Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.02.2016 19:23 - Царският генерал - мисия в Москва
Автор: didanov Категория: История   
Прочетен: 3768 Коментари: 11 Гласове:
3


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Мисията ми в Москва

В българския Генерален щаб продължаваха да пристигат тревожни сведения за намеренията на Англия и Франция да настъпят срещу Съветския съюз заедно с турската армия през Кавказ към Батум. Според сведенията турците трябваше да действат и през България. Те струпаха много войски в Тракия. Страната ни беше изправена пред тази опасност, изоставена сама на себе си. Тогава българското правителство потърси в края на септември съдействие от съветска страна чрез нашия пълномощен министър в Москва Антонов.[1]
На 21 септември 1939 г. бях в Бургас, където произвеждахме стрелби по самолети с противовъздушната артилерия. Обади се военният министър генерал Теодоси Даскалов - извика ме да замина веднага за София. Явих се пред него. Най-напред той ме запита:
-    Отговорете ми какви езици владеете?
-    Немски, френски, руски, италиански и сръбски език -отвърнах аз.
Той продължи:
-    Много добре! Царят и правителството се спряхме единствено на тебе. Трябва да заминеш за Москва най-късно утре вечер.
Погледнах го зачудено и попитах:
-    Защо?
-    Първата задача е да подпишете с русите въздухоплавателна конвенция - каза генералът. - Втората задача е да поискате въоръжение, защото турците съсредоточават много войски срещу нас. Щабът на войската ще ви предостави списък с нашите искания. Третата и най-важната задача е да изложите какво е положението на турската ни граница.
Попитах го:
-    Имаме трима български летци, пленени от русите в околностите на Варшава, гдето изпитваха наши самолети. Ще разрешите ли да помоля да ги издирят и ни ги върнат?
-    Да - съгласи се Даскалов. - Повече инструкции ще получите от министър-председателя и царя. Набавете си от Народната банка повече долари, защото разбрах, че тази валута върви там. Пригответе си паспорта и проекта за конвенцията. Запазете всичко в тайна. Тръгвате утре вечер през Русе за Букурещ. На добър път. Желая ви успех!
-    Смятам да предложа сключване на конвенция при същите условия, при които са сключени конвенциите ни с другите страни - споделих аз.
-    Вие си знаете работата - завърши министърът.
Разговорът ни приключи.
В щаба на войската неговият началник генерал Хаджипетков ми даде списъци на оръжието, което трябваше да искаме: самолети, танкове, оръдия. Той ми поясни:
-  Имаш право да намаляваш и да увеличаваш в рамките на 15-20 на сто. Доколкото разбрах от министъра, трябва да бъ­деш отстъпчив, що се отнася до въздухоплавателната конвенция, за сметка на това да получиш оръжие.
Явих се във Външното министерство при министър-председателя Георги Кьосеиванов, който ми подаде ръката си с думите:
- Полковник, правителството по препоръка на вашия министър и царя ви възложи мисията, за която вече ви е казано. Ние имаме нужда от оръжие и руско съдействие предвид напрегнатото положение на нашата граница с Турция. Това го знаете по-добре от мене. По въпроса за въздушната конвенция бъдете отстъпчив, поставете ги и в по-благоприятно положение, отколкото другите държави. Разбира се, всичко това да бъде в кръга на допустимото. Ние имаме интерес от тази въздухоплавателна линия. Достатъчно е турците само да чуят, че руски самолети идват в България, за да им упражним давление. В това отношение ви даваме широки пълномощия, за да не искате допълнителни инструкции. Ако се поставят някои политически въпроси във връзка с договорите, ще се съветвате с нашия министър там Антонов. Времето на престоя ви е неопределено. Той ще зависи изцяло от хода на мисията ви. Сега Съветският съюз воюва с Полша и това до голяма степен ще забави преговорите. Между другото един частен въпрос: имам омъжена сестра там. Направете необходимото да получи паспорт, за да посети България. Идете при началника на протокола Велинов, за да си получите пълномощията и дипломатичес­кия паспорт. По-късно ще отидете лично при съветския пълномощен министър Лаврищев - в легацията, вечерта. Всичко да се урежда, без да се вдига шум. Румънска виза ние ще ви вземем.
Попитах министър-председателя - кое летище да отстъпим за първо кацане в България преди София - Варна или Бургас? И още: да поискам ли русите да издирят пленените при Варшава трима български летци?
- Ние добре се познаваме с вас - каза Кьосеиванов, - затова сам ще решите дали ще предоставите летище Варна или летище Бургас. За издирването на тримата летци ви разрешавам да говорите от името на правителството.
