издири виновника. Това бе 17-годишно албанче, което искало по този начип да заинтригува началниците и така да си осигури пари, за да следва художество. След молебена обясних на княза случая. Той му даде 20000 лева чрез областния директор, за да постигне желанието си.
Войските се представиха на парада в отличен ред, цивилните организации също. След парада царят дойде в апартамента на крал Александър, където живеех и аз, и ми каза:
- Вижте колко много входове и изходи има - около шест. Вратите са направени малки, тесни и много солидни. Така е и в апартамента му в Дедине. Живял е вечно под страха, че ще бъде убит. Неведнъж ми го е повтарял.
Обясних на царя, че доколкото ми е известно, крал Александър и кралицата са идвали в този апартамент само два пъти.
Княз Кирил, генерал Жечев и командирът на дивизията се оттеглиха в кабинета ми, а ние с царя останахме в салона. Той ми разказваше впечатленията си и ми благодареше за бодрия вид на войниците с думите:
- Не съм се излъгал, като съм ви пратил тук. Много съм се страхувал от политическите борби и убийства между крилата и групите на македонстващите. Сега съм спокоен. Някои ме осъдиха, че съм ви сменил от въздухоплаването. Това се наложи, за да се избягнат някои политически усложнения. Стигна се дотам, че поради инцидента ви с Рихтхофен някои ви считаха за русофил.
Разговорът се пренесе по военни въпроси. Царят се интересу­ваше от поведението на английските самолети, които прелитаха над Македония. Той ми напомни за разговора си с английски министър в София, воден преди повече от една година. Той му бил казал:
- Ако България подпише Тристранния пакт и пропусне герман­ските войски да минат през нея, Англия ще я счита за враг и ще я нападне заедно с Турция. Това ме кара да мисля, че могат сериозно да бомбардират Скопие. Трябва да бъдете подготвени за това.
Обясних му, че сме взели солидни мерки. Тогава влезе областният директор д-р Димитър Раев и помоли царя да се появи за малко на балкона, за да могат да го видят всички и да каже няколко думи. Царят поиска стенограф да запише приветствието му. Наредих на адютанта ми да стои зад вратата на балкона и да стенографира всичко. Народът пазеше тишина, когато царят се яви на балкона. След като благодари за топлото гостоприемство, той завърши крат­кото си слово със следните думи:
- Желая щото в бъдещото устройство на света Македония да намери своето достойно място.
Той не каза нищо за обединението й с България и това направи лошо впечатление на всички. Когато се връщахме в салона, аз му обясних - тия думи няма да се харесат на македонците. Той обаче заповяда аз да напиша уводната статия в македонския вестник „Не­зависима Македония”, без да променям нито дума от неговата реч. Нареди също така да предам на журналистите написаното от мене и за другите вестници. От всичко това разбрах, че и той вече на вярваше каква ще е бъдещата участ на тази изстрадала страна.
Царят пожела да се види с някои видни македонци и шефове на учреждения, както и на други обществени институти. Срещата стана в общинския салон. Поканих го да остапе на обяд при мен. Той обаче отказа, защото щял да обядва в Куманово при старите си хазяи от времето на Първата световна война. Пожела само да пие едно кафе. Прислужникът ми - войник от Добруджа, поднесе кафето, но от вълнение го разля, казвайки:
- Виноват, Ваше Величество, ама за пръв път поднасям на цар кафе...
Царят се усмихна и го успокои.
Като имах предвид желанията на населението, направих на царя следните предложения: Македония трябва вече да има назначени титулярни български владици; трябва да се издаде указ за присъе­диняване на Македония към България и да се произведат избори за народни представители. Няколко пъти вече в много градове се явяват делегации при мене по тия въпроси и все ме питат - направено ли е нещо за това? Аз, разбира се, имах някои основания да задържам такива искания. При моите думи настроението на царя спадна и той каза:
- Много бързат. Аз затова бях толкова внимателен в изказванията си пред скопияни днес. Не виждате ли какво е общото поли­тическо и военно положение по фронтовете? То е колебливо и тол­кова неопределено, че вдъхва недоверие в крайната победа на Тройната ос. Хитлер кърпи фронтовете си, но не е чудно германците скоро да се бият вече на своя територия. Той се мъчи и не оставя и нас на мира. Англо-американците скоро ще дебаркират в Европа, най-веро­ятно на южноиталианските брегове. Съветският съюз вече разполага с неограничени резерви и снабдяване от Сибир. За какви владици и избори ми говорите сега? Разбира се, всичко това е строго повери­телно, т.е. нищо няма да се приказва навън. Големите надежди на народа в Македония не трябва да се помрачават. Не можем да очакваме чудеса...