На вратата ме изпрати началникът на протокола Велинов, който ми предаде дипломатическия паспорт и пълномощията на правителството. Изпратих адютанта си да вземе визата за Румъния. Взех си виза и за Унгария, макар тя да не ми беше необходима - взех я за маскировка, за всеки случай. Явих се веднага след това в двореца. Царят току-що изпращаше един от министрите, не помня кого. Беше пак в много лошо настроение. Стояхме прави и със сериозен тон той се обърна към мен с думите:
-  Вие бяхте при министъра на войната и при министър-председателя и сте ориентиран в мисията си. Южната ни гра­ница е застрашена. Имаме достоверни сведения в щаба на войската за турски съсредоточения, а те са следните (царят извади една карта и започна да обяснява): в Лозенградската околност са съсредоточени две турски дивизии, около Одрин има три пехотни дивизии, южно от Одрин с съсредоточена трета група от около три дивизии, също в района на Люле-Бургас, Баба-Eски, Родосто. Войски има и на Чаталджа. Турските самолети в Тракия се изчисляват на около 120, повечето от полски, но има и от немски произход. Ако турците настъпят в България, те ще навредят с това и на руските интереси, защото зад турските войски стоят войските на генерал Вейган. Ето защо ние се нуждаем от руско оръжие. Ние нямаме намерение да воюваме против Съветския съюз, русите не трябва да се страхуват, че ще използваме оръжието против тях. Вие знаете гледището ми: българският народ е водил много войни, нямам намерение да воювам против когото и да било, искам да запазя държавата си. У нас известни среди смятат, че ние трябва да поддържаме по-тесни връзки със Съветския съюз, но аз съм бил против това. Струва ми се, че такова впечатление са оставили и нашите народни представители, които ходиха там. Аз знам, че нашият народ обича русите. Мислите ли, че аз не държа сметка за това? Аз и правителството обаче смятаме, че ние трябва да поддържаме приятелски връзки с русите, но без да се ангажираме в никакви военни съюзи и договори, които биха ни въвлекли във военен конфликт. Но можем да сключим договор за ненападение.
Царят не беше в добро настроение. Недоближил вратата на кабинета му, за да изляза, той извика само:
-  Разчитам на вас!
И се оттегли в другата стая.
В 8 часа вечерта аз бях готов с проекта за въздушната кон­венция. Валутата ми бе осигурена. Облякох се цивилен и се явих в Съветската легация откъм улица „Раковски”. Послани­кът Лаврищев ме чакаше в кабинета си. С него се познавахме отпреди. Аз и съпругата ми сме присъствали тук на приеми. Сега той бе много любезен с мен, даде ми и „лесе пасе” -Документ, който ми дава право да пътувам свободно навсякъде и да ми се оказва съдействие. Даде ми и виза. Засмян, добави:
Ние обичаме България и българския народ и ще направим всичко възможно да си получите загубените части от Доб­руджа. Можете да разчитате на нас напълно.
Накрая се почерпихме, той ми пожела добър път и успех в моята мисия. Взехме си сбогом и довиждане.
Казах на съпругата си, че отивам до Румъния за бензин. Бързият влак през Русе за Букурещ заминаваше в 10 часа ве­черта. Бях си взел спален вагон. На гарата ме изпрати съвет­ският военен аташе. В съседното купе до мене видях румънското военно аташе. Престорих се, че не го виждам. Беше ми ясно защо и той пътува заедно с мене. Неотдавна бе откраднат куфарът на един румънски военен куриер-капитан от хотел „Славянска беседа”. Изглежда, е носел поверителни военни документи, защото капитанът се самоуби. Може би сега аташето бе решило да направи и с моя багаж същото. Аз обаче държах всичко прибрано у мен, а в куфарите си имах само дрехи. Съ-щият капитан влезе в купето и ме запита за къде пътувам. Отговорих му: „За Букурещ”. Той продължи: „Дъщеря ми паднала от велосипед и си счупила крака. Затова бързам за Букурещ.” Показа ми се много загрижен.
В Русе бързах за пристанището да взема параходчето за Гюргево. То беше малко - с тясна, стръмна желязна стълбичка надолу. Румънското аташе ми даде път да бъда пръв. Носех два куфара и едва слизах по неудобната стълбичка, когато усетих силен удар с куфар отзад. Паднах надолу от седем-осем стъпала. Пострадах в кръста, крака и ръката и едва се свлякох в параходчето. Разбира се, аташето ми се извини - случайно тежината на неговия куфар го засилила надолу. Пристигнахме в Гюргево и носачите взеха моите куфари. Вместо да ги отнесат във влака, който чакаше, те ги отнесоха в митницата. Аташето ме покани да се качим, като ме успокои за багажа. Аз не се и безпокоях, тъй като в тях нямаше нищо особено, което да направи впечатление. Когато наближи тренът да тръгне, донесоха багажа ми и потеглихме за Букурещ.
Вечерта с нашето военно аташе отидохме на вечеря в хотел „Атине палас”, стария, известен от Първата световна война хотел „Капша”. Още с влизането си забелязах същото аташе със съпругата и дъщеря си да вечерят. Изкривен, с накуцване минах край тях и иронично го запитах: „Как е счупеният крак на дъщеря ви?” Той ми отговори: „Дъщеря ми е жива и здрава пред нас, край масата. Жена ми с телеграфирала нарочно, за да ме доведе в Букурещ...” Разбира се, това беше трик.