Царят отново се върна на въпроса за владиците:
- При мене идваха делегации. Те поставяха даже въпроса да стане избор и на екзарх. На това държаха особено много духовните лица. Посочваше се за екзарх владиката Стефан. Други рязко говореха против него, изтъквайки някои негови слабости. Всичко това прави още по-неблагоприятен моментът за решаване на духовните въпроси. Нека да свърши войната, па тогава ще видим кой кум, кой сват. Аз избрах за духовен възпитател на моя син ловчанския митрополит Филарет. Сторих го, защото намерих, че той сравнително най-малко е заплетен в духовните разправии.
Мнението на царя за Стефан се покриваше с моето. Отдавна ми бе известно желанието на този владика за светска власт, както и неуместните му политически речи, които бе държал в някои градове. Поради това аз никога не съм го канил на официални тържества във Военното училище или във Въздухоплаването. Молебените служеше гарнизонният свещеник отец Кузман.
В разговора ни царят смети темата отново. Дойде ред пак да дам осветление доколко сме готови заедно с италианските войски да отбием един десант на англо-американците на Адриатическия или Солунския бряг.
Отговорих:
- Един десант на албанския бряг с оперативна посока Тирана-Скопие-София или успоредна такава за удар срещу германците във фланг и тил ми се струва невероятен поради планинския характер на местността, която има много естествени отбранителни линии. Ако се извърши десант на Балканите, най-вероятно е да се направи при Солун със спомагателен удар - пристанището Кавала. Отбраната ни не е добре осигурена, тъй като ни липсва планинска и гаубична артилерия. Колкото се отнася до един десант на север в Адриатичес­ко море, то ние оставаме в ецентрично положение - италианци и германци ще играят решителната роля.
Царят се замисли и каза:
- Дано не стигнем дотам.
Аз му напомних в какъв смисъл съм му говорил - ако наближи да се губи войната, италианците първи ще се измъкнат от нея, та заедно с тях и ние.
Царят не се съгласи с мене и ми каза, че на чужд гръб лесно се правят сметки и че е късно вече да го приказваме. Тогава заго­ворих и за водача на ВМРО - Иванчо Михайлов, който беше в Хърватско. Очевидно царят искаше да го доведе в Македония. По­дозирах го само по някои негови въпроси. Царят ми каза още, че за Михайлов е имал сведение от нашия пълномощен министър Йордан Мечкаров. Запита ме какво мисля за Михайлов. Аз отговорих, че досега никой не е повдигал такъв въпрос пред мен, но моето лично мнение е, че в момента е добре да се постигне някакво примирение и с него. Обаче това изискват може би интересите на Македония. На миналото трябва да се сложи було и да се съберат всички дейни, честни и способни хора, за да работят за своята родина. Заговорихме и за партизанското движение в Македония, което също го интересу­ваше. Докладвах му някои подробности, а именно: досега някои командири са ми донесли само, че са слизали агитационни партизан­ски групи по селата, но нито те са закачили войската, нито войската тях. Наскоро бях пътувал с колата от Велес за Прилеп през Бабуна планина. На един стръмен завой такава партизанска група спря колата ми. Беше късно вечерта. Групата се състоеше от около двадесет бивши студенти и ученици, както ми обясниха те. Като разбраха кой съм аз, поискаха ми само цигари и ме пуснаха да си вървя свободно, пожелаха ми и добър път. Имах кутия със сто къса цигари, която им дадох.
След един месец ми се случи втори път такава среща при село Дряново, но тъй като колата ми бе открита и се виждаше ясно кой съм, а и те бяха на около 50-60 метра далеч - на едни скали, само ми махнаха с ръка да продължавам и не ме спряха. Дали бяха същите или други - не знам. Обясних обаче на царя, че северно от мене -към корпуса и Сърбия, често стават престрелки и по сведения, с които разполагам, има жертви от двете страни. Царят само отговори:
- Нашата полиция понякога действа много прибързано и нетак­тично.