В Букурещ беше неспокойно. Румънците правеха мобилизация. По улиците се виждаха нескопосано облечени запасни войници. В заведенията обаче животът беше весел.
Вечерта в 10 часа заех спалното си място във влака за Галац. Движехме се много бавно, защото на всяка гара давахме път на военни влакове, които пътуваха за руската граница. Направи ми впечатление, че във влаковете имаше само войници. А техните офицери пътуваха отделно с моя влак. На разсъмване наближихме Галац. Тогава от спалните купета започнаха да излизат румънските офицери, съпроводени от елегантни млади момичета.,Офицерите вече се качваха на войнишките вагони, а жените спокойно чакаха на гарата. Запитах кондуктора: „Изглежда, жените на вашите офицери обичат много своите съпрузи, щом ги изпращат чак до границата?” Кондукторът, българин от Галац, разбрал, че и аз съм българин, седна до мене и се засмя, казвайки ми: „Такива жени можете да имате колкото искате. Вече трети път ги возя дотук и ги връщам назад. По обед ще ги върна пак в Букурещ...”
Помислих си - военна дисциплина! Да, такава беше тя по това време в Румъния.
През Бесарабия преминахме по светло. Хубава, плодородна страна, населена с румънци, руси и малко българи. На гара Тигина (старото Бендер) слязох да си купя цигари. Продавачът говореше български. Запитах го - колко българи има тук? Той ми отговори, че по-рано били много, но сега останали 500-600 души. Каза ми също, че са се преселили преди повече от сто години от Сливенско, Провадийско и Шуменско. В дъното на будката му видях портрета на стария наш генерал Дончо Николаев във военна униформа. Бил роднина на продавача. Знаех, че Дончо Николаев е роден в Болград, Бесарабия. Завършил курса на Одеското военно училище, отличил се в Сръбско-турската и Освободителната война - в боевете при Шейново, Казанлък и Стара Загора. Той единствен получава Георгиевски кръст със специална императорска грамота. Бе взел активно участие и в политическия ни живот по време на Съединението.
В Тигина се прехвърлих на руски влак с три вагона. Навлязохме в съветска територия. На границата при река Днестър влакът спря. Качиха се трима руски граничари - офицер и двама войника. Офицерът ми поиска паспорта. Разбра, че съм военен, козирува и отмина нататък. В целия вагон пътуваха само пет души. Пристигнахме в първия съветски град Тираспол. Щом влакът спря, влезе едно момиче, около 25-26-годишно, и ме запита: „Вие ли сте полковник Бойдев?” Отговорих: „Да!” „Последвайте ме, моля!” - каза момичето. То изрече тези думи толкова сериозно и особено, че си помислих да не съм направил нещо лошо. „Носачите ще се погрижат за вашия багаж, а вие трябва да обмените доларите си. Елате е мене” - беше ми пояснено. Отидохме на гишето в митницата и чиновникът ме запита колко долара нося. Отговорих му, че нося 1000 долара, но ще сменя само 50, а останалите в Москва. Така ме бяха посъ­ветвали в София. Чиновникът се разсърди, настояваше да обменя всичката си валута. Тогава показах освен паспорта и мое­то „лесе пасе”, което бях получил от министър Лаврищев. Той повече не ме безпокои.
Багажът ми беше оставен на масата в митницата. Той се състоеше от три кожени куфара. Дойде един пограничен майор и пожела да ги отворя. Запита ме нося ли книжа. Казах му, че имам един пакет, в който се намира проект за въздушна конвенция със Съветския съюз. В това време в съседната стая се чу шум от някаква кавга. Майорът се обърна към Леночка тя да провери пакета и печата на Съветската легация в София. Когато се върна, тя му докладва, че всичко е наред.
Билетът ми за Москва, издаден от България, беше заменен с друг. В 4,30 часа след обед се настаних в спален вагон. Леглата в купето ми бяха четири, моят номер - най-отдолу. Над мене висеше друго легло.
Преди да тръгне влакът, бях самичък, но след няколко минути се заеха и останалите места. До мене долу беше минен инженер, горе - чиновник, а точно над мене - авиаторка. Влакът беше дълъг - наброих повече от 80 пътнически и товарни вагона. Движеше се обаче много бавно и почти на всяка гара чакахме...
На 1 октомври около 9 часа вечерта пристигнах в Москва. И тук се забавихме, защото трябваше да даваме на гарата път на един дълъг санитарен влак с ранени войници, идващи от полския боен фронт, между тях имаше и поляци. Бях посрещнат от представители на Наркоминдела, любезни и внимателни към мене. Между посрещачите бяха и българските аташета: военното и по печата. Полковник Осетров ме уведоми, че е назначен да ме придружава и че чрез него ще се обръщам към Министерството на отбраната.
Настаниха ме в хотел „Метропол”. На другия ден посетих нашия пълномощен министър в Москва Антонов, комуто изложих мисията си. Антонов ме попита: „При разговорите ще присъствам ли и аз?” Отговорих му: „Нямам специално нареждане, но смятам, че ако бъдем двама, ще е по-добре.” Обадихме се на полковник Осетров по телефона, за да ни съобщи програмата. След един час той ми позвъни - на следващия ден в 11 часа ще ме приеме командирът на съветските въздушни войски генерал Локтинов.
Обядвах в дома на Антонов. След обед дойде нашето аташе по печата Кънев. След малко пристигна и финландското военно аташе, което прояви особен интерес към мисията ми в Москва. Обясних му, че идвам да сключа въздухоплавателна конвенция. Беше твърде много загрижен от напрегнатите отношения между Съветския съюз и Финландия, не скриваше, че ще се стигне до война. Казах му:
Но вашето поведение е много смело. А той ми отговори:
- Ние сме длъжни да браним държавата си...
На другия ден полковник Осетров ме отведе в щаба на въздушните войски и ме предаде на един полковник - летец. В коридора срещнах моя познат от Берлин - Громов, който се изненада, когато ме видя. Въведоха ме в кабинета на генерал Локтинов. Той ме покани любезно да седна, почерпи ме с цигара и изказа увереността си, че ще можем да се споразумеем за конвенцията. Помоли ме, ако имам проект, да го оставя, за да го проучат. Дойде и началник-щабът на авиацията и заедно разгледахме някои технически въпроси, свързани с договора. Относно избора на летище им предложих летището Сарафово до Бургас, тъй като Варненското не беше много удобно. В Бургас имаше френска радиостанция за водене на самолети.
Генералът се оплака, че сега е твърде зает с войната в Полша. Той ми обясни - бил е ученик в Съветския съюз на германското аташе в София - полковник фон Шьонебек.
След обед с нашия пълномощен министър се представихме на заместник-министъра в Наркоминдела Деканозов - дребен, с хитри, подвижни очи. Представих пълномощията си след официалните поздравления. Изложих положението на нашата граница с Турция.
- Ние - казах аз - разчитаме изключително само на вашето въздействие върху турците.
Тогава министър Деканозов попита:
- Какво е мнението на българското правителство по предложението, направено от съветското правителство за сключване на договор за ненападение и взаимна помощ и какви инструкции имате по този важен въпрос?
Отговорих:
- Нашият цар е съгласен да сключим договор за ненападение, но не и договор за взаимна помощ, тъй като на всяка цена иска да избегне войната.
- Тогава на какво основание искате помощ против Турция? - постави въпрос той.
- Ние искаме да изложим позицията си пред Молотов - каза нашият пълномощен министър Антонов.
Деканозов му отговори:
- Молотов очаква да му се каже ясно: съгласни ли сте да сключите предложения договор за ненападение и взаимна помощ.[2]
Постигнахме съгласие за въздухоплавателната конвенция по принцип. Предоставих за проучване един проект на български и руски език и се разделихме. Казаха ми, че ще се съберем отново през следващата седмица. Щяха да се обадят предварително в легацията.
Но правителството на Георги Кьосеиванов не е било самостоятелно в своите решения при определянето на отношенията ни със Съветския съюз. Бидейки и министър на външните работи тогава, година по-късно - през есента на 1940 г., той осведомява своя заместник Иван Попов за водените през септември-октомври 1939 г. преговори със съветското правителство: „За пръв път слушам, че Съветска Русия била предлагала гаранция на България, следователно не съм могъл да давам нареждания по предложение, което не ми с било известно. Освен ако не се смята за гаранция загатването за пакт за взаимно подпомагане, което българското правителство отклони. Това беше своевременно съобщено в Берлин, където становището на България намери одобрение.”
Телеграмата на Антонов ярко показва не само, че Външното ни министерство е било филиал на Външното министерство на хитлеристка Германия, но показва и престъпното отношение на фашизираната българска буржоазия спрямо интересите на народа и страната в един такъв върховен момент.
При това отношение на българското правителство и на неговия председател към предложението на СССР е ясно, че то нямаше да бъде прието. Съвсем естествен е в тази светлина отговорът на съветския заместник-комисар по външните рабо­ти, даден на българския пълномощен министър при изказаното от последния желание да срещне Бойдев направо с В. М. Молотов: „Молотов се интересува преди всичко от отговора на поставените от него въпроси.”
Това предложение на Молотов да сключим договор за взаимна помощ се мотивираше с обстоятелството, както се спомена и другаде, че Съветите трябва да имат юридическо основание да ни защитят при едно нападение от страна на турците.
Разбира се, те ни защитиха от тях и без това, като извикаха турския министър на външните работи Сарачооглу и направиха необходимото.