Преди да отидем в общинския салон, царят се отби да види и тукашните си хазяи през Първата световна война и им предаде някакви подаръци. Влезе в една къща близо до паметника на Мара Бунева, а ние останахме с княза в колата. След десетина минути той се върна, качи се в колата и заповяда на шофьора да кара към църквата „Св. Спас”, прочута с дебърската си резба. Всички икони в нея са направени в нейния стил. Тук случайно срещнахме една македонка, подарила в миналото македонска носия на малката кня­гиня. На излизане от църквата царят ме запита за тези икони. Обяс­них му - предвидил съм при бомбардировки целият иконостас да се съхрани в скривалището на Българската народна банка. Още не бяхме свършили разговора на излизане и насреща се зададе скопският войвода Величко Вилянов. Той се наведе ниско и пожела да целуне коляното на царя. Цар Борис обаче се дръпна, бутна му главата, каза му само „Добър ден”, а на мене тихо изрече на немски: „Убиец!” Този инцидент развали настроението му. Беше ми известно защо стана така - защото от собствените уста на Величко бях чул, че е убил Александър Стамболийски, след като бил заловен от военните отряди на капитан Харлаков.
Общинската зала беше пълна с народ, главно чиновници. На тях царят препоръча да се вслушват в нуждите на населението, да не остават глухи към нуждите на нуждаещите се, да не се прави разлика между чиновници и работници от старите и новите предели. На излизане му бяха поднесени стотици писмени жалби, които после бяха препратени до мен и областните директори за разрешаване. На раздяла царят ми благодари и между другото ми намекна деликатно, че генерал Луков и след уволнението си бил запазил добри чувства към него. С това като че ли искаше да покаже, че обидните думи, които аз и той изрекохме навремето, трябва да бъдат забравени. Областният директор предложи на царя да го съпроводи заедно с областния полицейски началник до границата. На това царят твърдо отговори:
- Господин директоре, всеки от нас трябва да носи своя професионален риск.
Тогава ме запита достъпен ли е за гражданите Военният клуб. Казах:
- Да, и се посещава много.
Царят отвърна, че съм сторил добре. И замина.
image
Спомени. [General Boidev"s memories, Воспоминания генерала Бойдева]. Подготвил за печат Иван Пейковски. Обнародвани в: Сп. Летописи, 1994, № 5-6, с. 25-66, № 7-8, с. 85-108, 1995, № 3-4, с. 9-33, № 5-6, с. 48-86.
Офицерски звания
  • 2 август 1912 - Подпоручик
  • 2 август 1914 - Поручик
  • 14 октомври 1917 - Ротмистър
  • 27 ноември 1923 - Майор
  • 5 декември 1927 - Подполковник
  • 18 юли 1934 - Полковник
  • 1 януари 1940 - Генерал-майор
  • 1 януари 1943 - Генерал-лейтенант





Гласувай:
6
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: didanov
Категория: История
Прочетен: 2322749
Постинги: 1136
Коментари: 3354
Гласове: 5790
Спечели и ти от своя блог!
Блогрол
1. Цар Мидас, бриги и пеласги – Троя е на Балканите?
2. Българското хоро - древно писмо от живи йероглифи
3. Тракийският император Роле и паметника на цар Мида
4. Корените на българската народност
5. Българският генетичен проект
6. "Как ни предадоха европейските консули"
7. Мегалитите - трогателно свидетелство за детството на човечеството
8. ДЖАГФАР ТАРИХЫ, ПЕЛАСГИТЕ и остров КРИТ
9. Сурва Година, Сура Бога и Веда Словена
10. Древно-тракийско скално светилище под Царев връх – предшественик на Рилския манастир
11. неизвестното племе на мияците
12. Масагетската принцеса Томира и битката й с персийския цар Кир
13. Хубавата Елена в Египет
14. Склавини и анти в долнодунавските земи
15. Кои са мирмидонците?
16. Еничаринът Склаф, името Слав и робите
17. Аспарух, Мемнон и етиопските българи
18. Името на Кан(ас) Аспарух не е случайно
19. Срещата м/у Калоян и Пиер дьо Брашо
20. Амазонките на Тезей, Херодот, Дахомей, Южна Америка и Африка
21. Фердинанд I, славянин и потомък на витинските князе.
22. НОВ МЕТОД ЗА РАЗЧИТАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ РУНИ
23. Амазонките в древността (Тракия, Мала Азия,Либия)
24. ПОЛИСЪТ СРЕЩУ ДЪРЖАВАТА
25. АТЛАНТИ ЛИ СА МИТОЛОГИЧНИТЕ ТИТАНИ?
26. Черноморската Троя – тайната на Ропотамо
27. Брут Троянски - легендарният първи владетел на Британия
28. ЧУЖДИЦА ЛИ Е НАИМЕНОВАНИЕТО "ТРАКИ"?
29. О неразумний, защо се срамиш да се наречеш...мизиец?
30. Черноморската Троя - коя българска река е Омировата Симоис?