Разговор с маршал Шапошников

Чрез полковник Осетров поисках да се срещна с маршал Шапошников, началник-щаба на Съветската армия, пред когото трябваше да поставя исканията си за оръжие и да му предоставя списък на необходимото. Генералът ме прие във военното министерство. Грамадната му врата ми отвори стар портиер е бакембарди, който от 45 години е бил на тази длъжност. Шапошников ме прие в присъствието на друг висш военен, който след малко ни остави сами. Той прегледа списъка и ми каза, че трябва да поставя въпроса за оръжието пред Наркоминдела, разбира се, по принцип. Обясних му, че ние никога няма да използваме това оръжие против Съветския съюз.
Маршал Шапошников беше известен у нас като голям руски военен, бивш професор в Руската военна академия. Имаше сведения, че е бил преподавател и на някои наши генерал-щабни офицери. Аз притежавах някои негови трудове за конницата, които си бях изписал чрез Рига на руски език и ги бях използвал при написването на моята голяма книга „Тактика на конницата”. Един от моите екземпляри видях на неговата маса. Била му е изпратена от съветското военно аташе в София. Маршалът ми я показа с думите: „Намирам я правдива и полезна. Лаская се от обстоятелството, дето сте отбелязали на много места, че сте ползвали трудовете на моята скромна личност.”
Действително, той беше скромен, крайно работлив труженик до края на своя живот през 1946 г., докогато заемаше длъжността началник-щаб на Съветската армия.
Разговорът продължи около три часа. Маршал Шапошников се впусна подробно и в някои стратегически и тактически въпроси. Направи разбор на действията на маршал Будьони, който командваше 1-ва конна армия във войната между Полша и Съветския съюз. Оттам прехвърли въпроса и за действията на нашата конна дивизия, командвана от генерал Колев в Добруджа. Спря се и върху поуките, размишляваше каква трябва да бъде бъдещата организация на кавалерията.
Накрая го помолих, ако му с възможно, да се разпореди за издирването на тримата български летци. Обясних му, че доколкото ми е известно, те, когато са били във Варшава да изпитват наши самолети, са успели да избягат и са пленени от руските войски. Тези сведения имаме от завърнали се наши летци. Един техен приятел е успял да ги види в последния момент и ни разказа за случилото се. Шапошников обеща да направи необходимото. Действително и тримата летци след около месец и половина се завърнаха живи и здрави в България.
Една вечер съпругата на нашия пълномощен министър ме покани да гледаме „Евгений Онсгин”. Когато се завърнах от театъра, намерих у тях една покана от Германската легация, подписана от съветника фон Вюлиш. С него се познавахме от Първата световна война, когато той беше с ескадрона си при Охрид. Той имаше дворянски произход, отворил път на младия поручик към дипломатическата кариера. Много преди да замина за Москва, фон Вюлиш беше секретар в Германската легация в София. През 1938 г. ние се видяхме с него като стари бойни другари. На мене щеше да ми бъде приятно да го видя.
Обаче официалното положение, което заемах сега, диктуваше поведението ми. Среща с него би могла да се изтълкува неправилно. Затова чрез полковник Осетров попитах удобно ли е да приема тази покана? Същото запитване отправих и към Наркоминдела чрез помощника на Молотов Деканозов. На всички обясних откъде произлизат моите връзки с фон Вюлиш. И от двете места ми отговориха, че свободно мога да отида, защото с германците има вече приятелски договор.
Отидох на този обед, на който дойде и германското въздушно аташе в Москва - генерал-лейтенант Кьострин. Фон Вюлиш се интересуваше главно от своите познати в София. Вероятно и той се боеше да ми задава въпроси, тъй като подозираше, че за да дойда тук, трябва да имам добри чувства към Съветския съюз. Приказвахме повече около нашите спомени от бойното поле.
След няколко дни ми се обадиха от Наркоминдела да се явя на заседание, за да обсъдим проекта за въздушна конвенция. Изкачвайки се по стълбите за горните етажи, по стъпалата ме настигнаха няколко души, които приказваха на български език. Един от тях извика: „Полковник Бойдев?” Казах „Да!” Последва въпрос: „Е, как вървят работите?” Отвърнах: „Сега ще видим!” „Полковник, гледайте да отстъпвате.” Те продължиха нагоре и влязоха в една от съседните стаи, дето отивах аз. Оприличих единия от тях да е бил Георги Димитров, въпреки че малко бях го виждал на снимки. Имаше някаква разлика и прилика. Дали беше той, не мога да твърдя.
Тъй като нашият министър Антонов бе задържан от един съветски човек на улицата, когато влизахме в Наркоминдела, обясних на Деканозов, че той идва с мене, но ще се забави малко. След една-две минути Антонов влезе. Деканозов се обърна най-напред към него с думите: „Не намирате ли, господин министре, че това, което правите сега, е много малко?” Антонов отговори, че чака допълнителни инструкции от нашето правителство.
Пристъпихме към проекта за въздушната конвенция, изработен от нас. Деканозов намери, че е много дълъг. Обясних му, че е съобразен с международните въздухоплавателни правила, поставени в основата на всички наши конвенции с други държави, обаче в случая имам инструкции да направя възможните отстъпки. Поставих и на него въпроса за исканото оръжие, като и пред него потвърдих: ние никога няма да го употребим против Съветския съюз. „Можем да разговаряме - каза той, - ако подпишете договор за взаимна помощ, защото исканията ни са свързани едно с друго.”
Разговорите приключиха. Поканиха ни на закуска и водка в един салон. Някои от специалистите се интересуваха от технически въпроси. Те ми бяха поставени и от генерал Локтинов, началника на въздушните войски. Ставаше дума дали съветските самолети да кацат във Варна или в Бургас и оттам - в София. Спряхме се на Бургас.
...В последното заседание за въздушната конвенция ние я оформихме напълно. Остана само да се подпише в София от мене от българска страна, а от съветска - от заместник-министъра Прасолов. Впоследствие тя беше ратифицирана от правителствата и на двете страни.
Останалите въпроси останаха неразрешени.
...Мисията ми бе завършена и аз трябваше след два-три дни да потегля в 10 часа обратно с влак за България. Бях изпратен на гарата от полковник Осетров, от представители на Министерството на външните работи и от наши служители в легацията. Нашият министър Антонов не дойде. Изглежда, бе почувствал, без да има основание за това, че му е изразено недоверие.
Посещението в Москва ми даде възможност да направя сравнение за отношенията между славянските държави. И в Полша, и в Югославия, и в Съветския съюз, и в Чехия винаги съм срещал любезност, каквато много трудно се намира в останалите страни. Докато при едните сърдечността заемаше първо място, то в другите тя беше въздържана - те винаги гледаха на нас като на ориенталци, измерваха отношенията си с нас с количеството квадратни километри, които заемаме на Балканите...
Представих на царя пълно изложение на мисията си. Той беше много разсърден на министър Антонов:
- Вместо да си гледа работата, взел да оправя отношенията между Югославия и Съветския съюз. И освен това, подозирам го, дал е повече обещания на русите. Ние трябва и ще поддържаме най-приятелски отношения с тях. Имам сведения, че когато нашите народни представители са били в Москва на някакъв банкет, и те са говорили и са отишли по-далеч, отколкото са отношенията, които трябва да имаме със Съветския съюз. Проверихте ли дали това е истина?
- Чувах да се говори такова нещо - казах, - но в България, а и никой не ми е възлагал такава мисия. Вие имате възможност по-добре да проверите от самите народни представители. Така ще се отдели и мълвата от истината.
Цар Борис продължи:
- На мене ми се струва, че е възможно Германия и Съветският съюз да се сблъскат. Би било опасно, ако едно такова събитие увлече и нас. Аз не искам войната. Тъй като не можахме да получим оръжие от русите, ние сме принудени да го потърсим пак от Германия. Но дали и те ще ни дадат, не се знае. Помолете немското военно аташе да ни окаже съдействие.
Той стана прав. Започна да се разхожда нервно из стаята и се върна към това, което няколко пъти е казвал, а именно:
- Все пак, не мога да си обясня защо Русия се бои да ни даде оръжие. Тя много добре знае, че нашият народ обича русите и няма да отиде никога против тях. И, второ, защо не разбира, че аз с цената на всичко искам да избегна войната. Добре ли обяснихте всичко това на маршал Шапошников?
Отговорих:
- Да! Но аз си мисля - и те може би имат някакви съмнения, че Хитлер ще ги нападне и пазят оръжието за себе си.
Тогава царят ми заповяда да направя подробен доклад и да му го занеса веднага. Следобед написах доклада в два екземпля­ра. Той повика Йордан Севов и му заповяда да го прегледа. Севов каза, че в този вид не може да се даде на министъра на външните работи, трябва да се направят някои поправки. Излязохме от кабинета. Севов направи някои изменения, написа ги на пишеща машина и ме накара да ги подпиша. Имаше малка разлика между моя и поправения доклад, не беше от голямо значение.
С това мисията ми в Москва завърши.
image


Офицерски звания
  • 2 август 1912 - Подпоручик
  • 2 август 1914 - Поручик
  • 14 октомври 1917 - Ротмистър
  • 27 ноември 1923 - Майор
  • 5 декември 1927 - Подполковник
  • 18 юли 1934 - Полковник
  • 1 януари 1940 - Генерал-майор
  • 1 януари 1943 - Генерал-лейтенант
Трудове
  • „История на Първата световна война“
  • „Конница и авиация“
  • „Тактика на конницата“
  • „Снабдителните служби и превозите във военно време“ (в съавторство)
  • „История на Девети пехотен полк“
  • „От юнкер до генерал“ (ръкопис)
  • "Васил Бойдев. От юнкер до генерал. Това, което малцина знаят". Подготвил за печат Иван Пейковски. - В: Сп. "Летописи",1994, № 5-6, № 7-8, 1995, № 3-4, с. 9-33, № 5-6, с. 48-86. http://www.academia.edu/2509400/_._._._General_Vasil_Boidevs_memories_
  • "От поручик до генерал. Спомени". Военно издателство,С., 2012.



Гласувай:
3
0



1. germantiger - ...
21.02.2016 22:20
ОТ "ТОЗИ"
Телеграмата на Антонов ярко показва не само, че Външното ни министерство е било филиал на Външното министерство на хитлеристка Германия, но показва и престъпното отношение на фашизираната българска буржоазия спрямо интересите на народа и страната в един такъв върховен момент.

......

Ооо жалко "заявление", ЛЪЖА и отвратително:
- буржоазията в бг не е била ФАШИЗИРАНА
- значи с германците не може, но с руснаците да
- с тях - с руснците не би било предателско, с други да
- какво ли би написал ТОЗИ за цялата ви България като филиал руски
- но за това не е писал, свил се е нещо а, не в вдигнал гащи може би
цитирай
2. germantiger - ...
21.02.2016 22:25
Този българин явно не вижда себе си като "филиал" на руснаците след като моли и пита тях за разреешение и среща с фон Вюлиш - пита Осетров, пита Деканозов, но така според него той себе си не вижда като "филиал"...

По повод приказките, че Шапошников и руснаците пазят оръжието за себе си, за да не бъдат ударени от Германия... простимо е да мисли така защ
ото не е знаел това което днес историята знае, а именно:

съвветска Русия е имала в пъти повече количчество оръжие ит Германия, руснаците винаги са произвеждали повече и са превъзхождали германците в количество "сили и средства"
цитирай
3. didanov - здравей германтайгър
21.02.2016 23:14
интересите на народа в момента, не са вземане на някоя страна, а запазване на неутралитет, а руските оръжия са нужни евентуално противопоставяне на турците.
какво да пише за руснаци като става дума за 39-40 година, чети внимателно
цитирай
4. didanov - за втория коментар
21.02.2016 23:18
и аз смятам, че Сталин се правил на "бедняк", а армията му е била доволно запасена с оръжие, той успял да заблуди почти всички та камо ли българите - тук става обаче дума за нежеланието на България да сключи със Съветска Русия договор за взаимопомощ, а само за ненападение (което явно не е устройвало Сталин).
цитирай
5. germantiger - ...
22.02.2016 18:23
3. didanov - здравей германтайгър
21.02 23:14
интересите на народа в момента, не са вземане на някоя страна, а запазване на неутралитет, а руските оръжия са нужни евентуално противопоставяне на турците.
какво да пише за руснаци като става дума за 39-40 година, чети внимателно

...

Би трябвалои да знае какво са руснаците от 1917 г., ако тогава му е убягнало, то като на военен РУСКО-ПОСЛКАТА ВОЙНА ПРЕЗ 20-ТЕ НЯМА КАК ДА МУ Е УБЯГНАЛА, човека си е русофиул и то от текста "лъха" здраво.

Няма лошо - друг е бил германофил или англофил, въпроса е, че не е сияен и чист, просто нормален човек с предпочитания, не дай Бог агентура нечия и поне в това което пише изглежда много силен и мъжки характер.

С ВТОРИЯ ТИ КОМЕНТАР СЪМ НАПЪЛНО СЪГЛАСЕН!
цитирай
6. didanov - струва ми се че виждаш под всеки 9 от десет камъка
22.02.2016 23:03
русофил и зад всяко дърво комунист.... в случая човека си е царски генерал и то висш,подозренията ти са несъстоятелни.
За агентурите съм съгласен,не е всеки, но много са навярно такива. но като че ли забравяш да споменеш на читателите, коя агентура е била най-силна в този период.1939-1943г.
цитирай
7. germantiger - ...
23.02.2016 01:04
Защо да споменавам коя с най-силна тогава - това постоиянно ни напомня чистия Бойдев, това постоянно лъха от текста и това слушахме 45 години и още 26 на моменти.

ЗАБЕЛЯЗВАШ ЛИ, ЧЕ НЕ СИ ОПОНИРАЛ НА МОЯТА КОНКРЕТИКА С КОЯТО ПОКАЗАХ ГРЕШКИТЕ, ДА НЕ КАЖА ГЛУПОСТИТЕ ИЛИ МАНИПУЛАЦИЯТА ОТ БОЙДЕВ?!
цитирай
8. didanov - в случая показваш подозрения, може би и пристрастие
23.02.2016 13:45
но не и конкретика: "Би трябвалои да знае"или "РУСКО-ПОСЛКАТА ВОЙНА ПРЕЗ 20-ТЕ НЯМА КАК ДА МУ Е УБЯГНАЛА", "явно не вижда себе си като "филиал" на руснаците"....
колкото до твърдението за фашизираната буржоазия, след няколко прочита наистина звучи пролетарско и общо, което буди съмнения, все пак не знаем как са се изразявали точно навремето, и това не е доказателство за умишлена манипупация, още повече че в целията текст такива високопарни изрази определено липсват. Аз бих цитирал нещо друго:
"Когато се завърнах от театъра, намерих у тях една покана от Германската легация, подписана от съветника фон Вюлиш. С него се познавахме от Първата световна война, когато той беше с ескадрона си при Охрид. Той имаше дворянски произход, отворил път на младия поручик към дипломатическата кариера. Много преди да замина за Москва, фон Вюлиш беше секретар в Германската легация в София. През 1938 г. ние се видяхме с него като стари бойни другари. На мене щеше да ми бъде приятно да го видя.
Обаче официалното положение, което заемах сега, диктуваше поведението ми. Среща с него би могла да се изтълкува неправилно. Затова чрез полковник Осетров попитах удобно ли е да приема тази покана? Същото запитване отправих и към Наркоминдела чрез помощника на Молотов Деканозов. На всички обясних откъде произлизат моите връзки с фон Вюлиш. И от двете места ми отговориха, че свободно мога да отида, защото с германците има вече приятелски договор.." текста говори повече от всичко друго
цитирай
9. germantiger - ...
23.02.2016 16:08
Напротив - текста за Вюлиш е оправдание, дори не добре прикрито, ако това беше при германците станало с българин, сега щях да прочета нещо от типа - как се е унижавла българин пред гадните/или не гадните германци, какъв натиск са му оказвали германците за да постъпва така и иска едва ли не разрешение...

за руско-полската война потвърждаваш, че съм прав с твое съмнение, че не знаеш лексиката тогава - аз също не я знам в бгпечата, но това не е печат а МЕМОАРИ!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! що иде реч до лексиката в цяла европа по време на полската война и финландската то лексиката е била С ПРАВО антируска, но при Бойдев не е , тоест топвето съмнение за лексиката пада с лекота що иде реч в до целия европейски свят, но за България остава
цитирай
10. didanov - чудно как един и същи текст
23.02.2016 19:14
предизвиква различни асоциации у различните хора, което показва колко относително е всичко.
цитирай
11. germantiger - ...
24.02.2016 00:44
това не е чудно а нормално, надявам се си чувал и за алитерацията

за едно дете думата полицай може да е защитник, добър батко или чичко

същата дуъма полицай ще предизвика у един престъпник страх или омраза
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: didanov
Категория: История
Прочетен: 2322690
Постинги: 1136
Коментари: 3354
Гласове: 5789
Спечели и ти от своя блог!
Блогрол
1. Цар Мидас, бриги и пеласги – Троя е на Балканите?
2. Българското хоро - древно писмо от живи йероглифи
3. Тракийският император Роле и паметника на цар Мида
4. Корените на българската народност
5. Българският генетичен проект
6. "Как ни предадоха европейските консули"
7. Мегалитите - трогателно свидетелство за детството на човечеството
8. ДЖАГФАР ТАРИХЫ, ПЕЛАСГИТЕ и остров КРИТ
9. Сурва Година, Сура Бога и Веда Словена
10. Древно-тракийско скално светилище под Царев връх – предшественик на Рилския манастир
11. неизвестното племе на мияците
12. Масагетската принцеса Томира и битката й с персийския цар Кир
13. Хубавата Елена в Египет
14. Склавини и анти в долнодунавските земи
15. Кои са мирмидонците?
16. Еничаринът Склаф, името Слав и робите
17. Аспарух, Мемнон и етиопските българи
18. Името на Кан(ас) Аспарух не е случайно
19. Срещата м/у Калоян и Пиер дьо Брашо
20. Амазонките на Тезей, Херодот, Дахомей, Южна Америка и Африка
21. Фердинанд I, славянин и потомък на витинските князе.
22. НОВ МЕТОД ЗА РАЗЧИТАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ РУНИ
23. Амазонките в древността (Тракия, Мала Азия,Либия)
24. ПОЛИСЪТ СРЕЩУ ДЪРЖАВАТА
25. АТЛАНТИ ЛИ СА МИТОЛОГИЧНИТЕ ТИТАНИ?
26. Черноморската Троя – тайната на Ропотамо
27. Брут Троянски - легендарният първи владетел на Британия
28. ЧУЖДИЦА ЛИ Е НАИМЕНОВАНИЕТО "ТРАКИ"?
29. О неразумний, защо се срамиш да се наречеш...мизиец?
30. Черноморската Троя - коя българска река е Омировата Симоис?